Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на гарвана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tower Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Антъни Райън

Заглавие: Владетелят на кулата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.01.2016 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-655-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507

История

  1. — Добавяне

1.
Рева

— Няма да облека това.

Лейди Велис се усмихна, вдигнала светлосинята рокля, докато Рева отстъпваше назад.

— Но защо? Чудесно ще подчертава косата ти — каза тя. — Поне я пробвай.

— Къде са моите дрехи? — попита настоятелно Рева.

— Вече са изгорели в пещта, надявам се. Такива дрипи едва ли са подходящо облекло за племенницата на васалния лорд.

— Ами тогава ще си остана така. — Облечена беше с простичка памучна риза, оставена й от слугинята, която бе донесла закуска. Стражите на чичо й я бяха довели тук предната нощ, в тази стая, докато колегите им претърсваха всяко помещение и килер по заповед на лорда. Обърнали бяха къщата нагоре с краката, цареше врява, но Рева не бе усетила почти нищо, така замаяна бе от пристъпа на дълбоко отчаяние и скръб. Емоциите я бяха изцедили, тя ходеше, където я водеха, но нищо повече, гледаше в една точка, глуха за въпросите. „Убийте я — беше казал жрецът. — Убийте я…“

В стаята имаше голямо легло, в което тя се бе сринала кажи-речи още от вратата, свила се бе на топка, притискаше коленете си към гърдите си и ронеше горки сълзи, които я омерзяваха още повече. „Убийте я…“ Накрая беше заспала сън без сънища, сън като черна бездна. Когато се събуди, откри, че е гола под завивките, една слугиня оставя табла със закуска на тоалетката, а на вратата стои пазач. Не беше за вярване, че са я съблекли, без да се събуди.

Велис плъзна поглед по нея, без да крие възхищението си.

— Лично аз не бих имала нищо против. Но чичо ти ще се смути. Хайде, облечи се малко по-прилично, заради него.

Метна роклята на леглото и продължи да зяпа Рева с лека усмивка на пълните си устни.

— Държите се неприлично — промърмори Рева и посегна към роклята.

Велис се засмя и се обърна към вратата.

— Някой от стражите ще те доведе долу, когато си готова.

 

 

Чичо й беше в градината, седнал на малка маса сред подрязаните в причудливи форми храсти и в компанията на бутилка вино, която вече бе празна наполовина, макар че деветата камбана едва ли беше била отдавна. До бутилката беше положен мечът, който Рева беше откраднала предната нощ. Лейди Велис стоеше наблизо и четеше някакъв свитък.

— Моята храбра племенница! — посрещна я васалният лорд с широка и топла усмивка, даже стана да я поздрави. Тя му позволи да я прегърне, като сбърчи леко нос от миризмата на вино, която я лъхна, когато чичо й се наведе да я целуне по бузата.

— Откъде знаехте името ми? — попита го тя, когато той я пусна.

— А, значи баба ти и дядо ти са те кръстили на нея. — Върна се на масата и я покани с жест да седне на празния стол. — Радвам се.

— Баба и дядо? — попита тя. Не прие поканата, стоеше права и оглеждаше градината. „Толкова много стражи.“

— Да. — Стори й се озадачен. — Те са те отгледали, нали?

В този миг Рева се отказа от всяка мисъл за бягство. Отиде при празния стол и седна.

— Баба и дядо са мъртви — каза тя. — Майка ми е мъртва. Баща ми… — Млъкна за миг. Нямаше нужда да го осведомява за съдбата на баща си. — Защо не ги остави да ме убият?

Той се засмя и си наля още вино.

— Що за чичо би го направил?

— Познавал си майка ми?

— Познавах я, да. Е, не толкова добре като баща ти, очевидно. Но я помня отлично. — Кървясалите му очи се плъзнаха по лицето й. — Много беше хубава. И жизнена. Нищо чудно, че Хентес се влюби в нея до уши. Когато те видях, реших, че духът й е дошъл да ме спаси. Приличате си като две капки вода, освен в очите. Те са съвсем като на Хентес.

„Влюбил се в нея до уши?“ Жрецът винаги се бе изказвал нееднозначно за отношенията на родителите й. „Майка ти беше курва — казваше той. — Една от многото, които изкушаваха Верния меч, преди Отецът да го ощастливи със Словото си. Сега ти имаш шанс да изплатиш дълга й, да вложиш някакъв смисъл в злополучно заченатия си живот.“

— Ако тя не беше слугиня, като нищо можеше и да се оженят — продължи чичо й. — Дядо ти откачи, когато се разбра, че ти си на път. Имало бе и други момичета през годините, разбира се, както и немалко копелета, но той не пожела да задържи нито едно. Откараха Рева във фермата на родителите й заедно с една доста голяма кесия, а Хентес замина за нилсаелската граница да се разправи с една особено неприятна банда разбойници. А после до него стигнала вестта, че майка ти е починала при раждането. Чудя се дали именно скръбта не го е тласнала към безразсъдството. Старият Хентес, когото познавах, никога не би тръгнал да напада стрелец, отстоящ на трийсет стъпки разстояние.

— „Макар и грешник, мъжът, който по-късно щеше да се превърне в Истинския меч, във Верния меч, никога не е бягал от дълга си — цитира тя. — Бил ранен в служба на своя народ, повален от стрелата на разбойник. Дни наред се гърчел в болка, безпаметен за света, докато словото на Отеца не го разбудило за нова цел.“

— Значи си чела Единадесетата книга?

— Знам я наизуст. — „Биеше ме, докато не я научих по-добре от него.“

— Онзи тип снощи — каза васалният лорд. — Познаваш го, нали?

Тя кимна. Неспособна бе да изрече и една дума за жреца.

— Значи знаеш името му — каза Велис и вдигна поглед от свитъка, който четеше. — Другарят му, онзи, когото ти осакати, не иска да ни го каже.

— Защото най-вероятно не го знае. Синовете рядко използват истинските си имена, дори помежду си.

— Синовете. — Чичо й въздъхна и отпи от виното. — Естествено. Кой друг? Винаги са проклетите Синове.

— Само дето — отбеляза Велис и измери Рева със същия безсрамен интерес, с който я бе гледала и в спалнята. — Само дето сега ние имаме дъщеря в ръцете си.

— Племенница — каза васалният лорд. — Моята племенница, съветнице.

— Не ме разбирайте погрешно, милорд. В края на краищата, също като вас, и аз дължа живота си на тази така интересна млада жена. Готова съм да й угодя всячески…

— Осакатеният затворник — прекъсна я той. — Каза ли нещо друго интересно?

— Всичко е тук. — Велис метна свитъка на масата. — Обичайните фанатични глупости. Искат да си върнат васалството в името на Световния отец, да сложат край на еретическото господство. Мина известно време, докато склони да ни съдейства.

Лорд Мустор взе свитъка и плъзна поглед по текста.

— Слугинята? — попита той, присвил очи. — Така са влезли, значи.

— Явно им е симпатизирала и със сигурност не е очаквала, че ще й прережат гърлото за награда. В бъдеще трябва по-внимателно да избирам прислугата. Наредих да претърсят стаята й, макар че едва ли ще намерим нещо. — Обърна се отново към Рева, този път с по-сурово лице. — Името.

— Никога не съм го знаела — отвърна тя. — Жреците не споделят имената, които им е дал Отецът.

Велис се спогледа с Мустор, на лицето й се четеше зле прикрит триумф.

— Това не значи нищо — каза предупредително той.

— Може би засега. — Велис се отдалечи от масата, като раздвижи енергично китки. — Макар че ми дава друга идея за разпита на нашия затворник. Ако ме извините, милорд. — Поклони се на Рева. — Милейди. — Уж тръгна да си ходи, но спря до Рева и сложи ръка на рамото й. — О, подготвила съм ти подарък. Приеми го като знак колко високо те ценя. Скоро ще пристигне. — Намигна й и пое с бърза целенасочена стъпка по чакълената пътека към къщата.

— Изтезава ли го? — попита Рева.

— О, нищо толкова просташко — отговори той. — Поне докато не стане необходимо. Лейди Велис умее да забърква билкови отвари, които развързват езика, но също и ума, а това прави разпита труден. Моята съветница понякога… да речем, че нарушава строгите изисквания на етикета. Но е вярна на васалството и на мен. В това не се съмнявай.

— Не ми харесва как ме гледа.

Лорд Мустор се засмя и наля остатъка от виното в чашата си.

— Приеми го като комплимент. Тя е много капризна в това отношение.

Рева откри, че не желае да говори повече на тази тема, и вместо това се пресегна да докосне дръжката на меча.

— Взел си го — каза тя. — И си го пазил. Редно е да ти благодаря за това.

Той се намръщи озадачено.

— Мечът на прадядо ти виси на стената в стаята за тренировки, откакто се помня. Чудех се защо си си направила толкова труд да го откраднеш.

— Мечът на прадядо ми? — Тя изпъшка и дръпна ръката си. — Мислех, че… — „Изминала съм толкова път за нищо?“

— Мислела си, че е на Хентес? — Лордът вдигна вежди с разбиране. — Оръжието на Верния меч. Велика и свещена реликва. Де да беше у мен.

— Значи не е?

— Изгубил се е във Високата твърд при смъртта на Хентес. Когато се сетих да го потърся, вече беше изчезнал безследно. Бих помолил Ал Сорна да накара онези плъхове от полка си да го върнат, но по онова време не бях в позиция да го моля за каквото и да било.

— Значи всичко е било напразно — тихо каза тя. — Изминах толкова много мили, лъгах и убивах по пътя си. И всичко това за да търся нещо, което не може да бъде намерено.

— Жрецът. Той ли те е пратил да го търсиш?

— Пратил ме е да умра. Сега вече го разбирам. Ал Сорна беше прав. Трябвало е да бъда новата мъченица, която да вдъхнови и събере хората около преродените Синове на Верния меч. За това ме е подготвял жрецът още от най-ранна възраст, отгледал ме е да се превърна в труп.

— Нищо ли не помниш от времето преди това? Баба си и дядо си?

— Помня някои… образи на други хора, лица, които съм познавала преди неговото. Мисля, че бяха добри. Но винаги са ми изглеждали като сън. А той беше толкова истински, всяка негова дума съдържаше истина на Отеца. Само дето ме е лъгал през цялото време. Какво означава това, чичо? Какво да мисля за любовта на Отеца сега? — От очите й отново течаха сълзи и поради липса на друго Рева ги изтри с дантелените ръкави на нелепата си рокля. Чичо й допи чашата си и махна на един слуга, който хукна да донесе нова бутилка.

— Нека ти споделя една тайна, моя прекрасна племеннице. — Наведе се по-близо и сниши глас до шепот. — Може да съм си отгледал образ на безбожен грешник, но никога не съм се съмнявал, че Отецът ме следи неотклонно. Усещам погледа му ежедневно, усещам непоносимата тежест на… разочарованието му.

Рева откри, че не може да сдържи смеха си, смях и сълзи се бореха за надмощие върху лицето й.

— Но има и още — продължи той. — Кой, ако не Отецът, би могъл да ми донесе такъв голям дар? Спасителка и племенница точно в нощта, когато убийци дойдоха да ми вземат живота? Кажи ми, че не съзираш неговата ръка в това, и няма да ти повярвам.

Обърна се, чул централната порта да се отваря.

— О, изглежда, подаръкът на моята съветница е пристигнал.

Рева се изправи стресната при вида на групата, която се приближаваше към тях — четирима стражи, побутващи пред себе си младеж с широки рамене. Спряха и тя хукна към тях. Едното око на Аркен беше насинено.

— Какво сте му направили?

— Моля за извинение, милорд — каза сержантът на стражите, когато Мустор се приближи на свой ред. — Момчето ни видя, че идваме, и скочи от прозореца на хана. Изобщо не чуваше какво му говорим.

Рева докосна синината на Аркен и примижа.

— Казах ти да не ме чакаш.

Той се нацупи.

— Не исках да ходя сам в Пределите.

Васалният лорд се изкашля.

— Изглежда, ще останем тук, при чичо ми — каза Рева.

 

 

Дадоха й лична слугиня, тиха жена, която нямаше навика да задава излишни въпроси, но пък не я изпускаше от поглед, което подсказа на Рева, че основната задача на слугинята е да докладва на лейди Велис. Дадоха й още рокли и апартамент на приземния етаж, точно под покоите, които чичо й делеше със своята съветница. Рева се чудеше как да разбира факта, че настаниха Аркен в друго крило.

— Той ми е просто приятел — беше обяснила тя, когато васалният лорд я попита за момчето на закуска следващия ден.

— Азраелски приятел — изтъкна той.

— Също като лейди Велис — изтъкна Рева на свой ред.

— Да, и точно затова имам богат опит със словесните атаки на онези, които все още мечтаят за независимо васалство. Ако ще бъдеш официално признатата ми племенница, известно… известна дискретност трябва да се спазва.

Рева реши да премълчи очевидната ирония на факта, че точно той, прочут женкар, й чете лекции за дискретността.

— Официално призната племенница?

— Да. Какво мислиш?

— Ами… не знам. — Истината бе, че нямаше представа какво да прави сега. Жрецът се бе оказал лъжа, мечът — легенда, а любовта на Отеца… — Мислех да тръгна към Северните предели. Имам приятели там.

— Ал Сорна тоест. — Имаше известна острота в тона му, което й подсказа, че най-сетне е попаднала на човек, който не питае страхопочитание към бившия й учител. — Май не ми допада особено идеята племенницата ми да се навърта край онзи тип. Него неприятностите винаги го намират.

— Значи съм твоя затворничка, така ли? Ще ме държиш тук да ти играя по свирката.

— Свободна си да идеш където поискаш. Но не искаш ли да поостанеш малко при своя самотен стар чичо?

Рева тъкмо се чудеше какво да отговори, когато лейди Велис се присъедини към тях. Обикновено закусваха в голямата трапезария с портретите на стените. Велис и васалният лорд имаха странния навик да сядат в двата края на дългата маса, което ги принуждаваше да викат, за да се чуят.

— Някаква нова информация, която да споделиш с мен, съветнице? — извика й Мустор, когато тя се настани пред чиния с бекон, яйца и гъби.

— За жалост нашият затворник успя да умре по време на разпита — извика в отговор тя и разгъна салфетката си. — Изглежда, прекалих с барабанчето в микстурата. Успях да изтръгна само някакви глупости за велик и могъщ съюзник, способен да се противопостави на Мрачното, което е пропило земите на еретическото господство. — Поклати глава. — Тези фанатици вече съвсем откачат. — Хвърли критичен поглед на Рева. — Трябва да се преоблечеш, скъпа. Нещо по-официално и приятно за окото. Днес е Денят на Отеца и ще ходим на служба.

— Служба?

— Наближава датата на първото пророчество на Алтор — каза чичо й. — Остават три седмици. Всеки Ден на Отеца дотогава Четецът лично ще води службата в катедралата.

— Службите са в противоречие с Десетокнижието — каза Рева, повече по спомени, отколкото с убеденост. — В книгите не се говори нищо за ритуали. Истински обичаните нямат нужда от празните церемонии на продажната църква.

— Жрецът ли те научи на това? — попита чичо й.

Тя кимна.

— И на още много.

— Тогава може би има някакво зрънце мъдрост в заблудите на Синовете. Така или иначе, в противоречие или не, много ще се радвам, ако дойдеш с нас на службата. Мисля, че Четецът искрено ще се заинтригува от теб.

 

 

Пробва четири рокли, докато Велис одобри една от тях — черна с прилепнало бюстие, дантелени ръкави и висока яка.

— Сърби ме — изсумтя Рева, докато се подреждаха за процесията пред главната порта. После, с по един взвод стражи от всяка страна, потеглиха с бавна стъпка през портата към площада.

— Властта си има цена, любима — отвърна Велис през застиналата усмивка, която бе предназначена за хората, събрали се на площада.

— Коя власт?

— Всяка власт. Властта да управляваш, да убиваш, или в твоя случай, властта да вдъхнеш сластолюбиви мисли у стария пръч, с когато ще се запознаеш след малко.

— Сластолюбиви мисли? Нямам желание да вдъхвам такова нещо у никого.

Велис се обърна да я погледне и усмивката й изведнъж стана искрена.

— Тогава се боя, че те чак цял живот, изпълнен с разочарование.

Отвътре катедралата беше истинско чудо от високи арки и прозорци, рисуваното стъкло хвърляше цветни снопове светлина по колоните. Въздухът тежеше от миризмата на тамян. Отправиха се към балкона на западната стена, където високите столове откриваха чудесна гледка към вътрешността на катедралата. В центъра на просторното помещение имаше подиум, заобиколен от десет катедри.

Сякаш минаха часове, докато се съберат всички, благородници и търговци с хубави дрехи на първите редове, по-обикновените хора — зад тях, а покрай стените — най-бедните жители на града. Рева никога не беше виждала толкова много хора на едно място и се чувстваше все по-неудобно под погледа на толкова много любопитни очи.

— Целият град ли е тук? — прошепна тя на чичо си.

— Едва ли. Една десета може би. Има и други храмове в града. Само най-отдадените идват тук, или най-богатите.

Чу се звук на камбана и разговорите стихнаха. След миг се появи Четецът в бялата си роба, предхождан, както преди, от своите петима епископи с книгите. Епископите оставиха по една книга на всяка катедра, много почтително, после отстъпиха назад, сплели пръсти пред себе си и свели глави, докато Четецът се качваше на подиума. Той плъзна поглед по паството с лека усмивка, после вдигна глава към балкона, усмихна се на васалния лорд и на лейди Велис, после пребледня едва доловимо при вида на Рева, усмивката се хързулна от устните му и те увиснаха на старото му лице като голи охлюви.

„Това — реши Рева — не е изражение на сладострастник.“

Четецът бързо възвърна самообладанието си, обърна се и отвори една от книгите. Зачете с ясен и силен глас:

— „Има два вида омраза. Омразата на онзи, който те познава, и омразата на другия, който се страхува от теб. Покажи любов и към двамата и те повече няма да те мразят.“

„Десета книга — сети се Рева. — Книгата на мъдростта.“

— Омразата — повтори Четецът и вдигна поглед към паството. — Ще си помисли човек, че любовта на Отеца е достатъчна да прогони всяка омраза от сърцата ни. Но това, разбира се, не е така. Защото не всички отварят сърцата си за неговата любов. Не всички се вслушват в словата, написани в тези десет книги, а други само се правят, че чуват истината в тях. Не всички имат смелостта да загърбят старите си нрави, да прогонят греха от сърцата си и да започнат нов живот под взора на Отеца. В замяна на онова, което предлага, Отецът иска толкова малко. Предлага ни любовта си. Своята любов. Любов, която ще съхрани душите ни във вечността…

Рева се отегчаваше все повече, а дантелената яка я дразнеше непоносимо. „Какво правя тук? — питаше се тя. — Правя се на послушна пред чичо, когото не познавам изобщо. Пред него и пред курвата му, представете си.“

Изпита силно желание да се махне, просто да стане и да си тръгне. Чичо й беше казал, че е свободна да иде където поиска, а тя искаше да е някъде далеч от каканиженето на този дъртак. „Само дето изражението му, когато ме видя… — спомни си Рева. — Не беше желание, а страх.“ Беше се изплашил силно от нея и Рева искаше да разбере защо.

Макар да й се стори цяла вечност, Четецът говори всъщност не повече от час, като спираше от време на време да прочете друг пасаж от книгите, после се впускаше в поредната скучна лекция за любовта на Отеца и природата на греха. Като дете едно от малкото й удоволствия бяха часовете почивка, когато жрецът я учеше на Десетокнижието, четеше текстове с такова страстно убеждение, че потокът от думи неизбежно повличаше и нея. Но почивките бяха кратки, защото той я изпитваше след всеки урок, готов да я набие с тояжката си при най-малката грешка.

Тук, сред сводовете от стъкло и мрамор, Рева не откриваше ехо от страстта на жреца, а само празна догма на един стар човек. „Не може всичко да е лъжа — мислеше си тя в опит да потисне надигащото се отчаяние. — Дори чичо Сентес усеща любовта на Отеца. Все трябва да има нещо вярно.“

Не чу последните думи на Четеца, защото си мислеше за времето, което бе прекарала с Алорнис, и сърцето й се свиваше от тъга. Алорнис й липсваше много. Накрая старецът млъкна и слезе от подиума, а паството стана на крака със сведени глави. Епископите, които бяха останали прави през цялото време, макар някои да бяха стари колкото Четеца, прибраха книгите си от катедрите и го последваха в тържествено мълчание. Камбаната удари и катедралата започна да се изпразва. Неколцина от благородниците и търговците се позадържаха пред балкона с надежда да поговорят с васалния лорд, но стражата бързо ги изпъди.

— Добре — каза чичо Сентес, когато и последният богомолец си тръгна, стана и подаде ръка на Рева. — Да видим какво ще ни каже старият копелдак.

 

 

— Ваша племенница, милорд? — Гласът на Четеца беше грижливо модулиран, точното количество изненада, примесена с иначе ведро спокойствие. Един жрец, който незнайно как успяваше да раболепничи отвисоко и не полагаше особени усилия да скрие презрението си към Велис, а Рева зяпаше с подозрение и насмешка, ги бе завел в частните му зали. Рева реши да го фрасне на излизане.

— Точно така, Свети четецо — отвърна чичо Сентес. — Моя племенница, която много скоро ще призная официално. За мен ще е чест, ако лично приподпишете като свидетел, а след това направите необходимото да успокоите евентуалните глупави съмнения на хората. Документът е вече подготвен.

Лейди Велис остави един свитък на писалището на Четеца, като го разгъна и затисна ъгълчето му с мастилница.

— На отбелязаното място, Свети четецо, ако бъдете така добър.

Четецът почти не погледна документа, защото не можеше да отлепи погледа си от Рева. Предишният страх се беше отлял. „Може пък наистина да е похотливец“ — помисли си тя.

— На колко години си, дете? — попита той.

Рева не знаеше защо е толкова сигурна, но можеше да се закълне, че старчокът вече знае на колко е години, с все месеците и дните.

— Това лято ставам на осемнайсет, Свети четецо — отговори тя.

— Осемнайсет. — Старецът поклати глава. — На моята възраст времето буквално лети. Имам чувството, че едва преди седмица баща ти дойде при мен за съвет. Много искаше да се ожени за майка ти и ако трябва да бъда откровен, макар че чичо ти може и да не се зарадва на чутото, аз го посъветвах да го направи въпреки волята на баща си. „Съчетаването на сърцата е радостна новина.“

— „И само грешник би разделил онези, що е събрала любовта“ — довърши Рева. „Втора книга. Книгата на благословиите.“

Четецът се усмихна и въздъхна доволно.

— Виждам, че любовта на Отеца гори ярко в теб, дете.

Взе едно перо, топна върха му в мастилницата и добави подписа си под документа, който официално я признаваше за лейди Рева Мустор, племенница на васален лорд Сентес Мустор от Кумбраел. Велис взе подписания документ и се върна на мястото си до васалния лорд, като духаше леко да подсуши мастилото.

— Неприятно ми, че трябва да ви занимая и с друго, Свети четецо — каза васалният лорд. — Но имам да ви съобщя лоша новина.

Старецът кимна спокойно и каза:

— Кралската гвардия отново е в поход към нашите граници. Лоша новина наистина. Можем само да се надяваме, че милостта на Отеца ще ни запази от нови опустошения.

— Кралската гвардия ще се мотае месец-два из горите и хълмовете да търси фанатиците, нападнали лорда на Южна кула. Няма да намерят нищо и ще се приберат у дома. Ще подрънкат с оръжия за пред азраелското население, което си е в реда на нещата предвид ситуацията. Имам думата на краля по този въпрос. — Кървясалите очи на чичо й като никога бяха ясни и съсредоточени, докато той се опитваше да разчете изражението на стареца. — Не, новината, която имам да ви съобщя, е много по-неприятна. Племенницата ми не само познава отлично Десетокнижието, както вече видяхте, но също върти меч с голямо умение, с по-голямо умение, отколкото го въртеше брат ми, всъщност.

— Наистина? — Четецът погледна Рева с изненада. — Отецът е щедър в благословиите си, значи.

— Двойно щедър — каза чичо Сентес. — Защото е наредил нещата така, че Рева да се озове в моята къща в нощта, когато трима убийци дойдоха за мен. Ако не беше тя, сега нямаше да стоя тук.

Шокът на Четеца беше искрен и непресторен, личеше си — провисналата кожа на двойната му брадичка се разклати, тревога навъси веждите му, изобщо лице на човек, сблъскал се с неприятна изненада.

— Да благодарим на Отеца, че сте жив и здрав, милорд — ахна той. — Убийците, с тях какво стана?

— Не оцеляха, за жалост. Моята прекрасна племенница уби единия, стражите ми убиха втория. — Замълча, все така впил поглед в лицето на Четеца. — Но третият избяга. Човек, когото моята племенница познава и твърди, че е жрец от вашата църква.

Тревогата на Четеца беше също толкова искрена като предишната му реакция, но този път не изглеждаше особено изненадан. „Той знае — помисли си Рева. — Знае кой е жрецът.“ Стисна неволно юмруци, докато старчокът се правеше, че размишлява.

— Жалко е, но жреческото призвание не ни защитава от погрешни идеи — каза той. — Думите на брат ви, макар и еретични по своето естество, намериха много последователи, включително и сред клира. Аз, разбира се, ще впрегна всички налични ресурси на църквата, за да изправя този ренегат пред правосъдието. Ако ми дадете някакво описание…

Велис извади друг свитък, по-малък, и го остави на писалището.

— А, бърза както винаги, милейди — каза Четецът. — В рамките на няколко дни ще копираме това и ще го разпратим до всички храмове. Беглецът няма да намери убежище в църквата, уверявам ви.

Рева пристъпи към него. Ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Не успя да направи втора стъпка, защото чичо й сложи ръка върху нейната, нежно, но твърдо.

— Оценявам загрижеността ви, Свети четецо — каза той. — Мисля, че ви обезпокоихме достатъчно за един ден.

— Вие никога не ме безпокоите, милорд. — Усмихна се на Рева. — Особено ако си водите компания така приятна като днешната.

Чичо й я дръпна за ръката и тръгна към изхода, но Рева не помръдна от мястото си.

— „Измамата — каза тя на Четеца — е най-тежкият грах пред божественото, защото много лъжи се изричат от добро сърце и много истини се изричат от жестокост.“

Реакцията не стигна до лицето му, но пламна в очите му за миг — гняв.

— Така е, мила моя. Така е.

— Рева — повика я чичо Сентес от прага.

Рева се поклони на Четеца и излезе след чичо си. Подхилващият се жрец стоеше в коридора и я гледаше с открито презрение.

— Простете — каза Рева и спря. Жрецът беше висок и тя го гледаше отдолу нагоре, но не толкова висок, че да е извън обхвата й. — Носът ви май кърви.

Той се намръщи и вдигна ръка към носа си, но по пръстите му не остана нищо.

— Не знам ка…

Главата му отскочи назад от силата на удара, носът му се счупи, но не толкова зле, че да го убие. Той политна назад, блъсна се в стената и седна на пода с окървавено лице.

— Моя грешка — каза Рева и продължи нататък. — Сега вече кърви.

 

 

— Това не беше хубаво — смъмри я чичо Сентес, когато се върнаха в имението и отидоха в библиотеката, където вече го чакаше нова бутилка вино. Лейди Велис, изглежда, трудно удържаше смеха си.

Рева се тръшна на един стол, разкопча омразната яка и започна да се чеше ожесточено.

— Онзи старчок лъже — заяви тя.

— Очевидно — отвърна чичо й, извади тапата и подуши съдържанието на бутилката. — Долината Умблин, петгодишно. Чудесна реколта.

— Само толкова? — попита Рева. — Той те лъже в лицето и ти не правиш нищо по въпроса?

Васалният лорд се усмихна мълчаливо и си наля.

— Целта беше да му отправим предупреждение — каза Велис и погледна към нея от бюрото си, същото, край което се бе спряла Рева в нощта, когато бе проникнала в къщата, за да вземе меча. Велис явно още четеше същата книга, онази за парите и винопроизводството, и бюрото й беше отрупано с бележки. — Сега големият лицемер ще мине в отбрана.

— А лично аз бих искал да си остане в отбрана завинаги — добави чичо Сентес. — Нещо, което прочутият ти дядо така и не съумя да направи.

— Той знае — каза Рева. — Знае къде е жрецът. Сигурна съм.

— Жадна си за отмъщение, миличка? — попита Велис. — Толкова зле ли се е отнасял с теб?

„Мръсна, безбожна грешница…“ Рева стана и тръгна към вратата.

— Отивам да се преоблека.

— Добре ще е да знаем повече за него — спря я Велис. — Как си била отгледана. Къде си отрасла. В замък или в пещера някъде в планините?

— В плевня — изсумтя тя, после излезе.

Отиде в стаята си, съблече омразната рокля, толкова бързо, че я скъса на няколко места, и я захвърли в един ъгъл. Облече любимите си дрехи — клин за езда и широка блуза, които й бяха дали по нейно настояване въпреки възраженията на Велис. „Сама ще го намеря — реши тя, докато връзваше връзките на ботушите си. — Нощес ще се промъкна в катедралата и ще накарам стареца да изплюе тайните си…“

На вратата се почука, тихо, но настоятелно. Рева отвори и видя чичо си, лицето му настоятелно като почукването, макар и мило в същото време.

— Плевня? — каза той.

Тя въздъхна, обърна се и отиде да седне на леглото. Той влезе в стаята, затвори вратата и седна до нея. Рева с изненада забеляза, че този път не си е взел бутилката. Поседяха мълчаливо, докато Рева се опитваше да намери думи, които да му прозвучат смислено.

— Беше голяма — каза накрая. — Плевнята. Нямаше животни, нито плугове и рала, само той и аз, и много слама. Първият ми ясен спомен е как се катеря по гредите. Паднех ли, той ме биеше.

— Често ли го правеше?

— Изгубила съм им бройката. Знаеше как да ме бие с тоягата си, така че да не оставя белези. Освен този. — Вдигна косата си да му покаже белега зад дясното си ухо, останал й от побой, след който бе изпаднала в безсъзнание.

— Знаеш ли къде е тази плевня?

— Беше насред просторни пасища с висока трева, рядко идваха други хора. Строги мъже, които ме гледаха странно. Той ги наричаше своя братя, а те него — Верния жрец. Но имаше един, който беше различен от другите. Идваше само веднъж или два пъти годишно и всеки път жрецът ме караше да се крия в сенките. Не чувах какво си говорят, но съм почти напълно сигурна, че жрецът се обръщаше към него с „милорд“.

— Можеш ли да го опишеш?

— Широкоплещест, не особено висок. С гола глава и черна брада.

По очите му разбра, че се е сетил за кого говори. Очакваше да назове мъжа по име, но вместо това той каза:

— Продължавай. Какво друго си спомняш?

— Когато поотраснах, той започна да ме води в селото, където купуваше провизии. По онова време не знаех как да се държа в присъствието на много хора, помня, че първия път пищях и сочех развълнувано. Като си прибрахме, той ме наби. „Не трябва да привличаш вниманието — така каза, — трябва да минаваш през живота на другите хора, без да оставяш следа.“ След това понякога ме пращаше в селото сама нощем, било за да открадна нещо, било за да подслушвам. Сигурно е гледал на това като на упражнение за свещената ми мисия. Опознах селяните, клюките, които чувах, ми дадоха доста ясна представа за живота им. Жената на пекаря му изневеряваше с един калайджия, който идваше в селото на всеки две седмици. Коларят беше загубил син при Зеления брод. Селският жрец твърде много обичаше виното. После една нощ се случих близо до отворен прозорец… — „Знаех я само като дъщерята на обущаря. Стоеше пред един леген и плъзгаше гъба по кожата си. Под светлината на фенера кожата й сякаш грееше, косата й беше като злато…“

— Рева? — подкани я чичо Сентес.

Тя тръсна глава.

— Жрецът ме е следял, без да знам, всяка нощ. Задържах се твърде дълго пред онзи прозорец. На следващия ден ме преби. Оттогава ми е този белег. — И тя вдигна ръка към косата си.

— Как се казваше селото?

— Кернмил.

Това, изглежда, потвърди някакво негово подозрение и той кимна.

— Съжалявам, Рева — каза Сентес, сложи ръка около раменете й и я придърпа към себе си. — Може да не съм най-добрият васален лорд, но съм решил да бъда най-добрият чичо. И като подарък за племенницата си смятам да намеря този жрец и да ти го дам, за да го изкормиш лично. Какво ще кажеш?

Тя примигна да прогони сълзите и също го прегърна.

— Благодаря ти, чичо. Би било чудесно.

 

 

В дните, които последваха, животът й постепенно влезе в коловозите на еднообразието. Сутрин се упражняваше с Аркен в залата с мечовете, обядваше с Велис и васалния лорд късно следобед, после сядаше в един ъгъл и скучаеше по час, час и нещо, докато единият от тях, или и двамата, приемаха някой търговец или благородник, дошъл да моли за това или онова. Вечер беше свободна да излезе на езда с Аркен — чичо й беше наредил да приберат Мрънкало и Буцата в конюшнята на имението. Надбягваха се извън стените до мръкване, понякога ходеха на лов. Аркен беше намерил дълъг лък отнякъде и беше в състояние да го опъне — нещо, което все още не се удаваше на Рева, — макар че рядко уцелваше мишената, за разлика от нея с нейния по-малък лък от планински бряст. Всеки фелдриан беше длъжна да присъства на аудиенцията с молителите, а след като скучните дрънканици приключеха, Велис я питаше какво мисли за явилите се.

— Не знам — простена тя, когато Велис я попита за мнението й относно едно спорно парче земя. Парцелът бил дарен от дядо й на бивш войник от домашната стража и сега двамата му най-големи синове се караха за наследството си. — Да го разделят на две или нещо такова.

— Земята не е с еднакво качество — обясни Велис. Търпението й изглеждаше неизчерпаемо, въпреки отегченото безразличие, което Рева демонстрираше упорито. — Богато пасище граничи със заблатен камънак, представи си го като кръпки от добър плат и лош. Такава земя не се дели лесно.

— Ами тогава нека продадат парцела и си разделят парите.

— По-големият брат би се зарадвал на такова решение, но по-малкият живее там със семейството си и иска да остане.

— „Цялата земя е дар от Отеца — цитира Рева и се прозина широко. — Но само онзи, който обработва земята, има право на нея.“ Седма книга, Присъдата на Алтор за алчността на земевладелците.

— Значи просто да дам земята на по-малкия и да рискувам да разгневя по-големия?

— Той важен човек ли е?

— Не особено, но все пак се познава с неколцина дребни благородници.

— Значи и да се ядоса, това няма да има значение. Приключихме ли вече?

Същия следобед отиде да пита чичо си за новини за жреца, нещо, което се бе превърнало почти в ежедневен ритуал. Откри го в стаята му да си закопчава ризата, докато един едър мъж в сива роба стоеше до прозореца, държеше малка бутилка на светлината и я разклащаше.

— Рева — поздрави я васалният лорд. — Познаваш ли брат Харин?

Едрият мъж със сивата роба се обърна и я поздрави с поклон.

— Племенницата, за която чувам толкова много? Уви, не съзирам прилика между вас, Сентес. Момичето е твърде хубаво.

— Да. За неин късмет прилича на майка си.

При вида на едрия мъж Рева моментално се изпълни с инстинктивно подозрение.

— Вие лечител ли сте?

— Да, милейди. Някога бяха майстор по костите в Дома на Петия орден, но моят аспект ме прати да се грижа за чичо ви…

— И за всички еретици, поклонници на Вярата, които са останали в този град — прекъсна го чичо Сентес. — Не забравяй за тях. — Имаше острота в тона му, която накара брат Харин да вдигне вежди и да му подаде мълчаливо малкото шишенце.

— Същата доза като преди? — попита чичо й.

— Май ще е по-добре да я увеличим. Нека бъде по четири пъти на ден…

— Разредено с чиста вода, да, знам.

Брат Харин преметна кожена чанта на рамо.

— Ще дойда пак следващата седмица. — Тръгна към вратата и се поклони отново на Рева, преди да излезе.

— Защо се обръща към теб толкова фамилиарно? — попита тя.

— Защото аз така му казах. Вижда ми се глупаво да се придържаш към етикета с човек, който е пъхал пръст в задника ти.

Тя кимна към шишенцето.

— Какво е това?

— Нищо особено. Отвара. — Остави шишенцето на масата. — Помага ми да спя. Дошла си да питаш за жреца.

— Позволи ми да тръгна по дирите му — каза тя. — Прати ме след него и до един месец ще ти го доведа вързан и готов за съд. Кълна се.

— Моментът не е подходящ. Кралската гвардия обикаля по границите ни и хората са достатъчно изнервени. Ако извадим на бял свят схемите, в които се е забъркал Четецът, положението ще стане неудържимо.

— Ти знаеш кой е онзи човек. Онзи, когото жрецът наричаше „милорд“. Личи ти.

— Не го знам със сигурност, но подозирам кой може да е. И няма да проваля сегашния мир, който ми струва толкова усилия, само заради подозрение. Няма да оставя нещата така, Рева, обещавам ти. Но ще действаме бавно и полека, така че дъртото копеле да не разбере какво му се готви.

— Аз мога да бъда потайна — настоя тя. „Представа си нямаш колко потайна мога да бъда…“

Той поклати глава.

— Не се съмнявам в твоите способности, но си ми нужна тук. Хората трябва да свикнат да те виждат до мен.

Тя прикри разочарованието си.

— Защо? Вече ме призна официално. Защо трябва да ме виждат?

Това го накара да направи дълга пауза, после челото му се набръчка.

— Ти не знаеш, нали? Наистина нямаш ни най-малка представа.

— За какво?

— Рева, сигурно си забелязала, че в тази къща няма деца. Едва ли и ще има. Нямах наследник, който да ме наследи на престола. Но сега имам теб.

Ледени тръпки полазиха по гръбнака й.

— Какво? — каза тя с тъничък глас.

— Неколцина от бащините ти… грешки са идвали тук през годините. Някои от тях искаха да бъдат признати, но останаха разочаровани. Повечето просто искаха услуга или тежка кесия. Но ти си различна, Рева. На колко, мислиш, си била, когато жрецът те е взел от баба ти и дядо ти?

— Знам на колко съм била, той ми е казвал. На шест.

— Баща ти загина пред девет години. Значи жрецът те е взел три години преди Хентес да убие баща ни и да хвърли васалството във война. От всички деца на Хентес е взел теб. Видял е онова, което виждам и аз.

Тя поклати объркано глава.

— Какво виждаш?

— Следващия Мустор, който да седне на престола на васалството. — Приближи се, хвана ръката й и я целуна по бузата. — Изпратена при мен от самия Отец, отговор на молитвите ми.

 

 

— Едно момиче не може да бъде васален лорд — каза Аркен, докато яздеха същата вечер. Препускаха в тръс по насипа, който свързваше Алтор с брега, и оттам на север към гористите хълмове.

— Васална лейди — каза Рева, все още побивана от студени тръпки. Говореше с равен глас, защото новината бе толкова голяма, че не оставяше място за емоции.

— Това звучи странно — каза Аркен. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Графиня може би.

— Графини има само в Нилсаел. — Дръпна юздите и Мрънкало спря. Рева дълго седя на седлото, а студените тръпки постепенно отстъпиха пред див ужас. — Не мога да остана тук — каза тя с треперлив гласец. — Изобщо не трябваше да оставам.

— Но чичо ти се държи много добре с теб, с нас.

— Защото му трябва наследник.

— Не е само това. Обича те, личи си.

„Или обича спомена за брат си, мъжа, в какъвто той така и не е успял да се превърне.“ Рева прокара ръка по челото си.

— Северните предели — каза тя. — Може да отидем там. Ти каза, че щяло да ти хареса.

— Когато нямаше къде другаде да…

— Може да тръгнем веднага. Имаме коне, оръжия, пари…

— Рева…

— Не мога да го направя! Аз съм само една долна безбожна грешница! Не разбираш ли?

Пришпори Мрънкало в галоп, право към дърветата. Преполовила беше разстоянието, когато нещо я накара да дръпне юздите — друг кон, който се бе появил на билото отпред. Движеше се с неравномерната крачка на изтощено животно, пяна беше избила по хълбоците и муцуната му, а ездачът се бе привел напред и едвам се държеше на седлото. Наточените й инстинкти изтикаха напред една дума — неприятности.

Гледаше как кон и ездач се приближават бавно, Мрънкало пристъпваше от крак на крак под нея, ноздрите му разширени от миризмата на полумъртвия от изтощение кон. Тичаше му се. „Северните предели — помисли си Рева. — Ал Сорна ще ми се зарадва.“

Пришпори Мрънкало да скъси разстоянието до другия кон. Ездачът беше толкова изтощен, че сякаш изобщо не я забеляза, когато тя се пресегна да хване юздите и ги дръпна да спре животното му. „От Кралската гвардия е“ — заключи тя по дрехите му. По нагръдника му имаше кафеникави петна, ножницата му, прикрепена за седлото, беше празна.

— Къде е сабята ти? — попита тя.

Главата му се вдигна рязко, лицето му, цялото в засъхнала кръв и размазана пот, се изопна в пристъп на силен страх, после мъжът примигна и се заоглежда.

— Алтор? — изграчи той.

— Да — отвърна Рева. — Алтор. Какво е станало с теб?

— С мен? — Мъжът оголи зъби и взе да се хили, странен блясък подпали очите му. — Те ме убиха, момиче. Убиха всички ни. — Кискането му прерасна в гърлен смях, смехът — в кашлица, после мъжът политна напред и падна от седлото. Рева скочи на земята, взе меха с вода от седлото на Мрънкало и го надигна над устата на конника. Той се разкашля отново, но скоро вече пиеше на големи жадни глътки.

— Аз… трябва да говоря с васалния лорд — прошепна той, след като се напи до насита.

Рева погледна назад към града, обвит в дима на множество комини, различи неясния силует на имението, където слугите сигурно приготвяха вечерята, погледът й се спря на високите близначни кули, дом на дъртия лъжец.

— Ще те заведа при него — каза тя. — Той ми е чичо.