Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (23)

Осем

Когато вчера следобед пристигнах в странноприемница „Санта Мария“, Дзаноти ме очакваше:

— Може би се бъркам, където не ми е работа, господине, но ми казаха, че са видели вашия Бомарше на пристанището в компанията на някакъв войник в униформа.

— Тукашна или чуждестранна униформа? — попитах заинтригуван.

— Френска, господине. От Кралския военен орден на Сен Луи.

По дяволите! Това силно ме изненада. Какво е правил Бомарше в такава компания? Любовта все още ми позволяваше да мисля и не бе заличила напълно силното чувство на отговорност, което винаги е било моя неотменна черта. Затова попитах как мога да стигна до пристанището и без да губя време се отправих натам единствено с един маслен фенер, който ми зае любезният стопанин.

По пътя непрекъснато си припомнях вашите думи.

Струва ми се, че в момента ви виждам, мадам, седнала във вашия малък салон с цигулката в скута, а пред вас — таблата с вече изстинал шоколад. Вие въздишате. Хладно отваряте уста и казвате строго: „Може да ви се струва прекалено, мосю Гийот, но двете със сестра ми имаме основателни причини да подозираме, че в главата на мосю Бомарше се върти някоя глупост и затова се присъединява към мисията в Барселона под предлог, че ръководи делегацията на шоколатиерите. Както аз, така и мадам Виктория, сме почти сигурни, че ще използва пребиваването си в красивия южен град, за да се срещне с някого, когото не може да види в Париж, а може би и да сключи някоя сделка. Не знаем дали ще извърши това по заповед на краля или по собствено желание и в името на своите интереси. Но каквато и да е причината, ние сме длъжни да ви помолим да го следите отблизо и да ни информирате за всичко, което прави“.

Тогава вашите думи ми се сториха леко преувеличени. Обаче вчера вечерта, докато пресичах площада пред двореца в тъмното, на път към пристанището, се запитах как съм могъл да се усъмня в прозорливостта ви. Вие бяхте права, мадам! Ако вашите подозрения се потвърдят, колко неприятно би било да очерня дворцовия секретар, към когото изпитвам дълбоко уважение и възхищение.

Вече различавах Морската порта, през която трябваше да изляза, преди войниците да затворят вратите на крепостта, когато зад гърба си чух бръмчене на мъжки гласове. Обърнах се да погледна, следвайки инстинкта, който ни кара да бъдем по-предпазливи в тъмното, и знаете ли кого видях съвсем близо до мен?

На разстояние от около двадесет и пет крачки група приятели, или поне на такива приличаха, се прибираха развеселени по домовете си, сякаш бяха празнували нещо. Единият от тях, нисък мъж с вид на жаба, беше толкова пиян, че едва се държеше на краката си. Двама от другарите му го крепяха отстрани. Придружителите им бяха облечени много елегантно, носеха нови перуки, сюртуци със златни копчета и лъскави токи на обувките. Един от тях превеждаше на останалите на толкова развален английски, че будеше смях. Сред групата се открояваше един по-важен господин, също облечен елегантно, с много бродерии и злато, а насред лицето му изпъкваше грамаден нос, толкова приличащ на картоф, че веднага се досетих защо хората по тези земи считат, че картофите са толкова ужасна храна. Приликата им с носа на онзи човек бе изумителна. Имаше още двама мъже, единият от които повръщаше до тънкото стъбло на наскоро засадено дърво, а другият го наблюдаваше с такова изражение, сякаш казваше: „Свършвай вече, че сега започвам аз!“.

Учудвате ли се, че се натъкнах на въпросната избрана компания? Да, мадам, тази пиеса вече я бях гледал! Шоколатиерът Мимо, отново предрешен като комендант, бе излязъл да упражнява явно любимото си занимание да ограбва невинни чужденци. Този път жертвите бяха сър Английската Жаба и неговите двама придружители, които бяха излезли да пийнат и затова не бяха взели оръжие със себе си. Когато ги видях, вероятно вече бяха погълнали поне пет бутилки от ужасното питие и се бяха отправили към странноприемницата си на улица „Манреса“, където бях сигурен, че ще бъдат оскубани от любезните си придружители, щом затворят очи да отспят запоя си.

Признавам, че тази увереност събуди у мен неудобна морална дилема. Трябваше ли да предотвратя бедата, която щяха да претърпят хората, считани за врагове на моята страна и на моя крал? Нямаше ли да служа по-добре на родината си, ако застанех на страната на крадците? Но ако го сторех, нямаше ли да предам самия себе си, също жертва на негодниците? Не е ли длъжен всеки мъж, ако се счита за такъв, винаги да помага на нуждаещите се? Трябваше ли да служа повече на Франция, отколкото на здравия разум?

Тъй като нямах готови отговори, а мъжете скоро щяха да се изгубят из лабиринта от улички, взех прибързано решение (знаете, че взимането на решения не е силната ми страна). Изтичах към групата и се обърнах към Жабата. Той се опита да види кой съм, но не успя. Очите му едва се отваряха и не можеха да се фокусират. Поне не едновременно и двете. Въпреки всичко накрая ме разпозна и попита с надебелял от пиене глас:

— Фернандес, вие?

— Да, господине. Дойдох да ви дам своя отговор на предложението за машината, който отложихме за след няколко дена — казах аз на доста правилен английски.

Забелязах, че Мимо ми отправя погледи, пълни с въпроси. Не проумяваше откъде съм се появил и главно какво точно искам. Не разбираше и думите ми, може би защото бяха произнесени на правилен английски.

— Сега ли трябва да стане това? Не може ли да почака? — попита моят неприятел.

— Много съм нетърпелив — излъгах аз.

— Добре — той направи върховно усилие. — Е и? Какво решихте двамата с вашата красива съпруга? — той сниши гласа си, като предъвкваше сричките: — Говорете по-тихо! Не искам никой да знае за сделката ни.

— Да идем у вас — му предложих.

— А машината?

— Ще я донесем.

— А съпругата ви? Тя ще дойде ли с нас?

— Разбира се.

На физиономията на англичанина се изписа усмивка като на доволна жаба. Искаше да каже „Прекрасни новини!“, но промърмори само завалено: „Пресни, но…“ и стомахът му обяви край на срещата, като той опръска с повръщането си сюртука на Картофения Нос.

Когато дойде на себе си и си оправи перуката, отново поде разговора, блед и потен, но с много от онези любезности, които англичаните считат за добро възпитание.

— Утре ще дойда в магазина ви, за да приключим сделката — каза.

— Бих предпочел да е вдругиден, ако нямате нищо против.

— Не виждам причина да не приема. В колко часа?

— Точно в пет става ли?

— Добре. Ще донеса гербова хартия.

Напитката от орехи и билки бликаше от английските стомаси като истински фонтан. Жабата беше доволен и изрази това с дълга прочувствена реч:

— Какъв прекрасен град имате, драги господине! Какви красоти! Какви любезни хора! Тук човек може да се почувства като в рая. Добро пиене, добро ядене и добри приятели — при това шумно потупа по рамото придружителя си. — И хубави жени! Знаете ли какво? — отново сниши глас поверително. — Следобед в леглото ми влезе една много знатна дама, която познавах само от няколко часа. Настанена е в същата странноприемница като мен. Привърженица е на английската армада и се кълне, че ме намира за привлекателен. Какво гостоприемство само! Каква невъобразима наслада! В ръцете й се превърнах в малко кученце. Дори заспах. Никога не съм изпитвал подобно нещо, дори с проститутките, които посещавам от години. Тук открих нечуваната сладост да се събудя с глава, полегнала в женски скут, а тя да роши косите ми с пръсти. Каква страст! Каква прекрасна дама! Извинете ме за малко, моля!

Докато английският офицер се обърна с гръб, за да повърне дискретно, негодникът Мимо не сваляше поглед от мен. Сигурно се питаше с какво моето присъствие накърнява интересите му. Само секунда преди да си тръгна, се приближих към английския сър под предлог да отстраня от сюртука му полусдъвкано парче филе и му прошепнах на ухото:

— Пожелавам ви прекрасна нощ!

Мимо заподозря нещо, а аз целях именно това.

Да, вече знам, че можех да му кажа нещо различно. Можех да го предупредя като приятел. Ако ме упрекнете, няма да ви се сърдя. Исках да му кажа за крадците, но в последния момент размислих. Често не сполучвам с решенията си.

Жабата дори не помръдна поглед, може би очакваше от мен по-тържествени думи. Сериозен, сякаш отиваше към ешафода, за да отдаде живота си в името на честта, той възкликна:

— На вас също!

После се обърнах към онова магаре Мимо и го поздравих с театрален реверанс с шапка в ръка. Казах му на моя още несигурен каталонски:

— Господин комендант, за мен е удоволствие отново да ви видя.

И се втурнах през дворцовия площад, опасявайки се, че времето да стигна до пристанището безвъзвратно е изтекло.