Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на гарвана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tower Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Антъни Райън

Заглавие: Владетелят на кулата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.01.2016 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-655-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507

История

  1. — Добавяне

6.
Лирна

Тръгна надолу в мрак, толкова черен и плътен, че намираше пътя си опипом и по изтерзаното хлипане на Кирал, сестрата на Давока. Кирал вече не се молеше, само хленчеше и от време на време надаваше протяжен стон, докато всички се спускаха все по-дълбоко под земята.

В първия миг Лирна сметна светлинката за илюзия, родена от измъчения й в мрака мозък; беше съвсем слаба, нещо като рехаво розово сияние около високия силует на Давока, но с всяка тяхна стъпка се засилваше. Когато стигнаха дъното, вече се къпеха в наситено червено сияние.

Залата беше гигантска, кръглият под, стените и таванът бяха облицовани с мраморни плочи. В стените имаше множество отвори, нещо като входове без врати, черни дупки, които вещаеха забвение. Червената светлина идваше от голям кръгъл кладенец в центъра на залата. Стълб гъста пара се издигаше от кладенеца и изчезваше в отвор на тавана.

Давока повлече хлипащата Кирал към кладенеца и Лирна ги последва. Парата излъчваше силна горещина, която се усещаше дори от разстояние, затова трите спряха на десетина крачки от кладенеца. Лирна вдигна поглед към кръглия отвор в тавана и примижа с надежда да различи нещо през парата, но видя само влажните мраморни стени на шахта, която се издигаше нагоре.

— Когато за пръв път дойдохме тук, в долната шахта имаше гигантски медни остриета.

Стоеше при изхода на един от тунелите. Тъмнокоса жена, облечена със семпла роба от черен памук без ръкави, голите й ръце грееха в бледо алено, оцветени от червената светлина на кладенеца.

— Самата шахта беше задръстена с отломки — продължи тя и тръгна към тях.

Кирал се смъкна на пода, стисна краката на Давока и зашепна:

— Моля те, сестрице! Моля теее!

Младата жена не й обърна внимание. Спря на известно разстояние от Лирна и се усмихна.

— На триста стъпки под нас има подземна река, която се среща с поток от кръвта на Нишак, и от срещата им се ражда несекваща пара, която се издига през кладенеца, минава през четири кръстосани остриета, които висят на исполински метален прът, стигащ чак до третото ниво на кулата горе. Любопитна мистерия, не мислите ли?

Лирна наблюдаваше внимателно лицето й и остана поразена от спокойната увереност на тази толкова млада жена, която говореше езика на Кралството без следа от акцент и я гледаше с кротко любопитство.

— Парата е карала остриетата да се въртят, предполагам — каза Лирна. — Като витлата на вятърна мелница.

Усмивката на младата жена се разшири.

— Да. За жалост подобна новост останала недооценена от първите лонаки, дошли тук, и остриетата били претопени за тенджери и чинии, а от железния прът направили остриета за брадвите си. Чак когато се разпоредих да разчистят камънака, задръстил кладенеца, стана ясно какво е било предназначението на остриетата. След всяко обновяване си обещавам да възстановя остриетата, защото много бих искала да се завъртят отново, но така и не го правя. — Погледът й се премести към момичето, свито в краката на Давока. — Винаги нещо друго излиза на преден план.

— За какво е била? — попита Лирна. — Силата, впрегната в остриетата?

— Това е въпрос без отговор. Железният прът свършваше с гигантско зъбчато колело, но каквото и да е задвижвало колелото, то отдавна се е превърнало в прах. Подозирам обаче, че е било свързано с отоплението на конструкцията над нас.

Задържа още миг погледа си върху разтрепераната Кирал, после вдигна очи към Давока и каза на лонакски:

— Това е тялото на сестра ти?

— Да, малеса.

— Ако я върна, тя ще е… променена. И не говоря само за белезите. Разбираш ли това?

— Да, малеса. Познавам сърцето на сестра си. Тя би искала да се върне при нас, без значение каква е цената.

Малесата кимна и каза:

— Както искаш. Доведи я.

— Не! — изпищя Кирал и се опита да изпълзи назад. Давока я дръпна да се изправи и я повлече към кладенеца.

— Сигурно си мислиш, че това нещо се бои от мен — обърна се малесата към Лирна. — Ако е така, грешиш. Не се бои от мен, а от наказанието, което ще получи заради провала си, когато го върна в бездната.

Кирал врещеше и се молеше, всяка дума и писък бяха пропити с див ужас, мяташе се, плюеше, псуваше. Без полза. Давока я довлече до ръба на кладенеца. И двете бяха мокри от пот. Малесата застана до Кирал. Нито капчица пот не изби по кожата й, забеляза Лирна. Малесата се наведе и взе едно шишенце, поставено на пода до кладенеца. Беше малко, от полупрозрачно стъкло, пълно с някаква тъмна течност.

— Ръката й — каза малесата на Давока и издърпа тапата на шишето. Валмо пара излезе от гърлото и след миг гадна миризма стигна до носа на Лирна. Давока извади нож и сряза въжето, което стягаше китките на Кирал. Изви едната й ръка зад гърба, а другата протегна към малесата.

— Тези неща са причинили толкова нещастия и скръб — каза малесата на Лирна и погали ръката на Кирал; пръстите й се плъзнаха леко по конвулсивно стиснатия юмрук на момичето, чиито писъци бяха секнали, заменени от дрезгаво скимтене през прегракнало гърло, — че изглежда логично да са многобройни, цял легион. В действителност обаче никога не са били повече от три. Това е най-младото, било е женско в началото, когато са го уловили в примка и извратили, способно е да се вселява единствено в женска черупка и не може да премине в друга, преди първата да го освободи със смъртта си. Не е и толкова умело в измамите. Виж, брат й е значително по-умел, може да контролира повече черупки едновременно без значение от пола им, способен е години наред да живее зад маска, без да породи подозрение дори у онези, които са обичали жертвата му от рождението й. Колкото до сестра й… е, да кажем само, че ще е най-добре никога да не я срещаш. Векове наред сеят убийства и измами, вилнеят из света и внасят дисхармония, а сега се опитват да осигурят успеха на големия заговор, който господарят им е намислил. Само трима, уловени в капана на собствената си злоба. Но къде се поражда злобата? Какво я поражда? Какво друго, ако не страхът… и болката.

Наклони шишенцето и отля една капка върху ръката на Кирал.

Болката и яростта, излели се като лава от гърлото на момичето, бяха така потресаващи, че Лирна затвори очи. Гадеше й се. Седмици наред бе живяла сред постоянна заплаха за живота си, станала бе нееднократно свидетелка на насилствена смърт и тези изпитания безспорно я бяха закалили, но нечовешката грозота на тези писъци премина през новата броня на душата й като нож през масло. Когато събра смелост да отвори очи, момичето беше на колене, а малесата държеше в шепи лицето му; очите му бяха отворени широко и не мигаха.

— Болката е само вратата — каза малесата. — Страхът е лостът, сечивото, което изстъргва мръсотията от ума на момичето, мръсотия, впила се в дарбата му като пиявица. — Кирал се тресеше, слюнки и неразбираем брътвеж излизаха от устата й. — Защото дори това нещо се бои от истинското забвение, а ако остане, за да се изправи лице в лице с мен, аз ще го съкруша.

Кирал изведнъж се отпусна, очите й се затвориха, лицето й се изхлузи от шепите на малесата. Давока я прихвана, преди да е паднала на пода. На дясната ръка на Кирал, от опаката страна, имаше червено-черна рана, от която се издигаше дим.

Лирна преглътна с мъка — жлъчка се беше качила в гърлото й, — приближи се до Кирал и сложи пръсти отстрани на шията й. Пулсът се усещаше силен и равномерен.

— Колко… колко време? — Гласът, произнесъл думите зад Лирна, беше тъничък, задавен от объркване и скръб.

Лирна вдигна очи и видя, че малесата е изчезнала, а на мястото на уверената млада жена стои уплашено момиче с тънки ръце и я гледа объркано. Същото лице, същият тъничък силует, но различна душа.

— Малеса? — Лирна се изправи и тръгна към нея.

Момичето издаде тъничък звук, наполовина въздишка, наполовина смях, звук само на крачка от истерията; очите му се спряха върху шишенцето, което държеше в ръка.

— Да. О, да. Аз съм малесата. Велика и ужасна е моята сила… — Изсмя се като че ли насила и млъкна.

— Пет лета — каза Давока. — След обновяването.

— Пет лета. — Погледът на момичето се зарея към Лирна и се спря първо на косата й, преди да се насочи към очите. — Кралицата на мерим хер. Тя те чака от толкова дълго време. Толкова много видения… — Вдигна ръка да погали Лирна по бузата. — Такава красота… такъв срам… Какво е чувството?

— Малеса?

— Да си убила толкова много. Аз съм убила единствено майка си…

А после на лицето на уплашеното момиче се изписа предишната спокойна увереност; ръката й се отпусна покрай тялото, когато Лирна отстъпи крачка назад.

— Тя какво ти каза? — попита малесата.

Лирна спря, макар че й се искаше да отстъпи още назад, към спиралното стълбище, което изведнъж й се стори безкрайно привлекателно. „Искаше доказателство смъмри се тя. — То е тук.“

— Каза, че е убила майка си — отвърна Лирна. Надяваше се, че гласът й не трепери.

— А, да, тъжна история. Красиво младо момиче, добро и с дарбата да лекува, но и умопомрачено, обладано от опасна лудост. Винаги е така с лечителската дарба, има нещо в нея, което ти разхлопва дъските. Всеки дар идва с цена. В този случай умопомрачението приело формата на твърдо убеждение, че майка й е обладана от Йешак, мразещия бог. Разбира се, след като убила майка си, тя повече нямала място сред своя клан. Не можели да я убият — била надарена, а всички лонаки знаят, че надарените може да ги съди единствено малесата. Бродила из планините, докато един ден Давока не я намерила. Доведе я при мен. Беше съвършен съд, едни от най-добрите, които съм имала. Макар че проявява склонност да се откъсва от контрола ми по-често от предшественичките си.

Върна се при Кирал, посегна надолу и стисна наранената й ръка. Момичето се сгърби, после се събуди рязко и понечи да се откопчи от хватката на Давока.

— Аз… Сестро? — Очите й се спряха върху лицето на Давока. — Аз… беше ми студено.

Малесата пусна ръката й и Лирна неволно ахна — лошата рана беше изчезнала. По кожата имаше бледи белези, но само толкова. „Доказателството.“

— Изтощително е — каза малесата и тръсна ръка. Бръчка се бе появила върху гладкото й чело. По-изтощително от другите дарби. Може би на това се дължи лудостта, на това, че се изгубваш при всяко лечение. — Отстъпи отново назад и погледна Давока. — Алтурк е тук? — попита на лонакски.

— Да, малеса.

— Изгубен и пречупен мъж, без съмнение. Талеса без клан. Може би ще е проява на милост, ако му позволя да се хвърли в Пастта на Нишак.

— В голям дълг съм към него… — започна Лирна, също на лонакски, но малесата я спря с жест.

— Не се безпокой, кралице. Той е твърде ценен и няма да се лиша от него само защото се е отдал на самосъжаление — отвърна малесата на езика на Кралството, макар че Лирна се беше обърнала към нея на лонакски. Спря за миг поглед върху Кирал, която все така изглеждаше объркана, после се обърна отново към Давока на родния си език: — Десет столетия живот са ме научили да не отхвърлям с лека ръка прозренията, получени по трудния начин. Нещото, обладало сестра ти, е било достатъчно умно да използва историята на народа ни — легендата за сентарите е жива и близка до сърцата на хората. Ще кажеш на Алтурк, че сега той е Талеса Сентар, истинският сентар, благословен от истинската малеса. Искам от него да тръгне на път, да мине през всички кланове и да подбере най-добрите им воини. Трябва да наброяват хиляда, нито повече, нито по-малко. Те няма да ходят на лов, ще забравят за кръвните си вражди. Единственото им занимание ще е да се подготвят за война и да влязат в сражение по моя команда.

Давока кимна тържествено.

— Малеса, моля ви за място сред сентарите. Ще ви бъда очи и глас пред хилядата…

Малесата поклати глава и се усмихна.

— Не, мое ярко копие, за теб имам по-важна задача. — Обърна се отново към Лирна. — Макар че може да го сметнеш и за проклятие. Отведи сестра си горе, нека си почине. Двете с кралицата имаме още да си говорим.

Давока изправи нежно Кирал на крака. Момичето все така се оглеждаше трескаво, хем със страх, хем с изумление, а когато погледът й се спря на Лирна, страхът изведнъж се сгъсти.

— Тя го видя — прошепна Кирал и се дръпна назад. — Тя го чу… Тя знаеше…

— Няма страшно — успокои я Давока. — Това е Лиърна, кралицата на мерим хер. Тя е наша приятелка.

Кирал преглътна и сведе поглед, чувство за вина измести страха й.

— То я искаше… Искаше да я нарани, нея повече от всички други… Усещах нуждата му…

Лирна се приближи и повдигна брадичката й.

— Знам, че тази нужда не е била твоя — каза на лонакски. — Твоята сестра е и моя сестра, значи двете с теб също сме сестри.

Кирал я гледаше със страхопочитание.

— То се страхуваше от теб… Точно затова толкова много искаше да те нарани… Ти беше нещо ново… Неочаквано… Нито един илварек не беше разкрил природата ти…

„Илварек…“ Думата звучеше архаично и беше близка до лонакската дума за зрение, но момичето я произнесе с такава тежест, че в значението й явно се криеше нещо повече.

— Илварек. Тази дума не я знам.

— Отведи сестра си горе, Давока — каза отново малесата; гласът й беше тих, но безпрекословно заповеден.

Давока кимна и поведе Кирал към спиралното стълбище. Лирна чу момичето да си мърмори:

— Насън виждах кошмарите му… Удушило е собственото си бебе…

— Нека ти покажа нещо — каза малесата, когато гласът на Кирал заглъхна. — Нещо, което са виждали само лонакски очи.

 

 

Мракът в тунела не беше толкова плътен, колкото Лирна бе очаквала. Стените излъчваха бледо зеленикаво сияние, предостатъчно да се движат без помощта на факла.

— Прахообразно вещество, което се среща в западните хълмове — обясни малесата. — Притежава вътрешна светлина, която никога не угасва. Докарано е тук в големи количества от създателите на тази планина и са намазали с него стените. Хитро, не мислите ли?

— Несъмнено — кимна Лирна. — Хитро почти колкото вас, малеса?

Кратка пауза. Лирна можеше да се хване на бас, че малесата се усмихва.

— В какъв смисъл?

— Един капан не е капан, ако няма стръв. Моето пътуване насам по ваша покана е било неустоима цел за нещото, което току-що изтръгнахте от Кирал, както вие без съмнение сте знаели.

— Знаех, така е.

— Достойни мъже и жени загинаха, за да стигна дотук. От вашите хора и от моите.

— Достойни мъже и жени умират постоянно. Както и недостойни мъже и жени. По-добре е да умреш в името на значима цел.

— Но още по-добре е да живееш в нейно име.

— Избор, който не винаги имаме. Вземи моя народ например. Лонаките не са избрали вашите хора да се изсипят на бреговете ни както чума. Не са избрали цели три десетилетия да бъдат преследвани като дивеч. Не са избрали да си направят дом в замръзналите планини с жалките остатъци от силата си. — Лирна остана поразена от спокойния й тон, лек, разговорен почти, без никакъв гняв, сякаш двете са придворни дами, които обсъждат някоя поема на Алуциус.

— Не мога да отговарям за престъпленията на предците си — каза Лирна с далеч не толкова небрежен тон. — Но ще трябва да отговарям за смъртта на онези, които загубиха живота си в преследване на мира, предложен от вас. Родителите на Нерса, моята придворна дама, трудно ще намерят утеха в мисълта, че смъртта й е обслужила вашата цел.

Смях, много тих, много лек.

— Боя се, че не им остава много време нито за утеха, нито за скръб. И това важи за всички ни.

Спря в края на тунела, на прага на гигантска кръгла зала, поне три пъти по-голяма от онази с кладенеца. Тук кладенец нямаше и единствената светлина идваше от зеленикавото сияние на веществото, с което бяха намазани подът и таванът, но тук то светеше много по-силно, отколкото в тунела, толкова силна беше светлината му, че човек би могъл да чете без затруднения. Странно, но за разлика от пода и тавана, стените не светеха. Въздухът беше сух, но и едновременно спарен.

— Принцесо Лирна Ал Ниерен — каза малесата, пристъпи в залата и вдигна ръце. — Приветствам те в паметта на лонаките.

„Книги“, осъзна Лирна, когато пристъпи на свой ред в залата и обхвана с поглед лавиците по стените, претъпкани от пода до тавана с безчет книги и свитъци. Обзе я силно вълнение и тя тръгна напред. Някои томове бяха огромни, толкова големи, че сам човек не би могъл да ги вдигне, други бяха толкова малки, че биха се събрали в шепата й. Взе първата книга, която й попадна пред погледа, съвсем забравила, че е редно да поиска разрешение. Книгата беше с кожена подвързия, щампована с красива шарка, и въпреки очевидната си възраст страниците бяха в отлично състояние и достатъчно меки да ги разгърнеш без страх, че ще се разпаднат на прах в ръцете ти. Текстът беше написан красиво, с позлата и цветни мастила, но й беше напълно непонятен.

— „Мъдростите на Релтак“ — каза малесата. — Единствената му философска творба. Повечето му трудове са свързани с астрономията. Първият лонакски учен, изчислил обиколката на луната. Макар че според Аркойл е сбъркал с двайсетина стъпки.

Лирна вдигна поглед при необичайното словосъчетание между „лонакски“ и „учен“.

— О, да — каза малесата. — Навремето не бяхме само воини. Преди вие да дойдете, когато сеорда обикаляха своите гори и общуваха със земята, моите хора се занимаваха с наука, с наблюдения над мирозданието, с изкуство. Това тук е само фрагмент, спасените отломки от нашите постижения. Ако ни бяхте оставили на мира още един век, вероятно щяхме да разгадаем мистериите дори на тази планина. Тъжно е, но при цялата си мъдрост така и не се научихме да топим желязо. Дребна подробност, ще си каже човек, но войните често се решават от дребните неща.

— Познавали ли сте го, лично? — попита Лирна и кимна към книгата в ръката си.

Малесата се засмя и поклати глава.

— Дора аз не съм толкова стара. Но познавах един от потомците му. Умря от глад пред очите ми по време на Голямото изпитание.

Лирна върна книгата на рафта.

— Коя сте била преди?

— Момиче, което сънуваше твърде много кошмари. Имам ги и до днес. Всъщност един от тях е пред очите ми в момента.

Каза го без следа от хумор, вперила умните си очи в Лирна. Лирна от години не бе срещала свой равен, друга душа, която да е в същата степен чувствителна към тънките нюанси и измамата. Срамуваше се, задето толкова хора бяха загубили живота си в това пътешествие, смъртта им й тежеше, но в този конкретен момент искрено се радваше, че е стигнала дотук. Да погледне в очите на човек, който я вижда изцяло, без нужда или възможност да се прикрие, нито да отклони нежеланото внимание с чар, сълзи или манипулации. Не, тук имаше само студен разум и много история, натъпкана в книгите наоколо. Всичко това беше ново за нея и я изпълваше колкото с вина, толкова и с радост.

— Илварек — каза тя. — Видение. Това означава, нали?

— Най-близката дума във вашия език е „гадание“. Знаеш ли тази дума?

— Способност да се надникне в бъдещето, която обикновено се свързва с Мрачното.

— Аз не надниквам. Бъдещето се взира в мен и аз се взирам в него, и когато го направя, виждам теб.

— И какво правя аз там?

Изражението на малесата се затвори.

— Едно от две неща. — Приближи се към лавиците, взе един пергамент, оставен върху купчина книги, и го протегна към Лирна. — Това е за теб.

— Подарък?

— Мирен договор. Войната между нашите народи приключи. Моля, приеми поздравленията ми за успешно проведените мирни преговори.

Лирна взе свитъка. Разгъна го и видя два параграфа грижливо изписан текст, горният — на езика на Кралството, другият на същия непознат език от книгата.

— Няма условия — каза тя. — Само заявление, че конфликтът е приключил.

— Какво повече от това би могла да искаш?

— Свикнали сме да се дърлим за граници, данъци и прочие.

— Границите се променят постоянно, а участието ти в свалянето на фалшивата малеса приемам като данък предостатъчен, дори ще те възнаградя с дар за него. Имаш нож у себе си, нали?

Ръката на Лирна се вдигна към верижката, която носеше на врата си.

— Дрънкулка. Не е опасна. Дори не мога да го хвърлям като хората.

— Засега. — Малесата протегна ръка към нея. Лирна забеляза, че тя все още дължи малкото шишенце в другата си ръка. — Дай ми го.

Писъците на Кирал и вонята на течността в шишенцето все още бяха пресни в съзнанието й, затова Лирна се поколеба, но накрая все пак свали верижката през главата си и постави малкия метателен нож в шепата на малесата.

— Чудиш се какво е това — каза тя, хвана ножа за дръжката и вдигна шишенцето над острието. — Лонакските учени не се занимаваха само с поезия и математика, а и с химия. Преди векове забъркаха смес, която предизвиква най-силната и чиста болка, която човек може да изпита, без да умре, стига да се използва минимално количество от нея. — Наклони шишенцето и една капка от гъстата тъмна течност падна върху острието; вонята се усети отново, толкова силна, че Лирна отстъпи назад и покри носа си с ръка. Течността се разля по острието на ножа, после сякаш изчезна, като вода, попила в плат.

— Ето. — Малесата подаде ножа на Лирна. — Няма страшно. Когато се приложи върху стомана, се пробужда единствено от контакт с кръв.

— Защо ми даваш такова нещо? — попита Лирна, без да помръдне.

— За да направиш едното от двете неща, които те виждам да правиш.

Ясно беше, че няма да каже нищо повече по въпроса. Лирна посегна предпазливо и докосна с пръст острието на ножа. Хладен метал, нищо повече.

— Никога не се разделяй с него — каза малесата, докато Лирна слагаше верижката на шията си.

— Така или иначе го нося постоянно — отвърна Лирна. — Това е единственият подарък, който истински ценя.

Погледът на малесата остана все така сериозен, но в очите й припламна любопитство.

— Не си каквато очаквах. Илварек ми показваше една съвсем различна картинка.

— По-висока ли бях във виденията ти? — засмя се Лирна.

— Не, беше амбициозна. Мисълта за хората, изгубили живота си по пътя насам, не те тревожеше, гледаше на тях като на поредните фигурки върху дъската за кешет. Тази среща трябваше да те разгневи, истината за илварек трябваше да събуди в теб силна омраза, трябваше да сипеш грозни заплахи и да скъсаш договора, който сега държиш в ръцете си. Нещо се е променило в теб, Лирна Ал Ниерен. Дали не е чувство за вина, чудя се, някакво престъпление, останало встрани от полезрението на илварек? Толкова тежко престъпление, че вината, с която те изпълва, е изковала нещо ново в душата ти.

„Татко, умолявам те…“

— Подозирам — каза Лирна, — че на твоята сметка има повече престъпления, отколкото на моята.

— Вършила съм ужасни неща, за да оцелее народът ми, вярно е. Лъгала съм, подтиквала съм към развала, измъчвала съм и съм убивала. И всяко от тези престъпления бих извършила отново и хиляда пъти, за да постигна същата цел. Спомни си това, кралице, когато гледаш пламъците, спомни си и се запитай — дали бих го извършила отново?

Приближи се, взе от рафта книгата, която Лирна бе държала в ръцете си преди малко, и й я подаде.

— Изнасянето дори на лист хартия от това място се наказва със смърт, но мисля, че за теб мога да направя изключение. Размислите върху божественото са особено интересни. Релтак е писал много за глупостта на догмата.

— Не мога да я прочета, не разбирам писмеността.

— И двете знаем, че е напълно по силите ти да я преведеш. Лонакският текст в договора ще ти помогне. А и моето ярко копие ще е при теб да ти помага. Тя чете отлично.

— Давока?

— Прието е народите, които живеят в мир, да си разменят посланици, нали така? Тя ще е моят посланик.

— Нейната… дипломатичност ще е добре дошла. Ще се погрижа подготвен дипломат да дойде тук по най-бързия начин.

— Както искаш. Само гледай да изпратиш жена, иначе вашият посланик ще ми поднесе цялото ви Кралство на тепсия.

— Мъжете толкова лесно ли се поддават на красотата ти?

— Не на красотата ми, а на дарбата на жена, мъртва от триста години. Въздейства единствено на мъже.

Лирна взе книгата.

— Жалко, че нямам дар, който да ти дам в замяна.

Втренченият поглед на малесата се зарея замислено в нищото.

— Самата ти си дарът — каза тя. — Потвърждение, че е имало смисъл. — Протегна ръка и Лирна я хвана. — Те идват, кралице, идват да унищожат всичко. Твоя свят и моя. Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.

— Малеса?

Но тя пак бе изчезнала, заменена повторно от уплашеното момиче, ръката му трепереше в ръката на Лирна, главата му — кривната, очите му — вперени в нея с отчаян страх.

— Какво е чувството? — попита уплашеното момиче и Лирна си даде сметка, че повтаря въпроса си отпреди, в неведение за изминалото време.

— Никого не съм убивала — отговори Лирна на лонакски.

— О… — Очите на момичето се вглеждаха в лицето й. — Не… Няма ги още… Но ще се появят.

— Кой ще се появи?

Момичето се усмихна, зъбите му се бялнаха на зеленикавата светлина.

— Белезите на твоето величие.

 

 

Върна се в залата с кладенеца, после изкачи спиралната стълба до повърхността. Останала бе повече от час в библиотеката, задавала бе въпрос след въпрос. „Кой е господарят, за когото говореше малесата? Какво е намислил? Кой идва да ни унищожи?“

Отговорите на уплашеното момиче бяха несвързани, смесица от объркани спомени и гатанки.

— Той чака в бездната… Гладен е… О, колко е гладен… Мама казваше, че съм най-милото същество, най-нежната душа, раждала се някога сред народа на лонаките, а аз й прерязах гърлото с ножа на татко…

Скоро несвързаният й брътвеж утихна и тя се смъкна на пода безжизнена и с празен поглед. Лирна изчака още малко с надежда малесата да се върне, но инстинктивно знаеше, че това няма да се случи. „Повече никога няма да се видим.“

Въздъхна и докосна момичето по рамото.

— Име имаш ли си?

— Хелса — прошепна момичето. „Лечител или спасител в по-старата форма на думата, в зависимост от ударението.“

— Радвам се, че се запознахме, Хелса.

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Надявам се и това да стане, един ден.

Думите й предизвикаха усмивка на лицето на момичето, но тя бързо се изхлузи от устните му, когато празният поглед се завърна. Лирна го стисна лекичко за рамото и тръгна към тунела. Не се обърна да хвърли последен поглед на момичето, защото цялата тази ситуация беше твърде тъжна.

На повърхността завари Смолен и братята да я чакат. Бяха сами: жените, които ги бяха посрещнали, явно се бяха заели с каквито там задачи им бе възложила малесата.

— Алтурк? — обърна се тя към Солис.

— Тръгна си, ваше височество. Давока говори с него и той си тръгна.

— Дори не се сбогува — отбеляза Иверн. — Нарани чувствата ми.

— А Давока? — попита Лирна.

— Отиде да се погрижи за сестра си, не знам къде — отговори младият брат. — На нас ни дадоха стаи на горния етаж.

Лирна кимна, загледана в свитъка, който държеше.

— Мисията ви увенча ли се с успех, ваше височество? — попита с известно притеснение Смолен.

— Да — отговори Лирна и се усмихна да го успокои. — Увенча се с голям успех. Починете си добре тази нощ, господа. Утре призори потегляме за Кралството.

 

 

Пътуването назад към Скеланския проход отне почти две седмици, защото този път Давока избра по-лек, но по-заобиколен маршрут. Лирна бе предложила да вземат Кирал с тях, но Давока отказа.

— За нея ще се погрижат по-добре в Планината.

— Но ти едва-що си я върна — възрази Лирна. — Не искаш ли да поостанеш малко с нея? Можеш да дойдеш в кралския двор по всяко време.

Давока поклати глава и каза само:

— Правя каквото нареди малесата.

Вечер работеха върху превода на „Мъдростите“, макар че Давока явно намираше твърденията на Релтак за спорни.

— „Божественото си придава вид на прозрение — прочете тя една вечер, събрала вежди в дълбок размисъл. — Но в действителност е висша проява на невежество. Основополагащите му принципи са от глина и когато глината се спече, от божественото остава само догмата.“

Погледна Лирна над книгата.

— Тази книга не ми харесва.

— Сериозно? Аз пък я намирам за крайно интригуваща.

Сутрин, преди да потеглят отново на път, Давока я учеше да мята малкия нож, задача, която бяха пренебрегнали по пътя на север след онзи първи урок. Скоро брат Иверн се присъедини към уроците и намери парче дърво, широко и достатъчно дебело, за да им служи за мишена. Понякога го хвърляше във въздуха, мяташе своите ножове и неизменно уцелваше центъра, бързо и без усилие.

— Винаги съм бил шампион в хвърлената дъска — каза той. — Спечелих повече ножове от всички други новобранци на моята възраст. Единствен Френтис можеше да ми се опре.

„Френтис.“ Лирна беше чувала това име, брат й често го беше споменавал.

— Познаваш брат Френтис?

— Бяхме в една група в Дома на ордена, ваше височество.

— Кралят високо цени храбростта му. Казва, че Унтеш е щял да падне още в първия ден, ако не бил брат Френтис.

Иверн се усмихна с тъга.

— Изобщо не се учудвам. След Изпитанието на меча него го изпратиха при Вълчите бегачи, а мен ме изпратиха тук. Срам ме е да призная, че ревнувах. Мислех, че е извадил голям късмет.

Дните минаваха и Лирна ставаше все по-добра с ножа, все по-често уцелваше мишената и разбра какво иска да каже Давока с постоянното си наставление: „Хайде, метни още веднъж… Мяташ и мяташ, докато не уцелиш. Тогава вече ще знаеш как се прави.“

В последната сутрин, когато до прохода оставаше само един ден езда и когато дъската на Иверн падна на земята заедно с нейния нож, забит в центъра й, Лирна най-сетне можеше да каже, че знае как се прави.

 

 

Завръщането им бе посрещнато с радостни възгласи и немалка изненада от тяхна страна. Гарнизонът, охраняващ прохода, бе получил ново попълнение в лицето на цял полк от Кралската конна гвардия, изпратен тук от краля да навлезе в земята на лонаките и да търси сестра му. За щастие бяха пристигнали едва предния ден и подготовката за тази глупава експедиция не беше приключила.

— Но вие сте били нападната, ваше височество — възрази лорд-маршалът на полка, когато Лирна му каза, че на следващия ден всички поемат на юг. — Онези диваци със сигурност заслужават наказание. За мен ще е чест да…

Тя размаха свитъка пред лицето му.

— Вече сме в мир с лонаките, милорд. Освен това единственото наказание, което ще намерите северно от прохода, е вашето собствено.

Погледът й се спря на Солис — той разговаряше с един от братята си и явно бе получил важна новина, ако се съдеше по промяната в стойката му. Улови погледа й и се приближи.

— Вести от Кралството, ваше височество. Изглежда, е имало опит за покушение срещу граничен лорд Ал Бера. Още е жив, но раните му са тежки. Свидетелите твърдят, че на живота му са посегнали кумбраелски фанатици.

Лирна изпъшка. „Слагаш край на една война и друга чука на вратата ти.“

— Какви са заповедите на краля?

— Военачалникът събира Кралската гвардия със задача да изкорени фанатиците. На васален лорд Мустор е наредено да съдейства, но дали хората му ще се включат е друг въпрос.

— Ясно. В такъв случай няма време за губене. Лорд-маршале, тръгваме след един час.

Лорд-маршалът се поклони и тръгна към хората си, като крещеше заповеди. Лирна се обърна отново към Солис.

— Явно ще трябва да се сбогуваме набързо, брат Солис. Знам, че няма да приемете никой дар или услуга, които ви предложа, така че ви предлагам единствено признателността си, задето опазихте живота ми и помогнахте всячески за успеха на мисията.

— Беше… интересно пътуване. — Поколеба се. — Има и други новини, ваше височество. Лорд Ал Сорна се е върнал в Кралството.

„Вейлин…“

— Завърнал се е? — Чу пискливите нотки в гласа си и се изкашля да ги прикрие. — Как така?

— Императорът го е освободил, явно като благодарност за някакво геройство. Подробностите не са много ясни. Пристигнал е във Варинсхолд преди няколко седмици. Изглежда, е напуснал нашия орден. Крал Малциус го е пратил в Северните предели като владетел на кулата.

„Северните предели…“ Като никога глупавият й брат беше постъпил правилно, макар че лично тя би предпочела да беше изчакал малко, преди внезапно да помъдрее.

— Моля ви, благодарете на брат Иверн от мое име — каза тя на Солис. — Предайте му също, че съжалявам дето нямам повече целувки, които да му предложа.

— Една беше повече от достатъчна, ваше височество.

— А вие къде ще отидете? — попита тя. — Вече няма с кого да се биете тук.

— Отивам там, където ме прати орденът, ваше височество. Винаги има с кого да се бием. — Поклони се по-ниско от обичайното, изправи се и тръгна към ниската кула в южния край на прохода.

Един сержант се приближи, повел чудесна сива кобила.

— Лорд-маршалът ви предлага това в дар, ваше височество — каза сержантът и й подаде юздите. — От собствените си конюшни.

Лирна се обърна и почеса по носа планинското си конче. През последните седмици бе свикнала да го нарича Стъпко, което в еднаква степен разсмиваше и объркваше Давока — лонаките не даваха имена на животни, които често се налагаше да заколят през зимните месеци заради месото им.

— Имам си кон, сержант — каза тя, качи се на седлото и се намести върху вече познатите кокали по гърба на Стъпко. — Ще тръгваме ли?

 

 

Улиците на Кардурин бяха пълни с радостни хора, гирлянди от знаменца обкичваха безчетните мостчета между високите сгради, а местните хвърляха цветя по пътя й през града. На главния площад кметът изнесе цветиста и въздълга реч, в която я възхваляваше като миротворка и спасителка.

— Градът ще даде всичко, което ваше височество поиска — завърши той и се сгъна в изискан поклон.

Лирна се размърда върху гърба на Стъпко. Множеството се бе умълчало в очакване.

— Баня, сър — каза тя. — Много бих искала да ми осигурите баня.

Изкъпа се в имението на кмета, два пъти, после се зае, под критичния поглед на Давока, да изпробва дрехите, предложени от най-добрите модисти в града.

— С тез не можеш да яздиш — каза Давока. — Не можеш да се биеш също.

— Надявам се, че дните ми на езда и битки са останали в миналото — отвърна Лирна. — Ще взема тази — каза тя на слугинчето, посочи една дълга рокля от тъмносин шифон и свали халата си. Момичето ахна и погледна встрани, изчервено до ушите.

— За пръв път вижда циците на кралица — обясни на лонакски Лирна, видяла озадачената физиономия на Давока.

Облече роклята и застана пред високото огледало. Роклята подчертаваше фигурата й, макар да бе малко широка в кръста, вероятно заради многото дни, прекарани на седлото. Загледа се в лицето си; очакваше пътуването да е оставило някаква следа, нещо закоравяло или обветрено, но лицето й изглеждаше все същото, освен… Нямаше ли нещо ново в разположението на очите й? Не изглеждаха ли някак по-отворени отпреди?

— Много… м-много сте красива, ваше височество — заекна слугинчето, осъзнало се в достатъчна степен, за да прибегне към ласкателство.

— Благодаря — отвърна Лирна с една от най-милите си усмивки. — Моля те да приготвиш роклята ми за езда за утре сутрин, а останалите опаковай.

Отдели няколко часа за банкета, който кметът беше организирал в нейна чест, изтърпя още речи от градските първенци и безмозъчните брътвежи на съпругите им. Собствената си реч ограничи до текста на мирния договор, който бе наредила да препишат и разпратят до всяко кътче на Кралството. Ако се съдеше по речите и разговорите, тези хора я виждаха повече като победителка, отколкото като миротворка, все едно е спечелила голяма битка, а не просто е оцеляла по време на опасно пътуване и се е върнала с парче пергамент. Като гледаше усмихнатите и все по-пияни физиономии около себе си, Лирна все по-често си повтаряше думите на малесата. „Те идват, кралице, за да унищожат всичко… Твоя свят и моя.“

Въздъхна и надигна чашата с вино. „Вече имам доказателството, което търсех, но какво да правя с него?“

 

 

На следващата сутрин, въпреки многословните молби на кмета да поостанат още няколко дни, тръгнаха.

— Вашето величие обогатява града ни, принцесо.

Ако се съдеше по подаръците, които се опитаха да й натрапят, и безкрайните празненства, които обещаваха да организират, по-вероятно бе да фалират, ако остане още няколко дни в града им. Лирна прие само един от предложените й подаръци — препис на мирния договор върху кожа с нейния образ, как пристига в града, яхнала Стъпко и със свитъка в ръка. Гилдията на писарите очевидно бе работила над преписа цялата нощ и мастилото още не беше засъхнало добре.

Намираха се на два дни път южно от Кардурин, когато един от съгледвачите на лорд-маршала се върна в галоп с новината, която Лирна с неудоволствие очакваше да получи сега, когато навлизаха все по̀ на юг в територията на Кралството.

— Васален лорд Дарнел идва да поздрави нейно височество, милорд.

— Враг ли, кралице? — попита Давока, доловила напрежението й.

— Помниш ли мъжа, за когото ти разказах? — попита я Лирна на лонакски.

Давока кимна, загледана в конниците, които се появиха на хоризонта.

— Той ли идва?

— Не, идва неговата противоположност.

Васален лорд Дарнел не бе загубил нищо от хубостта си през годините след последната им среща, една благословено кратка размяна на поздрави по време на братовата й коронация. Не носеше шлем, но извън това беше облечен от глава до пети в лъскава броня, майсторски украсена със син емайл, яздеше черен жребец, дългата му черна коса се вееше около красивото му лице — изобщо, беше образ и подобие на благороден рицар. „Благородството е лъжа — беше й казал веднъж баща й. — Преструвка, че високото положение в обществото се дължи на нещо друго, а не само на пари или воински умения. Всеки дръвник може да играе ролята на благородник, а както ще откриеш след време, повечето благородници са дръвници.“

— Принцесо! — възкликна лорд Дарнел, дръпна юздите на жребеца си, скочи от седлото и падна на едно коляно. Зад него свитата му от петдесетина рицари направи същото. — Добре сте дошли в Ренфаел. Простете провала ми да ви организирам подобаващо посрещане, но вестта за пристигането ви стигна до мен едва вчера.

— Васални лорде — кимна Лирна и посочи Давока. — Позволете да ви представя, ъъ… лейди Давока, посланица на Лонакското владение.

Дарнел се изправи и стрелна Давока със зле прикрито отвращение.

— Значи е вярно? Диваците най-сетне са преклонили глава.

Лирна видя как ръката на Давока се стяга върху дръжката на копието и за миг силно се изкуши да остави Дарнел на милостта на гнева й. Историите за действията му при падането на Марбелис бяха широко известни и нито една не му правеше чест.

— Никой нищо не е прекланял — каза му тя. — Подписахме мирен договор, това е.

— Жалко. Винаги са били отлична плячка. Първият човек, когото убих, беше лонак, ако изобщо могат да се нарекат човеци.

— Не мога да ти позволя да го убиеш — каза Лирна на Давока на нейния език.

— Научили сте езика им? — каза със смях Дарнел. — Какво забележително постижение за една толкова мила…

— Има ли нещо конкретно, за което искате да говорим, милорд? — прекъсна го Лирна. — Остава ни още много път, а кралят чака да се приберем в столицата.

— Има един въпрос, който бих искал да поставя на вниманието ви, ако ми отделите минутка насаме.

Тя се изкуши да откаже, но вече бяха прекрачили границите на етикета, а такова поведение не биваше да се толерира пред очите на толкова много кралски гвардейци и рицари.

— Добре. — Смъкна се от седлото и прошепна на Давока на лонакски: — Не се отдалечавай твърде много.

Отдалечиха се на известно разстояние от конниците, но не и от погледите им, които Лирна усещаше с гърба си.

— В това васалство има един — започна Дарнел, — който крои заговори срещу мен, петни честта ми при всяка възможност, говори неистини. Сигурно ще се съгласите, ваше височество, че измяната срещу мен е равносилна на държавна измяна срещу Короната.

Лирна предпочете да отговори с въпрос вместо с потвърждение.

— И кой е този изменник?

Дарнел стисна устни и почти изсъска:

— Бандерс!

— Барон Хюлин Бандерс? Любимият рицар на Ренфаел и един от малцината капитани, завърнали се от Алпиранската война, запазили честта си? Това ли е човекът, когото наричате изменник?

— Аз просто управлявам васалството си от името на краля, както е записано в документите, превръщащи това кралство в обединена територия.

„Как е възможно да си видял толкова много и да си се променил толкова малко?“ — зачуди се тя. Всичко беше налице, всичко, което я бе накарало да отхвърли категорично плановете на баща си — в лицето на Дарнел, в осанката му, наглото самочувствие, безспорната увереност в собствената правота и превъзходство. „Какво ли ужасно дете е бил… и още е.“

— Живеем в свободна страна — изтъкна Лирна. — И всички могат да дават израз на мислите си, без да се страхуват от преследване.

— Не и когато въпросните мисли са равностойни на подривна дейност. Този тип дава аудиенции, милейди. Благородници и селяни ходят при него за съвет, макар че той няма никаква властова позиция в това васалство. Той, на практика, е най-обикновен обеднял рицар.

— Бедняк, когото бихте искали да затриете, милорд? Това трудно би могло да мине за рицарска постъпка.

— Въпреки лъжите, които вероятно сте чували за мен, аз не съм лишен от милосърдие. Според мен изгнанието би било най-справедливата присъда.

„А и едва ли ще вдигне селяните на бунт срещу теб, ако е в изгнание.“ Хитростта, демонстрирана от Дарнел, я дразнеше; предпочиташе го в ролята на дръвник.

— Изгнание и конфискация на собствеността — добави васалният лорд. — Аз, разбира се, ще се погрижа за семейството му.

Последното го изрече по начин, който я стресна. „Не е просто отмъщение срещу отколешен съперник — реши тя. — Дарнел иска нещо повече.“

— Ще уведомя краля за тревогите ви — каза тя и му обърна гръб. — А сега, ако няма нищо друго…

— Само неумиращата ми любов.

Искреността в гласа му я смути, както и напрежението в очите. Досега не беше забелязала колко тъмносини са очите му. На друго място и с друг мъж сигурно би намерила повод да се позадържи под погледа на такива очи, но тук и сега единственото й желание беше да яхне коня си и да махне по най-бързия начин.

— Този въпрос беше решен… — започна тя, снишавайки глас.

— Не и за мен. — Той пристъпи към нея, личеше си, че трудно удържа желанието си да я докосне. — Нито за миг оттогава. Никога ли не сте се питали защо още съм ерген? Защо ежедневно се опитвам да поддържам кралския мир, макар справедливостта да крещи, че трябва да събера хората си и да опожаря дома на Бандерс с все него? Него и всеки друг неблагодарен нещастник в това васалство. Правя го заради теб, Лирна. За да ме видиш като…

— Виждала съм ви — прекъсна го тя безкомпромисно. — И видяното ми беше достатъчно.

Той сведе поглед и стисна зъби, гласът му бе тих, но натежал от съжаление.

— Това ли е последната ви дума?

— Последната ми дума във връзка с вас бе произнесена пред баща ми преди осем години и не виждам причина да произнасям друга.

Когато вдигна лице, искрената емоция още беше там, макар и загрозена от гняв.

— Ако брат ви беше загинал в Унтеш, сега щяхте да сте кралица. Сигурно е било много вълнуващо за вас да го видите как се прибира жив и здрав у дома.

— Уверявам ви, че ако брат ми беше загинал, вас щяха да ви качат на първия кораб към Империята, в окови, за да отговаряте за престъпленията си.

— Престъпления? — изсмя се той, кратко и грубо. — Говорите за престъпления, сякаш войната е игра, сякаш правилата имат някакво значение, когато се стигне до клане, сякаш са имали някакво значение за вас, Лирна. Виждам ви. — Пристъпи още по-близо до нея, тъмните му очи я пронизваха. — Виждам ви, виждам лицето, което криете от кралския двор и обикновените хора. Но аз го виждам, защото виждам същото в себе си, и виждам какво бихме могли да постигнем заедно. Един съюз между нас би поставил целия свят на колене само за десетина години.

— Кога се случи?

Той намръщи чело.

— Ваше височество?

— Кога обикновената жестокост преля в лудост?

Лицето му застина, като да го беше ударила, вкаменяваща ярост се разля по цялото му тяло, от главата до петите. Кончето на Давока изпръхтя силно, когато тя го насочи към тях, на един хвърлей копие от васалния лорд.

— Ако не се лъжа — изстърга гласът на Дарнел, — Ал Сорна се е върнал в Кралството и вече не се радва на защитата на Шестия орден. Може да бъде предизвикан и има право да приеме предизвикателството. Кажете ми, кое предпочитате в дар — главата или сърцето му?

— Искрено се надявам, милорд, че ще отправите въпросното предизвикателство. Тогава ще мога да си избера подаръка от останките ви. Може да го изпратя в Марбелис като компенсация, пък била тя и нищожна.

Той помълча миг-два, застинал в гнева си, с разкривено лице. Накрая все пак се овладя.

— Ще ми се — каза тихо и дрезгаво, — ще ми се да запомните думите, които ми казахте днес, ваше височество. И да ги помните много дълго.

— Тогава със съжаление трябва да ви съобщя, милорд, че възнамерявам да ги забравя веднага щом се махнете от очите ми. Обстоятелство, което се надявам да осъществите незабавно.

Би могъл да й откаже, тя нямаше право да го командва. Можеше единствено да се уповава на авторитета си. Често това се оказваше достатъчно, но щеше ли да се окаже такова за този откачен красавец?

Той затвори очи, дишаше леко, тих шепот се изниза през устните му:

— Вярата да ми е на помощ, трябваше да опитам.

Когато отново отвори очи, в тях нямаше и следа от гняв, дори жестокост нямаше, само тъпо примирение. Поклони се, точно според изискванията на етикета, обърна се и тръгна към коня си, яхна го и се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нека тръгна след него — каза на лонакски Давока, загледана след Дарнел и хората му, които прехвърлиха билото на едно възвишение и изчезнаха от поглед. — Ще свърши още тази нощ. Като заспи, сърцето му ще спре. Никой няма да бъде обвинен.

— Не — отвърна Лирна и тръгна към Стъпко.

— Знам ги мъжете като него, Лиърна. Убила съм достатъчно като тях, за да ги познавам. Този няма да се спре, преди да ти пусне кръв.

Лирна яхна кончето си, погледна Давока в очите и поклати решително глава. Давока стисна устни, но не каза нищо повече.

— Лорд-маршал Ал Смолен — извика Лирна и гвардейският командир пришпори коня си към нея. — Промяна в курса, милорд. Поемаме към дома Бандерс.