Антъни Райън
Владетелят на кулата (25)

Записките на Верниерс

Съпругата на генерала ме освободи рано сутринта, когато зората се сипваше над димящия град. Звуците на битката бяха затихнали малко по-рано, но още не се беше появил пратеник с новина за победата, а постоянният поток ранени, който се изливаше от пробива в крепостната стена, не говореше за триумф. Всички ранени без изключение бяха свободни мечове. Никой не си правеше труда да изнася от полесражението войниците роби, естествено.

Генералът беше останал в каютата си заедно със своята робиня за наслади, докато аз разказвах на съпругата му за Ал Сорна — не премълчах нищо и разказът ми продължи с часове, докато Алтор вдигаше димни колони пред погледа ни. Любопитството й нямаше край, тя ми зададе много въпроси, които ме наведоха на мисълта, че си е създала нереална представа за Убиеца на Надеждата и неговите способности.

— И казваш, че никога не си го виждал да демонстрира тези велики сили, за които говори твоят народ? — попита ме тя, след като й преразказах няколко от многочислените истории за Ал Сорна, които се предаваха от уста на уста в Империята.

— Той е човек като всички нас, господарке — отговорих аз. — Притежава изключителни умения и остър ум, така е. И безпогрешен инстинкт, който мнозина биха взели за магия. Но не съм видял нищо, което да доказва, че може да чете мисли, да разговаря с диви зверове или с душите на мъртвите.

— А когато се изправи срещу моя любим съпруг, дали ще прояви този свой остър ум, как мислиш? Дали ще измисли някоя невиждана хитрина, с която да спаси този град от унищожение?

Усещаше се ясна саркастична жилка в тона й, която потвърди впечатлението ми, че тази жена е убедена фаталистка, че нищо от видяното тук не я изненадва, че според нея изходът от обсадата е предизвестен, неизбежен и не съвсем по вкуса й.

— Подозирам, че ще стане точно така, господарке — отговорих аз.

— Значи е велик стратег — каза тя със смях. — Срещала съм неколцина такива. Един от тях беше дотолкова убеден в гениалността си, че изпрати петдесет хиляди мъже да изгорят в едно напоено с газ тресавище. Кажи ми, ако Ал Сорна бе командвал Кралската гвардия срещу моя съпруг, щеше ли резултатът да е същият?

Несъмнено си даваше сметка, че този въпрос е опасен и че каквото и да отговоря, може да се окаже фатално.

— Такова нещо не може да се прецени, господарке.

— О, мисля, че може, особено от човек като теб, отлично запознат с историята и нейните битки.

Държеше да получи отговор и аз трябваше да й го дам, при това съзнавайки, че всеки опит да полаская съпруга й ще бъде разпознат и наказан съответно.

— Военачалникът беше твърде самоуверен — казах аз. — И не допусна, че може да бъде предаден от съюзник. Ал Сорна не би направил такава грешка.

— А разликата в числеността? Самият ти каза, че това е решаващ фактор.

— При оазиса Лелун Ал Сорна обърна в бягство целия имперски елит само с помощта на няколкостотин мъже. Ако тук има път към победата, той ще го намери. — Тя вдигна вежда, аз осъзнах грешката си и побързах да добавя: — Господарке. — Сърцето ми се разтупка, студена пот изби по челото ми.

— Вече се питах дали някога ще се забравиш дотолкова — каза тя.

— Простете ми, господарке… — избълвах аз, но тя ми махна да замълча и отново зарея поглед към димящия град. — Имаш ли съпруга някъде, лорд Верниерс? — попита след миг. — Семейство, което да те чака в Алпира?

Нямаше нужда да обмислям отговора си, давал го бях много пъти.

— Винаги съм бил твърде зает с работата си и не остана време за друго, господарке.

— Друго? — Обърна се към мен и се усмихна. — Любовта е „друго“?

— Аз… не знам, господарке.

— Лъжеш. Обичал си някого и си го загубил. Коя ли е била тя, чудя се. Някое умно момиче, прехласнато по великия учен? Пишеше ли поезия? — Нацупи устни в престорена тъга. Макар че бях уплашен до смърт, в онзи момент я мразех толкова силно, че бих я метнал през борда и бих се смял от сърце, докато се дави.

Избрах по-безопасния курс, разбира се. Излъгах.

— Тя умря, господарке. Във войната.

— О. — Примижа и извърна глава. — Много тъжно. Трябва да си починеш. Без съмнение утре сутрин моят любим съпруг ще иска от теб да запишеш поредното клане за идните поколения.

— Благодаря ви, господарке. — Поклоних се и тръгнах към стълбата, която водеше към каютата ми. Вървях бавно, а ми идеше да тичам. Вродената жестокост на генерала ме плашеше, но вече знаех, че най-голямата опасност на този кораб идва от съпругата му.

Спал съм някъде два часа, сънищата ми бяха пълни с хаос и кръв, съзнанието ми незнайно защо бе решило да разиграе отново епичната нощ, когато Кралската гвардия понесе своето поражение. Лицето на Военачалника, когато ги видя да щурмуват собствения му фланг… Брат Кейнис, който се опитваше да прегрупира разбягалите се войници…

Събудих се, насилих се да изям попарата, която бяха оставили пред вратата ми, и през следващите няколко часа редактирах бележките си от предния ден в достатъчно ласкателен разказ за воларианската атака, без да пропускам грижливата подготовка на генерала за продължителна битка зад стените на града.

Малко след това ме повикаха на палубата. Генералът беше свикал военен съвет, старшите му офицери се бяха събрали около масата с картите, а дивизионният командир докладваше.

— Постигнахме известен успех с огъня, почитаеми генерале — каза човекът, лицето му бе изтощено и покрито с полепнала мръсотия. — Палехме всичко по пътя си с цел да ги изтласкаме назад, но те се усетиха бързо, създадоха пролуки между улиците, които не позволиха на пожарите да се разпространят. Освен това голяма част от сградите са каменни и горят трудно. А и хората… огънят не признава приятел и враг, в него погинаха колкото техни, толкова и наши. Бойният дух е… не е добър.

— Ако войниците ти толкова държат да се насират от страх — отвърна генералът, — имам достатъчно надзиратели, които умеят да внушават подчинение. С бича. — Погледът му се стрелна към най-близкия нещастник, командир на свободните мечове с почерняло от сажди лице и прясно зашита рана на бузата. — Ами ти? Колцина от твоите подложи на бича вчера?

— Четирима, почитаеми генерале — отвърна с дрезгав глас мъжът.

— Нека са шестима днес. — И огледа присъстващите в търсене на нова жертва.

— Ти! — Посочи с пръст един мъж, облечен с униформата на механиците, които обслужваха балистите и мангонелите. — Малкият ми номер с военнопленниците. Опитахте ли го?

— Опитахме го, почитаеми генерале. Метнахме петдесет глави над стените, както наредихте.

— И?

Мъжът се поколеба и вместо него се обади дивизионният командир:

— Врагът също държи пленници, почитаеми генерале. Метнаха петдесет глави към нас над барикадите.

— Дело на вещицата е това — измърмори под нос командирът на варитайския батальон.

Генералът го прикова с гневен поглед и го посочи с пръст като с копие.

— Този е понижен до обикновен войник. Махнете го от очите ми и гледайте да е в първата атака днес.

Забоде поглед в картата, докато извеждаха разжалвания.

— Срещу всяка логика и историческо познание — измърмори той. — Когато стените паднат, градът пада и победителите жънат наградата си от плячка и плът. Винаги е било така. — Вдигна рязко глава и погледът му ме намери. — Нали, мой учен робе?

Можеше да е капан или просто знак за невежеството му. И в двата случая нямах време да измисля свястна лъжа.

— Простете, господарю, но не е точно така. Има един исторически паралел на настоящата… на настоящото затруднение.

— Паралел — тихо повтори той, изправи гръб и се разсмя. Офицерите побързаха да се присъединят. Генералът разпери ръце и вдигна вежди. — Ами, просветли ни тогава нас, невежите волариански глупци, велики Верниерс. Кога и къде е бил този паралел?

— По време на Ковашката ера, господарю. Преди почти осемстотин години. Войните, изковали Воларианската империя.

— Знам какво е Ковашката ера, алпирански нещастнико. — Личеше си, че с мъка сдържа гнева си, и за пореден път си помислих, че все още съм жив само благодарение на съпругата му. — Казвай — подкани ме той, когато гневът му постихна.

— Град Кетия — казах аз. — На който е наречена съвременната провинция Ескетия. Той последен отстъпил пред имперското войнство, издържал близо година, преди стените му да паднат, но с това битката не свършила. Кралят на града, прочут воин, а и надарен с магически сили, както твърди легендата, вдъхновил своите хора за истински подвизи на издръжливостта, пред които дори въображението е безсилно. Всяка къща се превърнала в крепост, всяка улица — в бойно поле. Казват, че имперските войници се изпълнили с отчаяние и ужас, били убедени, че градът никога няма да падне.

— Но е паднал — каза генералът. — Самият аз съм се разхождал сред руините на Кетия.

— Да, господарю — казах. — Битката се обърнала, когато Съветът назначил нов командир, Вартек, останал в историята като Копието, защото лично предвождал хората си в битка, винаги пръв се врязвал във вражеските линии. Храбростта му разпръснала страховете на войниците. Сражавали се в продължение на седмици, но накрая Кетия все пак паднал, всички мъже били избити, а жените и децата — поробени.

Възцари се пълна тишина, генералът ме гледаше с ледена ярост. Не помръдвах, не мигвах дори. Читателят трябва да разбере, че думите ми не бяха проява на смелост, не бях планирал да нанеса обида с подтекста, който те носеха. Просто бях изпълнил нареждането на господаря си, разказвайки исторически факт такъв, какъвто го познаваме от източниците.

— Почитаеми съпруже. — Форнела се бе появила на палубата, облечена в семпла рокля от бял муселин с червен сатенен шал на раменете. Застана до съпруга си и сложи чаша с вино до ръката му. — Пийни още една чаша, сърце мое. Може би виното ще те разсее от древните измишльотини, които дрънка моят прескъп роб.

Генералът вдигна бавно чашата и отпи, като задържа погледа си върху мен достатъчно дълго, за да разбера какво ме чака, а именно жестоко наказание.

— Колко роби сме взели от тази провинция? — попита той, обръщайки се към дивизионния командир.

— Не колкото от другите, почитаеми генерале. Може би три хиляди.

— Тогава утре нека главите са петстотин — каза генералът на механика. — И нека първо ги ослепят. Да стане близо до барикадите, така че писъците им да се чуват. Нека да викат роднините си. Малко изтезания ще свършат работа, преди да ги обезглавите. И да обезглавят от нашите в отговор, не е голяма загуба. Само страхливците допускат да бъдат пленени. Ако и утре сраженията продължават, нека обезглавените са хиляда. — Допи виното и хвърли чашата на палубата. — Виждаш ли, робе? Аз също мога да давам вдъхновяващ пример на войниците си.