Антъни Райън
Владетелят на кулата (9)

6.
Вейлин

Беше първият ден на Летния панаир и в канцеларията на кралския нотариат нямаше други посетители, но въпреки това Вейлин чака близо час, преди чиновникът да вдигне поглед от големия тефтер пред себе си. Беше млад мъж с изтормозения вид на човек, който работи твърде много срещу недостатъчно заплащане.

— Моля да ме извините, сър — каза той. — Днес повечето колеги почиват. Покрай панаира.

— Напълно разбирам. — Вейлин стана от пейката и пристъпи към отрупаното с купчини документи и тефтери бюро. — Когато за последно бях в Кралството, за кралския архив се грижеше Четвъртият орден.

— Вече не е така. В последно време братята от Четвъртия се държат като братята от Шестия, препасали са мечове и гледат от високо. — Чиновникът се облегна назад, преглътна една прозявка и измери Вейлин с любопитен поглед. — Значи сте пътували, сър?

— Да, пообиколих доста.

— По екзотични места?

— Последно бях на Мелденейските острови. Преди това в Алпиранската империя.

— Аз пък мислех, че вече не пускат наши кораби в пристанищата си.

— Минах по обиколен път.

— Ясно. — Чиновникът посегна към празен лист. — Е, уважаеми сър, защо сте тук, вместо да се забавлявате на панаира?

— Трябва ми свидетелство за припознаване. За сестра ми.

— А. — Чиновникът топна писалката си в една мастилница и написа нещо на пергамента. — Сложните семейни връзки са основното занимание на тази канцелария. За щастие, процедурата не е сложна. Просто трябва да се закълнете пред мен, че сестра ви е законородена, аз ще попълня свидетелството, после ще го подпишем, и готово. Таксата е два сребърника.

„Два сребърника.“ Добре, че Рева се бе съгласила да продаде хубавия гвардейски нож, с който се бе сдобила по пътя.

— Добре.

— Чудесно. Е, как ви е името, сър?

— Лорд Вейлин Ал Сорна.

Връхчето на писалката се счупи с остър звук, по пергамента пръсна мастило. Младежът зяпна петната, преглътна и вдигна бавно глава. В изражението му нямаше съмнение, а единствено страхопочитание.

„Жалко — помисли си Вейлин. — Тъкмо бях започнал да го харесвам.“

— Милорд… — заекна чиновникът, после скочи на крака и се поклони толкова ниско, че челото му се чукна в плота на писалището.

— Не го правете — каза му Вейлин.

— Говори се, че сте мъртъв…

— И аз така чух.

— Знаех си, че е лъжа. Знаех си!

Вейлин се усмихна насила.

— Свидетелството за сестра ми.

— О. — Чиновникът сведе поглед към бюрото си, после го плъзна из празната канцелария, като бършеше потни длани в туниката си. — Боя се, че трябва да отнеса този въпрос към началниците си. Не е за мен.

— Напротив, можете и сам, уверявам ви.

— Моля да ме извините, милорд. — Младежът отстъпи заднишком. — Ако изчакате минутка… — Избяга към дъното на канцеларията. Чу се звук от отваряща се врата, някой повиши глас с раздразнение, после до слуха на Вейлин стигнаха звуците на тих разговор. Младият чиновник скоро се върна, последван от дебел мъж, надхвърлил петдесетте. При вида на Вейлин дебелакът се поколеба за миг, но възвърна самообладанието си с достойна за възхищение бързина.

— Милорд — каза той и се поклони почтително. — Гериш Мертил, бивш брат от Четвъртия орден, сега главен нотариус на Варинсхолд.

Вейлин се поклони на свой ред.

— Сър. Тъкмо обяснявах на този младеж…

— Свидетелство за припознаване, да. Мога ли да попитам с каква цел искате да ви се издаде този документ?

— Не, не можете.

Главният нотариус се позачерви.

— Моля да ме извините, милорд. Работата е там, че съм запознат със заповедта на краля относно собствеността на покойния ви баща, както и със съдебното решение по иска на сестра ви. Едно свидетелство за припознаване би обезсилило решението на магистрата, но не и кралската заповед, която, както знаете, е над закона.

— Знам това, благодаря. — Бръкна в кесията си, извади два сребърника и ги остави на бюрото. — Въпреки това искам да припозная сестра си. Ако не се лъжа, просто упражнявам право, което се полага на всички поданици на Кралството.

Гериш Мертил кимна на младия чиновник и той се разбърза да подготви документа.

— Ако не е твърде самонадеяно, лорд Вейлин — каза главният нотариус, — ще ми позволите ли да бъда първото официално лице, приветствало ви със завръщането ви в Кралството?

— Няма проблем. Кажете ми, как така брат от Четвъртия орден става главен нотариус?

— По милостта на краля. Когато постанови, че управлението на архивите трябва да се върне към Короната, негово величество бе достатъчно мъдър да прецени, че уменията, натрупани от немалко братя в моя орден, са ценни и необходими.

— Напуснали сте ордена по кралска заповед?

Нещо мрачно и сериозно се промъкна в изражението на Мертил.

— Четвърти вече не беше орденът, в който постъпих като момче. Откакто го оглави аспект Тендрис, настъпиха много промени. Вместо да се учат на счетоводство и архиварство, послушниците се учат да въртят меч. Арбалетът замени писалката. Дано Покойните ми простят, но аз, както и мнозина други от братята, напуснахме с радост.

Младият чиновник изпсува под нос, изгърбен над едно от другите бюра, писалката се тресеше в ръката му.

— О, дай на мен. — Главният нотариус го избута, попи размазаното мастило и започна да пише бързо и гладко. — Когато аз бях млад, ни биеха, ако буквите не са еднакво големи. — Документът скоро стана готов, подписан лично от главния нотариус. Вейлин му благодари мислено за търпението, докато самият той се мъчеше с подписа си.

— Дано да сте доволен, милорд. — Мертил се поклони и му подаде навития на руло пергамент, вързан с червена панделка.

— Благодаря ви, сър. — Вейлин му подаде двата сребърника, но главният нотариус поклати глава.

— Имах племенник в Сините свраки. Той се би с вас при Линеш. Благодарение на вас се прибра жив и здрав при майка си.

Вейлин кимна.

— Сините свраки бяха чудесен полк.

Главният нотариус и младият чиновник се поклониха дълбоко, а Вейлин тръгна спокойно към вратата, макар че му идеше да побегне.

 

 

Алорнис и Рева го чакаха на пресечката при Порталната улица и Говедарския път. Заради панаира по улиците нямаше много хора, но случилото се в нотариалната канцелария му беше за урок и Вейлин нито за миг не свали качулката си. Голям мраморен постамент беше поставен в центъра на кръстовището, целият полазен от строително скеле. Алорнис стоеше на най-високата платформа със зидарска престилка и държеше въже, прехвърлено през каменен блок. Другият край на въжето се спускаше към основата на строежа и беше вързан за дръжката на кош, в който Рева слагаше разни неща.

— Големият чук! — извика Алорнис от платформата. — Не този!

— Сестра ти е по-голям тиранин и от теб — изръмжа Рева, когато Вейлин се приближи.

— А, Вейлин! — поздрави го бодро Алорнис и му помаха. — Майсторе, брат ми е тук!

След миг над ръба на платформата се показа главата на стар човек. Мъжът беше с голяма брада и със зелената роба на брат от Третия орден. Челото му се набразди като разорана земя, докато гледаше към Вейлин, после майсторът изсумтя нещо и изчезна. Алорнис се усмихна извинително.

— Какво каза той? — попита Вейлин.

— Мислел, че ще си по-висок.

Вейлин се засмя и вдигна свитъка.

— Имам нещо за теб.

Тя се спусна до нивото на улицата по бързия начин — стисна здраво въжето и скочи от платформата, а кошът с инструменти се издигна като противотежест. Изненадващо мускулестата ръка на стареца се подаде и издърпа коша на платформата.

— Какво излиза? — каза Алорнис, след като плъзна поглед по текста на свидетелството. — Че мастилото и хартията ме правят твоя сестра, за разлика от общата ни кръв.

— Плюс такса от два сребърника, но не поискаха да ми я вземат.

— Значи довечера ще ядем? — попита Рева.

— Трябва да се обърна с молба и към краля — каза Вейлин на сестра си.

— Наистина ли мислиш, че ще си промени решението?

„Жалко ще е, ако не го направи, макар да се боя, че цената няма да ми хареса.“

— Убеден съм.

Нещо изтрещя на паветата край тях, последва го рев откъм високата платформа.

— Не това длето бе!

Алорнис въздъхна.

— Днес е по-раздразнителен от обикновено. — Вдигна глава към платформата и извика: — Идвам, майстор Бенрил! — Зае се да събере инструментите, разхвърляни покрай основата на строежа. — Вие двамата по-добре се прибирайте. Аз имам още няколко часа работа тук.

— Всъщност, надявах се да заведеш Рева на панаира, сестричке. Никога не го е виждала.

Рева направи гримаса.

— И рядък сопол не давам за езическото ви празненство.

— Да, но сестра ми обича панаира. Ще съм по-спокоен, ако знам, че ще я пазиш. — Метна й кесията си. — И довечера ти избираш какво да ядем.

— Не мога — поклати глава Алорнис. — Майстор Бенрил има нужда от мен…

— Аз ще помогна на майстор Бенрил. — Вейлин развърза връзките на зидарската й престилка и я свали през главата й. — Хайде, да ви няма.

Алорнис погледна с колебание към платформата.

— Ами… и без това не ми е плащал от седмици…

— Значи решено. — Изкъшка ги с жест и ги проследи с поглед по Порталната улица. Алорнис хвана Рева за ръка и почна да й шушне нещо, сякаш се познаваха от малки момичета, а кръвната песен живна в ритмична мелодия. Рева трепна, но за изненада на Вейлин не си издърпа ръката.

— Длето! — чу се нетърпелив вик отгоре.

Вейлин събра всички длета, които откри, в една кожена чанта за инструменти и изкатери стълбите към платформата. Старецът беше коленичил до върха на каменния постамент и галеше с ръка мраморната повърхност. Не се обърна, когато Вейлин хвърли до него торбата с инструментите.

— Сестра ми каза, че не й плащаш — каза Вейлин.

— Сестра ти би плащала на мен, за да ми помага, братко. — Майстор Бенрил Лениал се обърна и го изгледа все така с набраздено като разорана земя чело. — Или вече трябва да ти викам милорд?

— Вече не съм от Шестия орден, ако за това питаш.

Инструктор Бенрил изсумтя и се обърна отново към постамента.

— Какво ще бъде? — попита Вейлин.

— Паметник, с който Кралството да почете величието на крал Янус. — Тонът на стареца говореше красноречиво за ентусиазма му, или по-скоро за липсата на такъв.

— Кралска поръчка, значи.

— Обеща ми, че като направя това, ще ме остави на мира две години, за да рисувам. Рисуването е единственото истинско изкуство. Това… — той удари с отворена длан по камъка — това си е проста зидария.

— Познавах един зидар навремето. Беше истински творец, ако питаш мен.

— А ако питаш мен, гледай си меча и не се бъркай в чуждите работи. — Хвърли поглед през рамо. — Къде е той, между другото? Мечът ти?

— Оставих го у дома, увит в платно. Не съм го развивал, откакто се върнах в Кралството.

— Значи си се отказал и от друго, не само от Вярата, а?

— Получих повече, отколкото изоставих.

Инструктор Бенрил се извърна да го погледне. Не личеше да е схванат от клеченето и преклонната възраст.

— Какво искаш?

— Трябва да отведа сестра си оттук. Искам да й кажеш, че така ще е по-добре за нея.

Бенрил вдигна рошавите си вежди.

— Смяташ, че думата ми има такава тежест за нея?

— Знам го. Знам също, че тук няма бъдеще за нея, нито като дъщеря на баща ми, нито като твоя ученичка.

— Дарбата на сестра ти е изключителна, рядка. Да я откъснеш от нея ще е престъпление.

— Може да се посвети на дарбата си другаде, на сигурно място.

Бенрил поглади дългата си сива брада.

— Съгласен съм да не я разубеждавам, но повече от това няма да направя.

Вейлин кимна.

— Благодаря ти, майсторе.

— Не бързай да ми благодариш. — Старецът се изправи и тръгна към стълбата. — Имам едно условие.

 

 

— Не мърдай бе!

Гърбът го болеше, вратът му започваше да се схваща. Бенрил го беше накарал да му позира в няколко пози, всяка по-драматична от предходната. Последната изискваше от Вейлин да стои прав, с изправен гръб и вдигната глава, вперил поглед в далечината и стиснал метла с дълга дръжка, все едно е меч. Старецът вече бе изхвърлил десетки недовършени скици, въгленът в ръката му летеше неуморно по платното, погледът му се местеше между Вейлин и тъмнокафявия пергамент върху статива.

— Меч не се държи така — отбеляза Вейлин.

— На това му се вика артистична волност — сопна се в отговор Бенрил. — Смъкни малко дясната си ръка.

Мина още половин час, преди петима кавалеристи от Кралската конна гвардия да се появят на кръстопътя, повели и един кон без ездач. Капитанът им скочи на земята, приближи се и поздрави чинно, а излъсканият му нагръдник се оказа удобно огледало, в което Вейлин да види с ужас нелепата си поза.

— Лорд Вейлин, за мен е чест, ако позволите.

— Очаквах капитан Смолен — каза Вейлин.

Капитанът се поколеба.

— Лорд-маршал Ал Смолен е на север, милорд. — Изпъчи се с гордост. — Нося ви топли привети от негово величество…

— Добре. — Вейлин заряза позата и посегна за плаща си. — Майстор Бенрил, явно трябва да отида в двореца. Ще довършим това някой друг път.

— Кажи на краля, че ми трябват още пари за ковача — каза Бенрил на капитана. — Ако иска паметникът да е готов преди да е паднала зимата де.

Капитанът застина.

— Аз не съм пратеник, братко.

— Аз ще му кажа — прекъсна го Вейлин, докато си закопчаваше наметалото. Хвърли един поглед на скицата и се намръщи изненадано. — Изобщо не съм толкова висок.

— Тъкмо напротив, милорд. — Бенрил заби нос в пергамента да открои светлосянката върху бузата на Вейлин. — Според мен си изключително висок.

 

 

Крал Малциус Ал Ниерен носеше по-натруфена корона от семплата диадема, която бе предпочитал баща му. Златен пръстен минаваше през челото му, металът ецван със сложен флорален мотив, а в центъра — четири различни скъпоценни камъка в обков, очевидно символизиращи четирите васалства на Кралството. Очите под короната излъчваха бдителност, която не се връзваше с топлата усмивка, която кралят отправи на Вейлин, докато той се изправяше след дълбокия си поклон пред трона.

— За архива — каза напевно Малциус и тримата писари, настанени вляво от трона, топнаха писалки в мастилниците. — Крал Малциус Ал Ниерен приветства с добре дошъл своя най-лоялен и високо почитан слуга лорд-маршал Вейлин Ал Сорна. Нека се знае, че всички негови предишни почести и титли са възстановени.

Пристъпи напред с разперени ръце и стисна Вейлин за раменете. Вейлин помнеше Малциус като мъж със завидна енергичност, опитен воин със силна ръка и остър ум. Мъжът, който стоеше пред него сега, беше отслабнал значително, кожата му имаше жълтеникав цвят под пудрата, а ръцете му трепереха леко върху раменете на Вейлин.

— Вярата ми е свидетел, че се радвам да те видя, Вейлин! — каза кралят.

— И аз — вас, ваше величество. — Огледа се, докато ръцете на краля продължаваха да тежат на раменете му. Залата беше пълна с придворни: изглежда, Малциус беше забавил кралската процесия до панаира в чест на неочаквания си гост. Вдясно от трона седеше млада жена, стиснала ръце в скута си. На главата й имаше корона, по-малка от тази на краля, но иначе същата като модел и изработка. Беше красива и стройна, с умни очи. Само дето и в нейните очи се четеше бдителност, също като в очите на краля.

— И за миг не се съмнявай — каза кралят, отклонявайки вниманието на Вейлин от кралицата, — че Кралството си дава сметка колко много ти дължи. — И стисна още по-крепко раменете на Вейлин.

— Благодаря ви, ваше величество. — Вейлин сниши глас: — Аз… питах се дали бих могъл да повдигна пред вас един дребен въпрос, касаещ имуществото на баща ми.

— Разбира се, разбира се! — Кралят най-сетне го пусна и се дръпна назад. — Но нека първо те представя на съпругата си. Тя нямаше търпение да се срещнете още откакто чухме, че си се върнал.

Вейлин се смъкна на едно коляно пред младата кралица и тя стана.

— Лорд Вейлин — каза кралят, — представям ти кралица Ордела Ал Ниерен. Моля те, закълни се във вярност пред нея, както би се заклел пред мен.

Вейлин изви глава да го погледне и видя, че усмивката на краля е загубила малко от блясъка си.

— Чиста формалност — каза Малциус. — Изисква се от всички Мечове на кралството от четири години насам.

Вейлин наведе глава и се обърна към кралицата.

— Аз, лорд Вейлин Ал Сорна, се заклевам да служа вярно на Ордела Ал Ниерен, кралица на Обединеното кралство.

— Благодаря ви, милорд — каза кралицата. Имаше приятен глас и културен изказ с меките гласни на Южен Азраел, но в следващите й думи се промъкна известна острота: — Заклевате ли се да изпълнявате заповедите ми, все едно са изречени от краля?

— Да, кралице моя.

— Заклевате ли се да защитавате мен и децата ми, както бихте защитили краля? Да рискувате живота си в наша защита, ако се наложи? И да го направите без значение какви лъжи и хули се изричат срещу нас?

Вейлин си даде сметка колко се е смълчал дворът, усети тежестта на десетките погледи. „Не прави това заради мен — реши той. — Прави го заради тях.“

— Заклевам се, кралице моя.

— За мен е чест, милорд. — Тя му протегна ръка и той я целуна чинно. Кожата й беше ледена под устните му.

— Отлично! — Малциус плесна с ръце. — Любов моя, бъди така добра да поведеш процесията към панаира. Ще се присъединя към вас веднага щом с лорд Вейлин приключим тук.

Когато остана насаме с Вейлин, ако не се брояха двамата стражи при вратата, Малциус свали короната си и я закачи с дълбока въздишка на страничната облегалка на трона.

— Извинявай за всичко това — каза той. — Доста театрално, но и необходимо.

— Говорех сериозно, когато се заклех, ваше величество.

— Не се и съмнявам. Ако всички Мечове на кралството приемаха клетвите си сериозно като теб, тази страна щеше да се управлява много по-лесно. — Седна на трона си, приведен напред с лакти на коленете, и погледна Вейлин уморено. — Остарял съм, нали?

— Всички сме остарели, ваше величество.

— Не и ти. Същият си, честно. Очаквах да си побелял и сбръчкан след толкова време в императорските зандани. А ето те, очевидно способен да надвиеш с лекота всеки рицар на панаира.

— Не мога да се оплача от гостоприемството на императора, а само от самотата.

— Сигурно. — Малциус се облегна назад. — Знаеш защо отнех имуществото на баща ти, предполагам?

— Сметнали сте, че това ще е залог за лоялността ми.

— Така е. Сега виждам, че не е било необходимо. Но не можех да рискувам. Представа си нямаш какви интриги ме обграждат, мен и семейството ми. Всеки ден получавам донесения за поредната група заговорници, които кроят кървави планове в някоя тъмна стая.

— Кралството открай време обича клюките и слуховете, ваше величество.

— Слухове? Де да бяха само слухове. Преди два месеца заловиха в парка на двореца един тип, ножът му имаше отрова по острието, а Катехизисът на Вярата, от първата до последната дума, беше татуиран по гърба и гърдите на нещастника. Осъдих го на бърза смърт, което е много по-милосърдно, отколкото би постъпил баща ми, нали?

„Янус щеше да го подложи на изтезания в продължение на месец, ако новината го беше сварила в добро настроение, и в продължение на два, ако настроението му не е било добро.“

— Така е, ваше величество. Но един луд човек не значи непременно заговор.

— Има и други, уверявам те. И трябва да се справям с тях сам, защото аспект Арлин не иска да има нищо общо. От войната насам твоят бивш орден възвърна до голяма степен независимостта си.

— Дори при царуването на баща ви аспект Арлин държеше да се прави ясна разлика между Короната и Вярата.

— Вярата — повтори кралят с глас тих и горчив. — Появи ли се проблем в Кралството, човек може да се хване на бас, че именно Вярата е в основата на всичко. Ревностни и Толеранти редовно се хващат за гърлата, да не споменавам за аспект Тендрис и неговите нелепи напъни да превърне чиновниците си в бойци. Вярата би трябвало да ни обединява, а не да се раздира от вътрешни противоречия, като повлича и Кралството след себе си. — Погледна Вейлин право в очите. — И всяка страна в конфликта би дала мило и драго да се сдобие с твоята подкрепа.

— Ако е така, значи ще останат разочаровани.

Кралят примигна и поизправи гръб, видимо изненадан.

— Знам, че напусна ордена, но нима си загърбил и Вярата? Какво, императорът те е направил следовник на алпиранските богове?

Вейлин преглътна напушилия го смях.

— Просто чух една истина, ваше величество. Не ме откъснаха от Вярата с мъчения, нито съм погледнал към който и да било бог за утеха.

— Май ще се окаже, че си по-голяма заплаха за хармонията на Кралството, отколкото предполагах.

— Не съм заплаха за никого, стига да не закачат мен и близките ми.

Малциус въздъхна отново, после се усмихна.

— Лирна винаги те е харесвала заради твоята… за това, че си сложен, многопластов.

„Лирна…“ Странно, но Вейлин чак сега си даде сметка, че не е видял принцесата сред навалицата от придворни.

— Тя на панаира ли е, ваше величество?

— Не, отиде на север да сключи договор с лонаките. Знам, че звучи невероятно, но е така.

„Лирна да преговаря с лонаките?“ Мисълта беше в еднаква степен абсурдна и плашеща.

— Предложили сте им мир?

— Всъщност предложението дойде от тяхната върховна жрица, но с условието, че ще преговаря единствено с Лирна. Някаква лонакска традиция, предполагам. Върховната жрица не водела преговори с мъже, защото на тях не можело да се разчита — много лесно се поддавали на развала и външни влияния. — Направи физиономия в отговор на недоверието, което повдигна веждите на Вейлин. — Длъжен бях да се възползвам от този шанс. Твърде много мъже и ресурси загубихме в борбата с вълчите хора, не мислиш ли?

— Те за това живеят, да се бият с нас.

— Е, може би искат да променят приоритетите си, да живеят и за нещо друго. Също като мен. Тази земя трябва да бъде преродена, Вейлин. Преобразена в нещо по-добро. Да бъде обединена отново, този път истински, а не да се разкъсва от границите и убежденията си. Едиктът на толерантността беше само първата стъпка. Преустройството на градовете ни, и големите, и малките, е следващата. Подобрим ли тъканта на Кралството, ще подобрим и душите на неговите поданици. Мога да направя онова, което баща ми не успя да направи въпреки безспирните войни, които водеше, и заговорите, които кроеше. Мога да донеса мир, траен мир, който ще върне величието на тази страна. Но имам нужда от твоята помощ.

„С което стигаме до цената.“

— Имате моята лоялност, ваше величество. Но ще ви служа с по-леко сърце, ако знам, че сестра ми е получила каквото й се полага.

Кралят махна с ръка.

— Изобщо не мисли за това, още днес ще подпиша документите. Ще ти бъде върната цялата собственост на баща ти. Но не можеш да останеш тук, в Азраел.

— Всъщност се канех да поискам разрешение да напусна Кралството, след като уредя въпроса с бащиното си наследство.

Кралят се намръщи.

— Да напуснеш? И къде ще отидеш?

— Сигурен съм, че помните брат Френтис. Смятам, че той е жив, и искам да го намеря.

— Брат Френтис. — Кралят поклати глава, гласът му натежа от скръб. — Той загина при Унтеш, Вейлин. Всички загинаха. Всички мъже, които командвах там.

„Беше на кораб, стегнат в окови, белезите му горяха…“

— Вие видяхте ли го с очите си, ваше величество? Видяхте ли го да умира?

Кралят зарея поглед, челото му се набразди от тежкия спомен.

— Не знам колко пъти отблъсквахме атаките им… През повечето време Френтис се сражаваше до мен. И се сражаваше сърцато. Хвърляше се в най-гъстото меле, печелеше ни време. Хората го наричаха Гнева на Вярата. Без него градът щеше да падне още при първия щурм, в първия ден, а не на третия. Онази сутрин го пратих да подсили южния участък. Алпиранците бяха като вълна, която залива пристанищна дига при буря.

Прокара ръка през косата си, наситено червеникава преди, а сега оредяла и прошарена. Ръката му трепереше, забеляза Вейлин.

— Така и не ме убиха. Посякох мнозина от тях, ругаех ги, хвърлях се безразсъдно в битката. Когато най-сетне ме повалиха, плъзнаха из града и избиха кралските гвардейци до крак, включително дезертьорите и ранените. Но мен ме оставиха жив. Само мен.

„Беше на кораб…“

— Разбирам, ваше величество, но твърдо вярвам, че брат Френтис е оцелял, и моля за разрешение да го потърся.

Кралят се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не, милорд. Съжалявам, но не. Друго искам от теб.

Вейлин изскърца със зъби. „Бих могъл просто да си тръгна — мислеше той. — Да си тръгна и да оставя този тъжен уморен човек на мечтите му и на въображаемите заговори. Клетва, дадена под давление пред шайка разглезени подлизурковци, е просто поредната лъжа, също като Вярата.“

Малциус стана от трона си, отиде при една бродирана карта на Кралството, закачена на стената, и плъзна пръст от Азраел до голямо празно петно над Великите северни гори.

— Ето тук, милорд, се нуждая от твоите услуги.

— В Северните предели?

— Именно. Лордът на кулата Ал Мирна почина миналата зима. Оттогава управлението пое осиновената му дъщеря, но тя е лонакско намерениче, а това я прави крайно неподходяща. — Кралят изправи рамене и продължи с официален тон: — Вейлин Ал Сорна, с настоящото те обявявам за Владетел на кулата и граничен лорд на Северните предели.

Би могъл да откаже и да си тръгне. Малциус не би могъл да му навреди, от страх че Вейлин ще вдигне на бунт половината кралство. Но всяка мисъл в тази посока се изпари, прогонена от кръвната песен, която внезапно и неочаквано набра сила и с мощно кресчендо се издигна до мелодия на съгласие. След миг мелодията затихна, но значението й беше съвсем ясно — пътят към Френтис минава през Северните предели.

Вейлин се поклони дълбоко на краля и отвърна също толкова официално:

— Това е чест, която ще приема с радост, ваше величество.