Антъни Райън
Владетелят на кулата (41)

7.
Френтис

Събуди се и завари Иллиан и Арендил да закусват рядка овесена каша от топящите се хранителни запаси на малката им армия. Бързото придвижване не оставяше време за лов и гладът се превръщаше в техен постоянен спътник. Ала нито един от двамата не се беше оплакал, а след битката с куритаите дори постоянното им заяждане беше утихнало.

Само за седмица се бяха премествали два пъти. Васален лорд Дарнел се бе оказал упорит в преследването, изпращаше нови и нови ловджии с робски хрътки и ескорт от варитаи, след като явно бе изчерпал запаса си от робски елит. Френтис бе наредил да оставят фалшиви следи и да залагат капани. Нощем предвождаше малки отряди от по-опитни воини да режат гърла и да всяват хаос в редиците на преследвачите. Варитаите се убиваха по-лесно от куритаите, но дори и те можеха да бъдат сериозен противник, особено ако им позволяха да се строят в боен ред. Отрядите на Френтис нападаха в малките часове на нощта и се стремяха да избият колкото се може повече кучета и ловджии, след това се оттегляха бързо към предварително приготвени засади. Първите няколко пъти се получи, варитаите ги следваха слепешката до дъжд от стрели или ями със заострени колове. Ала командирът им скоро се досети за тактиката на Френтис и промени своята — държеше своите хора на четири плътни групи, всяка наброяваща повече от триста войници, а Френтис губеше хора при всяка нова атака, хора, които не можеше да си позволи да губи, защото вече нямаше робски кервани, от които да набира доброволци.

Преследвачите бяха включили и друг неприятен елемент в тактиката си — насъскваха глутници робски хрътки: и при най-слабия намек, че кучетата са уловили диря, трийсетина и повече кучета хукваха из гората и убиваха наред. Вчера поредната гонка ги бе довела толкова близо до лагера, че се стигна до битка, хрътките на Вярата се спуснаха да пресрещнат своите братовчеди и настана невиждано меле. Френтис поведе половината бойци към ариергарда, Давока нападна с останалите по фланга. По всичко личеше, че лонакската жена изпитва особено силна омраза към робските хрътки, избиваше ги без задръжки и без умора, разсичаше кървава пътека в редиците им. Френтис я бе заварил да довършва водача на глутницата, забила копието си между ребрата му. С разкривено в грозна гримаса лице Давока завъртя копието да прониже сърцето.

— Изкривени — каза тя в отговор на смръщения му поглед. — Направени са грешно и миришат грешно.

 

 

— Запазихме ти малко, брат Френтис — каза Иллиан и му предложи паница с каша.

Той потисна желанието си да я попита дали тя е приготвила закуската и вместо това просто взе предложената му паница.

— Благодаря, милейди. — Гребеше от кашата и оглеждаше лагера. Аспект Грейлин седеше сам, както му се случваше често напоследък, и изглеждаше потънал в мисли. Давока и Ермунд отново се упражняваха, този път борба без оръжие. Не му убягнаха усмивките й, когато се търкулнеха в тревата след поредната хватка, и се зачуди дали не трябва да предупреди Ермунд, но после забеляза усмивчиците и на Ермунд, което вероятно означаваше, че предупреждението би било излишно. „Кога намериха време?“

Трийсет и четири, който все още не си беше избрал име, седеше с Греблото и се упражняваше да говори на езика на Кралството, макар че урокът като че ли се състоеше най-вече от ругатни и тяхната правилна употреба.

— Не — поклати глава едрият мъж. — Свинеебец, не ебесвинец.

Джанрил Норин точеше меча си с безучастно лице и празни очи. Зад него инструктор Ренсиал се грижеше за последните им два коня, жребеца ветеран и кобилата. Неотдавна бе съобщил на Френтис, че иска да ги размножи, да осигури нова кръвна линия за оборите на ордена, чието състояние бе неизчерпаем повод за критики.

— Твърде много слама има на пода — мърмореше той. — А стените не са варосвани от месеци.

— Ние, такова, се чудехме, брат Френтис — прекъсна мислите му Арендил. — За воларианците.

— Какво по-точно?

— Откъде идват. Давока казва, че си бил там. Нашата млада дама смята, че всички идват от един гигантски град, но аз от дядо си знам, че империята им покрива половината свят.

— Империята им наистина е голяма — отговори Френтис. — А за Волар се говори, че е най-великият град на света, макар че самият аз не съм бил там.

— Но сте били в империята? — попита Иллиан. — Видели сте какво ги превръща в такива зверове.

— Видях градове и прекрасни пътища. Видях жестокост и алчност, но тях съм ги виждал и тук. Видях хора, чийто живот е странен в много отношения, но в други е същият като навсякъде.

— Тогава защо са толкова жестоки? — със сериозен тон попита момичето, личеше си, че отговорът наистина го интересува.

— Жестокост има във всички ни — каза той. — Но те са я превърнали в добродетел.

Насочи отново поглед към лагера и се застави да преброи хората. „Четиридесет и трима, плюс осем хрътки. Това не е армия, а аз не съм военачалник.“

Изправи се и взе меча и лъка си.

— Тръгваме — каза високо, така че да го чуе и Давока.

— Пак ли ще местим лагера, брат Френтис? — попита с нежелание Арендил.

— Не. Напускаме гората. Тук не можем да спечелим. Време е да бягаме.

 

 

Джанрил стоеше, вдигнал на рамо стария си ренфаелски меч. Не носеше раница, нито дори манерка, нищо, което да поддържа живота му.

— Не е нужно да го правиш — каза му Френтис. — Бих искал отново да те чуя как пееш, приятелю. Песента ти прави живота по-добър.

Бившият менестрел само го стрелна с безучастен поглед, после му обърна гръб и си тръгна. След няколко крачки спря и погледна през рамо.

— Казваше се Елора. Умря с моето дете в утробата си.

Продължи напред и скоро се изгуби сред дърветата.

 

 

Не беше лесно. Инструкторът изглеждаше на ръба на сълзите, докато Френтис излагаше аргументите си, но накрая все пак се съгласи да пуснат конете и да ги отпратят на север с надеждата ловджиите да поемат по тяхната диря.

— Дирята им се открива твърде лесно, инструктор Ренсиал — каза Френтис. — В прохода имат коне, а инструктор Солис със сигурност има нужда от най-добрия майстор коняр в Кралството.

Поеха на запад с намерение да се отклонят на север, след като оставят още фалшиви следи, с които да заблудят преследвачите. Френтис и Давока се движеха в края на колоната, а Ермунд разузнаваше напред с Арендил и Иллиан. Момичето беше развило отличен усет за звуците на гората, чуваше песента й не по-зле от всеки брат или ловец. До мръкване изминаха поне двайсет мили, което беше чудесно постижение в Урлишката гора.

Тази нощ не запалиха огньове, гушеха се един в друг да се топлят и мълчаха.

— Стига си се въртял! — сопна се Иллиан на Арендил. Двамата лежаха един до друг до една паднала бреза.

— Тъпото ти куче ми ближе лицето — отвърна намусено той.

Френтис седеше на пост до Грейлин, наострил очи и уши за песента на гората. „Нощем гората изглежда черна — беше ги учил преди много години инструктор Хутрил. — Безкрайна бездна. Ала в мрака тя е по-жива, отколкото под светлината. Успокойте страховете си и знайте, че гората ви е приятел, защото тя е най-добрият постови, който ще имате някога.“

Някъде по върховете на дърветата сова бухаше на съседката си с дълбок и надежден глас, през равни интервали. Вятърът носеше само уханията на гората, без следа от човешка пот или по-сладникавата воня на кучета. В бездната не се виждаше издайнически отблясък на метал под лунните лъчи.

— Теренът на север е открит, братко — прошепна едва доловимо Грейлин. — Ще трябва да прекосим близо сто и петдесет мили ренфаелска територия, за да стигнем до прохода. Рискът е голям.

— Знам, аспекте. Но тук е още по-голям.

 

 

И през следващия ден продължиха на запад — Френтис нареди хората да свърнат на север чак по здрачаване. Самият той, заедно с Боец и Ермунд, продължи още час на запад, като се стараеше да оставят счупени вейки по пътя си и видими следи от ботуши и лапи. Продължиха така до падането на нощта, после поеха на север към реката и продължиха по брега й до един плитък брод. Останалите ги чакаха от другата страна, Давока излезе от сенките с копие в ръка, Иллиан се изправи иззад един храст със запънат арбалет.

— Тръгваме призори — каза Френтис, отпусна се до ствола на един бор и се остави на съня да го отнесе за няколкото часа, които оставаха до съмване.

Утринта донесе нова миризма, задушлива и остра. Френтис извика Иллиан и кимна към бора. Момичето връчи арбалета си на Арендил и започна да се катери, изтегляше се от клон на клон, докато не стигна почти до самия връх.

— Огън — докладва тя, след като се смъкна на земята. — Много огън.

— Къде? — попита Давока.

— Навсякъде. От всички страни. Но най-големият огън е южно от нас, недалече от града.

Френтис и Грейлин се спогледаха. „Дарнел е подпалил Урлишката гора заради нас?“

— Какво ще правим? — попита Греблото, по-скоро проплака по своя си начин.

— Каквото правят всички други живи същества в гората. — Френтис преметна лъка си през рамо, отвори раницата и започна да изхвърля всичко излишно. — Ще бягаме.

 

 

Всеки пробег траеше час, Френтис тичаше напред и налагаше убийствено темпо. Някои от бойците изоставаха изтощени и буквално се сриваха от умора, но Френтис беше безмилостен и пращаше Давока да ги пришпори с обещание за най-страшни наказания, ако изостанат отново. През цялото време миризмата на дим ставаше все по-силна, първите колони се издигаха черни в небето през пролуки в балдахина от зеленина. Както можеше да се очаква, темпото затрудни най-много Грейлин, горкият подтичваше в края на колоната, пухтеше и се потеше обилно. Но не се оплака нито веднъж и издържа, без да се срине, чак до падането на нощта.

По залез-слънце Иллиан се изкатери на друго дърво, тънката й фигурка се чернееше на фона на оранжевото небе.

— Много голям пожар на юг — каза тя. — Пламъците са толкова високи, че не се вижда градът. На запад има друг, почти толкова голям.

— А пред нас? — попита Френтис.

— По-малки пожари, които още не са се слели, но растат.

— Значи няма да почиваме. Движете се в колона близо един до друг. Когато димът стане гъст, хванете се за ръце.

След първата миля започна да става горещо, скоро след това се озоваха под пелена от дим, примесен с пепел, хората кашляха и се давеха, влачеха се с препъване, хванати за ръце. Френтис държеше ръката на Иллиан, която с другата си ръка държеше Арендил. Френтис често спираше и се взираше напред в търсене на пътека, която да не е огряна от оранжевото зарево. От време на време някой елен или глиган притичваше през дима и се изгубваше от погледа, преди Френтис да е видял път за изход, който дивите животни, за разлика от тях, можеха да налучкват инстинктивно.

Вървяха по тясна пътека, когато силен трясък ги предупреди за падащо дърво. Миг по-късно един висок бор се срина и им прегради пътя, целият обхванат от пламъци. Френтис се заоглежда за друга пътека, но виждаше само оранжевото сияние. Дръпна Иллиан към себе си и кресна в ухото й, за да надвика рева на огъня:

— Кажи на аспекта да дойде в челото на колоната!

Грейлин се появи след минутка, целият в пот. Френтис посочи с въпросителен поглед пламтящия бор. Аспектът се втренчи в дървото, после пристъпи напред с израз на примирение. Вдигна двете си ръце с широко разперени пръсти, раменете му бяха изгърбени, сякаш натискаше невидима стена.

В първия миг не се случи нищо, после боровият ствол потрепна, разтресе се и се пръсна на горящи отломки, които се разхвърчаха на всички страни. Грейлин падна на колене, дишаше тежко и се давеше от дима, кръв течеше от носа му. Френтис му подаде ръка, но аспектът му махна нетърпеливо и го прикани с жест да продължи.

— Няма да те оставя тук, дебел стар глупако! — кресна Френтис, мушна ръка под месестата мишница на аспекта и го издърпа да стане. — Върви бе! Върви!

Скоро димът стана толкова гъст, че не виждаха нищо, принудиха се да пълзят, защото близо до земята въздухът беше сравнително чист. Около тях дървета се кършеха и падаха в пламъци, дъбове и тисове се сриваха със стон. „Умира, гората умира — помисли си Френтис. — Заедно с Дарнел убихме Урлишкия лес.“

Внезапен повей на вятъра разпръсна дима, колкото Френтис да се ориентира какво има наоколо. Погледът му се спря на широка поляна с малко дървета, все още недокосната от пламъците.

— Стани! — извика той и дръпна Грейлин. — Почти излязохме. Бегом!

Колоната се развали, всички тичаха със сетни сили, спъваха се и кашляха, горещина като от пещ пареше гърбовете им. Френтис се срина, внезапно осъзнал, че тича през висока трева под ясно небе. Лежеше по гръб, гълташе жадно въздуха и се чудеше дали някога е вкусвал нещо по-прекрасно.

— Никога не е видяно — мърмореше си Грейлин. Френтис седна в тревата и погледна аспекта, който се взираше в горящия лес. Гората пламтеше отвсякъде, небето над дърветата беше пълно с въртопи черен пушек, които закриваха слънцето и ги потапяха в студена сянка.

— Аспекте? — попита Френтис.

— Това никога не е видяно. — Грейлин поклати глава. Продължаваше да се взира в умиращия лес, лицето му бе смръщено от дълбоко объркване. — Няма го в нито едно провиждане. Намираме се отвъд пророчествата.

 

 

Загубили бяха петима в огъня, отделили се неусетно в гъстия дим. Френтис се бе притеснил, че са загубили и хрътките, но Боец се появи малко след като поеха на север, дотича с подскоци през високата трева, следван от Чернозъбка и още шест кучета от глутницата. Събори Френтис по гръб и започна да го ближе по лицето, като скимтеше дрезгаво.

— Добро куче си ти, добро куче — каза му Френтис и плъзна уморено ръка по козината му.

Оглеждаха се с тревога за следи от воларианската кавалерия, но вятърът се оказа на тяхна страна, духаше откъм гората и ги скриваше в рядък дим. Френтис на няколко пъти чу далечен зов на сигнална тръба и тропот на копита, по нито веднъж кавалерията не се приближи толкова, че да се превърне в реална заплаха. Теренът северно от Урлиш беше предимно равнинен с ниски възвишения, но след първите двайсетина мили се промени в ждрела и скални откоси, които Френтис помнеше отлично от своето Изпитание на пущинака и които осигуряваха добро прикритие. Издири една надвиснала канара, която помнеше от трите дни преди хората на Едноокия да го намерят, високо образувание от пясъчник с ерозирала ниша в основата, достатъчно голяма да побере цялата им група. Бързият поток наблизо маскираше допълнително звуците от лагера им, макар че да запалят огньове не посмяха.

— Достатъчно огън видях за един ден — каза Иллиан и дори се засмя, но на Френтис не убягнаха нито тръпките, които я накараха да се свие зиморничаво, нито изтощеното й лице. Храна нямаха, нито други дрехи освен тези на гърба си, които да ги предпазят от нощния студ. „Не трябваше да се стига дотук — каза си той. — Твърде много дни изгубих в безсмислени битки, твърде опиянен бях от кръвта.“

Гласът й прозвуча отново в главата му, както се случваше често в моменти на съмнение: „Ала нима вкусът й не беше прекрасен, любими?“

 

 

Дойде и в сънищата му тази нощ, пак бяха на онзи плаж и прибоят се разбиваше под червено небе. Но този път нямаше дете с тях. Жената стоеше както преди, не се обърна да го посрещне, а наблюдаваше спектакъла пред себе си неподвижна като статуя, с разрошена от вятъра коса. Той застана до нея и впи поглед в профила й.

— Толкова много — каза тя, без да се обръща. — Повече и от най-доброто ни постижение, любими.

Той погледна към мократа ивица на прибоя и видя подмятаните от вълните тела. Плажът се простираше вляво и вдясно от тях, докъдето поглед стигаше, и целият беше осеян с трупове.

— Ние ли сме направили това? — попита Френтис.

— Ние? — Лека усмивка се появи на устните й, искра от предишната жестокост припламна в очите й, когато завъртя глава да го погледне и посегна да хване ръката му. — Не. Ти го направи, когато ме уби.

Вече виждаше, че не е само плажът. Морето беше пълно с трупове от брега до хоризонта. Всички мъртви на света пред погледа му.

— Как?

— Аз щях да съм ужасна — отговори тя. — Царуването ми щеше да е период на безгранична и ненаситна алчност, една огорчена кралица, която наказва света заради самотната си злоба. Защото по онова време ти вече нямаше да си до мен, щеше да си паднал в последната безнадеждна битка срещу моята Орда. Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него. Аз нямаше да направя това. Аз бях последният шанс на света за спасение.

Той й позволи да хване ръката му, усети топлината на плътта й, която не беше студена като преди. И тогава изведнъж осъзна, че ако тя беше приела неговата сделка, двамата щяха да останат заедно до края на дните си. Всички омрази и престъпления щяха да бъдат забравени на това далечно място, където щяха да отгледат детето си, докато светът се срива в руини нейде извън тяхното полезрение. Чувството за вина го задави, прииска му се да я вземе отново в обятията си, да смаже костите й и да усети предсмъртната й конвулсия.

Тя се усмихна, жестокостта в погледа й се стопи. Стисна по-силно ръката му и каза с пресекнат глас:

— Съжалявам, любими, но сега и двамата трябва да се събудим.

 

 

— Брат Френтис! — Гласът на Арендил бе тих, но настоятелен, младежът го дърпаше за ръката. — Идват конници.

Поведе ги по тясна пътечка в скалната стена, легна по корем на билото и надникна над ръба към ездачите. Батальон от Свободната кавалерия, предвождан от отряд ренфаелски рицари. Най-отпред яздеше висок мъж, чиято броня бе покрита със син емайл. След минута-две, когато водачът се приближи още малко, Френтис усети как Арендил настръхва до него.

— Баща ти?

Лицето на Арендил се бе разкривило от омраза, кокалчетата му се белееха върху дръжката на дългия меч.

— Винаги носи синя броня. Говори се, че харчи за нея половината богатство на васалството.

Конниците спряха на триста стъпки от тях, кучкарите и кучетата се придвижиха към челото на колоната. След малко един посочи право към ждрелото.

— Докато ни търсят тук, ние да бягаме — каза Давока. — Ще сме се отдалечили с няколко мили, докато ни хванат следата.

Грейлин изрече думите, които вече се оформяха в главата на Френтис:

— А когато я хванат, ще ни настигнат, преди да е паднала нощта. — Срещна погледа на Френтис. — Уморих се да бягам, братко.

 

 

Когато ездачите се появиха в галоп в ждрелото, дебелакът стоеше пред скалния навес, сплел пръсти пред шкембето си. Високият рицар със синята броня вдигна ръка, батальонът спря, а самият той подкара коня си в лек тръс и поздрави с поклон дебелака, макар и без да слиза от седлото. Разговорът им не се чуваше добре от скривалището на Френтис при входа на ждрелото, където той клечеше зад една скала заедно с Арендил, но все пак различи думите „Червения брат“ и „син“. Грейлин отговаряше на въпросите със спокойна усмивка и дружелюбно кимане, но рицарят не се върза и много скоро извади меча си, пришпори коня си напред и спря чак когато върхът на острието се озова на педя от гърдите на аспекта.

— Стига толкова, достатъчно — чу го Френтис. — Къде са те? Край на игричките.

Френтис погледна към Арендил с вдигнати вежди. Лицето на младежа беше бледо като платно, но той все пак кимна решително.

— Дарнел! — извика Френтис и излезе от прикритието. Държеше лък със запъната в тетивата стрела. Арендил се изправи до него с изтеглен меч.

Рицарят завъртя коня си към тях. Лицето му беше скрито зад шлема, но в гласа, с който зараздава команди, се лееше триумф. Останалите рицари от отряда пришпориха конете си в галоп, напълно забравили за Грейлин, което се оказа фатална грешка.

Аспектът остави придворните рицари и десетина свободни мечове да минат в галоп покрай него, после се дръпна на крачка от скалната стена, завъртя се, вдигна ръце и продължи да отстъпва, разперените му пръсти бяха насочени към един ерозирал участък от скалния навес. Звук като гръмотевица отекна в ждрелото, вдигна се червен прах и обгърна воларианската кавалерия, конете цвилеха и се вдигаха на задните си крака във врящия облак.

Грейлин продължи да отстъпва и след миг се чу нова гръмотевица, атаката на рицарите изгуби инерцията си, когато земята под краката им се разтресе и подплаши животните. Мъжът със синята броня плесна с юздите коня си по хълбока, за да го укроти, обърна се и видя как паяжина от пукнатини се разширява мълниеносно по скалите. Докато той зяпаше, Френтис го простреля в крака — назъбеният връх на стрелата улучи тънкия метал при колянната става. Рицарят се извъртя на седлото и хвана стрелата, но в същия миг втора стрела се заби в пролуката между нагръдника и рамото му и той се срина на земята.

Лежеше и виковете му се губеха в трясъка на разпадащата се зад него скала, която само след миг се пръсна с чудовищен звук, от който краката на Френтис и Арендил се подкосиха. Парчета пясъчник западаха към дъното на ждрелото, писъците на хора и коне потънаха в невъобразимия трясък на падащи камъни.

Димна колона се завихри нагоре и погълна превития силует на Грейлин и оцелелите кавалеристи и рицари, които се лутаха в паника. Френтис се изправи и простреля в гърба един кавалерист; в същия миг бойците се показаха от двете страни на ждрелото и изстреляха залп от стрели като истински професионални войници. Френтис прецени, че поне половината конници са свалени, захвърли лъка и нападна с изваден меч. Бойците последваха примера му.

Приключиха бързо — рицарите и кавалеристите намериха смъртта си от копие или меч без излишно суетене. Френтис видя как Арендил скочи и разсече с дългия си меч ръката на един кавалерист, който се опитваше да промуши Давока. Ермунд стоеше пред един засилил се за атака рицар, вдигнал меча си на нивото на главата; отстъпи настрани в последния възможен момент, нанесе майсторски удар отдолу нагоре, улучи незащитеното гърло на рицаря и го повали от седлото сред кървав фонтан.

Френтис откри Грейлин легнал на една страна, с притворени очи, кървеше от всички телесни отвори. Клекна до него и сложи ръка на якото му рамо. Клепачите на аспекта трепнаха и се отвориха сред кървави сълзи. Аспектът се загледа във Френтис с ясен поглед, после кожата около очите му се набръчка от усмивка. Грейлин се закашля в опит да каже нещо и от устата му шурна кръв. Френтис се наведе и го чу да мълви:

— Май… предпочитам живот без… пророчества.

— Аспекте?

Но аспектът на Седмия орден не каза нищо повече. Нито щеше някога да каже.

 

 

Френтис тръгна към рицаря със синята броня, който лежеше възнак. Опитваше се да стане и порой псувни се изливаше иззад затворения му шлем. Френтис подпъхна върха на меча си под забралото и рицарят млъкна веднага. Останалите бойци се стичаха към тях.

— Не трябва ли първо да го съдим или нещо такова? — попита Греблото. — Щото е васален лорд и прочие.

— Просто го убий това копеле, брат Френтис — каза Ермунд. — Или ми окажи честта да го убия аз.

Френтис вдигна с меча си забралото на рицаря. Отдолу се показа слабо лице с окървавени устни и ужасени очи.

— Вендерс! — каза с отровно презрение Ермунд, пристъпи напред и ритна раненото коляно на мъжа, който нададе нечовешки вой от болка. — Искаме господаря, не кучето. Позволил ти е да поносиш бронята му, а? Къде е той? — Ритна го отново. — Къде е?

— Достатъчно — каза Френтис. — Познаваш ли този мъж?

— Рекус Вендерс, главният придворен рицар и най-големият подлизурко на Дарнел. Предвождаше рицарите, които дойдоха за барона, а мен и хората ми предаде на воларианците. Онези, които не беше убил преди това.

— Аз… аз следвам своя васален лорд — заекна Вендерс. — Обвързан съм към него с клетва…

— Да ти пикая на клетвата. — Ермунд стъпи на шията му и натисна силно — Братовчедите ми загинаха в онзи ден, боклук мръсен!

Давока пристъпи напред и сложи ръка на гърдите на Ермунд, в очите й гореше неодобрение. Рицарят я погледна гневно, после се обърна с яден вик и остави Вендерс да се дави на земята.

Френтис махна на Трийсет и четири. Бившият роб, който тъкмо чистеше острието на меча си, остави оръжието, приближи се и погледна Вендерс с обичайното си безразличие.

— Този човек беше номериран роб със специфични умения — каза Френтис на Вендерс. — Предполагам, че познаваш достатъчно воларианци и знаеш какво означава това.

Лицето на рицаря застина в гримаса на страх, а откъм бронята му се разнесе силна миризма.

— Вяра! — изпръхтя Греблото и се извърна с погнуса. — Да беше оставил на рицаря да го довърши, по-приятно щеше да е за гледане.

Отдалечи се да пребърка труповете за ценности. Престъпните навици трудно се забравят.

— Така — каза Френтис и клекна до Вендерс. — Нямаме достатъчно време за изкуството на моя приятел, затова сигурно ще разбереш защо държа отговорите ти да са откровени и кратки.

Рицарят започна да кима енергично в ограниченото пространство на шлема си.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за лорд Дарнел и какви ги върши той във Варинсхолд — продължи Френтис. — Колко хора има, къде спи, какво яде. Ще ми кажеш също така къде държи аспекта на моя орден.

 

 

Направиха погребална клада за Грейлин и Френтис смънка кратка заупокойна молитва, защото за по-дълга церемония нямаха време. „Как да кажеш всичко за такъв човек в няколко изречения?“ — помисли си той. Опита се да изрецитира пасаж от Катехизиса, но след първите два-три стиха се оплете и спря. Другарите му се спогледаха неуверено, а Давока пристъпи напред.

— Моят народ се бои от такива като него — каза тя и гласът й проехтя в ждрелото. — Мислим, че те крадат от онова, което принадлежи на малесата и на боговете, и че кражбата ги изкривява и ги прави недостойни за клан и доверие. Този човек ми показа, че грешим.

Арендил пристъпи напред и се усмихна тъжно на увитото в плащ тяло на Грейлин.

— Понякога ми разказваше истории за Ордена, нощем, докато другите спяха. Всяка история беше различна и носеше нова поука. Надявам се, че съм го слушал с цялото внимание, което заслужаваха историите му.

Иллиан пристъпи до него, лицето й се сгърчи от напиращи сълзи. Стисна здраво ръката му и каза:

— Каза, че кръвта ме правела дама, но животът ме бил направил ловджийка. И че според него второто ми пасвало повече.

Френтис пристъпи с факлата, поднесе я към подпалките и се дръпна назад.

— Сбогом, учителю — прошепна той на издигащите се пламъци.

 

 

Давока свали бронята на Вендерс, извади стрелите и превърза раните му. Действаше бързо и грубо, така че писъците на рицаря ехтяха надалеч и Ермунд се видя принуден да запуши с ръка устата му и да опре нож до гърлото му, докато Давока приключи. Опряха го на голям камък, сринал се от скалната стена, и оставиха една манерка така, че да може да я стига.

— Когато господарят ти те попита какво е станало — каза му Френтис, — кажи му, че Червения брат му праща поздрави и скоро ще се върне, за да си уредят сметките. Ако си умен, ще пропуснеш да му кажеш колко услужлив си бил.

— Вие всички сте глупаци — отвърна рицарят, открил в себе си останки от храброст сега, след като беше станало ясно, че няма да го убият. — Тази земя вече е на воларианците. Ако искате да живеете, трябва да прегънете коляно пред тях. Мислете ме за страхливец, ако щете, но след двайсет години аз още ще съм жив, а всички вие отдавна ще сте ум…

Стрелата от арбалета на Иллиан издаде металически звън, когато се удари в скалата зад Вендерс, след като го бе пронизала в окото. Не беше за вярване, но той успя да изблее още няколко думи, които, уви, се изгубиха в пръските разпенена слюнка, която изби на устата му, после клюмна напред, безжизнен и мълчалив.

— Извинявай, брат Френтис — каза Иллиан с израз на искрено разкаяние. — Пръстът ми се хлъзна.

 

 

Три дни се движиха на север. От клането в ждрелото бяха оцелели само два коня, две високи ренфаелски животни, които сега служеха като товарни коне под грижите на инструктор Ренсиал. Мъртвите воларианци се бяха оказали щедър източник на храна — в багажа им имаше ивици сушено месо и твърди сухари от пшеница и ечемик, от които ставаше изненадващо вкусна попара, ако ги накиснеш във вряла вода.

На третия ден скалите и доловете на Северен Азраел отстъпиха пред високите хълмисти равнини на ренфаелската граница, тревистите възвишения се издигаха насред богати пасбища, без горички или скали, които да им предложат подслон.

— Може да свърнем на изток — предложи Греблото. — Да тръгнем към крайбрежието. Там теренът е по-неравен. Помня го ясно от дните си на контрабандист.

— Нямаме време да заобикаляме — отвърна Френтис, макар че отлично разбираше защо бившият бандит държи да тръгнат на изток, „Тук е идеално за кавалерия, но нямаме друг избор.“

Продължиха напред, като избягваха пътища и селца, придържаха се към пасбищата, а хълмовете изкачваха само вечер, за да си направят лагер и да пренощуват. След още два дни преход наближиха река Андур, отвъд която, по думите на Арендил, имало предостатъчно гора.

— Слава на Покойните — каза Иллиан. — Тук се чувствам все едно съм гола.

 

 

Бяха изминали пет мили следващата сутрин, когато го чуха — далечен гръм, придружен от леко треперене под краката им. Сред тях вече нямаше ни един достатъчно наивен да вземе тези звуци за начало на буря.

— Движат се на юг — докладва Давока, проснала се с ухо, долепено до земята. — Пред нас са — добави и се изправи. — Много скоро ще са тук.

— Иллиан! Арендил! — Френтис им махна да яхнат конете. Инструктор Ренсиал свали набързо дисагите и им даде юздите. — В галоп на запад — каза им Френтис. — Не спирайте. След седмица би трябвало да стигнете до Нилсаел… — Млъкна, защото Иллиан внезапно пусна юздите и се дръпна назад със скръстени ръце. Арендил застана до нея, също захвърлил юздите.

— Това не е игра… — започна Френтис.

— Знам, че не е игра, брат Френтис — прекъсна го Иллиан. — А аз не съм дете, същото важи и за Арендил. След онова, което направихме, вече не сме деца. Оставаме.

Френтис ги гледаше безпомощно и се давеше в чувството си за вина. Идеше му да им кресне: „Ако умрете тук, вината ще е моя!“

— От самото начало беше ясно, че едва ли ще оцелеем, брат Френтис — каза Арендил с мрачна усмивка.

Френтис издиша бавно, преглътна напиращия крясък, после плъзна поглед по нещастната си банда и не видя страх върху нито едно лице. Всички го гледаха с мълчаливо уважение и чакаха заповедите му. „Бях превърнат в чудовище, но тези хора ме направиха по-добър човек. Върнаха ме. Прибрах се у дома.“

Вече ясно усещаше треперенето на земята под краката си — нарастваше плавно и неотвратимо. „Сигурно са хиляда или повече.“

— Направете кръг — каза той и посочи едно малко възвишение на двайсетина крачки от тях. — Инструктор Ренсиал, моля, яхнете един кон и застанете заедно с мен в центъра.

Яхна другия кон, подкара го към възвишението и застана до Ренсиал, докато другите затваряха обръча около тях, оформяйки бодлив жив плет от изтеглени мечове и изпънати лъкове.

Първите конници се появиха пред погледа им след минути, неясни силуети в утринната мараня, двайсетина мъже, които препускаха в галоп. „Без брони са — помисли Френтис. — Волариански съгледвачи…“ Главата му се изпразни от мисли, когато различи лицето на водещия ездач. Слаб мъж на средна възраст с късо подстригана коса и много светли очи, с тъмносин плащ, който се развяваше зад него.

— Свалете оръжията — извика Френтис, смъкна се от седлото и тръгна напред с подкосени крака. Мъжът със синия плащ дръпна юздите и спря коня си пред него.

— Братко — поздрави го инструктор Солис, гласът му бе дори по-дрезгав, отколкото го помнеше Френтис. — Май се движите в грешната посока.