Антъни Райън
Владетелят на кулата (17)

4.
Френтис

Намери място да се скрият сред хълмовете на няколко мили от вилата, скално струпване на едно било с добър изглед към пущинака наоколо, с достатъчно храсталаци да поддържа огън и завет сред камънака. Свали такъмите на жребеца и го плесна силно по задницата. Животното препусна на юг. С малко късмет това би заблудило евентуалните им преследвачи. През онази първа нощ тя бе продължила да кърви, кръв течеше от носа, ушите и очите й, а влагата по прилепналите панталони показваше, че кърви от всички възможни места. Той я съблече и продължи да попива кръвта, докато кървенето постепенно не намаля. Тя лежеше бледа, гола и безжизнена, дишаше плитко, но не приличаше на спящ човек, защото нито клепачите й трепкаха, нито звуци излизаха от гърлото й. Хрумна му, че може никога да не се събуди, а той може да си седи тук до живот и да зяпа трупа й. Връзката беше силна, сърбежът беше изчезнал. Френтис отново беше неин, макар тя да лежеше беззащитна, макар че той искаше да забие ножа си в гърдите й, да го забива отново и отново. Вместо това се грижеше за нея, опитваше се да я стопли нощем на завет зад скалите. И така, докато в утрото на третия ден очите й внезапно не се отвориха.

Усмихна се, като го видя, благодарност грейна в очите й.

— Знаех, че не би могъл да ме изоставиш, любов моя.

Френтис отвърна мълчаливо на погледа й с надежда тя да види омразата в очите му.

Жената отметна плаща, с който я беше завил, и се протегна. Беше по-слаба отпреди, но все още атлетична, силна и… красива. Това само наля масло в огъня на омразата му.

— О, стига си се цупил — простена тя. — Наложително беше да се отървем от тях. За нас, както и за Съюзника. След време ще разбереш.

Направи гримаса при вида на окървавените си дрехи, но въпреки това и без колебание облече черната памучна риза и панталони.

— Имаме ли нещо за ядене?

Той посочи единствения дивеч, който бе успял да улови, скална змия, която беше одрал и нарязал предния ден. Окачил бе ивиците месо над слаб огън да се опушат и те се оказаха изненадващо вкусни.

Жената изяде останалото змийско месо с видим апетит, дъвчеше и гълташе с наслада.

— Талантите ти нямат край, честно — каза тя, след като приключи; мазнина лъщеше по устните й. — От теб ще излезе чудесен съпруг.

Поеха на североизток преди слънцето да е напекло непоносимо. Плитка дъждовна локва на сянка между камъните им осигури достатъчен запас от вода, но през последните дни почти не се бяха хранили и това се отразяваше на прехода им. След като ден и половина се влачиха през пущинака, най-сетне зърнаха брега. По преценка на жената се намираха поне на двайсетина мили северно от Алпира.

— Пристанище Джанелис е на половин ден път северно оттук — каза тя. — Ще трябва да откраднем това-онова, понеже сме двама просяци в дрипи.

 

 

Френтис не беше крал нищо ценно от дните си на джебчия по улиците на Варинсхолд, а дребните кражби, които се поощряваха в Дома на ордена, не бяха особено доходоносни. Оказа се, че уменията от детството не са го напуснали напълно, и след няколко часа по улиците на Джанелис той разполагаше с две пълни кесии и прилична колекция от бижута, предостатъчни за нови дрехи и стая в скромна странноприемница. Отново го играеха съпрузи, прясно венчани и влюбени, които търсят кораб към северните пристанища, за да посетят свои роднини. Съдържателят им препоръча търговски кораб, който потеглял за Марбелис на следващата сутрин.

— Очаквах по-остра реакция — каза тя същата нощ, легнала до него. Беше го използвала отново, по-нежно този път, дори го беше целунала, вероятно в опит да придаде правдивост на ролите им, реши Френтис. Връзката го заставяше да отвърне със същото, да целува и да гали, да притиска силно тръпнещата й снага. След като приключиха, тя преплете крака с неговите и плъзна пръсти по твърдите мускули на корема му.

— Съпругата и синът на погубената им Надежда умират в огнен ад — каза тя. — И никой не говори за това.

Френтис искаше сърбежът да се върне, да донесе със себе си прекрасната освобождаваща агония, която му бе позволила да се движи, да спасява, а не да убива. Внимаваше истината да не изплува в мислите му, събуди образи, които да предизвикат вина и отчаяние, с надеждата, че така ще скрие от жената истинския резултат от мисията им. Работникът в чифлика, ханджията, момчето, което го гледа ококорено от леглото си…

— Дали пък императорът не е потулил новината? — чудеше се тя. — Опитва се да спести на народа си болката. Първо Надеждата, а сега и това, точно когато се канеше да обяви нов Избор. Не че има кого да избере сега, когато кучката е мъртва. — Изкиска се, доловила изненадата му. — Боя се, че не бях изцяло откровена с теб, любими. В списъка не беше името на момчето, а на майка му. Него използвах, за да ти дам урок. Не, мишената беше тя, нейното име трябваше да зачеркнем — Емерен Насур Айлерс, избора на императора за новата Надежда, за бъдеща императрица на Алпиранската империя. — Положи ръка на рамото му и затвори очи, унасяйки се в сън. — Вече няма значение кого ще избере, защото всяка надежда е съкрушена…

 

 

Пътуването до Марбелис отне още осем дни, като през цялото време се преструваха на влюбена млада двойка за пред екипажа на търговския кораб. Моряците бяха шумна компания, обичаха грубите шеги и постоянно даваха съвети на Френтис относно съпружеските му задължения. Понеже не знаеше алпирански, той ограничаваше отклика си до смутен смях. В каютата им нощем, след като жената приключеше с него, Френтис използваше относителната си свобода да проучва белега, където преди бе усещал сърбежа. Имаше ясно доловима промяна в текстурата на белега, тъканта беше по-гладка, самият белег сякаш се беше разраснал по площ. Но сърбежа го нямаше, нямаше го освобождаващия прилив на болка. „Расти“ — внушаваше му той, като едновременно с това се опитваше да крие объркването си от жената.

Пристанаха в Марбелис със сутрешния прилив, сбогуваха се през смях и последна порция дебелашки шеги с моряците и слязоха по мостчето.

— Така — каза жената, докато оглеждаше зад пристанището. — Време е да намерим местните отрепки.

Като във всички пристанища и тук имаше места, където разумните хора не стъпваха. Във Варинсхолд това се отнасяше за целия западен квартал; тук тази територия беше по-малка, претъпкано гето, скупчено около района на складовете. Следи от окупацията на Кралската гвардия още се виждаха по улиците — съборени къщи и петна от сажди по крепостните стени. Оживеното пристанище и шумните хора говореха за град, който се е изцелил в голяма степен след войната, но в бедните квартали още имаше белези от сраженията.

— Говори се, че повече от хиляда жени били изнасилени, когато паднали стените — каза тя, докато подминаваха една изтърбушена къща. — Изнасилили ги, а после им прерязали гърлата. Вашите хора така ли празнуват победите си?

„Не бях тук — понечи да каже той, но не го направи. — Не че има значение. Всеки мъж в онази армия беше омърсен от войната на Янус.“

— О, изпитваш вина заради чужди престъпления — каза тя и му размаха пръст. — Няма смисъл, любов моя. Няма никакъв смисъл.

Избра една пивница в най-тъмната уличка, която успяха да намерят, поръча бутилка червено вино, като се постара да покаже солидното количество монети в кесията си, после седнаха да чакат на маса срещу входа. Няколкото редовни клиенти, основно брадясали мъже с омачкани дрехи, се изнесоха непосредствено след тяхната поява и ги оставиха сами, с изключение на един мъж, седнал в ниша. Димът от лулата му се виеше в сенките.

— Винаги се цели в онзи, който не бърза да си тръгне — каза жената, вдигна чашата си за наздравица към мъжа в нишата и се усмихна сияйно. — Той ще е най-предприемчивият.

Мъжът изпуфка още веднъж с лулата си, после стана и тръгна към тяхната маса. Беше нисък и жилав, но с лице на побойник, включително липсващи зъби, чието отсъствие лъсна, когато разтегна лице в студена усмивка. Макар да приличаше на човек от Севера, заговори жената на алпирански.

— Говоря езика на Кралството — отвърна тя. — И не, нямам нужда от петолистник, благодаря.

Мъжът кривна глава.

— А, значи ви трябва червен цвят. — Акцентът му беше силен и познат, нилсаелски. Придърпа си стол да седне при тях, наля си от виното им. — Може да се намери, но е скъпо. Тук не е като в Кралството. Императорът смята червения цвят за голямо зло.

— Не търсим да купим… развлечения. — Хвърли скришен поглед на стаята и сниши глас. — Трябва да стигнем до Кралството.

Жилавият се облегна назад и изгрухтя развеселено.

— Ми, желая ви късмет. Алпирански кораби вече не пътуват натам. Може да сте чули. Заради онази дреболия с войната.

Жената се наведе към него през масата и каза тихо:

— Чух, че… можело да се наемат други кораби. Кораби, които не изпълняват толкова стриктно императорските закони.

Лицето му стана напълно сериозно, очите му се присвиха.

— Опасни приказки са това. Особено от непознати.

— Знам. — Гласът й се сниши до шепот. — Трябва да се махнем оттук. Съпругът ми… — тя кимна към Френтис — е от Кралството, запознахме се преди войната. Тогава беше много по-лесно, получихме благословията на родителите ми, но сега… — Изопна тъжно лице. — Годините след войната бяха трудни за нас. Семейството ми, съседите, всички ни обърнаха гръб. Решихме, че в Кралството може да ни приемат по-добре.

Жилавият вдигна вежди и прецени Френтис с поглед.

— От Кралството казваш? По-точно?

— От Варинсхолд.

— Да, личи си по акцента ти. Какво те доведе в Империята? Приличаш повече на войник, отколкото на търговец.

— Моряк съм — каза Френтис. — Започнах като юнга, когато нещата в квартала станаха трудни. Наложи се да се махна.

— Трудни?

— Едноокия.

— А. — Жилавият допи виното в чашата си. — Чувал съм това име. Сигурно знаеш, че умря преди години?

— Да. Не плаках много.

Бегла усмивка разтегна лицето на мъжа.

— Може и да имам едно-две имена за вас. Но ще е скъпо.

— Можем да платим — увери го жената и му показа претъпканата си кесия.

Той поглади брадичката си, уж дълбоко замислен, после кимна.

— Чакайте тук. Ще се върна преди деветата камбана.

Жената го изчака да излезе, после се обърна към Френтис с вдигната вежда.

— Едноокия?

Той отпи мълчаливо от виното си. Мълча, докато жената не загуби търпение и не го пришпори през връзката.

— Белезите ми — изсъска той през пламналата болка. — Той ми остави белезите. Братята ми го убиха.

— Значи — измърмори тя и охлаби връзката — ти си бил един от хората на Пратеника. — Гласът й бе необичайно сериозен, сякаш току-що и с неохота си е дала сметка за нещо. Погледна го изпитателно, както онзи път в храма, но сега поне не го подложи на изтезания. След миг тръсна глава и го потупа по ръката.

— Прости съмненията ми, любими. Но вековете ме направиха предпазлива.

Стана и нагласи късия меч под наметалото си.

— По-добре да изчакаме благодетеля си на друго място.

 

 

Изкатериха се на покрива на една барака при уличката и зачакаха. Жилавият се върна доста преди деветата камбана, придружен от четирима възедри спътници. Влязоха с бърз ход в пивницата и излязоха също толкова бързо. Най-едрият от спътниците на жилавия надвисна над него, ръгаше го в гърдите и го засипваше с тихи заплахи.

— Не убивай никого — прошепна жената. — И гледай поне един да остане в съзнание.

Опитът на Френтис показваше, че колкото по-едър и агресивен е един мъж, толкова по-слаби са уменията му в боя. Едрите мъже, особено онези, които се занимаваха с престъпни дела, разчитаха повече на сплашването, отколкото на боя. Затова не се изненада, когато мъжът, зад когото скочи, не успя да избегне прицеления в тила му удар, нито че вторият, още по-едър, само зяпна глуповато и изобщо не реагира на високия ритник, който го уцели в слепоочието. Третият, най-дребният от всичките, успя да извади ножа си преди юмрукът на жената да попадне в нервния сплит зад ухото му. Четвъртият се оказа достатъчно бърз да замахне към нея с тоягата си. Тя приклекна под оръжието, смаза с ритник коляното му и го довърши с удар в слепоочието.

После извади меча си и тръгна към жилавия, който се беше скрил зад един зид с вдигнати ръце и сведени очи. Опря върха на меча си под брадичката му и го принуди да вдигне глава.

— Да чуя имената, които имаш за нас.

 

 

— И това трябва да ме впечатли, така ли? — Контрабандистът погледна надолу към жилавия, пребит и окървавен, и се подсмихна с пренебрежение. След известно убеждаване жилавият ги беше завел в един склад, пълен уж само със сандъци за чай. Контрабандистът и няколко мъже от екипажа му хвърляха зарове зад една стена, която не беше стена. Беше силен мъж и говореше с мелденейски акцент, сабята му бе подпряна до него да му е подръка. Другарите му също бяха въоръжени.

— Това е само показно — каза жената и метна натъпкана кесия на контрабандиста. — За това какво се случва, когато не изпълниш сделката.

Контрабандистът претегли кесията в ръка, после срита свития на топка посредник.

— Този върви с още четирима. Те къде са?

— Доспа им се нещо. — Жената му показа другата кесия и няколкото гривни, които Френтис беше откраднал. — Твои са, когато стигнем Кралството. Този нещастник твърди, че по план скоро ще преметнеш акцизните агенти на краля. Смятай ни за допълнителен товар.

Контрабандистът прибра кесията, после махна на двама от хората си и кимна към жилавия. Те го изправиха и го повлякоха към дъното на склада.

— Благодаря за щедрата плата, но той не е трябвало да ви казва името ми.

— Аз вече го забравих — увери го жената.

 

 

Корабът на контрабандиста беше малко по-голям от речните баржи, които Френтис помнеше от детството си, но с по-дълбок корпус и по-високо платно. Екипажът наброяваше едва десет човека освен капитана и всички вършеха работата си мълчаливо и пъргаво, без гръмогласния смях и дебелашките шеги на моряците от търговския кораб. Заведоха ги на палубата близо до носа и им казаха да не мърдат оттам, носеха им храната и никой от моряците не се опита да ги заговори. Пътуването беше неприятно, още по-неприятно заради безкрайното дърдорене на жената и плътната мъгла, която ги затисна на четвъртия ден, по средата на Еринейско море.

— Ходила съм в Кралството само веднъж — каза жената. — Трябва де е било преди… хм, преди век и половина. Гадателите бяха посочили дребен благородник, който притежавал нужните качества да си пробие път до кралския трон след години. Лесна мишена, ако си спомням добре, беше истинска свиня, роб на щенията си, така че просто влязох в ролята на курва. Убих го, преди да ме е докоснал, разбира се. Един-единствен удар в средата на гърдите, трудна техника, която от години се опитвах да усъвършенствам. Странно, но когато няколко десетилетия по-късно започна възходът на Янус, Съюзникът не даде инструкции за неговата смърт. Изглежда, вашият луд крал се е вписвал идеално в плановете му.

Мъглата започна да се вдига рано вечерта на седмия ден и разкри южното крайбрежие на Кралството, опнало се като тъмна маса няколко мили ляво на борд. Капитанът нареди промяна в курса и малкият кораб пое на запад. Френтис наблюдаваше напрегнато захлупения от мъгла бряг и скоро различи познат ориентир, каменна колона в едно тясно заливче.

— Нещо интересно? — попита жената, доловила вълнението му.

— Стареца от Полета на Ула — каза той.

— Тоест?

— Намираме се на трийсетина мили източно от Южна кула.

— Можем ли да хвърлим котва тук?

Преди да тръгнат към Южна кула Вълчите бегачи бяха преследвали контрабандисти по този бряг в продължение на няколко месеца и Френтис знаеше, че каналът около Стареца е твърде тесен за истински кораб, но лесно щеше да поеме лодката на контрабандиста. Кимна утвърдително.

— Най-напред се погрижи за капитана — каза тя и тръгна към стъпалата за трюма. — Аз имам грижата за долната палуба.

Капитанът притежаваше впечатляваща физика и изглеждаше корав и дори свиреп мъж, но се оказа слаб противник — успя да парира само един удар със сабята си, преди късият меч на Френтис да го прониже в гърдите. Първият му помощник се оказа по-труден, отбранява се успешно с една кука почти половин минута, като редеше псувни на непознат за Френтис език и викаше за помощ. Но псувните и куражът не му помогнаха. Умря трудно, но така или иначе умря, също като останалите от екипажа.

 

 

— Защо се казва Полетът на Ула? — попита жената. Стояха на скалите над заливчето, след като бяха зарязали лодката на каменистия плаж долу. Оттатък Стареца корабът на контрабандиста се движеше бавно към скалите, след като жената беше привързала руля му с въже.

— Не съм се сещал да попитам — каза той, без да му пука, че тя ще усети лъжата му. Кейнис му беше разказал легендата — заливът бил наречен на жена, чийто съпруг бил мобилизиран на боен кораб във войната на някакъв забравен крал. Всеки ден тя се катерела по коварните склонове на Стареца, заставала на върха му, гледала морето и чакала корабът на съпруга й да се върне. Минавали седмици и месеци, а тя все така се катерела всеки ден до върха, в слънце и дъжд, в сняг и буря. А после един ден корабът му се появил на хоризонта и когато различила съпруга си да й маха от носа, жената се хвърлила от върха и намерила смъртта си върху скалите в ниското. Защото той й бил изневерил преди да отплава и жената искала да стане свидетел на края й.

Останаха, докато корабът не отнесе мъртвия си екипаж до скалите, видяха как корпусът му се сцепи с трясък, мачтата се скърши и повлече платното във водата. Изчакаха да потъне наполовина и чак тогава му обърнаха гръб. Нощта се спускаше бързо и пронизващ вятър жилеше лицата им.

— В Южна кула познават ли те? — попита жената.

Този път Френтис й отговори откровено:

— Едва ли има такива, които да си спомнят лицето ми. — Когато безчетната армия на краля се събираше за началото на инвазията, Вейлин Ал Сорна беше там, значи едва ли някой беше запомнил друг брат от Шестия орден. Френтис обичаше Вейлин, но си даваше сметка, че край него всеки друг мъж става невидим.

Продължиха към Южна кула през нощта, защото жената не искаше да остават близо до корабокрушение, което несъмнено щеше да привлече нежелано внимание. Когато най-сетне спряха за почивка, слънцето вече се издигаше над покривите на градчето. Южна кула беше опасана с крепостен зид, а сградата, от която градът бе получил името си, стърчеше над останалите постройки, висока и стройна.

Влязоха през западната порта, все така в ролята си на млади съпрузи. Жената май окончателно беше зарязала другите роли и Френтис започваше да се пита дали не се е вживяла прекалено в тази.

Стражите при портата ги претърсиха грижливо и не намериха оръжия, защото двамата бяха скрили мечовете си в една могилка на миля от градчето, а пари имаха точно колкото да ги пуснат през портата. Единият от стражите се усъмни в странния акцент на жената и Френтис обясни, че е от Северните предели, което, изглежда, беше достатъчно. Пуснаха ги да влязат със строгото предупреждение, че в града не търпят скитници и че ако не са си намерили квартира до десетата камбана, по-добре да се махнат.

Френтис помнеше градчето, от което беше отплавал преди шест години, с деловата врява и шумните навалици на процъфтяващо пристанище, а кейовете бяха претъпкани с кораби, които да превозят армията през Еринейско море. Сега Южна кула беше по-тиха, улиците не гъмжаха от тежко натоварени каруци и улични търговци, а в пристанището имаше само десетина кораба. „Вече няма коприна, няма подправки — помисли си той, спомнил си шаренията и ароматите на пазарището. — Янус ни струваше не само кръв.“

Спряха в хан близо до кулата и си поръчаха обяд, сервиран им от пълничка жена, която се суетеше около тях с енергията на човек, който няма какво друго да прави.

— От Северните предели, значи? — попита тя. — Доста далечко си от дома, мила.

Жената стисна ръката на Френтис и погали опакото на дланта му с палеца си.

— Бих отишла и до края на света, ако той поиска.

— Ау, колко сте ми сладки. Аз пък и стаята не бих прекосила за моя хрантутник.

Милозливата история им осигури допълнително от ябълковия пай и отстъпка за стаята.

Тази нощ жената не го използва; вместо това седеше на леглото като статуя и мълчеше, а Френтис зяпаше улицата през прозореца. Долавяше нетипично напрежение в нея, тревога в очите. „Не знае какво следва“ — реши той.

Тази мисъл му докара строг поглед на порицание, но само толкова, този път жената не го шамароса през връзката. Вече рядко го нараняваше, не се беше повторил и изпитателният поглед от пивницата в Марбелис. „Вече вярва, че съм неин — помисли си той. — Като куче, което са били с пръчка, докато не се научи да изпълнява безпрекословно всяка команда.“ Ръцете го сърбяха да опипа отново белега, да усети гладката заздравяла тъкан. Стараеше се да потиска тази мисъл, да я крие, но нито за миг не я изостави: „Расти!“

Луната вече бе изгряла, когато по калдъръма отвън затанцува сянка. Собственикът й не се виждаше, но сянката говореше за човек, който се движи с лекота и без да бърза. Френтис се обърна към вратата, а жената стана от леглото. За пръв път бяха невъоръжени и Френтис се чудеше дали е случайно съвпадение, или нечий грижливо подготвен план.

На вратата се почука и жената кимна на Френтис да отвори.

Мъжът на прага беше висок колкото него, но поне с десетина години по-стар, с остри, но красиви черти, черната му коса прибрана назад над високо чело. Облечен беше в обикновени дрехи, със здрави ботуши, ожулени от дълъг път. И той като тях не беше въоръжен, но Френтис моментално съзря в него опитен боец. Виждаше се ясно по стойката, по бдителния поглед на зелените очи, които обхванаха стаята за миг, закачиха Френтис и се спряха на жената, която гостът инстинктивно бе определил като най-голямата заплаха в непосредственото му обкръжение.

— Влез, моля — каза тя.

Мъжът влезе в стаята, заобиколи отдалече жената и застана близо до прозореца.

— Той се страхува от нас, любими — отбеляза жената, докато Френтис затваряше вратата.

Гняв сбърчи красивото лице на новодошлия.

— Не ме е страх от нищо, освен да не загубя любовта на Отеца — отговори той с глас на образован човек, с лек, но все пак ясно доловим кумбраелски акцент.

Жената въздъхна с отвращение, но овладя насмешката си, преди да е проличала в гласа й.

— Име имаш ли?

— Името ми трябва да го знае единствено Отецът.

Френтис беше чувал това и преди, когато преследваха онези крадящи деца фанатици в Нилсаел. Водеше ги жрец, отлъчен от църквата на Световния отец за ерес, който все още се смяташе за такъв и редеше на висок глас молитвите си, преди Дентос да забие стрела в окото му.

Усетила реакцията му, жената се обърна към него с вдигната вежда.

— Той е жрец — обясни Френтис. — Когато положат клетвите, се отказват от имената си. Църквата им дава ново име, което е известно само на тях и на техния бог.

Презрение кривна устните на жената, преди тя да ги извие в усмивка към жреца.

— Предполагам, че са ти били дадени големи обещания в замяна на съдействието ти.

— Не обещания, а уверения. — Мъжът се развълнува, червенина пропълзя по страните му. — Дадени бяха доказателства. Ти вършиш делото на Световния отец. Не е ли така?

Френтис долови напушилия жената смях, който тя се опитваше да преглътне.

— Разбира се. Прости думите ми. Трябваше да те изпитам, защото, ъъ… слугите на Световния отец имат много врагове.

— И много лица, очевидно — измърмори под нос жрецът.

— Разбрах, че имаш новини — продължи жената. — За Ал Сорна.

— Бил е във Варинсхолд преди месец. Еретичният крал го е изпратил в Северните предели като граничен лорд и владетел на кулата.

— Разбрах, че му е бил заложен капан. Трябвало е да пострада.

— Така е. Но резултатите бяха… неочаквани.

— Обикновено са такива, когато става въпрос за него.

— Взети са мерки. Пределите не са толкова далече. — Извади малък кожен портфейл, остави го на леглото и отстъпи назад.

Жената взе портфейла и прегледа набързо съдържанието му.

— Списъкът ми е завършен — каза тя. — Имаме работа във Варинсхолд.

— Добавено е още едно име. Макар че тази задача е напълно по силите ми, Пратеникът настоява да я поемеш ти. Граничният лорд на Южните брегове има добре организирана охрана, но се случва да бъде и уязвим.

Жената извади от портфейла лист хартия — бял пламък на череп фон. Френтис добре познаваше този символ. Фанатиците, които Вълчите бегачи бяха преследвали, го рисуваха по домовете на правоверните, след като убият родителите и откраднат децата — Чистия пламък на любовта на Световния отец.

— Наредиха ми да ти предам, че васалният лорд няма да е достатъчен — каза жената. — Курвата също трябва да умре.

Той я измери бавно с поглед, пълен с враждебност, и каза с глас на убеден в правотата на вярванията си фанатик:

— Всички курви трябва да умрат.

Тя скочи мълниеносно и сякаш по магия се озова пред него, лицето й на сантиметри от неговото, пръстите свити като на граблива птица.

Жрецът отстъпи неволно назад, преди да се овладее.

— Когато пак се видим — каза тя, — току-виж съм уредила да се срещнеш с този твой бог, когото обичаш толкова много.

Жрецът местеше поглед между двамата и Френтис си даде сметка колко страшни изглеждат в очите на външен човек — нейната ярост и неговата студенина. „Той няма представа какво сме — осъзна той. — Представа си няма каква е същината на сделката, която е сключил.“

Жрецът тръгна мълчаливо към вратата и излезе, без да каже нищо повече.

— Иди и убий оная крава долу — нареди жената. — Със сигурност ни е запомнила.

 

 

— Това твое кралство е луда работа — отбеляза тя на следващата сутрин, докато гледаха как граничният лорд на Южните брегове и съпругата му раздават милостиня на бедните. Охраняваха ги само двама войници от Южната гвардия, макар пред портата на кулата да се беше натрупала тълпа просяци.

— Във Волария — продължи тя — никой не гладува. Робите са безполезни, ако не се хранят добре. Свободнородените, които са твърде мързеливи или глупави да печелят достатъчно за прехраната си, ги правят роби, така че да генерират богатство за онези, които заслужават свободата си, и в замяна ги хранят редовно. А тук хората ви са роби на свободата, свободни са да гладуват и да просят от богатите. Отвратително.

„Преди не бяха толкова много — помисли си той, но не го каза на глас. — Аз бях един от малцината, но никога не съм просил.“

Взеха миризливи дрипи от двама пияни скитници, които се въргаляха в тясна уличка край пристанището, навлякоха ги върху своите дрехи, омазаха лицата си с кал и заметнаха глави с окъсани шалове. Кухнята на пълничката ханджийка им беше осигурила два ножа от добра стомана, прясно наточени и скрити под дрипите.

Владетелят на кулата стоеше до маса, отрупана с чисти дрехи, поздравяваше всеки покланящ се нещастник с усмивка и добра дума и махаше с ръце, когато понечеха да му благодарят. Съпругата му се грижеше за децата, даваше им сладкиши или ги пращаше заедно с майките им — ако имаха такива — на друга опашка, обслужвана от двама облечени в сиво братя от Петия орден.

„Расти“ — внушаваше Френтис на сърбежа, когато се наредиха на опашката пред граничния лорд. Но не долови отклик, нито сега, нито снощи, когато беше вдигнал възглавницата над лицето на спящата пълничка ханджийка.

— Ти се погрижи за охраната — прошепна му жената. — Аз ще се занимая с щедрия лорд. Как мразя двуличието…

„Расти!“

Лицето на граничния лорд му беше смътно познато, но Френтис не можеше да се сети за името му. По време на войната ли се бяха срещнали? Меч на Кралството, оцелял някак в клането и върнал се у дома, за да раздава милостиня от новия си пост? Поздравяваше всеки нещастник различно, без да прибягва до клишета или принудено съпричастие, към някои дори се обръщаше по име.

— Аркел! Как е кракът, друже?… Димела, не посягаш пак към грога, нали?

„Расти!“

Посегна под дрипите си и стисна дървената дръжка на ножа.

— О, нови лица — усмихна се владетелят на кулата, когато дойде техният ред. — Добре дошли, приятели. Как да ви наричам?

„РАСТИ!“

— Хентес Мустор — отговори жената високо, така че всички да я чуят.

Владетелят на кулата смръщи вежди.

— Не раз…

Първият й удар нарочно не беше смъртоносен, а имаше за цел да предизвика максимален шок сред публиката, защото това бе колкото убийство, толкова и театър. Владетелят на кулата ахна от болка и изумление, когато ножът се заби в рамото му. Жената издърпа оръжието, викна: „В името на Верния меч!“ и го заби отново, целейки се този път право в сърцето. Владетелят на кулата, явно ветеран в сраженията, успя да вдигне ръка навреме, блокира удара и острието се заби дълбоко в ръката му под лакътя.

Двамата гвардейци се отърсиха бързо от шока и се хвърлиха напред с вдигнати алебарди. Първият се срина на земята, когато ножът на Френтис намери пролука в бронята му между нагръдника и предпазителя за шията. Френтис грабна изпуснатата алебарда и замахна към втория гвардеец. Мъжът парира бързо и нападна на свой ред, прецизно като истински ветеран, и едва не прониза Френтис в бедрото. Френтис успя да отскочи навреме, отвърна с широк замах към краката на гвардееца и го повали на земята.

Чу вик зад себе си, обърна се и видя жената да пристъпва към граничния лорд, който лежеше по гръб, кървеше обилно от двете рани и се опитваше да стане.

— Умри, еретик! — кресна жената и вдигна ножа си за удар. — Смърт за враговете на Оте…

Две кльощави ръце се увиха около нея и я дръпнаха назад. Беше една от дрипавите просякини, жената, която имаше проблем с грога и която васалният лорд беше нарекъл по име. Димела.

Жената отметна силно глава назад в лицето на Димела и изглежда, успя да й избие няколко зъба, ако се съдеше по обилното кървене. Просякинята нададе вой от болка, но не отпусна хватката си. Още ръце се протегнаха да сграбчат убийцата на граничния лорд, някакъв старец се хвърли към краката й, сакат мъж замахна с патерицата си към корема й, включиха се и други, прииждаха и скоро затиснаха жената под планина от дрипи и немита плът.

„Моля те! — мислеше си трескаво Френтис. — Умри, моля те!“

Но връзката го стегна рязко, по-свирепо и неотклонно отвсякога. „ПОМОГНИ Й!“

Той ритна силно поваления гвардеец в главата и се хвърли върху купчината бедняци. Размаха алебардата да си пробие път, хора падаха като откоси жито, Френтис сечеше и се молеше просяците най-сетне да убият жената и връзката да изчезне.

Почти беше стигнал до нея, когато се случи — огън лумна в центъра на тълпата, вълна от нажежен въздух повали хората, писъци на болка и паника раздраха дима.

Френтис си проби път през замаяните просяци и я намери на колене и окървавена, както от ударите на тълпата, така и защото бе прибегнала до откраднатия дар. Лицето й беше червена маска на злоба и ярост. Зад нея Димела лежеше сгърчена и обгорена. Френтис дръпна жената на крака и двамата побягнаха.

 

 

— Сто седемдесет и две години — каза тя с глас тих и замислен, макар в очите й още да светеше гняв. — Толкова време мина от последния ми провал, любими.

Френтис беше виждал много канализации в живота си, те бяха чудесно скривалище или пряк път под улиците на Варинсхолд; по-късно беше помогнал на Вейлин да завземат Линеш с помощта на задръстената с изпражнения и мръсотии канализация на града. Тукашната канализация беше най-чистата, в която бе попадал, и доста широка, с чудесен тухлен градеж и разширения, където човек да почине. Но единственото, което щеше да запомни от нея, беше вонята.

Южната гвардия със сигурност беше завардила улиците, затова да тръгнат към портите би било самоубийство. Вместо това, следвайки уличните си инстинкти, Френтис повлече жената към канализацията. Стигнаха по отходните канали до пристанището и чакаха нощта, за да отплуват незабелязано с прилива.

— Сто седемдесет и две години. — Погледна го. Явно очакваше някаква реакция, защото отпусна връзката, колкото да му позволи да говори.

„Търси утеха — помисли си той. — Съчувствие за неуспешното убийство.“ Не за пръв път лудостта й го удиви с мащабите си.

— Има разлика — каза той.

Тя вдигна неразбиращо вежди и му даде знак да продължи.

За пръв път от седмици Френтис се усмихна.

— Между гладен просяк и нахранен роб.