Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (8)

„Пуритани“^[1]

Денят, в който се роди госпожица Кандида, 12 август 1851, в дома на семейство Турул беше голям празник.

И как иначе? Бременността бе коствала на родителите й седемнадесет години молитви, оброци, минерални бани и лечения. Седемнадесет години на очакване, макар че надеждата ставаше все по-малка. Когато най-сетне разбраха, че ще имат дете, сеньора Ортенсия беше на тридесет и девет години, а сеньор Станислао току-що бе навършил четиридесет и осем, и двамата не знаеха дали да благодарят на милостивата Богородица, на монахините от „Хункерас“, на водите на Баден-Баден или на повече от половин дузина германски лекари с невъзможни за произнасяне имена. Когато детето се роди и се оказа, че не е момче, това дори не им направи впечатление.

Още преди да дойде на този свят, малката Кандида беше свързана с чудесата, както евангелските пророци или митичните герои. Сеньора Ортенсия обичаше да казва, че раждането й било приятно като лятна разходка. Когато видеха малкото момиченце, хората на мига се влюбваха в розовите му бузки и в спокойното щастие, което излъчваше. Бащата, талантливият и винаги зает Станислао Турул, бе изпълнен с такъв възторг, че поръча да сервират горещ шоколад, от най-хубавия, на цялата прислуга в къщата. Включително и на майка ти, която също скоро щеше да ражда. Общо деветнадесет души.

Четири дни по-късно камбаните на църквата „Санта Мария дел Мар“ забиха много по-продължително от обикновено за кръщенето на малката Кандида, която получи името на една покойна и забравена от всички баба (както често се случва). Няма нужда да казваме, че по онова време то изглеждаше добре избрано. След това господарите отвориха вратите на дома си на улица „Принсеса“ за каймака на барселонското общество, за да дойдат да поклюкарстват, да поднесат почитанията си на щастливата двойка и между другото да се запознаят с наследницата, която компенсираше липсата на красота с голямо богатство. По онова време сеньор Станислао вече си бе извоювал име сред съгражданите си чрез продажбата на изобретени от него машини на всеки готов да повярва в напредъка на технологията. Но понеже в собствената му страна убедените в това бяха малко или твърде млади, както и той самият по това време, състоянието му дойде от Англия и нейната текстилна промишленост, където продаде половин дузина патенти на повече от задоволителна цена.

Ти дойде на този свят само няколко дни след шумното кръщене на дъщерята на Турул. Обстоятелствата бяха малко по-различни, както можеше да се очаква. Майка ти, горкичката, се разчекна от болки в продължение на часове в стаята си на втория сутерен, докато една от готвачките не я чу да пищи. За баща ти няма да говорим — прелетна птица, която обичаше да се забавлява в чужди легла. Ти дори не знаеш името му. Разказаха ти само, че бил горе-долу конте, красавец, но също и измамник, а майка ти не го знаела и се оставила да бъде прелъстена. Това нямаше никакво значение, докато готвачката тичаше по стълбите и търсеше сеньора Ортенсия, за да й каже, че там долу една от камериерките й умира при раждане. Веднага изпратиха някой да повика лекар.

Когато докторът дойде, вече за съжаление беше прекалено късно за майка ти, но не и за теб. Казват, че намесата на лекаря те спасила в последния момент, макар че заплати живота си с много висока цена. Живот за живот. Да се родиш без баща и с починала майка е присъда, която щеше да ти тежи завинаги.

Сеньора Ортенсия ти даде име.

— Горкото дете, какъв лош късмет има в живота. Трябва по някакъв начин да го компенсираме — и те нарече Аурора, зора, слънце, начало, и следователно — изпълнено с надежда име. — И е красива! Едно момиче винаги трябва да има хубаво име, а с името ще дойде и късметът. Никога не се знае.

Винаги ти е било ясно, че големият ти късмет, който наистина те спаси, бе да дойдеш на този свят само няколко дена след сеньорита Кандида. Благодарение на нея господарите все още бяха с размекнати от щастие сърца и не можаха или не пожелаха да загърбят постигналото те нещастие. В края на краищата да се чувстват добри бе също част от важните потребности на най-богатите хора по онова време. Ти им предостави възможност наистина да блеснат. И го направиха без преструвки. Хранеха те, обличаха те — износваше дрехите на тяхната дъщеря, — образоваха те — ти беше перфектно другарче за игра — и те обичаха по свой начин, разбира се. През целия си живот не можеше да искаш нищо повече. А когато дъщеря им се омъжи и напусна къщата, ти замина с нея, защото съдбата ти беше пришита към нейната с невидим конец, който никога не можеше да бъде прекъснат.

Поне това ти каза веднъж сеньора Ортенсия:

— Вие с Кандида сте млечни сестри, Аурора. Разбираш ли какво означава това?

Ти поклати отрицателно глава.

— Означава, че трябва винаги да сте заедно, защото Бог така е пожелал. И ти трябва винаги да се грижиш за нея, за да не й се случи нищо лошо. Искам да ми обещаеш.

— Обещавам ви — изплашено каза ти.

— И никога няма да я изоставиш.

— Не, госпожо. Няма да я изоставя.

— И ще бъдеш за нея като сестра, когато ние със сеньор Станислао си заминем от този свят.

— Да, госпожо. Винаги ще бдя над сеньорита Кандида, не се тревожете за нищо.

Господарката се усмихна, а ти почувства нещо като гордост.

— Ти си добро момиче, Аурора. Не сбърках с теб.

— Благодаря, госпожо.

— Можеш да си вървиш.

Ти направи реверанс, като държеше с два пръста полите на униформата си. Искаше ти се да зададеш въпроси, но нямаше да е добре. Камериерките не задават въпроси, освен ако господарката сама не ги подкани. Но госпожата беше казала нещо, което ти не разбираше, а искаше да изясниш. Една загадка, събрана само в две думи: „млечни сестри“, невъзможна за разгадаване, както започна да си мислиш след години.

За неизмеримата обич, която сеньор Станислао изпитваше към своята Кандида, можеш да разкажеш много примери. Най-яркият от тях е една песничка на чужд език, която той й пееше преди лягане и затова в продължение на много години ти си мислеше, че е приспивна песен. Капризите на паметта правят така, че отново ги виждаш седнали пред камината в един студен следобед в края на зимата. Зад стъклата на прозорците цари непрогледна тъмнина, а в къщата светлинките на газта трептят от страх. Господарят седи в люлеещия се стол и държи в скута си момиченцето, склонило глава на дясното му рамо. Люлее своята безутешност в ритъма на една мелодия, която пее много хубаво, сякаш за да прогони с нея тъмната сянка, завладяла сърцето му.

Bella figlia delʼamore,

schiavo son de’vezzi tuoi.

Con un detto, un detto solo

tu puoi le mie pene,

le mie pene consolar.^[2]

От два дена Кандида имаше температура, която не спадаше от никакви лекарства. Скоро в града се бяха развихрили ужасни епидемии от холера и жълта треска, които погубиха хиляди хора. Гледката на каруци, които минават през къщите да събират трупове, не може да се забрави, колкото и време да мине. У тях взеха някои предпазни мерки и господарят мислеше, че са успели да измамят злото, но сега изведнъж момиченцето се влошаваше, а баща й се изпълваше с отчаяние при мисълта как телцето на обичната му дъщеря може да се окаже на върха на купчината трупове в каруцата и да я загуби завинаги. Вече са извикали лекар, но докато чака, сеньор Станислао е извадил детето от леглото, завито в одеяло, гушка го и му пее старата песничка. В отчаянието си мисли, че ако здраво я стиска в прегръдките си, никой няма да може да му я отнеме. От време на време млъква, за да изтрие някоя изпусната сълза, но веднага се стяга и отново продължава да пее.

Сеньор Станислао беше двадесет и четири часа до болната си дъщеря, говори й, пя й, чете й приказки, разглеждаше с лупа храната й, даваше й вода, докато най-сетне се появи леко подобрение. Когато радостта се върна и сянката в сърцето на сеньор Станислао започна да намалява все повече и повече и постепенно изчезна напълно, момиченцето отвори широко очи и нареди:

— Татко, изпей ми пак онова!

И бащата, с баритонов глас, отново поде квартета от „Риголето“:

— Bella figlia delʼamooooooo… ооо… ooooooooore.

Според някои обаче истинското представяне пред обществото на сеньорита Кандида дойде няколко години по-късно, през онази вечер, когато ти я видя да излиза от къщи облечена като принцеса на път за театър „Лисео“. Дон Станислао вече беше станал акционер на големия оперен театър на Барселона, когато още никой не приемаше на сериозно този проект, и следователно имаше достатъчно основания да се счита за един от собствениците му. Още преди много време той бе решил кога неговото цветенце ще впечатли всички от ложата им. Беше избрал първото представление за сезон 1861–62 година, точно когато Кандида щеше да навърши десет години — идеален момент за първи досег с оперното изкуство и с обществото, което неистово го аплодираше.

Въпросът за годината и за сезона беше единствената точка, по която мненията на дон Станислао и доня Ортенсия за операта съвпадаха. Останалото бяха непрекъснати разногласия, като се започне от най-важното — репертоара. Всъщност господарката се възхищаваше от Росини и Доницети с неоспорима страст, а понякога дори се осмеляваше да защитава Моцарт, когото дон Станислао наричаше „онзи глупак“. Като майка на детето сеньора Ортенсия считаше, че има пълно право да даде мнението си по въпроса и само повтаряше, че много би се радвала да види дъщеря си доволна от първото си посещение в „Лисео“. Затова мислеше, че нещо леко и смешно би било по-подходящо, като например „Севилският бръснар“ или „Любовен еликсир“.

Дон Станислао обаче желаеше дъщеря му да дебютира с „истинско“ произведение, пълно с висок морал и епични преживявания, защото убедено твърдеше, че на опера човек „не ходи, за да се смее, нито за да види как модерните дами умират в леглото“. Толкова силно държеше на мнението си, че дори дръпна някои конци, за да може на откриването на четиринадесетия сезон на големия театър да бъде представена „Риголето“ — любимата му опера — или може би „Ана Болейн“ или „Норма“, но някои непредвидими обстоятелства нанесоха тежък удар на надеждите му.

Оставаха четири месеца до десетия рожден ден на момиченцето и в театър „Лисео“ тъкмо щеше да започва представлението, когато незагасена лампа предизвика малък пожар в един от складовете на гардеробната. Водата беше далеч, а материалите бяха силно запалими. Пламъците бързо се разпространиха и само за половин час погълнаха най-европейската мечта, която някога е имала Барселона. От нея останаха само димящи камъни и тъжни въздишки.

На следващата сутрин след бедствието сеньор Станислао, в качеството си на пълноправен член на управителния съвет, участва в събрание, по-тъжно и от погребение, на което се достигна до някои решения. Първо — да се поискат пари от кралица Исабел за проекта за реконструкция на операта, защото първоначално „Лисео“ носеше нейното име. Второ — да се създаде комисия по възстановяването и да се определи сума, която всеки един от собствениците трябва да внесе преди започването на строителните работи. И трето — да се изпрати архитекта на сградата, Местрес, в Париж, Лондон и Брюксел, три града с изгорели оперни театри, за да получи вдъхновение за възстановяването и веднага да се върне, за да го реализира. Желанието да заведе дъщеря си на опера коства на сеньор Станислао три хиляди дурос, които той плати на драго сърце. Имаше също и много други препятствия. Кралицата отказа да даде и една песета за възстановяването, под предлог, че „фондът, предназначен за обществени бедствия, е изчерпан“. За да се изолира партерът от сутерена, се наложи да платят купища злато на един френски архитект. Трябваше да се платят и астрономически суми за мита на вече много скъпите материали. Молбата за освобождаване от мита се оказа безполезна, защото вече ги бяха платили. И така, още хиляди дреболии постепенно намериха своето изглаждане и решение. Дванадесет месеца по-късно театърът отново бе открит. Акционерите имаха пълно основание да се гордеят с усилията си, а сеньор Станислао влезе в централното фоайе под ръка със своята обработена перла.

Докато чакаха музикантите да настроят инструментите си, седнали в своите кресла, тапицирани с червено кадифе, семейство Турул коментираха новостите със съседите си по ложа, производителя на шоколад Габриел Сампонс и очарователната му съпруга.

— Знаеш ли какво прави тази бурбонска свиня на върха на стълбището? Като че ли го заслужава! — прошепна дон Станислао Турул по адрес на Исабел II, чийто мраморен бюст беше по-грозен и от самата кралица.

А дон Габриел сниши гласа си отговори:

— Не се тревожи, времената са такива, че сигурно скоро някой ще я свали от пиедестала й.

Жените обаче имаха други вълнения.

— Не ти ли се струва, че сега роклите на дамите от първия балкон изглеждат по-добре от преди? Сигурно са отворили повече кранчетата на газта за осветлението — заключи доня Антония.

— Не, скъпа, не е това. Издърпали са балконите напред, погледни хубаво! На мен ми се струва добре. Най-сетне някой да разбере защо ние, жените, идваме в театър „Лисео“. На кого му се говори за опера, ако може да говори за мода?

Оперният сезон се хареса на всички. Белини, Верди, Росини и Доницети, почти всичките по два пъти. „Риголето“ присъстваше, но на второ място, а сеньор Турул вече нямаше търпение. Струваше му се, че бе чакал прекалено дълго. Заведе дъщеря си в ложата в самата вечер на тържественото откриване на 20 април, въпреки че за премиерата на възстановената опера бе предвидена постановката на „Пуритани“, историческа драма от Винченцо Белини, която се струваше на сеньор Антонио прекалено тежка и пълна с много шотландци. Но нямаше значение, важното беше да са там, после щеше да има достатъчно време за „бръснари“ и „сомнамбули“. Горкият баща умираше от нетърпение. Обаче принцесата не се оказа на нивото на очакванията му. Намери за скучни до заспиване гражданските борби между пуританите на Кромуел и привържениците на Стюардите. Дори истеричната лудост на главната героиня в края на първо действие не я накара да си промени мнението. По време на интермецото се затвори в преддверието на ложата и заспа на канапето. Би останала така до следващия ден, ако майка й не я бе събудила, за да се върне да аплодира изпълнителите.

Така оперният дебют на момиченцето от гледна точка на баща й беше истински провал. За майка й обаче беше точно това, което в една или друга степен можеше да се очаква от една вечер без Росини или Доницети.