Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (16)

Едно

Мадам,

Имам удоволствието да ви информирам, че делегацията ни пристигна в Барселона вчера следобед, около шест часа, след четиринадесетдневно пътуване, по време на което се натъкнахме на повече прах, отколкото дъжд, на повече жега, отколкото студ, и на повече кисели лица, отколкото сладки думи. Настанени сме много добре в странноприемница „Санта Мария“. Мястото е недалеч от пристанището, а наблизо има прекрасна църква, наричана от всички „Санта Мария дел Мар“. Тя е едно от местата, заради които наричат Барселона „града на трите катедрали“. Съдържателят е приятен италианец на име Дзаноти, който веднага ни уведоми, че е получил тайна заповед да се отнася добре с нас. „Заповед от кого?“, го попита мосю Бомарше на доста правилен италиански. А човекът отговори: „Ако ви кажа, вече няма да е тайна. Достатъчно е да знаете, че в този град има много хора, които желаят да зарадват посланици от такъв висок ранг като вас“.

Тримата майстори шоколатиери, които ни придружават, не се учудиха да чуят тези думи, по простата причина че не разбраха нито една от тях. Вече ви казах, че разговорът се проведе на италиански. Мосю Бомарше съвсем не се успокои от гостоприемството на съдържателя, тъй като разбра, че присъствието ни тук не е така дискретно, както се надявахме. И то, при положение че не сме съобщавали на никого и никой не ни очакваше. Тревогата му продължи по време на вечерята и през цялата нощ, като не му позволи да се наслади на разговора на масата и го накара да спи с дълбоко вдълбана бръчка на челото от толкова въртене в леглото. Аз, разбира се, не мигнах, докато не се уверих, че той спи дълбоко, което не е трудно да се установи. Когато заспи, мосю Бомарше хърка като разярен глиган.

Прозорецът на нашата стая гледа към улицата и се намира точно над входната врата на странноприемницата, където два фенера горят до зори, и затова дори и през нощта разполагаме с достатъчно светлина. Реших да се възползвам от нея и всяка вечер, след като мосю Бомарше заспи, да ви пиша тайна хроника на нашите приключения по тези земи, както самата вие ме помолихте. Това е най-сигурното време, докато спътникът ми хърка (с извинение).

Като начало, мадам, ви информирам, че делегацията ни е съставена от петима благородници, от които трима познавате повече от добре: самия мен — ваш верен слуга, мосю Бомарше, който служи на интересите на Негово Величество племенника ви, и нашия Лабе — шеф на дворцовите сладкари, който се оказа доста приятен спътник. Щом се качи в каретата и се отпусне от монотонното клатене по пътищата, получава неудържимо желание за сън. Заспива, свит в някой ъгъл (знаете, че той е човек с размерите на тапа) и се събужда чак когато пристигнем. Другите двама, както знаете, прекрасно подбрани благодарение на вашите усилия, са мосю Делон — представител на гилдията на шоколатиерите от знаменития (и сладък) град Байон, и мосю Малезерб от името на гилдията на парижките шоколатиери. Този Малезерб, както сам твърди, е нещо като втори братовчед на министъра със същата фамилия, който служи на племенника ви от около две години. Но се боя, че освен фамилията двамата господа нямат нищо общо, за наша зла участ.

Що се отнася до Делон, той е на не повече от петдесет години, слаб мъж, който изглежда леко отпуснат, макар че не бива да се оставяте да ви заблуди измамната му външност. Всъщност е приятен, спокоен, разговаря интелигентно и приветливо, прекрасен помирител при караници и спорове, колкото и да са разгорещени. Винаги е способен да намери най-точната дума и нужния тон, за да защити безпристрастно всички страни, без да засегне никого. Истински късмет е, че го водим с нас, защото този Малезерб, който представлява парижките шоколатиери, е като буря, която гърми и трещи, но не пуска и капка дъжд. Висок е и едър като планина, червен като същински домат и има характер на бясно куче. Лошият му нрав избухва в най-неочаквани моменти и той започва да говори грубости и простащини. Ако броях всички случаи по време на пътя, когато решаваше спорове с викове, числото щеше да бъде четирицифрено. В село Мило успя така да изплаши един кон с крясъците си пред капрата, че животното припадна. Изглежда му доставя удоволствие да стряска жените в странноприемниците. Поне половин дузина нещастни създания избягаха разплакали от него. Нашият Лабе, който има лошия късмет да дели с него една стая, твърди, че дори по време на сън надава плашещи крясъци. За да имате по-вярна представа за тази особа, ще споделя само още една случка, която ни сполетя, преди да напуснем Париж.

В деня на заминаването ни мосю Малезерб накара да го чакаме повече от час и когато пристигна, носеше три толкова големи сандъка, че приличаха на ковчези. Бомарше му направи забележка, че не може да пътува с толкова багаж, на което Малезерб отговори:

— А-а, така ли? А защо не? Кой казва, че не може?

— Аз го казвам, драги господине — се изперчи Бомарше.

— А кой сте вие, ако мога да знам?

— Пиер-Огюстен Карон дьо Бомарше, господине. Дворцов секретар и ръководител на мисията.

Парижкият сладкар вдигна презрително вежди.

— Бомарше? Авторът на комедии? — попита той.

— Същият — отговори нашият човек.

— И защо трябва да обръщам внимание на думите на един писач на комедии? — го предизвика Малезерб, червен като домат и с викове, които можеха да изплашат целия град.

— Защото, ако не го направите, комедията може да се превърне в трагедия — отвърна Бомарше и разтвори леко жакета си, за да се види шпагата, скрита под него.

Малезерб се качи в дилижанса с наведена глава, поздрави с изръмжаване нас тримата, които се бяхме отегчили да го чакаме, и се разположи в купето, заемайки две седалки. През следващите девет часа не го чух да казва нито дума и мога да ви уверя, че когато той мълчи, ние се чувстваме много по-добре, защото отваря уста само за да тормози хората. За два дни път вече беше скаран с всички.

С мен също имаше препирня, когато спряхме да пренощуваме след втория ден на пътуването ни. С вид на превъзходство, като човек, свикнал да дава заповеди, без дори да ме погледне в очите, ми нареди:

— Ей, ти, младежо, занеси сандъка в стаята ми, бързо!

— Много съжалявам, господине, но аз не съм лакей, а адютант на мосю Бомарше. С удоволствие ще потърся някого да ви отнесе сандъка.

Той остана много изненадан.

— Адютант на дворцов секретар на мисия в чужбина? А на колко сте години?

— Осемнадесет, господине — отговорих аз.

— И имате ли достатъчно опит, за да придружавате дворцовия секретар на мисия като тази? — продължи той.

— С цялото ми уважение, мисля, че да, господине — както е редно, се въздържах да му кажа, че и друг път съм го правил.

— Как е името ви?

— Виктор Филиберт Гийот, господине.

— Не съм чувал за вас. В двореца ли живеете?

— Точно така, господине. Аз съм личен секретар на мадам Аделаид и на сестра й Виктория.

— А, по дяволите, по дяволите! — изсумтя той, а вътрешно у него се надигна такъв гняв, че заприлича на вулкан, готов да изригне. — Струва ми се, че какъвто сте дребен, няма да ви се отрази зле да отнесете един сандък. Щяхте по-добре да служите на вашите господари, ако имахте малко по-яко телосложение.

— Служа на господарите си със силата на интелекта си, а не със силата на мускулите, господине — отрязах го аз.

— А, интелект! — подигра се той с престорен глас и поглед, вдигнат към небето. — Колко далеч би стигнала страната ни, ако по-малко хора мислеха и повече товареха сандъци! Дръпни се, момче, сам ще го нося. Аз не използвам интелект.

Бих могъл да ви разкажа за още много неприятни сблъсъци с Малезерб, но не искам да ви изморявам с непристойни случки. Сега, с ваше позволение, ще се опитам малко да поспя, защото с първите лъчи на зората, след като закусим, мосю Бомарше реши да изпълним поверената ни задача.

Сбогувам се и ви поднасям поклон, винаги ваш,