Антъни Райън
Владетелят на кулата (29)

4.
Френтис

Нападнаха от засада кавалерийски патрул от свободни мечове — четирима мъже, имали нещастието да спрат, за да пуснат една вода близо до мястото, където те се криеха в треволяка. Давока прониза един с копието си, Френтис уби двама с меча си, а Плъха и Греблото нападнаха четвъртия, докато се опитваше да яхне коня си — сопата и ножът го направиха на кайма, след което двамата му противници се скараха кой да вземе ботушите му. Давока облече окървавения жакет на мъжа, когото бе убила, а Френтис взе колана и ножницата на друг, но меча му с дълго острие — предпочитан от воларианската кавалерия — захвърли и прибра в ножницата своето азраелско оръжие. В дисагите намери бинтове и превърза раната на хълбока си: тя се беше възпалила, пареше нетърпимо, караше го да се поти и замъгляваше зрението му.

Зората вече се сипваше, когато яхнаха конете и поеха на запад, Арендил и Давока яздеха на един кон. Веднага стана ясно, че Плъха и Греблото нямат никакъв опит в ездата. Френтис бе очаквал да си плюят на петите веднага щом групичката им стигне до плажа от другата страна на скалистия нос, но по някаква причина те бяха останали — може би се бояха от неговия гняв или пък, по-вероятно, лоялността им беше свързана с воларианците, които, изглежда, бяха плъзнали навсякъде. Само за един час видяха още два патрула, твърде далеч, за да представляват заплаха, но после зърнаха цял полк, прехвърлящ един хълм на има-няма миля пред тях.

— Безнадеждно е, братко — каза Плъха. — Воларианските копелета са завардили пътя.

Прав беше. Най-прекият маршрут до Дома на ордена бе твърде опасен и трябваше да се примирят с единствения друг вариант.

— Урлишката гора — каза той и обърна коня си към гъстия лес северно от тях. — Реката минава през нея, шест мили навътре. Стигнем ли до реката, ще поемем по брега към Ордена.

— Тая гора не ми харесва — изръмжа Греблото. — Има мечки.

— По-добре мечки, отколкото тая сган — каза Плъха и срита коня си. — Айде, раздвижи се бе, проклетийо недна!

Френтис пришпори коня си в галоп и чу пронизителен звук откъм воларианската кавалерия, подобен на звука от ловджийски рог. Бяха ги забелязали. Дърветата бързо се сгъстиха, принуждавайки ги да забавят до тръс, а скоро след това теренът стана толкова неравен, че се наложи да слязат от конете. Френтис се ослушваше за конски тропот или други звуци на преследване, но чуваше единствено песента на гората. „Сигурно са решили, че не си струва да се занимават с нас.“

Свали дисагите от гърба на коня си, плесна го по хълбока и той се отдалечи между дърветата.

— Оттук ще продължим пеша — каза на останалите.

— Слава на Вярата! — изпъшка Греблото, смъкна се от гърба на коня си и си разтърка задника.

— Там, дето отиваме — каза Давока. — Там е домът на сините плащове?

— Да. — „Моят дом.“

— Тези нови мерим хер май знаят много — продължи Давока. — Сигурно знаят и за твоя дом, за твоя орден.

— Да. — Френтис преметна дисагите на рамо и тръгна на север.

— Значи ще го нападнат — настоя тя и тръгна до него. — Или вече са го нападнали.

— Тогава да не губим време.

Раната на хълбока му пламна отново. Френтис изсъска от острата болка, но не забави крачка.

 

 

Стигнаха до реката по обед и спряха за кратка почивка. Греблото и Плъха се сринаха с псувни на брега. Френтис си съблече ризата и се зае да смени превръзката на раната си. Давока се приближи да я погледне, подуши и сбърчи нос, после каза нещо на своя език.

— Какво? — попита Френтис.

— Раната е… — Тя замълча в търсене на правилната дума. — Зле, по-зле отпреди.

— Гнои — каза Френтис, като опипваше внимателно среза. Кървенето беше намаляло значително, но ръбовете на раната бяха подути и зачервени, червенината обхващаше и околната плът. — Знам.

— Мога да я оправя — каза тя и почна да оглежда шубраците и треволяка наоколо. — Само да намеря правилните растения.

— Нямаме време — каза й Френтис, захвърли старата превръзка и извади нова от дисагите.

— Дай на мен. — Давока взе бинта и го стегна около кръста му. — Не трябва да я оставяш така още дълго. Ще те убие.

„Убит от принцеса — помисли си той. — Подобаващ край.“

— Трябва да продължим — каза и се изправи.

Тръгнаха на запад покрай реката, встрани от брега под прикритието на дърветата. След известно време видяха баржа да се носи по течението с провиснали въжета и гребла, платното покриваше палубата, откъснато от такелажа. Нямаше и следа от екипаж.

— Това пък какво значи? — зачуди се на глас Арендил.

— Близо сме до Дома на ордена — каза Френтис. — Баржите рядко пътуват толкова нагоре по течението, освен да ни снабдяват с провизии.

След още една миля я видяха — колона черен дим над дърветата. Френтис хукна натам, без да се замисля. Давока извика след него, но той продължи да тича. Усещаше раната като нажежен въглен, всичко плуваше пред очите му. Спря със залитане при вида на първия труп — мъж със син плащ, облегнат на едно дърво, лицето му бяло като мрамор. „Млад е, сигурно тъкмо са го издигнали в брат.“ На крачка от дясната му ръка лежеше меч, острието му потъмняло от засъхнала кръв. Кръв имаше и по гърдите му, както и по земята под него.

— Какво е смъртта? — прошепна Френтис. — Смъртта е порта към Отвъдното и единение с Покойните. Тя е край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.

Изправи гръб, залитна, избърса потта от очите си и продължи напред. Откри още трупове, всичките на куритаи, поне една дузина сред дърветата, неколцина още шаваха въпреки раните си — тях Френтис довърши набързо. Стотина метра по-нататък намери още един брат, висок мъж с две сгрели в гърдите. Инструктор Сментил, немият градинар. „Винаги ми позволяваше да се измъкна безнаказано — помисли си Френтис, спомнил си набезите за ябълки в градината. — А ябълките бяха толкова сладки.“

Странна гледка привлече погледа му — още един мъртъв куритай, но вместо да лежи на земята, този висеше на десетина стъпки височина, нанизан на скършен клон, и кръвта му изтичаше в локва отдолу.

Заля го нова вълна от болка и втрисане. Краката му се подгъваха. Френтис откъсна очи от кървавата гледка и продължи нататък, но само след няколко крачки болката го събори на колене. „Не! — Опита се да пропълзи напред към следващите трупове в сини плащове. — Трябва да си ида у дома.“

— Братко? — Гласът беше тих, предпазлив и познат.

Френтис се претърколи по гръб. Дишаше тежко, слънцето грееше през листака и го заслепяваше… после нечия сянка падна отгоре му и го спаси от безмилостния блясък.

— Ако бях подозрителен по природа — каза инструктор Грейлин, — сигурно щях да се запитам защо се връщаш при нас точно в ден като днешния.

Сянката изчезна и след миг Френтис усети как го вдигат и понасят нанякъде.

 

 

Дойде на себе си по тъмно, нечии пръсти пипаха раната му.

— Не мърдай — каза Давока. — Ще паднат.

Той се отпусна. Лежеше върху нещо меко, мъх вероятно, над главата му имаше покрив от плат.

— Плащът на дебелия е почти като палатка — каза Давока, избърса ръце и се отпусна на пети. Френтис надигна глава да погледне към раната си и изръмжа от погнуса при вида на гърчещите се бели червейчета, които я покриваха.

— Горите са пълни с мъртви неща, които гният — каза Давока. — Белите червеи ядат само мъртва плът. Още ден и ще почистят раната. — Сложи ръка на челото му и кимна замислено. — Вече не е толкова горещо, браво.

— Къде… — Френтис се закашля и преглътна. — Къде сме?

— Навътре в гората — каза тя. — Тук дърветата са нагъсто.

— Дебелият? Само той ли е?

Тя кимна с безучастно изражение.

— Ще му кажа, че си буден.

Годините с нищо не бяха намалили обиколката на инструктор Грейлин, макар лицето му да изглеждаше изпито, а плътта да висеше от изпъкналите му скули под хлътналите очи.

— Аспектът? — попита Френтис без предисловия.

— Или е мъртъв, или заловен. Бурята се стовари отгоре ни изведнъж, братко, а и полкът бе заминал да гони сенки в Кумбраел… — каза инструкторът и разпери ръце.

— Кои видя да загиват?

— Инструктор Хоунлин и инструктор Хутрил паднаха при отбраната на стените, макар да се биха храбро. Видях инструктор Макрил и хрътката му да се хвърлят срещу батальона, който нахлуваше през портата, но по онова време аспектът вече бе наредил да се спасяваме и аз тичах към подземията. Там има един тунел, прокопан преди столетия за спешни случаи, води от подземията до гората. С инструктор Сментил и още неколцина братя минахме през тунела, но онези ни чакаха от другата страна.

Френтис остана поразен от липсата на емоция в думите на Грейлин: гласът му звучеше ясен, но далечен, сякаш инструкторът разказваше някой от безчетните си анекдоти за историята на ордена.

— Избиха и момчетата — каза той. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото гневен. — Избиха ги до крак, а те се сражаваха мъжки до последно, като диви котки. — Едва забележима, пълна с обич усмивка разтегли дебелите му устни, после той потъна в мълчание.

— Това означава ли, че сега ти си аспектът? — попита след малко Френтис.

— Отлично знаеш, че аспектите не се избират по старшинство. А и аз едва ли съм най-добрият пример за идеалите на ордена. Не, означава друго — че докато не се съберем с братята си, които заминаха на север, ние с теб сме единствените отломки от Шестия орден в това васалство.

— Прав беше. — Френтис се закашля, после взе канчето, което му подаде Грейлин, и отпи няколко глътки вода.

— Прав? За какво?

— Че завръщането ми било подозрително. Не се озовах тук случайно.

Искрица от стария смях грейна в очите на Грейлин.

— Имам чувството, че ще ми разкажеш много интересна история, братко.

 

 

— Лонакската жена и другите — каза Грейлин няколко часа по-късно. Гората тънеше в непрогледен мрак, ако не се броеше светлината на лагерния огън край импровизирания навес. — Не си им казал нищо за принудителното си участие в кончината на краля, нали?

— Казах им, че е загинал от ръката на убийца, която на свой ред е загинала от моята ръка. Виж, не търся прошка за престъплението си…

— Престъплението не е било твое, братко. И не виждам какво добро може да се роди от излишната откровеност. Нека първо спечелим войната, пък после угаждай на чувството си за вина.

— Да, инструктор Грейлин.

— Онази жена, с която си пътувал. Сигурен ли си, че е мъртва?

Червената й усмивка, любовта, която грееше в очите й, преди той да завърти острието… „Любими…“

— Напълно.

Грейлин се умълча, потънал в мисли. След няколко дълги минути промълви:

— Откраднала е дарба, казваш…

— Инструктор?

Грейлин примигна, после се обърна към него с усмивка.

— Почивай, братко. Колкото по-скоро се оправиш, толкова по-скоро ще се заемем с плана за войната, нали?

— Смяташ да воюваш?

— Това е основното предназначение на нашия орден все пак.

Френтис кимна.

— Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.

— Жаден си за отмъщение, братко?

Френтис усети, че се усмихва.

— Умирам от жажда, учителю.

 

 

Знаеше, че е сън, защото сърцето му биеше равномерно, без омраза и без вина; сърце на доволен човек. Стоеше на някакъв плаж и гледаше как прибоят залива брега. Чайки се рееха ниско над вълните, а въздухът хапеше студен — приятно усещане, макар кожата му да беше настръхнала. Близо до линията на прибоя играеше дете, момченце на седем-осем години. Недалеч от него стоеше жена, достатъчно близо да спре детето, ако то тръгне към водата. Френтис не виждаше лицето й, а само дългата тъмна коса, с която вятърът си играеше. Раменете й бяха заметнати с обикновен вълнен шал.

Той тръгна дебнешком към нея, краката му стъпваха безшумно по пясъка. Тя не сваляше очи от детето и сякаш бе глуха за стъпките му, но после изведнъж се завъртя, улови ръката, която се опитваше да я стегне в хватка през гърлото, и с един ритник го събори по гръб на пясъка.

— Някой ден — каза той и я погледна смръщено.

— Някой ден, но не и днес, любими — отвърна със смях тя и му помогна да се изправи.

Притисна се в него, целуна го нежно по устните, после се завъртя в прегръдката му с лице към детето.

— Нали ти казах, че ще е красиво.

— Да. И беше права.

Тя потръпна под напора на студения вятър и се сгуши още по-плътно в него.

— Защо ме уби?

Сълзи се стичаха по лицето му, доволството в сърцето му изчезна, заменено от ожесточение и глад.

— Заради всички хора, които убихме. Заради лудостта, която виждах в очите ти. Защото отхвърли това.

Тя ахна, когато ръцете му се стегнаха около нея и счупиха ребро. Вълна заля краката на детето, то започна да скача във водата, да се смее и да маха на родителите си. Жената се засмя и изкашля кръв.

— Имала ли си изобщо име някога? — попита Френтис.

Тя се сгърчи конвулсивно в ръцете му. Френтис знаеше, че на лицето й отново се е появила червената усмивка.

— И още имам, любими…

 

 

Събудиха го викове. Той се претърколи от постелята си от мек мъх и простена от болката в схванатите мускули. Погледна към раната — беше превързана, а от белите червейчета нямаше и следа. Виеше му се свят и го измъчваше ужасна жажда, но треската беше преминала, кожата му беше хладна на допир и не се потеше. Облече жакета, който бе взел от мъртвеца, и се измъкна от импровизирания заслон.

— Той е братът, когото познавам — крещеше Плъха на инструктор Грейлин. — Теб не те знам, дебелако. Хич не ми раздавай заповеди.

Френтис не можеше да повярва на очите си — вместо да събори кльощавия крадец на земята и да го ступа подобаващо, инструкторът кимна търпеливо и преплете пръсти.

— Не са заповеди, добри ми човече. Просто една констатация…

— О, я ми се разкарай с тия купешки думи…

Юмрукът на Френтис се срещна със слепоочието на Плъха и просна крадеца на земята.

— Не му говори така — каза той и се обърна към Грейлин. — Проблем ли има, учителю?

— Сметнах, че е време да разузнаем малко — отвърна Грейлин. — Колкото да сме сигурни, че няма друг в тази част на гората.

Френтис кимна.

— Аз ще отида. — Кимна отсечено на Давока, която клечеше край огъня и дереше заек. — Ако милейди посланицата иска да се поразходим…

Тя сви рамене, връчи наполовина одрания заек на Арендил и посегна да си вземе копието.

— Както ти показах. Запази кожата.

— Ще слушаш какво ти казва инструктор Грейлин, ясно? — каза Френтис на нацупения крадец, който си търкаше главата отстрани. — И ще изпълняваш каквото ти каже. Или това, или изчезвай. Гората е голяма.

 

 

— Не спиш добре — подхвърли Давока, когато тръгнаха на изток. В добавка към меча Френтис носеше и лък, който Арендил бе съобразил да вземе от един от загиналите братя. Уви, съобразителността му не бе стигнала по-далеч и младежът бе взел само три стрели.

— Заради треската — отвърна Френтис.

— Насън говориш на език, който не знам. Звучи като лая на онези нови мерим хер. А и вече нямаш треска.

„Волариански. Сънувал съм на волариански.“

— Пътувах по далечни земи — каза той. — След войната.

Давока спря и се обърна да го погледне.

— Стига глупости. Ти познаваш онези хора. Пристигна и дадоха празненство, а после — смърт и огън. А сега говориш езика им насън. Ти си част от това.

— Аз съм брат от Шестия орден и верен слуга на Вярата и Кралството.

— Моят народ има една дума. Гарвиш. Знаеш ли я?

Той поклати глава. Чак сега забеляза как Давока е хванала копието си — с две ръце на удобно разстояние една от друга, готова да го използва.

— Означава човек, който убива безцелно — каза тя. — Не воин, нито ловец. Убиец. Поглеждам те и виждам гарвиш.

— Винаги съм имал цел — отвърна той. „Само дето не винаги целта е била моя.“

— Какво стана с моята кралица? — настоя тя и стисна копието още по-здраво.

— Били сте приятелки?

Лицето на Давока се изкриви, сякаш лонакската жена се опитваше да прогони нещо мъчително, спомен или мисъл, които я терзаеха дълбоко. „И тя носи някаква вина“ — заключи Френтис.

— Сестри — поправи го тя.

— Тогава скърбя и за теб, и за нея. Казах ти какво стана. Убийцата я заля с огън и тя избяга.

— Убийцата, която само ти си видял.

„Любими…“

— Която аз убих.

— Видяна само от теб и убита от теб.

— За какъв ме вземаш? За шпионин? Ако е така, защо ще водя теб и момчето тук да се крием в гората?

Тя сякаш се поотпусна малко, отпусна се и хватката й около копието.

— Знам само, че си гарвиш. За другото — ще видим.

Продължиха на изток още петстотин крачки, после свърнаха на север, заобиколиха в широка дъга, докато дърветата не започнаха да оредяват.

— Добре ли познаваш тази гора? — попита Давока.

— Често идвахме да тренираме тук, но не толкова навътре. Съмнявам се, че дори кралските лесничеи са навлизали толкова навътре, освен при крайна необходимост. Има много истории за хора, които са дръзнали да дойдат тук, изгубили са се и са се скитали, докато гладът не ги уморил.

Давока изсумтя раздразнено.

— В планините поне виждаш нещо. А тук — само зелено и още зелено.

Спряха едновременно, чули звук, далечен, но ясен. Човек, който крещи от болка.

Спогледаха се.

— Рискуваме лагера — каза Давока.

Френтис запъна стрела в лъка си и подхвърли:

— Войната е пълна с рискове.

Писъците утихнаха в жален вой, после се чу нещо друго — свирепа какофония от ръмжащи звуци, които събудиха ярък спомен в главата на Френтис. Той забави крачка, приведе се и продължи напред, подбирайки най-гъстите храсталаци. Вдигна ръка в знак да спрат, надигна се леко и вдиша дълбоко — вятърът довя остра миризма, която на свой ред събуди спомени. „Вятърът духа към нас — помисли си той. — Това е добре.“

Продължи пълзешком. Давока пълзеше безшумно до него и така, докато очакваната гледка не се разкри през листака.

Кучето беше огромно, високо над три стъпки, цялото мускули, муцуната му — широка и сплескана отпред, ушите — малки и прилепнали към главата. Ядеше и ръмжеше, от време на време спираше, колкото да се озъби на другите три кучета, които го бяха наобиколили; челюстите му бяха целите червени, от устата му капеше кръв.

„Белег“ — помисли си неволно Френтис и сърцето му трепна, но само за миг. Знаеше, че надеждата му е глупава. Това животно беше по-малко от Белег, а по муцуната му ги нямаше белезите, които бяха дали име на неговия стар приятел. Често се бе питал какво е станало с кучето. Вероятно е било убито или се е изгубило, когато Вейлин се бе жертвал в Линеш. Където и да беше Белег сега, това не беше той. Това тук беше водачът на глутница робски хрътки и току-що беше убил плячка.

— Моля ви!

Френтис вдигна рязко глава — викът бе дошъл отгоре — и погледът му се спря върху лицето на момиче, светъл овал в рамка от тъмни дъбови листа, очите му пълни с ужас.

Водачът на глутницата вдигна муцуна от храната си, погледна с любопитство към новия звук и подуши въздуха с разширени ноздри. Нещо висеше от челюстите му — нещо розово и червено. Човешко ухо, съобрази след миг Френтис.

— Моля ви! — извика отново момичето в клоните. Водачът на глутницата излая рязко, другите кучета се отзоваха и всички хукнаха към дъба, който се намираше само на петнайсет крачки от тях. Дъбът беше стар и висок, с дебел чворест дънер. Нищожно препятствие за една робска хрътка. Френтис бе виждал Белег да се катери по бреза, без дори да нарушава ритъма на стъпките си.

Надигна глава да се огледа. „Няма воларианци, засега. Но скоро ще дойдат да проверят какво са уловили кучетата.“

— Гледай да не се приближат — каза той на Давока и се изправи.

Изчака първото куче да скочи на дънера и го простреля в гърба. Животното се свлече на земята с тихо скимтене. Останалите се обърнаха, оголили зъби. Водачът хукна право към тях, другите две кучета свърнаха настрани да ги заобиколят. „И Белег беше толкова умен“ — спомни си Френтис.

Не искаше да сбърка, затова изчака водачът на глутницата да се приближи и чак тогава го простреля в окото. Стрелата стигна до мозъка на животното, но дори и след това инерцията продължи да го движи, преди да се изчерпи и кучето да се строполи безжизнено в тревата. Френтис прескочи трупа, захвърли лъка и извади меча. Замахна към животното, което го връхлиташе отстрани, и острието потъна дълбоко в носа му. То отстъпи крачка назад, като тръскаше яростно глава и ръмжеше… после Давока го довърши с копието си.

Давока изтегли оръжието си и се завъртя към последното куче, което бе спряло на място и примигваше объркано, дори взе да отстъпва пред нея.

— Чакай! — извика Френтис, но беше закъснял. Лонакската жена прониза животното във врата.

— Странна работа — каза тя и изтри острието на копието в козината на кучето. Нападат като побеснели скални маймуни, а после скимтят като болни палета.

— То е… в природата им. — Погледна към момичето, което тъкмо скачаше от най-долния клон на дъба. Стъпи тежко на босите си крака и хукна към тях, все така с разширени от страх очи. Беше на тринайсет или четиринайсет, носеше хубава, макар и раздърпана рокля, а косата й беше прибрана по аристократичната мода.

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви! — Метна се на врата на Френтис и го прегърна силно. — Покойните са ви изпратили.

— Ъъъ — заекна Френтис. Войната, ямите и дългото пътуване, изпълнено с убийства, не го бяха подготвили за ситуация като тази. Докосна леко момичето по раменете. — Хайде, спокойно.

Девойката продължи да хлипа, забила глава в гърдите му, докато Давока не я издърпа. Момичето се сепна при вида й, отскочи и се скри зад Френтис.

— Тя е чужденка! — изсъска непознатото момиче. — Една от тях!

— Не — успокои я Френтис. — От другаде е. Но е приятелка.

Девойката изскимтя недоверчиво и продължи да стиска ръкава му.

— Сама ли си, или има и други? — попита я Френтис.

— Само Гафил. Избягахме от фургона. Той удари един от биячите и избягахме.

— Гафил?

— Стюардът на лейди Алин. Трябва да е тук някъде. — Направи крачка назад и извика: — Гафил!

Млъкна внезапно, когато Давока й посочи с копието си към храстите, където лежеше нещо, което някога може и да беше било човек.

— О — промълви едва чуто момичето и припадна.

— Ти ще я носиш — заяви Давока.

 

 

Казваше се Иллиан Ал Жервин, трета дъщеря на Карлин Ал Жервин, наскоро награден от краля заради високото качество на гранита му.

— Гранит? — попита намръщено Давока.

— Вид камък — обясни Френтис. — Използват го в строежите.

— Кралят обича да строи — каза Иллиан. — А кариерите на татко правят най-хубавия камък.

— Кариерите не правят камък — изсумтя Арендил и разбърка яхнията, която къкреше в гърне над огъня. — Хората го правят. Копаят го.

— Ти пък какво разбираш? — озъби му се Иллиан. — Явно си ренфаелец, че и селяк, доколкото мога да преценя.

— Значи не те бива в преценките — отвърна спокойно той. — Дядо ми е барон Хюлин Бандерс…

— Достатъчно! — каза Френтис. — Лейди Иллиан. Споменахте фургон.

Тя се изплези на Арендил, после продължи разказа си:

— Бях на гости при лейди Алин, тя често ме кани, когато татко го няма. Видяхме дим да се издига над града, после дойдоха онези мъже. Ужасни мъже, с камшици и кучета… — Тя млъкна и се разплака отново.

— Заловили са ви? — подсказа й Френтис.

— Да, всички нас, освен по-старите слуги и лейди Алин… Тях ги убиха пред очите ни. Оковаха ни един за друг и ни качиха във фургони. Там вече имаше други хора. Предимно селяци, но също и хора от сой.

— Колко? — попита Френтис, решил да си затвори очите за детинския й снобизъм.

— Четирийсет или петдесет. Подкараха ни обратно към града, а всеки, който дръзнеше да повиши глас, да се разплаче или дори да ги погледне накриво, го биеха с камшик. Имаше една жена в съседния фургон, не от нашите, а от онези, кои то бяха заловени по-рано. Един от мъжете я… п-пипна я и тя го заплю. Прерязаха й гърлото пред очите на съпруга й, който беше окован до нея. Горкият крещя, докато не го пребиха от бой.

— А вие как се измъкнахте, милейди? — попита инструктор Грейлин.

— Оказа се, че Гафил имал някаква игла в ботуша си. Направи с нея нещо на оковите и ги отключи.

— Такъв човек би ни бил от полза — измърмори Плъха.

— Освободи всички във фургона и ни каза да чакаме, докато наближим дърветата. Когато ги наближихме, той удари един от пазачите с веригата си и си плюхме на петите. В началото бяхме десетина души, но скоро останахме само Гафил и аз. После чухме кучетата. — Умълча се и се намръщи да спре сълзите, преди да са потекли отново.

— Освен мъжете с камшиците — каза Френтис — имаше ли други? Войници?

— Имаше ездачи с мечове и копия. Шест или седем.

Френтис се усмихна и посочи гърнето.

— Хапнете, милейди. Сигурно сте гладна.

Даде знак на инструктор Грейлин и Давока и тримата се отдалечиха, така че останалите да не ги чуват.

— Двама крадци и две деца — каза Грейлин. — Плюс един дебел старец. Страшна армия, братко.

— Армиите винаги разчитат на мобилизация — изтъкна Френтис. — А благодарение на младата дама знаем къде да намерим попълнения.

— Вече са на мили оттук — каза Давока.

— Едва ли. Няма да тръгнат без кучетата си.

 

 

Бяха завлекли мъртвите кучета две мили на север, преди да се върнат в лагера. Лесно откриха дирите на онези, които дойдоха да ги търсят, доста по-трудно се оказа да ги проследят незабелязано, защото Греблото и Плъха вдигаха твърде много шум.

— Виждате ли? — изсъска им Давока и се наведе да вземе една счупена вейка от земята. — Суха е. Настъпиш ли я, ще те чуят. — Метна вейката към Греблото. — Гледайте си в краката.

Откриха ги рано привечер в покрайнините на гората, където дърветата не бяха толкова нагъсто. Инструктор Грейлин остана с Иллиан и Арендил, а Френтис поведе останалите.

— Чакайте тук, докато ме видите — прошепна той на Плъха и Греблото, после махна на Давока да го последва и пое по десния фланг на лагера. Четирите фургона бяха наредени в квадрат, пълни с оковани умърлушени хора. Шестима пазачи обикаляха по периметъра, а надзирателите, петима на брой, седяха около огъня. Единият плачеше с глас.

„Много глупаво от тяхна страна — помисли си Френтис, загледан във въоръжените пазачи, които се разхождаха между фургоните. — Не е трябвало да навлизат толкова навътре в гората.“

Промъкна се зад един от пазачите, изчака съседът му да изчезне зад близкия фургон и му преряза гърлото с ловджийски нож. „Наемник от свободните мечове“ — прецени той, съдейки по дрехите и оръжията му.

Улови погледа на Давока и посочи към следващия пазач, който седеше на колелото на един фургон с гръб към дърветата и заточваше с брус острието на късия си меч. Не изчака да види представлението, а се промъкна към фургоните, достатъчно близо да чуе разговора на надзирателите.

— Отгледах ги от палета — тъкмо казваше ревльото. — Лично ги обучих.

— Успокой се — каза със съпричастна усмивка един от другите. — Изчукай някое от момчетата във фургоните. На мен винаги ми помага.

— Когато разбера кой е убил кучетата ми — продължи ревльото, — голямо чукане ще падне, гарантирам ти. — Размаха кинжала си — оръжие с дълго острие. — С това.

От другата страна на лагера се чу вик, последван от врява — явно Плъха и Греблото се бяха издали. Френтис изтегли меча си от ножницата с дясната ръка; в лявата стискаше ловджийския нож. Излезе от прикритието на фургоните.

— Като компенсация за загубата ти — каза на мъжа с дългия кинжал, — теб ще те убия последен.

 

 

— Не мърдай! — смъмри Давока Греблото и продължи да шие раната на ръката му. Едрият мъж изскърца със зъби и взе да скимти, докато иглата си вършеше работата.

— Пада ти се, като си толкова тромав — каза Плъха. Имаше синина на едната буза, а кокалчетата му бяха ожулени зле, но пък беше пребил почти до смърт един от надзирателите. Освободените роби бяха довършили работата му.

Спасили бяха общо трийсет и пет души, всичките под четирийсет години, мъже и жени поравно, плюс няколко много млади, деца почти. Във фургоните имаше и значително количество оръжие и плячка, които моментално събудиха апетитите на част от освободените пленници.

— Това беше на старата ми майчица! — настояваше млада жена, притиснала към гърдите си антична ваза.

— Не, това принадлежи на дома на лейди Алин, както ти отлично знаеш — сгълча я Иллиан. — Братко — извика тя и дръпна ръкава на Френтис, който тъкмо минаваше край тях, — тази слугиня се опитва да открадне от господарката си.

Френтис спря и впери поглед в младата жена с вазата. След миг тя преглътна и му я даде. Той я завъртя да я огледа. Прекрасна вещ, украсена с изящен рисунък на някаква екзотична птица, литнала над джунгла. Напомни му за земите южно от Миртеск.

— Много е красива — каза той и я запрати в ствола на най-близкото дърво. — Оръжия, инструменти, дрехи и храна, нищо друго — повиши глас той и дърлещите се бивши роби се умълчаха. — Това важи за онези, които ще останат с нас. Кралството е във война и онези, които останат, са войници в тази война. Останалите грабвайте колкото можете да носите и изчезвайте, макар че ще е чудо, ако до няколко дни не се озовете в друг робски фургон. Живеем в свободно кралство, затова оставям избора на вас.

Продължи нататък, но след няколко крачки спря отново при вида на някакъв мъж, който ровеше в купчината оръжия. Беше много слаб, дългата коса падаше пред лицето му, но в движенията му имаше нещо познато. Ровеше в купчината и накуцваше видимо. Нещо привлече вниманието му и той клекна да го измъкне, при което косата му се люшна и откри лицето.

— Джанрил! — Френтис хукна към него и протегна ръка на тръбача на Вълчите бегачи. — Вярата ми е свидетел колко се радвам да те видя, сержант!

Джанрил Норин не вдигна поглед от оръжията; вместо това измъкна един меч от купчината. Ренфаелска изработка, семпло, но удобно оръжие. Джанрил клекна, стиснал дръжката, пръстите на другата му ръка се плъзнаха по острието. Тясното му лице беше насинено и отекло. „Прерязаха й гърлото… Горкият й съпруг крещя, докато не го пребиха от бой…“

— Джанрил — промълви Френтис и приклекна до менестрела.

— Аз…

— Бяхме заспали — тихо каза Джанрил. — Не бях оставил никого на пост, реших, че няма да е необходимо толкова близо до столицата. Това — той потупа меча — беше под леглото ни, навътре, увит в одеяло. Едва бях успял да посегна за него, когато ни извлякоха навън. Сержант Крелник ми го даде в деня, когато напуснах Вълчите бегачи. Каза, че всеки мъж се нуждае от меч, без значение дали е войник или менестрел. Взел го от Високата твърд, в нощта, когато я щурмувахме. Не знам защо го е пазил толкова време. Не е кой знае какво, нали?

Чак сега Джанрил се обърна да го погледне и Френтис си даде сметка, че гледа в очите на човек, който е изгубил разсъдъка си.

— Всичките ли ги уби? — попита менестрелът.

Френтис кимна.

— Искам още.

Френтис докосна острието на меча.

— Ще ги имаш.