Антъни Райън
Владетелят на кулата (3)

Записките на Верниерс

Отраснах в лукс. Не се извинявам за това, защото в крайна сметка човек не носи отговорност за произхода си. Нито съжалявам за детството си, което прекарах в охолство, заобиколен от безчет слуги и отлични учители, които обгрижваха моя безкрайно любознателен и надарен ум. Затова не бих могъл да разкажа епични истории за трудната си младост и борбата си с неравенството и несправедливостта на живота. Роден съм в семейство с благороден произход и значително богатство, получих отлично образование, а с помощта на баща си лесно се уредих със служба в императорския двор. И макар лоялните читатели да знаят, че съдбата не ми е спестила нито сърдечни болежки, нито скръб, вярно е, че за трийсет и шестте години, предхождащи събитията в този разказ, аз не съм познал и един ден на физически несгоди. Ако подозирах, разбира се, че пътуването ми до Обединеното кралство, подтикнато от благородната идея да напиша една пълна и безпристрастна история на онази ужасна, но омайна страна, ще сложи край на прежното ми неведение относно природата на тежкия труд, деградацията, унижението и изтезанията, то бъдете сигурни отвъд всяко съмнение, че с радост бих се метнал през борда в опит да доплувам до родния бряг въпреки голямото разстояние и богатите на акули води.

Работата е там, че в навечерието на деня, когато реших да напиша тази история, аз познах болката. Научих урока на бича и тоягата, усетих металния вкус на собствената си кръв, която блика и отнася със себе си зъби и съпротива. Научих какво е да си роб. Така ме наричаха, защото такъв бях, и без значение какви глупости сте чули или прочели оттогава, аз никога, в нито един момент, не съм бил герой.

Воларианският генерал беше по-млад, отколкото очаквах, същото важеше и за съпругата му, моята нова собственица.

— Не ми прилича на учен, сърце мое — разсъждаваше на глас той, докато ме разглеждаше от уюта на канапето си. — Младичък ми се вижда. — Излегнал се бе сред диплите на копринената си роба в червено и черно, дългокрак и атлетичен, както се полага на прочут воин, макар че, за моя изненада, по светлата плът на крайниците му белези липсваха напълно. Дори лицето му беше гладко и съвсем чисто. Виждал бях безчет воини от различни нации, но за пръв път срещах воин без нито един белег. — Ала нищо не убягва от погледа му сякаш — продължи генералът, забелязал интереса ми. Сведох веднага очи и се стегнах за неизбежното наказание — юмрук или удар с бич от надзирателя. В първия ден на робството си станах свидетел как пребиха от бой и изкормиха един пленен кралски гвардеец, задето се беше озъбил на младши офицер от Свободната кавалерия. Урок, който усвоих на мига.

— Почитаеми съпруже — каза генералшата. Говореше рязко, но с добре поставен глас и с елегантното произношение на образован човек. — Представям ти Верниерс Алише Сомерен, имперски хроникьор в двора на император Алуран Макстор Селсус.

— Наистина ли е той, сърце мое? — Генералът за пръв път ми се стори искрено заинтригуван, откакто ме бяха довели в луксозната каюта. А тя бе необичайно просторна и богато декорирана с килими и гоблени, масите се огъваха под тежестта на подноси с плодове и гарафи с вино. Ако не беше лекото поклащане на гигантския боен кораб под краката ми, бих решил, че се намираме в дворец. Генералът се изправи и тръгна към мен, вперил поглед в лицето ми. — Авторът на „Песни за злато и прах“? Хроникьорът на Великата война за избавление? — Подуши ме, застанал на крачка от мен, и ноздрите му трепнаха от погнуса. — Мирише като всяко друго алпиранско куче. И гледа прекалено нахално.

Отстъпи назад, даде ленив знак на надзирателя и той без бавене нанесе удара, който очаквах, силен удар с дръжката на бича, нанесен бързо и без излишни движения. Не извиках въпреки болката, удържах вика зад зъбите си. Викането се тълкуваше като реч, а да говориш без позволение се смяташе за фатална простъпка.

— Съпруже, моля те — каза генералшата с нотка на раздразнение в гласа. — Платих скъпо за него.

— О, не се и съмнявам. — Генералът протегна ръка и една робиня притича да му поднесе чаша вино. — Не се тревожи, почитаема съпруго. Умът и ръцете му няма да пострадат, обещавам ти. Без тях би бил безполезен, нали така? Е, писарче, как се озова тук, в тази наша наскоро завладяна провинция? Ммм?

Отговорих бързо, като мигах да разкарам сълзите от болка. Колебанието се наказваше неминуемо.

— Дойдох да правя проучвания за нова история, господарю.

— Браво. Аз съм голям почитател на творбите ти, нали така, сърце мое?

— Несъмнено, съпруже. Самият ти си човек на науката. — Имаше нещо в гласа й, когато произнесе последната дума. Едва доловимо, но реално. Презрение, осъзнах аз. Явно не уважаваше този човек. И въпреки това му правеше подарък, подаряваше му мен.

Кратка пауза, преди генералът да проговори отново, а когато го направи, в гласа му се промъкна острота. Доловил беше обидата, но предпочете да я преглътне. Кой всъщност командва тук, запитах се аз.

— И на каква тема е? — попита той. — Тази твоя нова история?

— Обединеното кралство, господарю.

— О, значи сме ти направили услуга, щом е така! — Засмя се, доволен от остроумието си. — Поднесли сме ти на тепсия края на историята.

Засмя се отново, отпи от виното и вдигна доволно вежди.

— Никак не е зле. Отбележи, секретарю. — Плешивият роб в ъгъла пристъпи напред, вдигнал перо над пергамента. — Заповеди за отрядите: да не закачат лозовите насаждения, а робската квота във винопроизводителните райони да се намали наполовина. Това умение да бъде запазено на територията на феодално владение… — Погледна ме с очакване.

— Кумбраел, господарю — казах аз.

— Да, Кумбраел. Глупаво име, простовато. Мисля, като се прибера у дома, да предложа на Съвета тази провинция да бъде преименувана.

— Само съветниците правят предложения в Съвета, почитаеми съпруже — каза съпругата. Този път не долових презрение, но забелязах как генералът сведе очи и удави гневния си поглед в чашата с вино.

— Какво бих правил без твоите услужливи коментари, Форнела? — измърмори той. — Е, историко, къде и как ти се удаде възможност да се присъединиш към нашето семейство?

— Пътувах с Кралската гвардия, господарю. Крал Малциус ми бе дал разрешение да придружа войската му в похода й към Кумбраел.

— Значи си бил там? Станал си свидетел на моята победа?

Потиснах с усилие вълната от адски звуци и образи, които измъчваха сънищата ми от онзи ден насам.

— Да, господарю.

— Този подарък май ще се окаже по-ценен, отколкото си предполагала, Форнела. — Щракна с пръсти към секретаря си. — Писалка, пергамент и каюта за историка. Да не е твърде удобна обаче. Не искам да дреме, а да пише своя, без съмнение, сладкодумен и вълнуващ разказ за моята първа голяма победа в тази кампания. — Приближи се отново до мен с щастлива усмивка на лице. Усмивка на малчуган, който се е сдобил с нова играчка. — До сутринта да си готов. Ако не си, ще ти извадя едното око.

 

 

Ръцете ме боляха, гърбът ми се беше схванал да седя наведен над ниската масичка, която ми бяха дали. Робските ми дрипи бяха опръскани с мастило, а очите ми се затваряха от умора. Никога преди не бяха писал толкова много думи за толкова кратко време. Листове пергамент се валяха из каютата, изпълнени с недотам успешните ми опити да измайсторя лъжата, която генералът искаше от мен. Велика победа. Никакво величие нямаше на онова бойно поле. Имаше много страх, болка и кръв сред вонята на смърт и лайна, но величие нямаше. Генералът знаеше това, разбира се, защото именно той бе архитектът на поражението, което Кралската гвардия претърпя в онзи ден, но на мен ми бе заповядано да произведа лъжа и понеже бях послушен роб, се заех със задачата си сериозно и енергично.

По някое време след полунощ сънят ме надви и ме завлече в кошмар, прясно разпален от принудителните ми спомени за онзи ден… Лицето на Военачалника, когато стана ясно, че поражението е неминуемо, суровата решителност, с която той изтегли меча си и тръгна право към воларианския фронт, ала куритаите го посякоха, преди да е нанесъл и един удар…

Силно тропане по вратата на каютата ме изтръгна от съня и аз се изправих със залитане. Домашен роб влезе, понесъл табла с хляб и грозде, плюс малка бутилка вино. Остави ги на масата и си тръгна мълчаливо.

— Реших, че може да си гладен.

Фокусирах с уплашен поглед генералската съпруга, която стоеше на прага ми. Облечена беше с рокля от червена коприна, бродирана със златна нишка, която отлично подчертаваше фигурата й. Побързах да сведа поглед към пода.

— Благодаря ви, господарке.

Тя влезе, затвори вратата и обхвана с поглед листовете пергамент, изписани с трескавия ми почерк.

— Готов си, значи?

— Да, господарке.

Тя се наведе да вземе един от листовете.

— На волариански е.

— Реших, че така би искал господарят, господарке.

— Правилно си решил. — Зачете се и свъси вежди. — Прекрасен стил. Съпругът ми ще ти завиди. Той пише поезия. Ако късметът ти изневери, току-виж решил да ти издекламира нещо свое. Все едно слушаш гъска с особено неприятен глас. Това обаче. — Тя вдигна листа. — Има волариански учени с отлична репутация, които биха се изчервили от срам, ако го прочетат.

— Много сте любезна, господарке.

— Не, откровена съм. Това е моето оръжие. — Замълча, после започна да чете на глас: — „Командирът на Кралската гвардия прояви глупостта да подцени сериозно хитростта на своя противник, като изпробва очевидната и старомодна тактика да удари воларианския център, докато кавалерията му обхожда противниковата войска по фланга. Но не бе включил в сметката си забележителните тактически умения на генерал Реклар Токрев, който предугади всеки негов тромав ход.“ — Погледна ме с вдигната вежда. — Очевидно си човек, който добре разбира публиката си.

— Радвам се, че ви допада, господарке.

— Да ми допада? Едва ли. Но ще допадне на почитаемия ми съпруг, понеже е глупак. Тази бездарна драсканица ще потегли с най-бързия ни кораб още утре сутрин към империята, без съмнение с инструкции да се отпечата в хиляда копия за незабавно разпространение. — Метна пергамента настрани. — Кажи ми — и ти нареждам да говориш откровено — как и защо Кралската гвардия понесе такова поражение от неговите ръце?

Преглътнах. Искаше да й кажа истината, но каква защита можеше да ми осигури, ако отнесеше казаната от мен истина в брачното си ложе?

— Господарке, може и да съм използвал тук-там по-натруфен стил…

— Истината, казах! — Пак онази острота в гласа, тон, който не търпи противоречие. Тон на жена, която цял живот е притежавала роби.

— Кралската гвардия претърпя поражение заради предателство и заради численото превъзходство на противника. Биха се храбро, но бяха твърде малко.

— Разбирам. Ти сражава ли се заедно с тях?

Да съм се сражавал? Когато стана ясно накъде отиват нещата, пришпорих коня си до кръв с надежда да избягам към ариергарда, само дето ариергард нямаше, воларианците бяха навсякъде и колеха наред. Открих подходяща купчина трупове, в която да се скрия, а когато се измъкнах, уж под прикритието на мрака, попаднах право в ръцете на ловците на роби. Те бяха професионалисти, държаха да са наясно със стойността на всеки заловен, а моята лъсна веднага щом ме ступаха и си казах истинското име. Тя ме купи още в лагерното заграждение, точно мен от тълпата оковани пленници. Явно ловците на роби имаха инструкции да й водят всеки попаднал им учен. Ако се съдеше по дебелата кесия, която връчи на шефа им, цената ми очевидно е била висока.

— Аз не съм воин, господарке.

— Не бих си го и помислила. Не те купих заради войнските ти умения. — Изправи се и ме измери мълчаливо с поглед. — Криеш го добре, но аз все пак го виждам, лорд Верниерс. Мразиш ни. Побоищата са те научили на подчинение, но омразата още е в теб като суха прахан, която чака искра.

Гледах упорито към пода, съсредоточен върху завъртулките по дъските, прясна пот ороси дланите ми. Тя хвана в шепа брадичката ми и я повдигна. Затворих очи и с мъка удържах поредния уплашен стон, но вместо да ме удари, тя ме целуна леко по устните.

— Утре сутрин — каза тя — съпругът ми ще иска да видиш последния щурм срещу града. В стените вече има пробойни. Гледай описанието ти да е достатъчно кърваво. Воларианците обичат да има цвят в разказите за жестокостта им.

— Ще се постарая, господарке.

— Много добре. — Отстъпи назад и отвори вратата. — С малко късмет, работата ни в тази влажна земя скоро ще приключи. Ще се радвам да ти покажа библиотеката си във Волар. Повече от десет хиляди тома, някои толкова стари, че вече няма кой да ги преведе. Как ти се струва това?

— Ще се радвам да видя библиотеката ви, господарке.

Та се засмя тихо, почти като въздишка, после излезе, без да каже нищо повече.

Дълго гледах затворената врата, сляп за храната на масата, макар празният ми стомах да ръмжеше. По някаква причина дланите ми вече не се потяха. „Суха прахан, която чака искра.“

 

 

Точно както беше предсказала съпругата му, на следващата сутрин генералът накара да ме изведат на палубата, за да видя как воларианците най-сетне ще превземат град Алтор, който обсаждаха вече над два месеца. Гледката беше впечатляваща — катедралата на Световния отец възправяше своите кули близнаци над скупчените нагъсто зад крепостните стени сгради, полазили повърхността на големия речен остров, свързан с бреговете на реката чрез един-единствен мост, или по-скоро насип от утъпкана пръст. От проучванията си знаех, че този град никога не е бил завладяван, нито от Янус по време на войните за обединение, нито от негов предтеча. Триста години градът бе удържал срещу различни завоеватели, досега, когато на успешната му съпротива щеше да се сложи край благодарение на двете пробойни в крепостните стени, отворени от тежките балисти, монтирани на палубите на кораби, хвърлили котва на има-няма двеста метра от града. Балистите не спираха да обстрелват пробойните с гигантски скали дори сега, макар че за моето непрофесионално око това изглеждаше излишно.

— Великолепни са, нали, историко? — попита генералът. Днес беше облечен в пълна броня, нагръдникът богато украсен с червен емайл, кавалерийски ботуши до средата на бедрото, къс меч на колана, изобщо волариански командир от глава до пети. Забелязах, че наблизо седи и друг роб, кльощав старец с необикновено будни очи, който рисуваше с въглен образа на господаря си върху голямо платно. Генералът посочи една от балистите, задържа позата и погледна през рамо към стария роб.

— Досега са използвани само на сушата, но аз съзрях потенциала им да ни донесат победа и тук. Успешна женитба на сухоземното и морското военно изкуство. Запиши го. — Записах думите му на листа пергамент, който ми бяха дали.

Старецът завърши скицата си и се поклони на генерала. Той свали ръка и отиде при една маса с карти наблизо.

— Прочетох хрониката ти — каза ми. — Не си прекалил с ласкателствата. Умно решение.

Нов пристъп на страх стисна в юмрук сърцето ми и аз се запитах дали ще ми позволи да избера кое око да ми извади.

— Едно твърде ласкателно описание би породило подозрения у онези мои сънародници, които нямат търпение да прочетат за подвизите ми — продължи той. — Току-виж решили, че съм преувеличил постиженията си. Много умно от твоя страна, че си доловил този риск.

— Благодаря ви, господарю.

— Не беше комплимент, а наблюдение. Виж тук. — Даде ми знак да се приближа и посочи картата на масата. Знаех, че воларианските картографи се славят с акуратността си, но картата, която видях, беше смайваща — подробен план на Алтор, всяка улица на града предадена с прецизност, която би засрамила и най-усърдните членове на Императорската гилдия на картографите. Зачудих се от колко ли време воларианците подготвят тази кампания и колко ли агенти са били включени в подготовката.

— Пробойните в стената са тук и тук. — Посочи с пръст два маркера върху картата, груби драсвания с въглен върху красиво нарисуваните стени. — Ще атакувам едновременно на двете места. Кумбраелците несъмнено са ни подготвили неприятно посрещане, но ще съсредоточат усилията си изцяло върху пробойните и няма да очакват щурм от друго място. — Посочи малко кръстче, драснато върху западната стена. — Батальон куритаи ще се покатери по стената и ще се насочи към по-близката пробойна в гръб. Така ще си осигурим достъп до града. По план до мръкване Алтор ще е в наши ръце.

Записах всичко, като внимавах да не премина на алпирански. Не исках да събудя подозренията му, като пиша на родния си език.

Генералът обърна гръб на масата с картата и продължи с драматичен, почти театрален тон:

— Признавам, че тези боголюбци са сериозен противник и храбър, най-добрите стрелци, които съм срещал на бойното поле. А и онази тяхна вещица, изглежда, ги вдъхновява допълнително. Чул си за нея, без съмнение?

Новините в робските кошари бяха оскъдни, ограничаваха се до прошепнати откъслечни фрази, клюки, дочути от Свободните мечове. Състояха се най-вече от тъжни истории за поредното поражение и клане, дело на воларианските войски, които разораваха пътя си навътре в Кралството, но когато наближихме Кумбраел, историите за алторската вещица изместиха всичко останало, защото бяха единствената искрица надежда в тази обречена земя.

— Някой и друг слух, господарю. Не бих се учудил, ако е само легенда.

— О, не, съвсем истинска е. Знам го от отряда Свободни мечове, които избягаха след последния щурм срещу стените. Била е там, по техните думи, девойка на двайсетина години, в разгара на битката. Убила мнозина. А останалите си загубили ума от страх. Безполезна паплач. — Замълча за миг, потънал в мисли. — Запиши: малодушието е най-лошият начин да предадеш дара на свободата. Защото човек, който бяга от бойното поле, е роб на собствения си страх.

— Много дълбокомислено, почитаеми съпруже. — Генералшата се бе присъединила към нас. Беше облечена семпло тази сутрин, обикновена рокля от муселин и червен вълнен шал вместо великолепната копринена одежда отпреди. Мина край мен, неприлично близо, чак ме закачи с дрехата си. Застана до перилото и се загледа в една от балистите — обслужващият я екип навиваше гигантската макара, която изтегляше назад раменете на машината за поредния изстрел. — Непременно включи тези думи в разказа си за предстоящото кръвопролитие, Верниерс.

— Да, господарке. — Наблюдавах генерала и видях как ръката му трепна върху дръжката на късия му меч. „Тя го дразни при всяка възможност — помислих си. — А той, който е убил хиляди, сдържа гнева си. Каква е истинската й роля тук?“, запитах се за пореден път.

Форнела отклони погледа си от балистата, защото друго привлече вниманието й — малка лодка, чиито гребла разсичаха спокойната повърхност на реката. Мъж стоеше прав на носа й. Самият аз не различих чертите му, защото разстоянието беше голямо, но видях как Форнела застина.

— Нашият Съюзник ни праща креатурата си, почитаеми съпруже — каза тя.

Генералът проследи погледа й и нещо премина по лицето му, гняв, но и страх също така. Изведнъж ми се прииска да се махна оттук. Който и да идваше с лодката, определено не исках да се озова близо до него, щом появата му предизвикваше страх в сърцата на хора като генерала и неговата съпруга. Но никъде не можех да отида, разбира се. Бях роб и не можех да се оттегля без разрешение. Затова нямах друг избор, освен да стоя и да чакам. Лодката скъси разстоянието до кораба. Воларианските моряци-роби уловиха въжетата, преметнати на палубата през парапета, и ги вързаха с бързина и отработени до съвършенство движения, резултат от дългогодишно робство и работа в постоянен страх.

Мъжът, който се прехвърли на палубата, беше на средна възраст, едър и набит, брадат и олисяващ, с безизразно лице.

— Добре дошъл — каза генералът с премерено неутрален тон. Обърнал се бе към новодошлия без име или титла, осъзнах аз. Кой беше този човек?

— Още разузнавателна информация, която да споделиш, предполагам? — продължи генералът.

Мъжът не обърна внимание на въпроса му.

— Алпиранецът — каза той на волариански с акцент, който се бях научил да разпознавам. Характерен беше за онези, които идват от Севера на Кралството. — Кой е той?

— Какво искаш от него? — попита Форнела с острия си тон. Той сякаш изобщо не я чу, а моят страх откри нови измерения, когато погледът му се плъзна по палубата и се спря върху мен. Новодошлият тръгна напред и се приближи достатъчно, за да усетя вонята на немитото му тяло. Миришеше на смърт и на пълно незачитане към всякакви човешки стандарти за чистота и макар че се свих назад, дъхът му ме блъсна като отровен газ.

— Къде — попита той — е Вейлин Ал Сорна?