Антъни Райън
Владетелят на кулата (18)

5.
Вейлин

— По преценка на патрула ни наброяват приблизително четири хиляди. Идват оттук. — Капитан Адал забоде пръст в една точка върху разстланата на масата карта. — Движат се на югозапад.

— Последния път поеха право към Северна кула — каза Дарена. — И избиваха всичко живо по пътя си.

— Четири хиляди — каза Вейлин. — Сериозна военна сила, но не бих я нарекъл орда.

— Предполагам, че това е само авангардът — отвърна Адал. — Явно са си взели поука от последното нашествие.

— А аз останах с впечатлението, че при въпросното нашествие Ордата е била унищожена.

— Имаше оцелели — каза Дарена. — Няколкостотин. Жени и деца. Татко ги прати да си вървят, макар че мнозина настояваха да бъдат избити. Винаги сме се питали дали има и други, които чакат отвъд леда и планират следващата си атака.

Адал се изправи, обърна се към Вейлин и каза с официален тон:

— Милорд, искам разрешение да обявя мобилизация.

— Мобилизация?

— Всички годни за военна служба мъже в Пределите ще бъдат свикани. След пет дни ще разполагаме с шестхилядна войска в добавка към Северната гвардия.

— Ще пратим вест на еорилите и на сеорда — добави Дарена. — Ако откликнат като преди, общо войската ни ще наброява над двайсет хиляди. Но докато се организираме, ще минат седмици. Достатъчно време Ордата да прекоси леда, докато авангардът им тормози селищата на север.

Вейлин се облегна назад в стола си, загледан в линиите, които Адал беше начертал на картата. Яздили бяха усилено, за да се приберат в кулата преди мръкване, и щом пристигнаха, Адал беше извадил една от подробните карти на Пределите от колекцията с карти в престолната зала. Отвън долиташе врявата на мъже, които се готвят за война — Северната гвардия и хората на капитан Орвен точеха мечовете си и оседлаваха конете. Надявал се бе, че дните на карти и бойни планове са останали зад гърба му, че поне тук, в Пределите, няма да организира кръвопролитни сражения, но както винаги войната беше успяла да го намери. Намираше известна утеха във факта, че кръвната песен звучеше необичайно приглушена, съдържаше известно предупреждение, да, но без острите тонове на неотложност, които Вейлин помнеше от планирането на атаката срещу Лелунския оазис, планът, който беше струвал живота на Дентос.

— Каква беше числеността на Ордата при последното им нашествие? — попита той.

— Трудно е да се каже, милорд — отговори Адал. — Движеха се вкупом, без подразделения. В официалните доклади, съставени от брат Холун, се споменава числото сто хиляди, включително децата и старците. Ордата беше по-скоро народ, отколкото армия.

— Предупредени ли са селата в Севера?

Дарена кимна.

— Пратеници потеглиха веднага щом научихме за появата на авангарда. Хората на север ще бъдат уведомени навреме и ще подготвят отбраната си, но са твърде малобройни и няма да издържан дълго без външна помощ.

— Добре. — Вейлин стана. — Капитане, обявете мобилизация, изберете най-добрите си хора за тази задача, искам също да подготвите кулата и града за обсада. Ние ще тръгнем на север със Северната гвардия и хората на краля да помогнем на заселниците.

— Повече от половината ми гвардейци патрулират из провинцията — каза Адал и стрелна Дарена с поглед. — Разполагам едва с хиляда и петстотин души.

— Толкова по-добре. — Вейлин взе увития в платно меч от масата и тръгна към стълбището. — Значи ще се придвижим по-бързо. Лейди Дарена, давам си сметка, че навярно бихте предпочели да останете тук, но ви моля да ни придружите.

Тя се намръщи изненадано. Вейлин знаеше, че си е подготвила аргументи защо не трябва да я оставят тук.

— Аз… ще се радвам да ви придружа, милорд.

 

 

Яздиха усилно и до тъмно, спряха да нощуват в подножието на планината на двайсетина мили от кулата. Алорнис много се бе ядосала, докато си вземаха довиждане на стъпалата на кулата, но Вейлин остана непреклонен.

— Сраженията не са място за художници, сестро.

— И аз какво да правя? — каза тя. — Да седя тук по цял ден и да си гриза ноктите?

Той хвана ръцете й.

— Убеден съм, че ще си намериш някакво занимание. — Целуна я по челото и отиде при Пламък, който го чакаше оседлан. — Освен това — каза той, докато вземаше юздите му от ръцете на един гвардеец, — искам хората да те виждат тук. Сестрата на граничния лорд. Самото ти присъствие тук ще вдъхва увереност на хората от града. Несъмнено ще търсят новини от теб. Повтаряй им, че всичко е под контрол.

— А така ли е?

Подкара коня си към нея, наведе се и каза тихо:

— Представа нямам.

 

 

Северната гвардия явно умееше да стъква бивак за броени минути — напалиха огньове, спънаха конете, натрупаха седлата на купчина и направиха ограждение, при това без капитан Адал да издаде и една изрична заповед. Кралската гвардия също се представи подобаващо: огньовете и палатките й бяха под конец, а капитан Орвен направи късна вечерна проверка и глоби двама от хората си за зле излъскани нагръдници.

— Различно е от пустинята, нали, милорд? — каза той, когато се присъедини към Вейлин край огъня, който той делеше с Дарена и Адал. Намерил беше отнякъде вълча кожа, заметна се с нея и взе да духа в шепи.

— Бил си при Кървавия хълм? — попита Вейлин.

— Бях, да. Първото ми сражение. При последната атака алпиранско копие ме прониза в крака, което се оказа голям късмет. Лечителите ме отнесоха в Унтеш и ме натовариха на кораб за Кралството. Ако не беше станало така, щях да съм до краля, когато градът падна.

— Избили са всички освен него, нали? — попита Дарена.

— Точно така, милейди. От целия ми полк оцелях само аз.

— Значи тези алпиранци са същите диваци като Ордата — изтъкна Адал. — Сред моя народ се разказват много истории за репресиите, на които са ги подлагали императорите.

— Не са диваци — каза Вейлин. — Просто бяха много ядосани. И с основание. — Обърна се към Дарена. — Трябва да знам повече за Ордата. Кои са те? Какво искат?

— Кръв — каза Адал. — Кръвта на всеки, който не е роден в тяхната орда.

— Сериозно? Това ли ги тласка? Смърт за всички различни от тях?

— Това правят. Нямам представа какви вярвания изповядват или какво ги тласка. Говорят неразбираем за нас език, който звучи като животинско ръмжене, а пленниците, които сме вземали, бяха толкова диви, че бързо се налагаше да ги убием, много преди да сме открили някакъв смисъл в брътвежите им.

— Чувал съм, че се бият рамо до рамо с диви зверове — каза Орвен. — Гигантски котки и ястреби.

— Така е — потвърди Адал. — За наше щастие, котките бяха само няколкостотин. Не е лесно да запазиш строя, когато имаш насреща си такива чудовища. Виж, от ястребите имат много, хиляди. Налитат с писъци от небето и ти дерат очите. В Пределите често ще срещнеш мъже с превръзка на окото.

— Как ги победихте? — попита Вейлин.

— Как се печели една битка, милорд? С кураж, стомана и… — Адал се усмихна леко и стрелна Дарена с поглед — информация за вражеските позиции.

Вейлин погледна Дарена и вдигна вежди.

— Информация?

Тя се прозина и се изправи.

— Ако ме извините, господа. Утре ни чака дълъг път, трябва да поспя.

 

 

След още два дни езда стигнаха до първото поселище, укрепено селце в сянката на скалист рид, чиито южни склонове бяха надупчени от миньорски шахти. На портата ги посрещнаха сержант от Северната гвардия и силно притесненият кмет.

— Някакви новини, милейди? — попита кметът, като потриваше потните си ръце. — Колко остава, преди да ни ударят?

— Още не сме видели следа от тях, Идис — отговори Дарена със студенина, която говореше за осезаема неприязън. Посочи Вейлин. — Няма ли да поздравиш владетеля на кулата?

— О, разбира се. — Мъжът се поклони набързо на Вейлин. — Моля да ме извините, милорд. Добре сте дошли в Мирнова могила. Много се радваме да ви видим.

— Някакви новини от другите поселища? — попита Вейлин.

— Никакви, милорд. Боя се за тях.

— Тогава по-добре да не губим време. — Вейлин обърна Пламък назад към пътя, но кметът се пресегна и сграбчи юздите на коня.

— Не, не, милорд, не можете да ни зарежете така. Имаме само двеста миньори с мечове и едва десетина гвардейци.

Вейлин сведе поглед към ръката, стиснала юздите на Пламък, и го задържа там, докато мъжът не отстъпи назад.

— Прав сте, сър. — Вдигна поглед към сержанта от Северната гвардия. — Събери хората си. Тръгвате с нас.

Сержантът погледна Адал, който му кимна утвърдително, после се отдалечи да събере хората си.

— Оставяте ни без никаква защита! — извика Идис. — Безпомощни през Ордата!

— Имате разрешението ми да се отправите към Северна кула — каза му Вейлин. — Пътят зад нас е чист. Но ако ви е грижа за това място и неговите хора, вероятно ще предпочетете да останете и да се биете за тях.

Идис, оказа се, имаше бърз кон, който вдигна голям облак прах зад себе си, докато препускаше в галоп на юг.

— Началникът на миньорската гилдия се съгласи да поеме кметския пост — каза Дарена, когато излезе от портата час по-късно. — По мое настояване раздадоха оръжия и на жените, с което броят на мечовете, които ще охраняват стената, нараства на триста и петдесет. — Яхна кобилата си и погледна Вейлин. — Идис е страхливец, който мисли само за печалбите, но извън това беше прав. Ако Ордата дойде насам, градчето ще издържи най-много час.

— Значи от нас зависи да не стигнат дотук — отговори Вейлин. Махна на редиците ездачи зад себе си и пришпори Пламък на север.

 

 

През следващите два дни спряха в още три селища северно от Мирнова могила, намериха там уплашени миньори, но не и вести за Ордата. За щастие тези селища се ръководеха от по-храбри мъже и отбраната им беше добре организирана. Вейлин предложи на всеки от кметовете да се отправят към Мирнова могила, където по-голямата численост би им предложила по-добра защита, но и тримата отказаха.

— Сечем камък от тези хълмове от двайсет години, милорд — каза му кметът на Долни хълм, едър нилсаелец с голяма брадва на гърба. — Не избягахме от онези измръзнали задници предния път, няма да избягаме и сега.

Продължиха на север и скоро навлязоха в равнините, където вятърът жулеше леден и минаваше през дрехите, както стрела със стоманен връх пробива броня.

— Вярата ми е свидетел! — изруга Орвен през стиснати зъби и примигна да прогони сълзите, които силният вятър изкарваше от очите му. — Винаги ли е така?

Адал се засмя.

— Днес е приятен летен ден, капитане. Трябва да дойдете тук през зимата.

— Няма други планини между нас и леда — обясни Дарена. — Еорилите наричат това черния вятър.

След още десетина мили спряха и Вейлин разпрати съгледвачи на изток, запад и север. До мръкнало всички се върнаха, без да са открили и следа от Ордата.

— В това няма смисъл — каза Адал. — Отдавна трябваше да са стигнали до планините.

Дарена внезапно изправи гръб и погледна на запад. В очите й се четеше напрежение и очакване.

— Милейди? — обърна се към нея Вейлин.

— Струва ми се, че имаме компания, милорд.

Точно тогава го усети и той — тих грохот на гръмотевица, който не спираше и набираше сила.

— На седлата! — ревна той и тръгна с дълги крачки към спънатия наблизо Пламък; мъжете наскачаха и хукнаха към своите коне.

— Няма нужда — извика след него Дарена. — Ордата не язди. Други са посетителите ни.

Облакът прах от запад нарастваше и се приближаваше, грохотът ставаше все по-силен. Скоро различиха първите ездачи, яхнали високи коне с различна окраска, всичките въоръжени с копия и с лъкове от рог, привързани към седлата. Все повече силуети се очертаваха в облака, докато Вейлин не им изгуби бройката. Спряха на известно разстояние, прахта се слегна бавно и разкри повече от две хиляди конници, мъже и жени. Светлите им лица подсетиха Вейлин за орловите черти на сеордата, която беше срещнал преди години. Косите на всички бяха черни и сплетени. Облечени бяха в тъмнокафява кожа и носеха огърлия от кост и еленов рог. Чакаха в мълчание, дори конете им не пръхтяха.

Накрая един се отдели от групата и тръгна право към Вейлин. Спря коня си на няколко крачки от него и го измери с поглед. Не беше висок, но излъчваше сила, лицето му беше насечено от бръчки, но иначе беше изпито, от онези лица, по които е трудно да отгатнеш възрастта.

— Как ти е името? — попита ездачът на езика на Кралството.

— Имена имам много — отвърна Вейлин. — Но сеордите ме знаят като Берал Шак Ур.

— Знам как те наричат горските хора и защо. — Мъжът се наведе напред и се навъси. — По тези равнини рядко виждаме гарвани. Ако искаш име от нас, ще трябва да си го заслужиш.

— Ще го направя с радост.

Ездачът изсумтя, обърна копието си и го заби в земята пред краката на Вейлин. Пръстта беше твърда и спечена, но целият връх на копието потъна в нея, а дръжката затрептя от силата на удара.

— Аз, Санеш Полтар от еорил сил, нося копието си в отговор на призива, отправен от владетеля на кулата.

— Добре сте дошли.

Дарена пристъпи напред да поздрави с широка усмивка вожда на еорилите.

— И за миг не се усъмних, че ще ни намерите, равнинни братко — каза тя и вдигна ръка да стисне неговата.

— Надявахме се да намерим първи хората-зверове — отвърна той. — Да ви направим подарък от черепите им. Но те не са ни оставили дири, които да проследим.

— Убягват и на нас.

Това, изглежда, озадачи вожда.

— Дори на теб, горска сестро?

Дарена стрелна Вейлин с притеснен поглед.

— Дори на мен.

 

 

Вечерта ядоха сушено месо от лос с еорилите. Беше сухо, но вкусно, особено ако го задържиш за кратко над огъня и го прокараш с гъстата им бяла напитка, отличаваща се с остра миризма и високо алкохолно съдържание.

— В името на Вярата! — възкликна Орвен, примижал след първата глътка. — Какво е това чудо?

— Ферментирало мляко от лос — каза Дарена.

Орвен потръпна от отвращение и върна кожения мех на младата еорилка, която бе цъфнала до него още щом насядаха около огъня. — Благодаря ви, мадам, но ще откажа. — Тя смръщи вежди, после вдигна рамене и каза нещо на своя език.

— Пита колко лоса сте убили — преведе Дарена.

— Лосове? Нито един — каза той, кимна и се усмихна на младата жена. — Но съм убил много мечки и елени. Семейството ми има голямо имение.

Дарена предаде отговора му. Последва кратка дискусия между двете.

— Тя не разбира какво е това имение — обясни Дарена. — Еорилите не проумяват как някой може да притежава земя.

— Нито че равнините, където живеят те, са собственост на Короната — вметна Адал. — Това е и една от причините да не нападнат първите заселници от Кралството. Не можеш да имаш претенции към нещо, което не може да бъде притежавано, така че защо да се биеш за него?

— Инша ка Форна — каза младата жена на Орвен и се потупа по гърдите.

— Стомана под луната — преведе Дарена и се подсмихна. — Така се казва.

— А. Орвен — каза капитанът и се потупа на свой ред по гърдите. — Оррвеннн.

Това предизвика нова размяна на реплики между двете жени.

— Попита какво означава името ви. Обясних й, че е име на велик герой от легендите.

— Ама то не е! — Орвен вдигна вежди.

— Капитане… — Дарена млъкна, докато овладее напушилия я смях. — Когато еорилка реши да каже на мъж името си, това е голям комплимент.

— О. — Капитанът отправи широка усмивка на Инша ка Форна и получи също такава в отговор. — Как трябва да отговоря?

— Току-що го направихте.

Не след дълго Дарена им пожела лека нощ, стана и тръгна към хитроумната измишльотина, която носеше със себе си, откакто бяха напуснали кулата. На пръв поглед беше обикновен вързоп от кожа и дърво, но за няколко минути се превръщаше в малък, но удобен заслон, не по-лош от палатките, които използваха войниците от Кралската гвардия. Неколцина от Северната гвардия също си носеха подобни неща, но повечето спяха на открито, завити в кожи.

Вейлин изчака известно време, преди да я последва. Натрупали се бяха въпроси, чийто отговор не можеше повече да отлага.

— Милейди — поздрави я той, застанал пред заслона й.

Дарена не му отговори. Очите й бяха затворени, студеният вятър беше заметнал кичур коса върху лицето й, но не личеше тя да го усеща.

— Няма как да говорите с нея сега, милорд — каза капитан Адал, появил се до заслона. Тъмното му лице аленееше под светлината на огъня, напрегнато в предупреждение.

Вейлин се вгледа в Дарена. Лицето й беше съвсем неподвижно, ръцете й лежаха също толкова неподвижни в скута. Кръвната песен надигна глас с позната нотка — разпознаване.

Вейлин кимна любезно на капитана и се върна при огъня.

 

 

— Железен ручей — каза Дарена на следващата сутрин. — Намира се на четирийсет мили североизточно оттук. Единственият източник на прясна вода, който е достатъчно голям да захрани толкова много хора южно от леда. По всичко личи, че Ордата не се придвижва, и ако е отседнала някъде, то най-вероятно е там, при Железен ручей.

— Само логично предположение? — попита Вейлин. — И нямате друг източник, който да потвърждава тази догадка, милейди?

Тя избегна погледа му и преглътна гневния си изблик.

— Да, нямам, милорд. Вие, разбира се, сте в правото си да пренебрегнете моя съвет.

— О, би било глупаво да пренебрегна думите на новата си Първа съветница. Нека е Железен ручей тогава.

Потеглиха в тройна формация — Вейлин със Северната гвардия и хората на Орвен в средата, бойците еорил по двата фланга. Вейлин бе чувал много истории за ездаческите умения на еорилите и бързо се убеди, че те напълно отговарят на истината. Ездачите се движеха в пълна хармония с животните си, с вродена грациозност, сякаш човек и кон са едно същество, създадено да кръстосва на воля тези равнини. Ясно му беше, че яздят по-бавно от обичайното, за да се движат в група с хората на граничния лорд, а една от тях дори се бе присъединила към компанията им. Инша ка Форна яздеше до Орвен на светъл жребец с една педя по-висок от бойния кон на капитана. Плитките й се полюшваха, а на лицето й бе изписано доволно изражение.

Беше късно следобед, когато ги видяха — голям лагер на източния бряг на потока, множество огньове, чийто дим се просмукваше в ледения въздух. Вейлин нареди да спрат на двеста крачки от лагера, даде знак фланговете да се разтеглят, а собствените си хора подреди в бойна формация. Свали платнения вързоп от седлото на Пламък и сложи ръка върху най-големия възел. „Едно дръпване и ще го пусна на свобода.“ Знаеше, че днес мечът ще е по-лъскав отвсякога, че звукът, с който разсича въздуха, ще е поредната кървава песен, песен, която той пееше отлично. Мечът не беше напускал ножницата си от деня, в който Вейлин се бе изправил срещу Щита на островите. Не му беше харесало усещането в онзи ден, начинът, по който мечът прилягаше в ръката му. Беше твърде… твърде удобно.

— Милорд! — Викът на капитан Адал насочи вниманието му обратно към лагера и той видя самотна фигура да крачи към тях. Хора се бяха събрали в края на лагера и може да беше трик на светлината или поради разстоянието, но всички те му се сториха измършавели от недохранване — изпити, лишени от плът лица стърчаха над кожите и гледаха към врага с безразличие, в което нямаше и помен от гняв или омраза.

— Не виждам оръжия, милорд — каза Орвен.

— Номер, без съмнение — отвърна Адал. — Номерата на Ордата нямат край.

Вейлин гледаше неотклонно приближаващия се мъж.

Беше набит, но мършав, също като другите, и доста стар. Вървеше бавно, но целенасочено, помагаше си с дълга чвореста тояга… всъщност не беше тояга, различи след малко Вейлин, а бедрената кост на някакъв незнаен звяр, цялата покрита с резба и символи.

— Шаман! — изсъска Адал и посегна към лъка си. — Милорд, моля да ми отстъпите правото на първа кръв.

— Шаман? — попита Вейлин.

— Те командват бойните зверове — обясни Дарена. — Обучават ги, водят ги в сражение. Нямаме представа как го правят.

— Не виждам да си води зверове — отбеляза Вейлин, когато набитият мъж спря на двайсетина крачки от тях.

— Толкова по-зле за него — каза Адал и вдигна лъка си.

— Спри! — заповяда Вейлин и гласът му отекна рязко над редиците конници, нетърпящ възражение. Адал го зяпна, все така с опъната между пръстите тетива.

— Милорд?

Вейлин не го погледна.

— Ти си на мое подчинение. Или ще изпълняваш заповедите ми, или ще наредя да те бичуват и след това ще ти отнема чина.

Кривна глава, загледан в набития мъж, глух за гневния изблик на Адал и опитите на Дарена да го успокои. Шаманът хвана с две ръце дългата кост и я вдигна пред себе си, брулен от черния вятър.

И тогава Вейлин го усети, поздравителната нотка на кръвната песен, разпознала надарена душа. Дарена застина на седлото си, ръката й се плъзна забравена по ръката на Адал. Вейлин кимна към шамана и каза:

— Изглежда, сме призовани да преговаряме, милейди.

Очите й се бяха ококорили от страх, лицето й беше пребледняло, но тя кимна и двамата поведоха конете си напред, дръпнаха юздите пред шамана и се смъкнаха от седлата.

Отблизо мъжът изглеждаше болезнено мършав, костите на черепа прозираха през кожата, която приличаше на влажна хартия, с която касапин е увил кокалите, след като е отстранил месото. Мъжът не трепереше от страх, даде си сметка Вейлин, а от глад. И тогава разбра. „Не са дошли тук да се бият, а да умрат.“

— Име имаш ли? — попита той шамана.

Шаманът не отговори. Опря кокала в земята пред себе си, отпуснал двете си ръце върху него, очите му се впиха в очите на Вейлин. Погледът на стареца го прикова, притегли го. Нещо се размърда в мислите му, нещо тревожно. „Номер, точно както каза Адал.“ Ала кръвната песен все така звучеше призивно и тържествено, затова Вейлин оттегли волята си и остави неканената мисъл да се развие. Мисълта приличаше на спомен, забравен образ от друго време, и не беше негова.

Хора, облечени в кожи, и зверове. Мечки, гигантски чудовища с бяла козина, всички се придвижват с мъка, приведени срещу напора на бурята. Мнозина са ранени, има много деца. Ездачи се появяват от виелицата, всички са облечени в черно, размахват мечове и копия… кръв по снега… толкова много кръв… Ездачите вилнеят, секат и се смеят, и още прииждат от снежната виелица, облечените в кожа хора се пръскат отчаяни. Един мъж вдига тоягата си от голям кокал и мечките връхлитат върху ездачите, убиват много… но идват още… винаги идват още…

Видението избледня. Лицето на шамана го гледаше мълчаливо над тоягата от кост.

Вейлин погледна Дарена. Лицето й беше изопнато от ужас.

— И ти ли го видя?

Тя кимна, скрила треперещите си ръце под кожената наметка, и отстъпи крачка назад. Личеше, че й се иска да избяга, че този изнемощял невъоръжен старец я плаши до мозъка на костите. Но тя все пак остана; дишаше тежко и го гледаше в лицето.

Вейлин се обърна към шамана.

— Бягате от онези мъже, така ли? От конниците?

Мъжът свъси чело. Личеше, че не разбира и дума. Вейлин въздъхна, хвърли поглед назад към редиците гвардейци и еорили, после запя. Запя тихо и полека, така че да не предизвика кървене; мелодията носеше значението на въпроса, оцветен със спомена за видението на шамана.

Старецът изправи рамене, очите му се разшириха, после кимна. Срещна отново погледа на Вейлин и след миг ново видение се разгърна пред вътрешния му взор.

Тъмна тълпа върви през ледено поле, гърбовете на гигантските бели мечки се полюшват ритмично сред навалицата, всички те бягат на запад, далече от ездачите… няма време за почивка… няма време за лов… трябва да бягат неуморно… или да се строполят и да останат в снега, когато силите им свършат. Първи окапват старците, след тях пеленачетата, племето се обезкървява, но продължава напред през бялата пустош. Гладът подлудява мечките, откъсва ги от контрола на шаманите. Закоравели воини ги убиват със сълзи на очи и после раздават месото им, плачат, защото какво са те без своите мечки? Когато равнините най-после се ширват пред погледа им, те вече знаят, че народът им е обречен, мъртъв… Не искат друго, освен да си отидат в мир.

Видението се отми, но не и сълзите на Дарена — те се стичаха по лицето й, хлипове насичаха дишането й.

— Какви безсърдечни глупци сме ние — прошепна тя.

Вейлин запя отново, вложи в песента си образа от гоблена с баталната сцена, който показваше Ордата и нейните ужасни зверове.

Шаманът изсумтя с погнуса и отвърна със свое видение.

Битката е свирепа, никой не отстъпва, котки и мечки се нападат с безумна ярост, небето е почерняло от ястреби, счепкани във врящ облак, от който валят кръв и пера, бойците се бият с копия и тояги от кост. Когато кръвопролитието свършва, Мечият народ е показал на Котешкия народ какво е да водиш война в леда. Тогава ги виждат за последен път, защото Котешкият народ се изнася към южните равнини, където плячката е по-лесна.

„Мечешкият народ.“ Вейлин погледна към лагера и видя само изпосталели мъже и жени, малко деца, никакви старци и никакви зверове. „Изгубили са мечките си, а с тях и името си.“

Погледна отново към шамана и поде още веднъж песента, изпълни я с образа на ездачите в черно и я завърши с въпросителна нотка. Вече усещаше характерната вълна на умора, която беше знак, че силите му са на изчерпване.

Този път шаманът не отговори с видение. Устата му се отвори и с мъка оформи една дума, вероятно единствената чужда дума, която знаеше.

— Воларрианни.

 

 

Вейлин нареди на Северната гвардия да отдели половината от продоволствието си и да поеме назад, към вътрешността на Пределите. Остави при себе си само дузина гвардейци, другите получиха заповед да се върнат по гарнизоните си. Капитан Адал, който го дразнеше все повече с цупенето си, изпрати на юг да прекрати мобилизацията и да уведоми чрез бързи куриери сеордите, че помощта им няма да е необходима.

— Котешки народ, Мечи народ — изсъска Адал на Дарена, преди да потегли. Уж говореше на нея, но така, че и Вейлин да го чуе. — Пак са си Ордата. Не може да им се вярва.

— Ти не видя, Адал — прошепна в отговор Дарена и поклати глава. — Те не са заплаха за нас, освен ако не броим вината, с която ще трябва да живеем, ако допуснем да измрат.

— Това решение няма да се хареса на хората — предупреди я той. — Мнозина ще настояват за мъст.

— Баща ми винаги избираше правилния път, без значение дали ще се хареса на някого, или не. — Дарена замълча за миг и Вейлин усети, че гледа към него. — Нещата не са се променили толкова много.

Вечерта еорилите си тръгнаха. Докато хората му яхаха конете си, Санеш Полтар вдигна ръка към Вейлин и каза:

— Авенсюра.

— Името ми? — попита Вейлин.

Еорилският вожд посочи на север, където ярка звезда се издигаше над хоризонта.

— Само един месец в човешкия живот грее толкова силно. Казват, че под нейната светлина не се водят войни.

Вдигна отново ръка, после пришпори коня си на изток да настигне хората си. Всички бяха поели в галоп натам, освен една.

— Не иска да си тръгне, милорд. — Капитан Орвен стоеше изпънат и се опитваше да избегне погледа му. Недалеч от тях Инша ка Форна раздаваше ивици сушено месо на група деца и им обясняваше с жестове, че трябва да го сдъвчат добре, преди да преглътнат. — Попитах лейди Дарена защо е така. Тя каза, че… ами… че вече съм знаел защо.

— Ти искаш ли тя да си тръгне?

Капитанът се изкашля, а веждите му се вързаха на възел, докато се чудеше как да формулира отговора си.

— Честито, капитане. — Вейлин го плесна по рамото и тръгна да търси Дарена.

Намери я при шамана — клечаха до една стара жена на носилка. Жената беше дори по-мършава от сънародниците си, гърдите й се надигаха и спадаха спорадично, устата й зееше, очите й се взираха в нищото. Шаманът я гледаше с толкова отчаяние и скръб, че и без видения Вейлин се досети какво става — старецът гледаше своята умираща съпруга.

Дарена извади от чантата си шишенце, наведе го над устата на старицата и няколко прозрачни капки паднаха върху езика й. Жената се размърда, свъси вежди, устата й се затвори около безценната влага. Живителна светлинка се появи в очите й, а шаманът хвана ръката й и й заговори нежно. Думите звучаха груби и гърлени, лишени от всякаква мелодичност, ала въпреки това Вейлин долови нежността в тях. „Казва й, че са добре — предположи той. — Че са намерили убежище.“

Погледът на жената се плъзна по лицето на съпруга й, ъгълчетата на устата й се извиха леко в опит за усмивка, после застинаха неподвижни, когато светлината в очите й угасна, а мъчителното дишане утихна завинаги. Шаманът не реагира; клечеше до нея, хванал ръката й, неподвижен.

Дарена се изправи и се обърна към Вейлин.

— Трябва да ви кажа нещо.

 

 

— Моите хора го наричат сънно бродене. — Седяха край един огън в края на племенния лагер. Беше тихо, Мечешкият народ вечеряше мълчаливо с новото продоволствие и се грижеше за болните също толкова мълчаливо. Никой не празнуваше. „Все още се чувстват мъртви — помисли Вейлин. — Изгубили са името си.“

— Трудно е да се опише — продължи Дарена. — Прилича на полет, висок полет, който ти позволява да видиш големи участъци от земята. Но за да го направя, трябва да изляза от тялото си.

— Така си открила тези хора — каза той. — Така си намерила Ордата.

Тя кимна.

— По-лесно се планира битка, когато знаеш къде се намира врагът ти.

— Боли ли? — попита той. Мислеше си за кървенето, което получаваше, когато прекалеше с песента.

— Не. Когато летя, не боли, но когато се връщам… Отначало беше вълнуващо, опияняващо. Така де, всички си мечтаем да полетим. Чувала бях истории за Мрачното и знаех, че то е нещо, от което да се боим. Но полетът беше така прекрасен, така опияняващ. Едва бях навършила тринайсет, когато ми се случи за пръв път. Бях си легнала, не спях, но бях в покой, мислите ми — спокойни, доколкото могат да бъдат спокойни мислите на една тринайсетгодишна девойка. А после изведнъж се издигнах и видях отвисоко малко момиче в голямо легло. Уплаших се, реших, че съм заспала, без да усетя, и сънувам кошмар. Паникьосах се и се сетих най-напред за баща си, отлетях към стаята му и го заварих да преглежда документи въпреки късния час. Посегна към чашата с вино, събори една мастилница, мастилото оцапа ръкава му и той изруга. Сетих се за Синьо листо, моя кон, и полетях към конюшните. Помислих си за Келан и отлетях при него, заварих го да стрива билки в стаята си. Какъв чудесен сън, достатъчно е да си помисля за нещо и отлитам при него, виждам разни хора, без те да ме виждат. При това не виждах само образите им, а и нещо повече, виждах цвета им, окраската на душите им. Баща ми беше обгърнат от светлосиньо сияние, кобилката ми грееше в меко кафяво, а Келан си сменяше цвета, ту бял, ту червен. Полетях нависоко, толкова високо, колкото дръзнах да се издигна, и погледнах надолу към Пределите, целите грейнали от цветни души, като огледало, което отразява звездите в небето. Ала в този странен сън изведнъж ме налегна умора и се върнах в тялото си. Леглото ми се стори студено, но не толкова, че да се събудя. На закуска татко беше с риза, която имаше петно от мастило на ръкава, и така разбрах, че сънят не е бил сън. Това ме уплаши, но не толкова, че да ме спре. Радостта от полета беше много по-голяма от страха. И така продължих да летя при всяка възможност, реех се над планините и равнините, гледах как еорилите излизат на лов за лосове, танцувах с бурите, които вилнееха над леда. А после един ден полетях над западния океан, все по-навътре, с надежда да зърна бреговете на Далечния запад. Но времето се проточи, а знаех, че татко ще ме чака за вечеря, затова се върнах в тялото си. Беше все едно се намърдваш в кожа от лед, шокът беше толкова силен, че изкрещях. Татко ме намери на пода на спалнята ми, разплакана и трепереща, сякаш току-що са ме извадили от водите на ледено езеро. Тогава му казах. Той не се уплаши, не се отврати от мен. Сложи ме да си легна, нареди да ми донесат топло мляко и остана при мен, докато студът не ме напусна. А после хвана ръката ми и ми разказа с подробности как постъпвате вие с хора като мен, хора с дарба. И че никой никога не трябва да разбира за таланта ми.

— А после е дошла Ордата?

— Две лета по-късно. Научила се бях да внимавам, ограничила бях полетите си до един час и винаги през нощта, оставях тялото си седнало в кресло пред напалената камина. Видях първия им удар — избиха керван, пътуващ на юг от Сребродол. Бойни котки и ястреби-копия избиха четирийсетината мъже от кервана за секунди. После бойците тръгнаха сред мъртвите да си отрежат трофеи. Светеха в тъмночервено, много тъмно. Дотогава не бях виждала душа да умира. Прилича на вятър, угасил свещи. Но една от свещите грееше по-силно от другите. Пламъкът й се издигна и светът сякаш се изкриви около него, като водовъртеж, всмука го и го отпрати някъде…

Вейлин се наведе към нея.

— Къде?

— Не знам. Но за миг зърнах нещо зад водовъртежа. Беше много тъмно. — Замълча и потрепери. — Благодарна съм, че повече не видях такова нещо.

— И благодарение на твоята дарба лорд Ал Мирна се е подготвил навреме за отбрана?

Тя кимна.

— Хукнах право при него с новината и му казах всичко, макар че Адал и Келан бяха в стаята. Той ги накара да се закълнат, че ще пазят дарбата ми в тайна, и те спазват клетвата си до ден-днешен. Сигурна съм обаче, че има други, които подозират, а има и такива като Санеш, които просто знаят.

— Еорилите не се страхуват от Мрачното?

— Също като сеорда, еорилите се отнасят с респект към Мрачното, защото знаят, че може да се използва за лоши неща, но не мразят Надарените, освен ако нямат конкретна и основателна причина. — Погледна го в очите, вдигнала вежда.

„Явно е мой ред — помисли си той. — Тайна за тайна.“

— Сеорда го наричат „кръвна песен“ — каза Вейлин.

Тревога прекоси лицето й, бледо подобие на страха, който я бе обзел, когато шаманът бе споделил с тях видението си.

— Някой сеорда ли ти е казал това?

— Една сляпа жена. Нерсус Сил Нин. Срещнах я в Мартишката гора.

Тревогата премина в страх, гласът й потрепна:

— Срещнал си я?

— В ясен летен ден в разгара на зимата. Тя каза, че било спомен, уловен в камък. От нея научих името си на езика на сеордите.

— Берал Шак Ур — каза тя и страхът й се преля в изумление. — Дала ти е име? — Примигна и поклати глава. — Нищо чудно всъщност.

— Знаеш ли за нея?

— Всички сеорда знаят за нея, но никой не я виждал… освен мен.

— Кога?

— След като почина съпругът ми. — Личеше си, че е дълбоко разтревожена, като човек, получил лоши новини, които е очаквал със страх. — Нещата, които ми каза… Но аз бях толкова сигурна… когато той умря… — Не довърши, потънала в мисли.

— Съпругът ти? — подкани я Вейлин.

Тя го погледна студено и гневно едновременно, после силните емоции утихнаха до тъга.

— Трябва да помисля за всичко това. Благодаря ти за откровеността, милорд. Рискувах да ти се доверя и не сбърках.

След тези думи стана и отиде при заслона си.

Вейлин отправи взор на север, към ярката звезда, на която го беше нарекъл Санеш, високо над хоризонта и по-ярка дори от луната. „Авенсюра… Под нейната светлина не се водят войни.“

„Добро име — помисли си с усмивка той. — Като никога ми дават име, което е добро.“