Антъни Райън
Владетелят на кулата (14)

1.
Вейлин

— Тя липсва и на мен.

Алорнис вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше. Погледът й беше студен, неизменно студен вече четири седмици. Още му беше сърдита, задето я бе принудил да предприеме това пътуване, а изчезването на Рева беше влошило нещата допълнително.

— Ти дори не я потърси — каза тя.

Тонът й бе обвинителен, но Вейлин въпреки това сметна репликата за напредък, защото беше най-дългото изречение, което чуваше от сестра си след онази сутрин, когато Алорнис се събуди и откри, че Рева я няма. Дългото им пътуване през Нилсаел и на борда на този кораб, който трябваше да ги отведе до Северните предели, беше белязано най-вече от мълчание — на всичките му опити да я заговори Алорнис отвръщаше едносрично.

— Какво можех да направя? — попита той. — Да я вържа на коня?

— Тя е сама — каза Алорнис и се зае отново с дялкането. Ножката с късо извито острие оформяше фигурката с отмерени движения. Започнала я бе малко след като се качиха на кораба, за да отвлича вниманието си от пристъпите на морска болест, които я измъчваха през първите няколко дни. След това стомахът й се бе успокоил, но не и гневът й. Ножката отнемаше излишното дърво с равни дози сръчност и ожесточение. — Никого си нямаше — добави тихо тя. — Никого освен нас.

Вейлин въздъхна и насочи поглед към морето. Тук, на север, водите бяха много по-бурни, отколкото в Еринейско море, вълните прииждаха високи, а неспирният вятър режеше като нож. Корабът носеше името „Лирна“ в чест на сестрата на краля, боен кораб с тесен корпус, две мачти и екипаж от осемдесет души, плюс взвода конни гвардейци, които придружаваха Вейлин и имаха заповеди да останат с него през следващата година. Гвардейският капитан, едър млад благородник на име Орвен Ал Мелна, грижливо демонстрираше уважението, полагащо се на Вейлин покрай новопридобития му статут, държеше се сякаш наистина е на негово подчинение. Нещата стояха другояче, разбира се — младият капитан беше по-скоро надзирател, застраховката на краля, че новоназначеният владетел на кулата ще спазва поетите ангажименти.

— Какво й каза? — Алорнис бе застанала до него, изражението й все още беше затворено, но сякаш не толкова сърдито като преди. — Казал си й нещо, иначе нямаше да си тръгне така.

От седмици това го тревожеше — какво да й каже. „Как да я излъжа — поправи се той. — Лъжа всички, защо да не излъжа и нея?“ Решил беше да каже на сестричката си, на доверчивата си сестричка, която не знаеше, че брат й е лъжец, решил беше да й каже, че Рева си е тръгнала от срам пред своя бог, срам, задето е приела Вейлин да я обучава, и заради чувствата си към Алорнис, чувства, които според епископите на нейната вяра са непростим грях. Съвършена лъжа, която да смути Алорнис и да сложи край на по-нататъшните въпроси.

Отвори уста да я изрече, но думите заседнаха в гърлото му. В очите на Алорнис все така имаше гняв, но имаше и доверие. „Гледа мен и вижда него. Той лъгал ли я е някога?“

— Какво знаеш за бащата на Рева? — попита той.

И й разказа всичко. От деня, когато го заведоха в Дома на Шестия орден, до вечерта, когато се завърна в бащината си къща. За разлика от историята, която беше разказал на алпиранския историк по пътя към Островите, сега разказът му беше пълен и неразкрасен, включваше всяка тайна, всяка смърт, всяка мелодия на кръвната песен. Разказът се проточи, защото Алорнис имаше много въпроси, проточи се цяла седмица, чак до сутринта, когато Северните предели се появиха на хоризонта.

— И песента ти позволява да я видиш? — попита Алорнис. Седяха в каютата на първия помощник-капитан, която той беше отстъпил на граничния лорд и неговата сестра. Алорнис седеше с кръстосани крака на койката си, дървената фигурка, вече почти готова, бе в скута й. Продължила бе да я дялка, докато Вейлин й разказваше историята си, и от парчето дърво постепенно се оформи малка статуетка на висок слаб мъж с брада. Алорнис беше измолила лак от корабния дърводелец и сега лакираше внимателно фигурката с помощта на малка четка. Лакът беше тъмен и лъскав като бронз. — Шерин? Да видиш къде е?

— В началото, когато усвоих песента и как да я пея, да — отговори той. — Но с времето виденията избледняха. Вече от три години не я усещам изобщо.

— Но въпреки това продължаваш да се опитваш? — Гледаше го втренчено, напрегнато, но не личеше да се съмнява в думите му. В началото, когато й каза за кръвната песен, тя не му повярва, разбира се, но Вейлин се сети за един номер, който беше научил от Ам Лин — даде й ножа си и я накара да го скрие някъде на кораба, а самият той остана в каютата. Намери го бързо, само за няколко минути, пъхнат между две бурета с бира в трюма. Алорнис опита още веднъж, като този път помоли един моряк да го качи на наблюдателницата високо на мачтата. Вейлин реши да не се катери догоре, а само викна на дежурния по вахта да го метне на палубата. Други доказателства Алорнис не поиска.

— Всъщност спрях да се опитвам — каза той. — Да слушаш песента е едно, а да я пееш — съвсем друго. Изтощително е, а ако не внимавам, може да бъде и фатално.

— А онова нещо, което се е вмъкнало в кожата на брат Баркус, него търси ли го?

— Улавям по нещо от време на време. То още се разхожда по света, мами и убива по заповед на господаря си, който и да е той. Но образите са смътни, неясни. Предполагам, че знае как да се маскира. Как иначе би се крило толкова дълго в Баркус, без да го усетя? Зървам го само когато мисли за мен: омразата му е толкова силна, че избива през маската.

— Дали пак ще тръгне след теб?

— Вероятно. Едва ли има голям избор.

— Какво стана в Дома на ордена? Когато се отби там по пътя?

Вейлин отново се изкуши да я излъже, защото информацията, научена там, беше оставила горчив вкус в устата му и той не гореше от желание да я изрича на глас. Но вместо да я излъже, реши просто да премълчи някои неща.

— Срещнах се с аспекта.

— Това го знам. Какво ти каза той?

— Не само с аспект Арлин. Срещнах се и с аспекта на Седмия орден. И не, няма да ти кажа кой е той. За твое собствено добро. — Наведе се напред и я погледна в очите. — Алорнис, трябва винаги да си нащрек. Като моя сестра, ти си мишена. Точно затова те взех с мен, затова ти разказвам историята си. Северните предели са по-безопасни от Кралството, но онова нещо и агентите му могат да ни намерят навсякъде, сигурен съм.

— Тогава на кого мога да имам доверие?

Вейлин сведе поглед. „Дотук й казах само истини, защо да спирам сега?“

— Честно? На никого. Съжалявам, сестрице.

Тя погледна статуетката в ръцете си.

— Когато татко умря, ти?…

— Дали съм го усетил? Бегло, само ехо по-скоро. Вече беше починал, когато пях за теб. Двете с майка ти стояхте и гледахте кладата. Валеше сняг. Бяхте сами.

— Не — каза тя с лека усмивка. — Ти също беше там.

 

 

Видяха Северната кула след два дни. Беше внушително здание, по-широко в основата, отколкото при върха, високо седемдесетина стъпки, оградено от здрав крепостен зид, поне наполовина толкова висок. Приличаше на старите замъци, които Вейлин беше виждал в Кумбраел, без остри ъгли и без украса, укрепление от друго време — в крайна сметка кулата се издигаше тук от близо век и половина.

Пристанището гъмжеше от рибарски гемии и търговски съдове, екипажите им гребяха трескаво да направят място на „Лирна“, която захождаше бавно към кея. Капитан Орвен подреди хората си в две колони и те слязоха първи по мостчето. Излъсканите им брони грееха в контраст с тъмнозелените плащове на двайсетината мъже, които чакаха в другия край на кея. Редицата им не беше съвсем права, а доспехите им, предимно от обработена кожа и по-малко стомана, не бяха съвсем еднакви. Чак на сбирщина не приличаха, но определено не можеха да се мерят с блясъка на конната гвардия. Повечето от мъжете с тъмнозелените плащове бяха с тъмна кожа, потомци на изгнаници от южните краища на Алпиранската империя, и до един бяха много високи. Пред тях стоеше още по-висок мъж, също заметнат с тъмнозелен плащ, а до него — миниатюрна тъмнокоса жена с обикновена черна рокля.

— Как изглеждам? — обърна се Вейлин към Алорнис, преди да стъпи на мостчето. Облечен беше в елегантни дрехи, ушити за него от личния шивач на краля, бяла копринена риза с бродирани по яката стилизирани ястреби, панталони от качествен памучен плат и дълъг тъмносин плащ, обточен със самур.

— Като лорд — увери го Алорнис. — Съвсем щеше да се впишеш в образа, ако носеше това нещо на кръста си, вместо да го разнасяш като тояга. — И посочи увития в платно меч, който Вейлин държеше в ръка.

Той се усмихна, слезе по мостчето и се приближи до тъмнокосата жена и високия мъж, които го посрещнаха с официални поклони.

— Лорд Вейлин — каза жената. — Добре сте дошъл в Северните предели.

— Лейди Дарена Ал Мирна — поклони се на свой ред Вейлин. — Срещали сме се и преди, макар че вие едва ли го помните.

— Отлично помня онзи ден, милорд. — Тонът й беше грижливо неутрален, красивото й лонакско лице не разкриваше нещо.

— Негово величество ви праща най-топли поздрави — продължи Вейлин. — Както и искрената си благодарност, задето сте продължили да управлявате тази земя от името на Короната.

— Негово величество е много любезен — отговори лейди Дарена. Обърна се към високия мъж до себе си. — Позволете да ви представя капитан Адал Зену, командир на Северната гвардия.

Гласът на капитана прозвуча студено, неучтиво почти:

— Милорд.

Вейлин погледна към редицата мъже с различните доспехи.

— Това не е пълният състав на гвардията ви, предполагам.

— Северната гвардия наброява три хиляди мъже — отговори капитанът. — Повечето имат и друга работа, срещу заплащане. Реших да не свиквам повече, отколкото е необходимо. — Погледна Вейлин и се забави миг-два, преди да добави: — Милорд.

— Добре сте постъпили, капитане. — Вейлин посочи Алорнис. — Това е сестра ми, лейди Алорнис Ал Сорна. Надявам се да я настаните подобаващо.

— Ще се погрижа за това — каза лейди Дарена и за приятна изненада на Вейлин успя да се усмихне, преди да се поклони на Алорнис. — Добре дошла, милейди.

Алорнис отвърна несръчно на поклона — благородническите маниери бяха нещо ново за нея.

— Благодаря — каза тя и сгъна кръст в лек поклон към капитана. — И на вас, сър.

Капитанът се поклони доста по-ниско и елегантно, а тонът му бе забележително по-топъл от онзи, с който се беше обърнал към новия владетел на кулата и граничен лорд.

— Милейди, за мен е чест.

Вейлин вдигна поглед към надвисналата кула, тъмен силует на фона на небето, птичи ята кръжаха край горните етажи. Кръвната песен запя с неочаквана мелодия, топъл монотонен напев, събрал в себе си усещането за нещо познато и предчувствие за безопасност. Сякаш го приветстваше с добре дошъл у дома.

 

 

Основата на кулата беше обрасла с допълнителни постройки, всичките с каменен градеж — там се помещаваха конюшните и работилниците, без които никой замък не може да функционира нормално. Вейлин насочи коня, който му бяха дали, през главната порта към двора, където прислугата чакаше да го поздрави с добре дошъл. Слезе от коня и положи усилие да заговори неколцина. Повечето му отговориха едносрично, не липсваха и зле прикрити враждебни погледи.

— Много са дружелюбни местните — измърмори Алорнис, докато влизаха в замъка. Вейлин я потупа по ръката и продължи да се усмихва на всички, макар че лицето му започваше да се схваща.

Престолната зала се намираше на приземния етаж, обикновен дъбов стол без украса стърчеше самотно на подиум с лице към голямото кръгло пространство. До едната стена спирално каменно стълбище водеше към следващия етаж.

— Забележително — каза Алорнис, видимо впечатлена от залата. — Не подозирах, че толкова голям таван може да е без колони.

— В стените има дебели железни греди, милейди — обясни капитан Адал. — От основите чак до покрива на кулата. Подовете на етажите са окачени на тези греди, има и контратежести, които да балансират товара.

— Не знаех, че предците ни са били толкова умели строители — отбеляза Вейлин.

— Не са били — отговори капитанът. — Това всъщност е втората Северна кула, построена от моя народ, когато им е било разрешено да се заселят тук. Оригиналната кула е била два пъти по-ниска и доста нестабилна.

Погледът на Вейлин се спря върху голям гоблен, окачен зад престола на владетеля. Беше дванайсет стъпки дълъг и пет висок и изобразяваше батална сцена. Войска от бойци с разнообразни брони и оръжия напредваше срещу сбирщина от мъже и жени, облечени в кожа и с дивашки вид в компанията на големи котки със зъби като кинжали. Небето тъмнееше от хищни птици, по-големи от най-големите орли, които Вейлин беше виждал — налитаха с разперени нокти към войската с разнообразните брони.

— Великата битка срещу Ледената орда? — обърна се той към Дарена.

— Да, милорд.

Вейлин посочи птиците.

— Тези какви са?

— Наричаме ги ястреби-копия, макар че в действителност произхождат от орлите и са отгледани за бран. Ледените хора ги използват така, както ние използваме стрелите.

Вейлин се взря в гоблена и различи фигурата на предишния граничен лорд, Ванос Ал Мирна — едър мъж, същински мечок, сочещ с боен чук към Ордата. До него беше избродирана по-дребна фигурка с дълга тъмна коса и лък в ръката.

— Това вие ли сте? — попита изненадано той.

— Бях там, да — отговори Дарена. — Както и капитан Адал. Всички бяхме там, всички поданици на Кралството, достатъчно големи да носят оръжие, сражавахме се рамо до рамо с еорил и сеорда. Ледените не правеха разлика между войници и цивилни, затова всички се включихме в битката.

— Нямахме избор, понеже Кралството така и не изпрати помощ — добави капитанът.

Погледът на Вейлин се задържа върху бойните котки на Ледената орда и кръвната песен набра сила, насочвайки мислите му на северозапад. „Значи в крайна сметка са намерили убежище тук.“

Дарена изведнъж ахна. Вейлин я погледна и видя, че го зяпа ококорено.

Той вдигна вежда.

— Милейди?

Тя се изчерви и отклони поглед.

— Нека ви покажа покоите ви, милорд.

— Да, благодаря.

Стаята му се намираше три етажа по-нагоре, достатъчно високо да предлага чудесен изглед към града и отвъд него. До стената имаше голямо застлано с кожа легло, а пред южния прозорец — грубовато писалище. В единия ъгъл на плота му имаше купчина листа, заедно с перо и пълна мастилница.

— Подготвих петициите и докладите, които трябва да прегледате, милорд — каза Дарена и махна към купчината документи. Бяха останали сами, след като капитанът бе предложил на Алорнис да й покаже нейните покои на горния етаж. — Спешните са вързани с червена панделка. Добре ще е да започнете с писмото от гилдията на корабостроителите.

Вейлин погледна към бюрото и видя писмо с червена панделка най-отгоре на купчината.

— Благодаря ви за предвидливостта, милейди.

— Не е нужно. Ако ме извините… — Тя се поклони и се обърна към вратата.

— Каква е? — попита Вейлин, преди да е излязла.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна с видима неохота.

— Милорд?

— Дарбата ви. — Седна на стола пред бюрото и се облегна назад с ръце зад главата. — Знам, че имате дарба, иначе не бихте доловили моята.

Страх засенчи безизразното й досега лице, но само след миг гняв измести страха.

— Дарба, милорд? Не знам какво имате предвид.

— О, мисля, че знаете.

Взираха се мълчаливо един в друг; в нейните очи грееше открито негодувание и Вейлин си даде сметка за недоверието, което щеше да среща тук на всяка крачка.

— Къде да намеря брат си? — попита той, когато стана ясно, че тя няма да отговори на предишния му въпрос. — Русият мъж с хубавата съпруга и бойната котка.

— Тя каза, че ще разберете. И че няма смисъл да ви лъжа.

— Била е права. А каза ли ви, че няма причина да се боите от мен?

— Да. Но тя ви познава, а аз — не. Не ви познават и хората, които вашият крал ви е изпратил да управлявате.

— Имате предвид нашия крал.

Тя затвори очи за миг и въздъхна да овладее гнева си.

— Разбира се, милорд. Грешка на езика. Села и съпругът й са в Нериново, село на дванайсет мили северозападно оттук. Сигурна съм, че те ще се радват да ви видят.

Вейлин кимна и взе писмото с червената панделка от купчината.

— И какво искат? Тези корабостроители?

— Търговската гилдия намали сумата, която членовете й плащат за поддръжка на корабите. Твърдят, че спадът в търговията, настъпил заради Алпиранската война, се е отразил драматично на печалбите им. Корабостроителите искат да възстановите първоначалните такси.

— Търговците истината ли казват?

Тя поклати глава.

— Има известен спад в търговията с някои стоки, но цената на синия камък се удвои след войната и това компенсира загубите им от другия стокообмен.

— Цената на синия камък се е увеличила, защото има недостиг, предполагам? Веднъж крал Янус спомена, че залежите са на изчерпване.

Дарена смръщи вежди.

— Не знам какво ви е казал покойният ни крал, милорд. Знам, че добивът в мините е стабилен от много години. Нещо повече, баща ми се принуди да въведе ограничения върху добива, за да предотврати спад в цената. Двойното поскъпване се дължи на факта, че корабите на Кралството вече не могат да го транспортират директно до алпиранските пристанища.

Вейлин преглътна напушилия го горчив смях. „Още една нишка от паяжината на стария хитрец се оказва лъжа.“ Отвори писмото и написа името си под текста, с пълното съзнание, че лейди Дарена е втренчила поглед в ръката му, която с мъка изписваше буквите.

— Молбата на корабостроителите е одобрена — каза той. — Какво друго имате за мен?

Погледът й се премести от грозния му подпис към купчината документи.

— Ами — каза тя, приближи се до бюрото и отвори следващата петиция, — капитан Адал иска да бъдат закупени нови ботуши за Северната гвардия…

 

 

Вдигнаха банкет в негова чест същата вечер, щедро, но напрегнато събитие в голямата зала, на което присъстваха водачите на градските гилдии и старшите братя и сестри на онези ордени, които поддържаха мисии в Пределите, както и много търговци. Последните бяха най-приказливи, заговаряха новия владетел на кулата при всяка възможност и всеки отправяше молба за частна аудиенция в най-скоро време. Дарена вече го бе предупредила, че баща й е провеждал всичките си срещи пред свидетели като застраховка срещу обвинения в корупция, и сега Вейлин отговаряше на всяка молба по един и същи начин — че не вижда причина тази разумна практика да претърпи промяна.

Седеше на голямата маса в компанията на представители на Вярата. Оказа се, че само Вторият, Четвъртият и Петият орден имат свои домове в Пределите. Шестият никога не беше стъпвал тук, а поддържането на реда, по кралска заповед, беше предадено в ръцете на Северната гвардия. По думите на Дарена, официалното обяснение гласяло, че Шестият орден вече бил достатъчно зает с поддържането на реда в Кралството като цяло и нямал ресурс да се занимава с местната сигурност, но според баща й Янус просто искал да държи Вярата по-далече от източника си на син камък.

Вейлин с изненада установи, че брат Холун от Четвъртия орден е най-приказливият от Правоверните. Закръглен и засмян мъж с вечно присвити късогледи очи, Холун говори надълго и нашироко за историята на Пределите и за усилията на неговия орден да води точен архив на местната търговия, особено що се отнася до синия камък.

— Можете ли да си представите, милорд — каза той и се наведе по-близо до Вейлин, отколкото се налагаше, вероятно за да види ясно лицето му, — че през трите банки в този град за един месец минават повече пари, отколкото през цял Варинсхолд за година?

— Наистина удивително, братко, не знаех — отвърна Вейлин. — Кажете ми, поддържате ли редовно кореспонденция с аспект Тендрис?

— О! — Облеченият в черно брат сви рамене, преди да продължи: — Веднъж годишно получавам писмо, обикновено със съвети как да поддържам жива Вярата на братята в тези трудни времена. Толкова сме далеч от Дома на ордена, че на аспекта не му е до нас. Има си други, по-спешни неща на главата, без съмнение.

Сестра Вирула от Втория орден не беше толкова разговорлива. Беше намусена кльощава жена на средна възраст и малкото, което каза на Вейлин, се въртеше около отказа на капитан Адал да осигури ескорт за мисията, която орденът й планирал да проведе сред конните племена на еорил сил.

— Цял един народ няма достъп до Вярата само защото капитанът не желае да ни съдейства, братко — каза тя, видимо неспособна да се обърне към Вейлин с полагащата му се титла. — Уверявам ви, че нашият аспект никак не е доволен.

— Сестро — каза уморено Дарена, — последната група мисионери, изпратени при еорил сил, намерихме вързани и със запушени усти пред портата на кулата. Баща ми повдигна въпроса на есенния конски панаир и отговорът беше съвсем ясен — не искат да слушат как говорите лоши неща за мъртвите.

Сестра Вирула затвори очи, изрецитира под нос няколко стиха от Катехизиса на Вярата, после се върна към супата си.

Петият орден беше представен от брат Келан, сериозен мъж на петдесетина години, който наблюдаваше Вейлин със същото бдително подозрение, което се четеше върху повечето лица наоколо.

— Прав ли съм, братко — обърна се Вейлин към лечителя, — че от всички представители на Вярата вие сте в Пределите от най-дълго време?

— Така е, милорд — отвърна Келан и си наля още вино. — Станаха вече трийсетина години.

— Брат Келан е дошъл на север заедно с баща ми — обясни Дарена и докосна с усмивка ръкава му. — И е мой учител, откакто се помня.

— Лейди Дарена познава отлично лечителското изкуство — каза Келан. — В интерес на истината, напоследък аз се уча от нея, а не обратното, покрай всички церове, които й показват сеордите. Повечето са забележително ефективни.

— Поддържате връзка със сеордите, милейди? — обърна се към нея Вейлин. — Мислех, че не пускат никого в своята гора.

— Нея я пускат — каза Келан. — Всъщност в Северните предели едва ли има и една пътечка, където Дарена да не е добре дошла. — Наведе се напред да погледне към Вейлин и малко вино се разплиска от препълнената му чаша. — Тук всички я уважават и обичат.

Вейлин кимна разбиращо.

— В това изобщо не се съмнявам.

— Сеордите наистина ли са толкова свирепи, колкото се говори, лейди Дарена? — попита Алорнис. Седеше вляво от Вейлин и почти не беше обелила дума, видимо притеснена от непознатата обстановка. — Не знам нищо за тях, освен преувеличените легенди, които са описани в нашите исторически книги.

— Не са по-свирепи от мен — отговори Дарена. — Самата аз съм сеорда.

— Мислех, че сте с лонакско потекло — отбеляза Вейлин.

— Така е. Но съпругът ми беше сеорда, което прави и мен такава според техните обичаи.

— Имате съпруг от сеордите? — попита Алорнис.

— Имах. — Дарена сведе поглед към чашата си и се усмихна с тъга. — Запознахме се, когато Ордата се спусна от север и баща ми потърси помощ от сеордите. Той беше сред хилядите, които се отзоваха. Бих се омъжила за него веднага, още в деня, когато се запознахме, но татко настоя да изчакам, докато навърша пълнолетие. Оженихме се и аз живях при тях три години, докато… — Въздъхна и отпи глътка вино. — Войната между лонаките и сеордите никога не е свършвала. Водила се е преди вашият народ да дойде по тези земи и без съмнение ще се води още векове и ще отнеме съпрузите на безчет жени.

— Съжалявам — каза Алорнис.

Дарена се усмихна и я потупа по ръката.

— Обичай веднъж и живей вечно, така казват сеордите.

Тъгата в очите й събуди у Вейлин спомени за Шерин, за лицето й в деня, когато я бе положил в ръцете на Ам Лин, за часовете, които бе прекарал на брега, взирайки се след кораба, който я отнасяше далече от него…

— Мога ли да попитам какви са плановете ви за утре, милорд? — каза брат Холун, връщайки го към настоящето. — Натрупали са се куп документи за архива, които чакат параф от владетеля на кулата.

— Имам работа в Нериново — отвърна Вейлин. — Искам да запозная сестра си със свои приятели, които живеят там. Ще се заема с вашия архив, когато се върнем, братко.

Сестра Вирула настръхна, когато Вейлин спомена името на селото.

— Правилно ли разбирам, братко, че смятате да отидете в Мрачното свърталище?

Вейлин я погледна изпод смръщени вежди.

— Мрачното свърталище, сестро?

— Само глупави слухове, милорд — каза Дарена. — От онези слухове, които неизменно се пораждат около новодошли с непознати традиции. Пределите винаги са били убежище за изгнаници, хора с различни вярвания и обичаи, прогонени от своята родина. Това е стародавна традиция тук, във владенията на кулата.

— Традиция, която не бива да се отхвърля с лека ръка — добави брат Келан и изгълта поредната чаша вино, пета или шеста за вечерта. — Новата кръв ни обогатява, както казва Ванос. Добре ще е да го запомните.

На Вейлин не му хареса заплахата в гласа на брат Келан, бил той пиян или не.

— Братко, ако да ми служите ви е толкова непосилно, имате позволението ми да се върнете в Кралството, когато решите.

— Да се върна в Кралството? — Келан се зачерви и скочи на крака въпреки опитите на Дарена да го спре. — Моето кралство е тук, тук е домът ми. А вие кой сте? Прехвален убиец от неуспешната война на лудия крал?

— Брат Келан! — Капитан Адал пристъпи напред, сграбчи лечителя за ръката и го дръпна настрани. — Забравяте се. Прекалил е с виното, милорд — каза той на Вейлин.

— Имате ли някаква представа какъв велик човек беше предишният владетел на кулата, чието място искате да заемете? — продължи да беснее Келан, като дърпаше ръка да я измъкне от хватката на капитана. — Колко го обичаха всички тук? И колко обичат нея? — Посочи с пръст Дарена, която седеше със затворени очи, отчаяна. — Никой не ви иска тук, Ал Сорна! На никого не сте притрябвали! — Продължи да нарежда, докато Адал и един гвардеец го извеждаха насила. Вратата се затвори след тях и в залата се възцари неловка тишина.

— А аз си мислех, че вечерята не включва развлечения — каза Вейлин.

Думите му породиха несмел смях, но и той се оказа достатъчен да свали напрежението и да възобнови разговорите, макар и на тих глас.

— Милорд. — Дарена се наведе към Вейлин, говореше почти шепнешком, но сериозно. — Брат Келан прие много тежко смъртта на баща ми. Не може да си прости, че се оказа безсилен пред болестта, която го отнесе. Оттогава не е на себе си.

— Думите му са държавна измяна — заяви самодоволно сестра Вирула. — Каза, че крал Янус е луд. Чух го.

Дарена изскърца със зъби и продължи, все едно не я е чула:

— Службата му тук е безценна. Спасил е живота на толкова хора…

Вейлин разтри слепоочията си. Внезапно се беше почувствал много уморен.

— Мога да простя пиянските брътвежи на един скърбящ човек. — Погледна я в очите. — Но да не се повтаря.

Тя кимна и изви устни в лека усмивка.

— Много сте любезен, милорд. Няма да се повтори, имате думата ми.

— Добре. — Той избута стола си назад и се изправи. — Благодаря ви за всичко, милейди. А сега, ако ме извините, имам спешна нужда от почивка.

 

 

— Еорил са го нарекли Онзи, който вее пламък, когато тича. Заради гривата. — Главният коняр плъзна гальовно ръка по хълбока на коня. Конят беше красиво животно с яка мускулатура, макар и не толкова жилав като породист кон от Кралството, с дълги крака и кафяв на цвят, освен при гривата, която определено червенееше. — Еорилите са си такива, не обичат кратки имена. Аз му викам само Пламък.

— Млад е — отбеляза Вейлин, докато проверяваше зъбите му. Забелязал бе липсата на сиви косъмчета около муцуната.

— Но е много умен и добре обучен, милорд — увери го главният коняр. Беше едър мъж на трийсетина години, нилсаелец, ако се съдеше по акцента, с превръзка на лявото око. Представи се като Борун, без фамилно име. Вейлин се беше появил в конюшните рано сутринта и Борун реагира на неочакваното му посещение с широка усмивка и енергичност, без следа от враждебното негодувание, което новият владетел на кулата срещаше навсякъде.

— Купихме го от еорилите, когато беше още жребче — обясняваше Борун. — Нарочен бе за следващия кон на лорд Ал Мирна. Лейди Дарена реши, че е редно да го дадем на вас.

Вейлин почеса Пламък по носа и получи в отговор доволно пръхтене. „Този поне няма да ме хапе.“

— Ще ми трябва седло. И кон за сестра ми.

— Ще се погрижа, милорд.

Докато извеждаха конете в двора, се появи Алорнис, увита в кожи и разтегнала уста в широка прозявка. Дори през лятото утрините в Пределите бяха студени.

— Колко път има дотам? — попита тя. Очите й бяха зачервени, което наведе Вейлин на мисълта, че снощи сестра му е прекалила с виното.

— Няколко часа езда — отговори Дарена и яхна коня си. — Но мисля първо да се отбием на друго място. Искам да ви покажа една от мините. Стига да нямате нищо против, милорд?

— Добре. — Той погледна Алорнис, после кимна към коня й. Тя се прозина отново, измърмори нещо под нос и накрая се метна с пъшкане на седлото.

Групата им се оказа доста многобройна — освен гвардейците на Орвен с тях тръгнаха капитан Адал и двама от хората му. Поеха по северния път и скоро се озоваха сред обрасли с храсталак хълмове. Пътят беше в добро състояние, широко платно от здраво отъпкан чакъл. Далеч не бяха единствените пътници, на няколко пъти дори се наложи да минат встрани, за да направят път на тежко натоварени фургони и каруци.

— Когато баща ми застъпил на поста си, тук имало само тесен черен път — каза Дарена, когато Вейлин отбеляза отличното състояние на шосето. — Пренасяли чакъла с товарни коне. Баща ми платил с кралско злато за построяването на пътя, а после задължил с кралска дума търговците да плащат за поддръжката му.

Двамата яздеха рамо до рамо в челото на колоната. Вчерашният коктейл от студена безучастност и гняв беше загубил остротата си, макар в поведението й още да се долавяше дистанция и бдителност. „Сигурно още се тревожи за пияния лечител“ — помисли си той.

— Няма да останете, нали? — попита я Вейлин.

Тя го стрелна с кос поглед. Сигурно се чудеше какво ли му е казала песента, но този път въпросът му не беше породен от песента, а от обикновено наблюдение.

— Мислех да се върна в гората — каза тя. — За известно време.

— Жалко. С радост бих ви дал титла.

Тя вдигна вежда и се усмихна.

— Мислех, че титлите ги раздава кралят.

— Да, а в Пределите аз съм неговият представител, аз упражнявам думата му. Как ви звучи Първа съветница на Северната кула?

Тя се засмя, но бързо преглътна смеха си, разбрала, че Вейлин говори сериозно.

— Искате да остана?

— Местните хора със сигурност ще се радват, ако останете. Същото важи и за мен.

Двамата яздиха в мълчание известно време, Дарена свъсила замислено вежди.

— Попитайте ме отново, след като видите мината — каза накрая тя и пришпори коня си.

 

 

Входът към мината представляваше зейнала дупка с дървени подпори в склона на нисък хълм, наобиколена от дървени бараки. В голямата си част миньорите бяха ниски мъже с бледа кожа и със свещи, прикрепени към кожени каишки около главата. Поклониха се бегло на Вейлин и малко по-почтително на Дарена, глухи за крясъците на кмета, който се опитваше да ги строи, за да посрещнат подобаващо владетеля на кулата.

— Нахални помияри! — крещеше им той, макар на Вейлин да му се стори, че гневът му е малко пресилен. Кметът беше по-висок от хората си, с по-чисто лице и силен ренфаелски акцент. — Ше тря’ва да им простите, милорд — каза той. — Толкоз могат. — После повиши глас: — Цел живот шибат кози и пушат петолистник проклетниците!

— О, я иди шибай скална маймуна, Ултин — извика някой с отегчен глас.

Ултин се зачерви, но преглътна гнева си.

— Сам съм си виновен, милорд. Глезя ги. ’Се едно, добре сте дошли в Крадливо дере.

— Лорд Вейлин би искал да види мината — каза му Дарена.

— Разбира се, милейди, разбира се.

Запали една лампа и ги поведе към входа на мината. Едва зърнала мастилената чернота на шахтата, Алорнис побърза да заяви, че предпочита да остане над земята, извади вездесъщите пергамент и въглен от дисагите на коня си и се огледа за нещо интересно, което да скицира. Дарена и Вейлин последваха Ултин в шахтата.

Влажните стени лъщяха под светлината на лампата. Разминаха се с двама миньори, които тикаха натоварена със скали количка към повърхността. Едва ли бяха изминали повече от двеста метра по наклонената шахта, но нарастващата горещина и спареният въздух създаваха впечатлението, че са се спуснали едва ли не в земните недра. Вейлин тъкмо започваше да съжалява, че не е последвал примера на сестра си, когато най-сетне спряха.

— Това е то, милорд. — Ултин вдигна лампата и светлината се разля по голяма подземна каверна, където десетина миньори удряха с кирки стените, а други обикаляха около тях и товареха парчетата отчупена скала в колички. — Най-богатата жила в Пределите. Дава камък с най-високото качество. Нищо, че онзи лъжец в Мирнова могила ще ви рече друго.

Вейлин се приближи към стената. Синият камък изпъкваше ясно — малки лазурни мъниста в сивата скала.

— Веднъж имах един, голям колкото юмрука ми — измърмори той. — Наех кораб с него.

— Също и другото, Ултин — каза Дарена. — Лорд Вейлин трябва да види и него.

Вейлин се обърна навреме да види въпросителния поглед, който кметът отправи на Дарена. Тя му кимна и Ултин ги поведе към малък страничен тунел. Близо четвърт час вървяха след него по стесняващия се проход; накрая стигнаха до края му, където лампата освети наклонен скален откос, дълъг двайсетина метра. Надзирателят погледна с очакване Вейлин и той се приближи да види откоса. Дебела жълтеникава жила пресичаше голата скала. Вейлин се обърна към Дарена и вдигна въпросително вежди.

— Това да не е?…

— Злато — потвърди тя. — А майстор Ултин, който освен кмет и е главен бригадир на мината, твърди, че е от най-високо качество.

— Тъй е, милорд. — Ултин прокара длан по жълтата жила. — На младини работех в златните мини в Западен Ренфаел и едно мога да ви кажа — не бях виждал толкоз много на едно място и толкоз чисто.

Вейлин оглеждаше жилата с присвити очи.

— Не ми се вижда чак толкова много.

— Не сте ме разбрали, милорд. Като казвам на едно място, имам предвид Пределите, а не само таз мина.

— Има и още?

Дарена докосна надзирателя по ръката.

— Майстор Ултин, бихте ли ни оставили насаме с владетеля на кулата за минутка?

Мъжът кимна, запали свещта на кожената каишка около главата си, даде лампата на Дарена и тръгна назад по тесния проход.

— През последните три-четири години намерихме много такива жили — каза тя, когато ехото от стъпките на Ултин заглъхна. — Колкото по-дълбоко копаем, толкова повече излизат.

— Изненадан съм, че крал Малциус не ми е споменал за този невероятен късмет.

Дарена сви устни.

— За него може да е късмет, но за тази земя може да означава катастрофа.

— Баща ви знаеше ли за това?

— Именно по негова заповед скрихме тази информация от Кралството. До ден-днешен за находищата знаем само аз, брат Келан и миньорската гилдия.

— Цяла гилдия знае за това и го пази в тайна?

— Планинците се отнасят много сериозно към клетвите си. Живеят по тези места много преди първият азраелски кораб да се появи на хоризонта. Ясно им е какво ще стане, ако из Кралството се разчуе за златото.

— Понастоящем Кралството има сериозни проблеми. Такова богатство може да облекчи страданията на мнозина, да не говорим, че ще осигури финансиране за амбициозните планове на нашия крал.

— Може и така да е, милорд. Но освен това ще ни превърне в мишена, половината Кралство ще се изсипе тук. Синият камък е едно, златото — друго. Нищо не подлудява хората като жълтия метал, който излиза във всяка шахта, която изкопаем. Всичко ще се промени, а тази земя и хората й са ценни такива, каквито са, повярвайте ми. Струва си да се съхранят.

— Не знам за клетвите, но такава тайна не може да се пази вечно. Рано или късно ще се разчуе, било случайно, било заради предателство.

— Не казвам, че трябва да я пазим за вечни времена. Но можем да премълчим поне за мащаба на находищата. Нека кралят си получи златото, нека построи с него колкото мостове и училища иска, но постепенно, не наведнъж.

Предлагаше му да се включи в държавна измяна и очевидно си даваше сметка какво иска от него, поне ако се съдеше по напрежението в погледа й.

— Явно ми имате голямо доверие — каза той.

Тя сви рамене.

— Вие… оказахте се по-различен от очакваното. А и както сам казахте, не бихме могли да опазим тази тайна от вас.

Вейлин се обърна отново към жилата, загледа се в мътния блясък на жълтия метал под светлината на лампата. Не беше алчен по природа, но знаеше каква движеща сила е ламтежът за богатство. Заслуша се за кръвната песен, но не чу нищо, което да го насочи. „Възможно ли е това решение, което изглежда толкова важно, да е без реално значение в действителност?“

— Лейди Дарена Ал Мирна — каза той и се обърна към нея. — Официално ви моля да приемете титлата Първа съветница на Северната кула.

Тя кимна бавно.

— Приемам с радост, милорд.

— Добре. — Вейлин тръгна назад по тесния тунел. — Когато се върнем в кулата, ще ми помогнете да напиша едно добре премерено писмо до краля, в което го уведомявам, че сме открили залежи на злато, макар и в скромни количества.

 

 

Излязоха от мината, примигвайки на дневната светлина, и завариха капитан Адал да ги чака със свитък в ръка. Недалеч от него войник от Северната гвардия, явно току-що пристигнал, сваляше седлото на запотения си кон. Капитанът подаде свитъка на Вейлин и каза с натежал глас:

— От най-северния ни пост, милорд. Новината е отпреди три дни.

Вейлин сведе поглед към свитъка и неразбираемите символи, изписани на него.

— Дали не бихте го…

— Почеркът наистина е ужасен, милорд — каза Дарена, която надничаше над рамото му. Вейлин усети как трепна, докато четеше писмото. — Това потвърдено ли е?

Адал посочи гвардееца.

— Сержант Лему е видял придвижването им с очите си, а той не е склонен да преувеличава.

— Придвижването? — попита Вейлин.

Дарена взе пергамента и го изчете отново. Сърцето на Вейлин се сви, като видя как треперят ръцете й.

— Ордата — промълви тя. — Връщат се.