Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desig de Xocolata, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Каре Сантос

Заглавие: Барселона гореща като шоколад

Преводач: Любка Славова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: „Смарт букс“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Редактор: Мария Панчева

ISBN: 978-619-7120-55-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2534

История

  1. — Добавяне

Шест

Мадам,

Вчера в старанието си да завърша тази хроника в най-подходящия момент, за да бъде приятно четенето ви, оставих за днес една много важна подробност. Когато пристигнах в странноприемницата, след като бях понесъл толкова сняг и страхове, не заварих Бомарше да ме чака. Стори ми се странно. Попитах за него Дзаноти, който веднага ме осведоми:

— Когато излезе през вратата, ми каза само, че отива на театър, но това е лъжа, господине.

— Откъде сте сигурен?

— Защото Комедийният театър е затворен, господине. От две години в Барселона не можем да гледаме никакви спектакли, нито музикални, нито драматични. Казват, че има криза, а поддръжката на театъра струва много пари. Не е ли плачевно, че се намираме в такова положение?

Най-странното обаче бе, че Бомарше не се появи през цялата нощ и затова спах сам в стаята, след като дълго време писах на светлината на уличните фенери. Сутринта на закуска също го нямаше, като отсъствието му остави делегацията ни без водач, а хората ни — доста объркани.

— Не можем да отидем в дома на сеньор Фернандес без него. Това би било много нелюбезно — разсъждаваше винаги умерения Делон.

— Но аз не мисля да го чакам вечно — възрази Малезерб, поглъщайки три филии хляб със сирене.

— Мислите ли, че трябва да съобщим на коменданта? Може да са го отвлекли — уплаши се Лабе.

Делон го сряза:

— Млъкнете, човече божи! Ако го бяха отвлекли, вече щяхме да знаем.

А Лабе:

— Така ли? И откъде?

Аз:

— Господа, да не прибързваме. Няма го само от няколко часа. Нека изчакаме да се върне сам, преди отново да безпокоим коменданта.

— Да, по-добре така. Този комендант е кръгла нула — заяви Малезерб с пълна уста. — Видяхте как откраднаха парите ни. Мислите ли, че прави нещо, за да ни ги върне?

След миг на мрачно размишление Делон взе думата:

— Кажете вие, Гийот, какви планове имате за днешния ден и така ще знаем към какво да се придържаме!

— Аз ли? — попитах.

— Да. В отсъствието на Бомарше, вие трябва да командвате.

Горкият аз! Напълно съм лишен от дарбата да командвам. Дори когато трябва да го правя за мен самия. Разтрепервам се, ако трябва да взема решение. А след като го взема, става дори по-лошо, защото винаги си мисля, че е трябвало да избера отхвърлената възможност. Уверявам ви, за мен това е смърт.

При тези обстоятелства, които макар и не отчаяни, бяха доста трудни, реших да дам свободен ден на цялата група.

— Какво искате да правим в такова време и без един петак? — попита Лабе, струва ми се с пълно право.

— Аз се връщам в леглото — реши Малезерб, който от толкова ядене бе придобил изражение на доволно прасе. — Обадете ми се, когато е готов обядът!

— Този човек живее само за да яде! — ядоса се Делон.

— Бихте ли искали да се поразходите по пътя край крепостта, мосю? — предложи Лабе на колегата си от Байон.

Така ги оставих, всеки зает с нещо — единият да спи в леглото, а двамата да се разхождат навън, — и се заех с моето свободно време. Мисля, че го използвах доста добре, както сега ще имате възможност да се уверите.

Започнах с посещение на моя ангел на шоколада. Тази сутрин беше приятно да се върви по улиците. Общината бе изкарала затворниците, за да ринат снега. На всеки ъгъл имаше големи купчини сняг, очакващи да бъдат извозени. Грееше слънце, което не топлеше, но всичко миришеше на чисто.

В магазина на улица „Трес Волтес“ сварих Марияна зад тезгяха, още по-красива от предишния ден, да се усмихва на клиентка, която току-що си бе купила фунт шоколад.

— Няма другаде като вашия — каза жената с пакетчето в ръце. — Ние с мъжа ми купуваме само от него.

Марияна кимаше доволна.

А клиентката на излизане продължи:

— Поздравете съпруга си!

— Непременно, от ваше име — отвърна Марияна с леко помрачен поглед.

Когато очите й се срещнаха с моите, тя разшири усмивката си, сякаш се радваше да ме види.

— По-добре ли сте? — попитах аз.

— Много по-добре, благодаря.

— Радвам се да го узная.

Влезе друга клиентка. Приличаше на прислужница в богат дом. Марияна за миг забрави за мен, за да я обслужи.

— Господарите ми искат да знаят дали майсторът може да дойде днес следобед вкъщи да приготви шоколад.

— Мъжът ми е на път — излъга Марияна с онази вечна усмивка, която превръща лъжите в истини, — но мога да дойда аз.

— Вие? Вие да приготвяте шоколад?

— Разбира се. Също толкова добър, колкото и на съпруга ми.

— И вие ли коленичите по пода като мъж?

— Разбира се. Да не би да нямам колене?

— Колене без съмнение имате, но сили? Не знам.

— Ще останете изненадани.

Прислужницата поклати глава. Тази новост не успя да я убеди.

— Мисля, че идеята не е добра. Господарите ми няма да се зарадват да ви видят на пода — тя погледна с присвити замислени очи. — От общината позволяват ли ви да ходите по почтените къщи да вършите мъжка работа?

Марияна въздъхна примирено. Не й харесваше, че трябва да лъже. Започваше да мисли, че се бори напразно. Не отговори нищо. Прислужницата продължи:

— По-добре ще е да потърся мъж шоколатиер. Знаете ли къде мога да намеря такъв?

Марияна си позволи хитра усмивка и отговори:

— Не, госпожо, не познавам достатъчно мъжествен шоколатиер.

Клиентката я погледна като човек изцяло в правото си по един толкова елементарен въпрос и напусна магазина с възмутен вид.

— Наистина ли работите с ръчна зърномелачка? — полюбопитствах аз.

— Разбира се. Няма нищо по-просто.

— Мислех си, че за това трябват яки мишци.

— Аз съм много силна. Главно, когато се ядосам.

— Може би мога да ви помогна. Ще ми покажете ли как се прави?

— Шоколад ли? Не ме разсмивайте! Поглеждали ли сте се? — тя си изкикоти. — Вие сте като скелет! Не можете дори да повдигнете чукалото. И ще си изцапате дрехите. Не, от цяла левга си личи, че сте роден, за да прелиствате книги и хартии. И за да мислите. Оставете шоколада на други!

— Истината е, че съм способен на всичко само за да ви видя доволна. — Отново я чух да въздиша примирено. — За да бъда до вас, съм готов да изцапам дори душата си, знаете ли? Аз съм ваш най-горещ обожател, Марияна.

— Напоследък отвсякъде съм обкръжена с обожатели от всякакъв тип — отвърна тя, струва ми се, с лека подигравка, а после добави с по-сериозен тон: — Но от сърце ви благодаря, че желаете да ми помогнете.

— Вчера ми се искаше да разбия носа на Мимо!

— Не би имало смисъл. За мое нещастие той е прав. Каквото и да правя, накрая ще трябва да затворя. А те ще ми откраднат машината, която толкова желаят.

— Как? Ще се предадете ли? Вие?

Тя сви рамене.

— Уморих се да се боря с великани.

— А как мислите да живеете?

— Нямам друг изход, освен да се върна там, откъдето дойдох — в приюта. Там все още има хора, които си спомнят за мен и ме ценят. Вече говорих с падре Фидео и той обеща отново да ми помогне.

— В приюта?

— Напуснах го, за да се омъжа, благодарение на този свят човек. Някой ден ще ви разкажа на спокойствие. Историята ми е трудна за вярване. Имах голям късмет да се омъжа и обичах съпруга си с цялото си сърце. Но късметът изведнъж ме напусна, сякаш се бе изсипал от някакъв чувал — тя замълча за миг, колкото да си възвърне сияйната усмивка, и добави: — Но поне няма да съм с Мимо. Това ми е утехата.

И отново се засмя. Оставих я, защото имаше нова клиентка, а аз не исках да й преча. Казах й, че ще се върна по някое време, може би вече придружен от делегацията, която продължавах да представлявам. Излязох на площадчето и забелязах мъж, подпрян на лакти на отсрещния ъгъл, който нито за миг не сваляше очи от магазина. С удоволствие бих го попитал какво прави там и кой го изпраща, защо и с какви намерения, но за момента предпочетох да не привличам вниманието и да продължа със задачите си.

Понеже така или иначе имах свободен ден, а в един ден има много минути, които могат да бъдат използвани, реших да се поровя малко в историята на Марияна и да направя посещение на онзи свят човек, за когото моят ангел каза толкова хубави думи. Отправих се към „Санта Мария дел Мар“, огромна каменна сграда, около която се въртеше животът на цял един квартал, а сега и моят. Може би ще си помислите, че съм се побъркал, мадам, но в момента бях сигурен, че колкото и време да мине, колкото и пъти да се превърти земята, желанието да узная повече за Марияна ще диктува всяко мое действие и моето място е повече там, близо до нея, отколкото където и да било другаде. Винаги част от мен ще остане по онези тесни улички и малки площадчета, винаги част от душата ми ще обикаля с носталгия през глъчката на различни езици и забързаните по всяко време минувачи. Част от сърцето ми завинаги ще запази в себе си простичките имена на лабиринта на обикновени стари занаяти — „Стъкларска“, „Кошничарска“, „Оръжейна“, „Мандраджийска“… Странни са знаците на сърцето, но то и само то решава на кое място принадлежи.

Съвсем наскоро сърцето ми обяви, че принадлежи на Барселона, на крайбрежния квартал, а аз само го слушам, без да мога да му откажа.

По пътя имах време и да помисля за бъркотията, в която, без да искам, се бях намесил, и как бих могъл да я поправя. Не ви ли се е случвало, когато раздвижите краката си, мислите ви също да се раздвижат напред? Аз мисля много по-добре, когато вървя, мадам, отдавна съм го открил. Затова щом трябва да реша някакъв проблем или да помисля за нещо важно, излизам да се поразходя из градините на Версай. Боже мой, няма мъка, която да не намери решение в тяхната необятност. Дори бих дръзнал да кажа, че и половината от площта им би била достатъчна. Колко са огромни! Версайските градини сякаш са направени, за да могат нерешителните хора като мен да проясняват главите си.

Но да се върна към мислите, които ми хрумнаха, докато крачех из Барселона. Може би ще ви бъде нужно обяснение, за да разберете по-добре разказаното дотук. За времето, което ми отне да достигна от улица „Трес Волтес“ до кабинета на енорийския свещеник, ще ви разкажа, че гилдията на шоколатиерите в Барселона е новосъздадено сдружение. След четиридесет и осем години на спорове и дела старото братство на производителите на шоколад, под покровителството на Сан Антонио де Падуа, преди седем години успяло да постигне управата да го признае за независима гилдия. Трябва да знаете, че дотогава само аптекарите имали право да продават шоколад, а колегията на аптекарите и сладкарите в града направила всичко възможно, позволено и непозволено, за да си запази тази привилегия. Мелачите на какао също предявили правото си да продават получения продукт, но им било отказано с намесата на аптекарите, които в продължение на години имали голямо влияние над общинските решения.

От създаването на новата си гилдия шоколатиерите имат свои собствени норми, събрани в правилник — основното е, че само майсторите шоколатиери, членуващи в сдружението, могат да произвеждат и да търгуват с шоколад. Който не е част от гилдията, не може да продава шоколад нито на дребно, нито на едро; а за да стане човек майстор, трябва преди това да е чиракувал в продължение на шест години, като през това време редовно плаща вноски на гилдията и е забранено да си сменя майстора повече от веднъж, а накрая е длъжен да положи изпит. Говори се, че изпитите са трудни и се състоят от теоретична и практическа част. Практическата представлява мелене на какао пред комисията с ръчна зърномелачка. Освен това всеки кандидат трябва сам да накладе огън и специално се оценява сръчността, с която го прави. Полагащите изпита трябва да анализират различни видове какао и да ги разделят по сортове, произход и качество. След преминаването на това сложно препятствие, остава само да се плати таксата, за да станеш шоколатиер. Ако се пропуснат четири вноски, членството в гилдията се губи, но не и майсторското свидетелство. Жените не могат да полагат изпит и следователно никога не могат да станат майстори или да членуват в гилдията. Както казват тук хората, шоколадът е мъжка работа.

И след толкова обяснения, които се надявам са разсеяли част от объркването ви, мога да кажа, че пристигнах успешно пред вратата на господин енорийския свещеник на „Санта Мария“ с истинско име падре Фидео. Дано не ви отегча прекалено с интересните неща, които той ми разказа за нашата скъпа Марияна. Ще ви ги предам в следващата глава, защото бедната ми ръка започва да се нуждае от почивка (а стомахът ми се бунтува само като си помисля за сушени смокини).

Само още една дреболия.

Възможно е да се усъмните, че моят интерес към проблемите на тази жена не е оправдан с оглед старанието, с което обикновено изпълнявам поверените ми от вас задачи. Може би ще си помислите, защото сте много прозорлива за подобни неща, че щом бия път по мразовитите улици на Барселона, разпитвам непознати и си създавам толкова работа, имам някакъв друг стимул, който ме вдъхновява.

Да, мадам, познали сте. Искам да си призная, преди да бъда разкрит. Очевидно отдавна сте отгатнали мислите ми. Може би това ви разочарова, може би мосю дьо Бомарше ще ме накаже, когато научи. С радост ще приема всяко наказание и дори ще подложа и другата си буза, защото въпросът е окончателен и освен това си струва.

Признавам, Марияна изпълва всички мои мисли денем и нощем (с извинение към Негово Величество и към вас самата).

Безумно съм влюбен в нея, мадам.

(Може би ще ме упрекнете, че пренебрегвам задълженията си. Но никога, никога не можете да кажете, че не знам как да завърша една глава.)