Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (22)

Седем

Покорно ви моля за извинение заради неочаквания обрат, който придоби хрониката ми, поради което съм принуден да ви поднеса още една глава, посветена на разговора, който проведох в кабинета в църквата „Санта Мария“ със светия падре Фидео. След краткото представяне и задължителните любезности направо подхванах разговор за Марияна. Без заобикалки му казах, че съм пленен от красотата й, но много повече от куража, на който станах свидетел, докато се криех свит под тезгяха. Свещеникът ме изслуша, сякаш цял ден нямаше никаква друга работа, с очертана по устните лека усмивка и ръце върху масата. Като го гледах, ми напомняше за образите на отшелници, докоснати от пръста Божи, от илюстрациите на житията.

Осмелих се да му призная интереса си. Казах му, че ако живеех в този град, или намислех да се преместя тук, без съмнение щях да предложа брак на жена като Марияна, с която бих се радвал да създам семейство, колкото се може по-многобройно. Но понеже за жалост много важни ангажименти ме свързват с моята страна, с двореца Версай и службата ми при моята господарка, съм принуден да търся други решения, надявам се също така задоволителни. За нищо на света не бих искал Марияна отново да заживее в приют и още по-малко да попадне в лапите на онова животно Мимо и на други като него, които искат единствено да забогатеят и гледат само… само… Всъщност, мадам, едва ли е необходимо да казвам какво гледат, защото вие, струва ми се, знаете чудесно.

Падре Фидео одобри с кимване на главата всичко, което му казах.

— Много добре правите, че се тревожите за нея, мосю. Аз съм вече стар и скоро ще настъпи време да дам отчет пред нашия Господ Бог. Когато той ме попита за Марияна, бих искал да му кажа, че тя е в добри ръце.

— Затова съм тук, падре. Нуждая се от вашата помощ и вашия съвет, за да изпълня някои мои планове. Марияна ви слуша и ви цени. Казва, че я познавате отдавна. Няма по-подходящ човек от вас, който да ми разкаже някои неща, преди да направя първата стъпка. Ако нямате нищо против, разбира се…

— Ако не греша, искате да знаете дали момичето е почтено, дали можете да й се доверите.

— Отгатнахте.

— Значи сте дошъл тук, за да научите историята — той бавно барабанеше с пръсти по масата, сякаш му бе приятно да го прави, — историята на Марияна шоколатиерката. Нали?

В гласа му нямаше и следа от неодобрение. По-скоро изглеждаше доволен.

— Ако е възможно…

— С голямо удоволствие. Настанете се удобно, защото въпросът си заслужава. Ще ви разкажа каквото искате да знаете. Историята започва в деня, когато Марияна остана сираче без баща и майка. Дори още не бе проходила. Някой я донесе в приюта за безпризорни деца. Там тя израсна здрава и добре хранена, доколкото могат да си го позволят сестрите францисканки. Запознах се с нея, както и с другите деца от приюта, в качеството ми на изповедник. Малката Марияна привличаше вниманието със своята доброта и наивност, а и защото имаше нежно лице и хубави черти. Още от много малка беше красавица. Освен това всички я обичаха и хвалеха многото й добродетели. Монахините я считаха за будно дете, работливо и с най-доброто сърце, което бяха срещали.

Може би вие, като чужденец, не знаете какво правят кралят и кралицата на Испания по тези земи, когато им остане някой реал и са в добро разположение на духа. Добрият Карлос III, много щастлив от раждането на внучето си (горкото, не доживя и три години), пожела да организира в града ни конкурс за бедни девойки на възраст за женене. Обеща шест хиляди реала зестра за три момичета между петнадесет и тридесет и пет години — бедни и почтени сирачета. Заявките трябваше да се подадат писмено и да са придружени с препоръки от Божи служител.

Щом научих за конкурса, който щеше да отличи три късметлийки измежду всички желаещи, си помислих за Марияна. В целия град нямаше друга като нея, но за нещастие, ако някой не й дареше зестра, никога нямаше да излезе от стените на приюта. Каква несправедлива съдба за такова съвършено създание! Благословен да е Карлос III и всичките му начинания! По нищо не прилича на баща си, освен по манията да накара всички да говорят испански. Сякаш няма да говорим на какъвто език искаме, каквото и да ни заповядват! И така, поводът бе истински късмет за Марияна. Втурнах се да събирам необходимите документи — смъртни актове на майката и бащата, удостоверение за добро здраве, уверение, че изпълнява правилата на църквата, друго удостоверение за крайна бедност (колко странни неща!), и съставих писмо, в което казвах, че девойката е почтена, добре възпитана, родена в християнски брак, благонравна и без белези по лицето, които да нарушават хубостта й. Подписах го аз, защото „тя не умее да пише“, и представих всички документи.

Марияна много се изненада, когато й разказах какво съм сторил, уверявайки я, че няма по-достойна от нея за щедростта на нашия крал. Беше само на шестнадесет години, но много умна. Вече се бе примирила да приеме послушническото расо, единствения достоен изход, който можеше да избере, за да не умре в мизерия. Когато ме чу да говоря за документите, изведнъж ме попита: „А за кого да се омъжа, горката аз, като познавам само сираци, баби и монахини?“.

Тогава осъзнах, че не е достатъчно само да има зестра. Трябваше да й намеря мъж, достатъчно добър, за да я заслужава, а това щеше да ми отнеме повечко време. Веднага започнах да търся. Славя се като спокоен и благ човек, драги господине, но мога да ви уверя, че винаги съм бдителен и нищо не ми убягва. Започнах с интерес да наблюдавам всички ергени в града. Обаче никой не ми се виждаше подходящ за моята Марияна. Някои ми се струваха злонамерени, други прекалено безлични или твърде наперени, или много космати, или големи безделници. Дори отхвърлих един само защото беше родом от Морон де ла Фронтера. Вече си мислех, че няма да намеря подходящ кандидат, когато се запознах с Фернандес, шоколатиера. Какъв прекрасен човек! И буден! Беше добър християнин, нямаше и грам простотия в себе си и не се страхуваше от работа. Запознахме се случайно, когато един следобед влязох в магазина му и си позволих да приема съблазънта да ме почерпи с чашка много сладък и ароматен шоколад. Ясно е защо нецивилизованите диваци от другата страна на океана го наричат „питие на боговете“. Не се учудвам, че е толкова трудно да бъдат привлечени в правата вяра! Християните са направили добре, че са завладели това питие и са го дали на своите легиони. Фернандес ми поднесе чаша шоколад и седна да ми прави компания. Затвори за малко вратите на магазина и отвори пред мен вратите на сърцето си, защото искаше да изповяда най-личните си тревоги. Знаете, че ние, свещениците, сме специалисти по изслушване.

Така научих, че човекът страдаше. Страдаше много и работеше още повече, защото имаше все по-многобройна клиентела, която тропаше на вратата му, а той не успяваше да обслужи всички. Освен това ходеше по най-добрите къщи да приготвя шоколад, както винаги се е правело. Би могъл да си вземе чирак, но не се доверявал много на протежетата на гилдията, нито на аптекарите, а още по-малко на мелачите. Предпочитал да не споделя тайните си с непознати, а да ги запази за деня, в който има свой доверен човек. Усетих, че гласът му се разтрепери от отчаяние, щом изрече това, и го попитах какво има предвид.

Шоколатиерът Фернандес искаше другарка. Бил ерген и нямал роднини в града. Откакто дошъл пеша от Матаро, нарамил тежкия камък и чукалото за мелене на какао, не бил правил нищо друго, освен да работи от тъмно до тъмно. Понякога вдигал поглед от прясно изпечените какаови зърна и си мечтаел да намери жена, която да облекчи многобройните мъки на самотата му (някои го тормозели денем, а други нощем). Не бил свикнал да ухажва момичета, нито имал време за нещо, различно от шоколад и още шоколад. Сега вече бил на тридесет и три години — възраст, на която боговете умират, а древните са се чувствали в средата на жизнения си път. Бе отчаян от мисълта, че шоколадът, който доставя толкова сладост в живота на хората, непоправимо вгорчава неговия.

Докато ми разказваше своите тревоги, аз го гледах така, както сега гледам вас, а вътрешно усещах прилив на щастие. Оставих го да завърши, защото тези неща са по-успешни, когато човек е облекчил душата си, и тогава му казах: „Може би ще се изненадате, че това, което ми казвате, ме радва много“.

Както и предполагах, той се изненада. Попита ме на какво се дължи радостта ми, след като ми бе разказал за своите неволи. „На това, че имам решение за проблемите ви, сеньор Фернандес. Оставете всичко в моите ръце и ще разберете за какво говоря“.

Не искам да смятате, че съм уредил конкурса. Ограничих се само да поговоря с двама-трима влиятелни люде, които умеят да ме слушат внимателно (особено когато от мен зависи изкуплението на греховете им). Изобщо не преувеличих, само им разказах за истинската стойност на моята кандидатка и те се съгласиха с мен. После разбрах, че са се явили ни повече, ни по-малко от хиляда осемстотин и осемдесет девойки, от които триста и девет били отхвърлени, защото не отговаряли на условията на конкурса. Останали хиляда петстотин седемдесет и една. Да изберат моята Марияна бе почти, смея да кажа, проява на Божия справедливост. А бракът й с Фернандес шоколатиера — най-добрата идея, която някога съм имал.

Събрах прекрасна двойка. Тя намери радост и закрила, а с помощта на Марияна горкият човек най-сетне успя да помисли и за други неща. Един ден дойдоха да ме видят (често го правеха), за да ми кажат, че са решили да направят машина за производство на шоколад. Споделиха, че вечер, когато затворели магазина, разговаряли за перки и механизми и правели планове за бъдещето. „Когато затворите магазина, трябва да мислите за деца“ — скарах им се аз, защото ми се щеше да ме направят дядо. Но не, те мислеха само как да конструират това, което бяха измислили заедно. И го направиха. Нямаше нищо невъзможно за тях двамата, разбирате ли ме? Бяха като лятна буря. Веднъж започнали, нищо не можеше да ги спре и всичко завършваше успешно.

Очите на падре Фидео се насълзиха, когато си спомни за Марияна и съпруга й шоколатиер.

— Значи машината, за която говорите, е нещо като детето, което не са имали, защото са били прекалено заети с други неща. Добър екип са били двамата. Мисля, че са заслужавали по-благосклонна съдба. Понякога Господ Бог пише живота ни с грозен почерк.

Почаках да премине емоционалният момент със сълзите и попитах падре Фидео дали е напълно сигурен, че Фернандес е мъртъв.

— Разбира се, че почина — подскочи той мигновено. — Самият аз го погребах тук наблизо, в една енорийска градина с карфиол.

— Погребал сте го вие?

— Марияна ме помоли за това. Помоли ме да й помогна да погребем по християнски клетника и да пазя в тайна вестта за смъртта му, за да не дойдат от гилдията да й затворят магазина. Аз се съгласих, понеже не мога нищо да откажа на това създание. Да ми прости Господ! Понякога тя посещава парчето земя, където почива мъжът й и за което знаем само двамата с нея. Малко е странно да видиш как една млада и хубава жена рони сълзи сред броколи и карфиол, но ако клисарката попита, аз й казвам, че от толкова страдание горкото момиче се е побъркало.

— А от какво почина шоколатиерът?

— От морбили. Какво нещастие! Един ден вдигна температура и след две седмици вече беше в земята.

Останах силно развълнуван, след като чух цялата история на моя ангел и на нейния шоколатиер. В същото време обаче се зарадвах да установя, че падре Фидео бе идеален за моите намерения.

— Вижте, падре — казах аз, — струва ми се, че няма да сте много доволен, ако Мариана стане монахиня и постъпи в приюта, за да не излезе никога вече оттам.

— Естествено, че няма да съм доволен! — отвърна ми той и с малко по-спокоен глас добави: — Но какво мога да направя? Вече ви казах, че не съм така млад, както някога и нямам същите сили…

— Нека се изкажа, моля ви! Дойдох тук, за да науча историята й, така е. Но още не знаете каква цена имам намерение да платя за нея.

— Цена ли? — той широко отвори очи, а челото му се изпълни с бръчки. — И каква е тази цена?

— Финалът.

Той прояви голям интерес. Но преди да му дам по-подробни обяснения за казаното от мен, аз добавих:

— Имате ли някаква работа вдругиден в пет часа следобед?