Антъни Райън
Владетелят на кулата (24)

11.
Френтис

Ножът потъна в плътта му и събуди агония, която моментално се разля по цялото му тяло. Чу писъци, собствените си писъци, после краката му се подгънаха. Все едно го изстискваше юмрук, сглобен от милион стоманени игли; болката беше толкова силна и гъста, че той усети как съзнанието му се изплъзва, как спомените му избледняват и отстъпват пред изтезанието. Вейлин, Орденът, жената… очите на краля точно преди да го убие, как грееха… човек, открил спасение от вината. Някъде отдалеч долитаха и други писъци, въздухът изведнъж се нагорещи, но всичко беше смътно и безинтересно, случваше се от другата страна на стената от болка, която го обграждаше. Успя да оформи още една, последна мисъл: „Поне аз няма да съм жив, за да изстрадам своята вина.“

А после всичко се промени, причинената от ножа агония срещна нещо и се извъртя, срещна ехо от предишна болка, срещна семе закърняло, непорасло, а сега внезапно възродено. „Семето ще покълне…“ Юмрукът от стоманени игли изчезна, замени го нещо по-лошо — изгарящ, изпепеляващ огън лумна в тялото му, плъзна по кожата му, намери белезите му. И лумна още по-силно, в стръмно кресчендо, белезите по торса му се нажежиха със сила невиждана… А после и това изчезна. Невъзможната болка се стопи… изчезна заедно с връзката.

Издиша бурно и се затъркаля по пода, усещането за свобода го заливаше като прилив. Вдигна ръце към гърдите си да потърси белезите, но не ги намери, кожата му беше гладка като на бебе. Нямаше ги, изцелени, отнети. „Няма белези, няма връзка. Мога да се движа. МОГА ДА СЕ ДВИЖА!“

Понечи да се надигне, но изохка, сподирен от нова болка в хълбока, там, където се беше забил ножът на принцесата. „Нож на Ордена“ — помисли си с почуда той и го изтегли. Раната беше лоша и кървеше обилно, но нямаше да го убие. Той се надигна със залитане и откри, че се намира в средата на огнен ад. Навсякъде се валяха почернели трупове, други още горяха, пламъци и дим покриваха стените, трупът на краля лежеше пред него с отворени очи, които го гледаха мъртви.

Вик отляво го откъсна от страшната гледка, той се обърна и видя жената, пламък течеше от ръцете й към проснатата принцеса Лирна. След миг огънят обхвана косата й, лицето й, роди писъци на агония и смъртен ужас.

— Не — каза жената, угаси пламъците си и залитна към Лирна. — Така е твърде бързо. Ще уредя да те насилват всеки ден цяла година. Ще те режа, парче по парче. Ще те…

Острието на алебардата се заби в гърба й и щръкна от гърдите й. Жената се изви на дъга, кръв шурна от устата й. Тя застина така, изви глава настрани, очите й откриха лицето му.

— Любими — каза тя и се усмихна в червено, усмивка, изтъкана от обожание. Френтис завъртя алебардата и видя как светлината в очите й угасва.

Принцесата продължаваше да пищи, но намери сили да се надигне, ръцете й дращеха по лицето и косата да угасят пламъците.

— Принцесо… — Той тръгна към нея, но тя се дръпна, без да спира да пищи, и хукна през дима, синята й рокля бързо се изгуби. Френтис затича след нея, блъскаше се в пламтящи стени, прескачаше овъглени трупове. В коридора нямаше толкова дим. В далечината ехтяха писъци, принцесата все така тичаше, гонена от ужаса и болката. Френтис продължи след нея, спря за миг край трупа на един гвардеец в коридора. Този не беше изгорен — гърлото му беше прерязано. Изотзад, с един удар. „Куритаи. Тук са. Започнало е.“

Френтис взе меча на гвардееца и пак хукна, като следваше писъците на принцесата. При всеки завой попадаше на нов труп, кървави следи петняха излъскания мрамор на двореца. Писъците скоро се изгубиха сред нарастващата какофония от ужас и сражения — куритаите бяха зарязали промъкването и се бяха заели сериозно със задачата си. Френтис видя една слугиня, застанала права сред четири трупа в един вътрешен двор. Зяпаше с широко отворени очи и стискаше кош с пране. Преди Френтис да е стигнал до слугинчето, един куритай се появи от сенчестата галерия отзад и го повали с удар през гърба.

Френтис вдигна ръка, когато мъжът тръгна към него. Вдигна и късия си меч и каза на волариански:

— Кралят е мъртъв. Имам заповеди да се погрижа за сестра му.

Куритаят се поколеба, мечът му се смъкна едва доловимо, но и това стигаше. Френтис вмъкна меча си покрай неговия, металът изстърга в метал, върхът се заби в окото на мъжа и потъна в мозъка му. Френтис изтегли меча си и хукна нататък.

Още трупове и още куритаи, които избиваха слуги и войници, без да подбират, с типичната за своя вид ефикасност, твърде многобройни, за да сражаваш с тях. Всеки, който застанеше на пътя му, падаше убит, на другите Френтис не обръщаше внимание. Познатото усещане на азраелското оръжие в ръката му го изпълваше с радост, годините обучение в Ордена се върнаха ненакърнени и без бавене. „Аз не съм роб — напомни си той, отстъпи настрани да избегне удар с меч и отсече ръката на противника си. — Аз съм брат от Шестия орден.“ Свободата го опияняваше, окриляваше спринта му през двореца. Би трябвало да изпитва вина, току-що беше убил краля на Обединеното кралство и беше оставил след себе си пътека от мъртъвци през Алпиранската империя, ала липсата на връзката бе толкова прекрасна, че не оставяше място за отчаяние. То щеше да дойде по-късно, в това Френтис не се съмняваше.

„Да ме бяха убили в ямите — помисли си той. — Защото сега ще превърна нападението им в капан, ще го обърна срещу самите тях. Ще изцедя армията им, докато цялата им империя не побелее от малокръвие.“

Спря, видял офицер от гвардията да се бие с двама куритаи в един коридор с големи картини. Ако се съдеше по униформата му, беше лорд-маршал от конните роти и умел мечоносец при това, щом успяваше да удържа двама толкова способни противници, макар че те постепенно го притискаха към един ъгъл и скоро битката щеше да стигне до логичния си край.

Френтис измъкна ножа за хвърляне на принцесата от ботуша си, още червен от собствената му кръв, и го метна по по-близкия от двамата куритаи. Острието потъна в основата на черепа. Другарят му отстъпи назад, давайки глътка въздух на лорд-маршала, видя Френтис и зае отбранителна стойка, която Френтис познаваше от ямите. Лорд-маршалът видя своя шанс и насочи удар към гърдите на куритая.

— Не! — извика Френтис, ала вече беше късно. Куритаят се наведе под оръжието, завъртя се и мушна отдолу нагоре с късия си меч. Острието потъна в гърдите на гвардееца.

Френтис нападна куритая, който тъкмо се изправяше, двамата си размениха няколко удара. Френтис задържа погледа си върху лицето на мъжа и откри, че го познава. „Онзи, с номер Едно, който отвори вратата на склада — осъзна той. — Капитанът на куритаите.“ Лицето на мъжа беше безстрастно, не личеше да е изненадан, че е въвлечен в дуел с човека, който бе придружавал господарката му едва предната вечер. Това беше типично за куритаите — воини, които се биеха като машини. Отгледани и обучени за война, усъвършенствани с помощта на опиати и само Вярата знае какви други средства на Мрачното. Превърнати в съвършените убийци, неподвластни на страх и омраза. Въпреки това Френтис беше убил много от тях и щеше да убие още един.

Знаеше тази атака от дните си при инструктор Солис, усвоил я бе до съвършенство, атака, която се използва срещу умел противник. Серия от посичащи и пронизващи удари, нанесени с умопомрачителна скорост, всичките насочени към лицето, които принуждават противника да вдигне оръжието си и да остави средата на тялото си незащитена, но не за меч, а за ритник. Ботушът на Френтис се заби с всички сили в гръдната кост на Едно, чу се ясен пукот на строшено. Куритаят се срина покрай стената, от устата му потече кръв, но въпреки това намери сили за още един, последен удар. Френтис го отклони с лекота и преряза гърлото му с обратния удар на меча си.

— К-кралят… — заекна поваленият лорд-маршал, вдигнал поглед към Френтис, лицето му побеляло от загубата на кръв.

Френтис отиде при него, огледа раната и разбра, че вече никой не може да му помогне.

— Кралят е мъртъв — каза той. — Но принцеса Лирна е жива. Трябва да я намеря.

— Брат… Френтис, нали? — изграчи гвардеецът. — Видях те… с Вълчите бегачи… преди години…

— Да. Брат Френтис. — „Аз съм брат от Шестия орден.“ — А вие, милорд?

— С-Смолен… — Закашля се и по брадичката му пръсна кръв.

— Милорд, раната ви… не мога да…

— Нямай грижа за мен, братко. Потърси я в източното крило… Покоите й са там… — Очите му започнаха да се замъгляват и гвардеецът се усмихна. — Кажи й… беше страхотно да пътувам толкова надалече със… с жената, която обичам…

— Милорд?

Усмивката изчезна от устните на лорд-маршала и лицето му се отпусна в маската на смъртта. Френтис го стисна за рамото, после се изправи, свърна зад ъгъла и хукна по коридора. Можеше само да се надява, че тича в правилната посока, на изток. Тук дворецът беше празен, нямаше трупове, макар че звуците на клането още отекваха по коридорите. Мина покрай широк прозорец и видя пламъци да се издигат над града. Спря, приковал поглед във воларианската флотилия, която изпълваше пристанището. Повече от хиляда кораба, които изплюваха на кейовете товара си от войници, прииждаха и колони от лодки, понесли още войници от корабите, хвърлили котва отвъд стените на пристанището. Войници от Кралската гвардия не се виждаха никъде, само варитаи и свободни мечове, строени в редици и подтичващи в крак по улиците. Нахлуваха в града според добре отработен и отрепетиран план. „Това се подготвя отдавна, любими…“

„Тази нощ Варинсхолд ще падне“ — осъзна Френтис, откъсна погледа си от страшната гледка и хукна отново. Щеше да намери принцесата и да я изведе някак от града. Оттам щеше да отиде в Дома на ордена и да ги предупреди за нападението.

На влизане в източното крило попадна на още трупове. Тесен вътрешен двор делеше крилото от централния дворец, няколко трупа се валяха сред розите и цъфналите череши. От входа към крилото долетяха звуци на битка, някой крещеше заплахи на непознат за Френтис език. Гласът беше женски.

Френтис хукна натам и завари четирима куритаи да се бият с висока татуирана жена, която въртеше копие като истински майстор. Един от противниците й вече лежеше на земята, втори получи дълбока рана в бедрото, когато пристъпи непредпазливо напред за атака. „Лонаки“, осъзна Френтис, навързал множеството й татуировки и неразбираемия език, на който жената ругаеше противниците си. Зад нея клечеше длъгнест младеж, стиснал дълъг меч, и зяпаше нерешително мелето. „Цяло чудо е, че не е избягал“, помисли си Френтис.

Уби ранения куритай с един удар във врата, прониза друг в гърба, парира атаката на третия и отстъпи назад да направи място на татуираната, която го прониза в корема. Жената довърши ранения със силен удар по врата и се завъртя към Френтис, копието й насочено за атака.

— Кой си ти? — попита грубо тя на езика на Кралството.

— Брат от Шестия орден — отвърна Френтис. — Търся принцеса Лирна.

— Не носиш плащ — каза тя, присвила с подозрение очи.

— Брат Френтис? — обади се длъгнестият младеж и пристъпи напред. — Наистина ли си ти?

— Да, аз съм — каза Френтис. — Принцесата тук ли е?

Лонакската жена сведе копието си, макар още да го гледаше с подозрение.

— Това място е пълно с измама — каза тя на момчето. — Не бързай да се доверяваш никому.

— Това е брат Френтис — каза момчето. — А и нали видя какво направи току-що? Ако не можем да вярваме на него, на кого тогава?

— Принцесата — повтори Френтис.

— Не е тук — каза момчето. — Не сме я виждали, откакто отиде да се срещне с краля. Аз съм Арендил, а това е Давока.

— Далече си от планините — подхвърли Френтис на лонакската жена.

— Аз съм посланик — отвърна тя. — Какво става тук?

— Кралят е мъртъв, кралицата и децата им — също. Принцеса Лирна избяга, но е тежко ранена. Трябва да я намерим.

Очите на лонакската жена светнаха от гняв и тревога.

— Ранена! Как?

— Изгаряне. Убийцата… владееше огнено умение от Мрачното.

Давока прихвана копието по-здраво.

— И къде е тази убийца?

— Мъртва е. От моята ръка. Нямаме време за това. Воларианска армия се изсипва на пристанището и до няколко часа градът ще падне в ръцете й. — Огледа се. Коридорите на двореца бяха празни. „Няма да я намерим тук.“ — Трябва да се махаме — каза той. — Да стигнем до Дома на ордена.

— Не тръгвам без моята кралица — заяви Давока.

— Ако останеш тук, ще те убият, а нея няма да я откриеш. — Махна към дългия меч в ръцете на младежа. — Можеш ли да използваш това?

Момчето стисна по-здраво дръжката на оръжието и кимна.

— Ами, тогава следващия път го използвай, а недей само да стоиш и да зяпаш.

Тръгна към двора и Арендил го последва, като подтичваше.

— Давока — изсъска през рамо момчето. — Моля те!

Френтис затича към западната стена. Портите сигурно вече бяха във волариански ръце, значи трябваше да намерят друг начин да напуснат града. Стигна стената и погледна назад — Давока все пак го беше последвала. Продължи още петдесетина стъпки покрай стената и най-сетне го откри — плитък канал, пълен със смрадлива вода, която се оттичаше към градската канализация през шахта в основата на стената.

— Много е тясно — каза Арендил, сбърчил нос от миризмата.

Каналът беше висок едва една стъпка, но поне не беше затворен с решетка.

— Съблечи се — каза му Френтис и смъкна ризата през главата си. — Намажи се с лайна. Така ще се промушиш по-лесно.

Загреба мръсотия от канала и я намаза по гърдите и ръцете си. Мушна меча си напред, после легна и пропълзя в стеснението. Каменната зидария на стените ожули кожата му. Раната на хълбока го смъдеше от контакта с мръсотията — възпалението не му мърдаше. Изсумтя за последно и се измъкна от канала, после се наведе и подаде ръка на момчето. То мушна дългия си меч, после се навря на свой ред в тесния канал, като се давеше от вонята. Следваща поред беше Давока, копието й издрънча покрай тях, след миг се появи и главата й. Жената стискаше зъби и извиваше тяло да се промуши през стеснението. Френтис и Арендил я хванаха за ръцете и я издърпаха. Младежът зяпна голите й гърди, нищо че бяха омазани с лайна. Тя го перна отстрани по главата и се наведе да си вземе копието.

— Как ще намерим пътя тук долу? — попита Арендил, като разтриваше слепоочието си.

Френтис се засмя. Не подозираше, че помни какво е да се смееш.

— Лесно. Както човек намира пътя у дома си.

 

 

Канализацията се изливаше в реката и Френтис реши да поемат по най-прекия път натам, по северния ръкав — така щяха да излязат близо до северния път и оттам да се придвижат до Дома на ордена. Накара Давока и Арендил да го изчакат, а той пропълзя по тръбата към реката да огледа северната порта на отсрещния бряг. Караулката при портата вече се охраняваше от варитаи, други патрулираха по стената, имаше и стрелци. Надявал се бе да пропълзят покрай брега и да минат по канала под крепостната стена, но нямаше как да го направят незабелязано, а да преплуват срещу течението беше невъзможно.

— Няма да стане — докладва той, след като се върна при другите. — Превзели са стените.

— Друг път няма ли? — попита Давока.

— Само един. — Този вариант не му харесваше, маршрутът беше труден и щеше да удължи с мили промъкването им към Дома на ордена, но всички други подстъпи със сигурност се охраняваха. Мразеше воларианците, но уважаваше безспорната им ефективност.

— Бил си там — каза Давока, докато Френтис ги водеше на изток през лабиринт от тунели. Газеха през смрадлива вода и Арендил продължаваше да се дави на всяка втора крачка. — Видял си убийцата.

„Очите на краля… звукът, с който се счупи вратът му, като скършен сух плавей…“

— Да.

— И е станало внезапно, без предупреждение? Никой не е можел да го спре?

— Ако можеше, щях лично да го спра.

Пауза, докато Давока търсеше правилните думи.

— Горинът… естеството на убийцата? Името й?

— Воларианка. Не знам как се казва.

Вдигна ръка, чул ехо на звук в тунелите, кратък вик, който секна рязко. Приклекна. Чакаше и се ослушваше. Долови тих шепот, някакви хора спореха, груби гласове, но не можа да различи думите.

Френтис пропълзя напред, като плъзгаше стъпала по пода, за да не разплисква водата. Спря при един ъгъл. Тук гласовете се чуваха по-ясно. Бяха двама, мъже.

— Няма да стоя тука цяла нощ, да знаеш — чу се гърлен шепот, изтънял от отчаяние.

— Ми иди се поразходи навън тогаз — отвърна другият, по-спокойно, но все пак с тревога и страх. — Завържи нови приятелства.

Пауза, после първият промърмори сърдито:

— Трябва да има и нещо по-добро от тая тръба с лайна.

— Няма — каза Френтис и излезе иззад ъгъла.

Двамата мъже, приклекнали в тунела, го зяпнаха, после скочиха на крака. По-дребният, с обръсната глава и златна обица, държеше кинжал с дълго острие. Другият, едър мъж с рошава тъмна коса, размаха тоягата си към Френтис.

— Кой си ти бе? — попита едрият.

— Брат от Шестия орден.

— Да бе, а къде ти е плащът? — Едрият тръгна напред, вдигнал заплашително тоягата си, но бързо-бързо спря, когато върхът на късия меч на Френтис цъфна под брадичката му.

— Това достатъчно доказателство ли е? — попита Френтис.

По-дребният, изглежда, се канеше да се намеси, но после видя Давока да се приближава с копие в ръце.

— Нищо лично, братко — каза той, прибра кинжала под колана си и вдигна ръце. — Аз съм Улвен, а този добър човек го знаят като Мечока, заради косата му. Ний сме просто две честни души, дето дирят избавление.

— Сериозно? — Френтис кривна глава, взрян в страховитата мутра на по-едрия. — Когато този тип събираше данък за Едноокия, му викаха Греблото, а на теб ти викаха Плъха, понеже си изключително надежден.

По-дребният се дръпна назад и присви очи.

— Познавам ли те, братко?

— Когато ме наритваше, ми викаше торба с лайна. Ако помня добре, в нощта, когато дадох името на Едноокия, ти беше точно зад него.

— Френтис — прошепна онзи, отчасти с изумление, но повече със страх.

— Брат Френтис — поправи го той.

Плъха преглътна и хвърли поглед през рамо, готов да си плюе на петите.

— Това… беше много отдавна, братко.

Често си бе мечтал за отмъщение, за шанс да си върне за побоищата и откраднатата плячка. Би било съвсем лесно да го убие, все пак беше натрупал завидна практика в убийствата.

— Едноокия обвини нас, между другото — продължи Плъха, като бавно отстъпваше назад. — Че не сме те видели оная нощ. Наложи се да избягаме от града, години наред живяхме като последни просяци.

— Колко жалко. — Френтис се вгледа в очите на Греблото и видя там само страх, като при разбойника в пустинята или първия помощник на контрабандиста…

— Тръгнали сме към пристанището — каза той, дръпна меча си и тръгна напред покрай Плъха, който побърза да му направи път. — Може да дойдете с нас, но чуя ли и една нахална дума от тебе или от Греблото, с вас е свършено. Ясно?

 

 

Близо час газиха през мръсотията, преди да стигнат до тръбата, която стърчеше от стената на пристанището. Звуците от падането на Варинсхолд стигаха до тях през канавките, писъци и викове, рев на пожари, трясък на сринати стени. От време на време чуваха трясък на стомана и гневни викове… последвани от писъците на победените.

— Леле! — изохка Плъха, вдигнал поглед към кръвта, която капеше от една шахта в тавана на тунела. — Не вярвах, че някога ще ми стане жал за градската стража.

Френтис надникна през края на тръбата и видя волариански кораби, струпани около кейовете на пристанището, и други в открити води, които все така бълваха към брега натоварени с войници лодки. Разстоянието до най-близкия кораб беше стотина крачки, никакъв проблем за стрелците на борда, ако имаше такива. Имаше голяма вероятност да ги видят, но друг вариант нямаше, затова им оставаше да се надяват, че стрелците са били изпратени в града.

— Нещо против аз да мина пръв, братко? — писа се доброволец Плъха. — Един вид да ви разчистя пътя?

— Майната ти — отвърна Греблото. — Що па ти да си пръв?

— Защото последният рискува да получи стрела в гърба, затова — каза Френтис. Махна на Арендил да се приближи. — До скалите под тръбата има десет стъпки — каза му. — Отлив е, така че няма да плуваме. Придържай се към скалите и върви на север. Като стигнеш до носа и се скриеш от корабите, ни изчакай. — Кимна на Давока. — Ти тръгваш след него. После вие двамата — добави той, когато Плъха отвори уста да възрази.

Арендил си пое дълбоко дъх, после се мушна в тръбата, пропълзя през нея и се изгуби от поглед. Давока се поколеба за миг, преди да го последва.

— Ако ти умреш? — попита Френтис тя.

— Домът на ордена е на дванайсет мили западно оттук. Намерете северния път и тръгнете по него.

Тя кимна и се мушна в тръбата. Френтис се обърна към Плъха и Греблото — двамата хвърляха ези-тура. Плъха загуби и Греблото се ухили до уши.

— Да ти е сладка стрелата, дребно копеленце такова — каза той и се навря с мъка в тръбата.

— Тоя тлъст задник ще задръсти тръбата — изръмжа Плъха, когато Греблото се забави. Накрая, с много мъка, едрият мъж изпълзя до края и изчезна от поглед. След миг до слуха им стигна приглушената му псувня при приземяването след скока.

Плъха не чака да го подканят — мушна се в тръбата, пропълзя за секунди и скочи. Френтис го последва, подаде глава навън и вдиша жадно чистия морски въздух. Измъкна се и скочи долу на скалите, стъпалата му се хлъзнаха по мокрия камък, но той все пак запази равновесие. Видя Греблото да се мъкне към носа, Плъха вече го беше настигнал. Френтис погледна назад към корабите в пристанището — хора тичаха по палубите, но не личеше някой да ги е видял.

Тръгна след останалите, като прескачаше от камък на камък. Когато беше малък, често идваше тук при отлив. Случваше се да намери нещо ценно сред отломките, които морето е оставило сред камънака, но дори да не намереше нищо, пак му беше приятно да прескача от камък на камък. Не просто приятно, а и добро упражнение за придвижването по градските покриви — следващия етап в кариерата му на крадец, който се надяваше да усвои скоро.

— Не ме оставяй, братко — изпухтя Греблото, когато Френтис го настигна.

— Ами побързай тогава. — Френтис застина, когато силен металически трясък прозвуча зад тях. Обърна се, сграбчи Греблото за краката и го натисна на скалите. Нещо отскочи от камъните със силен звън.

— Какво беше това? — ахна Греблото.

— Стрела на балиста — каза Френтис. — Явно са ни видели.

— О, Вяра! — Греблото беше на ръба на сълзите. — О, Вяра, какво ще правим сега?

— Когато бях малък, ми се виждаше много по-смел. — Френтис вдигна глава и видя фенер да грее на носа на най-близкия кораб, неясни сенки се движеха около паякообразната форма на балистата и спокойно навиваха макарата. „Скучно им е и се упражняват върху глупавите бегълци — реши Френтис. — Свободни мечове, не роби.“ — Имаме късмет — каза той на Греблото, изправи се и вдигна ръце.

Едрият мъж го зяпна.

— Какво правиш бе?

— Продължавай напред — нареди Френтис и размаха ръце.

— Какво?

— Бегом! — Балистата издрънча, когато един от членовете на обслужващия я екип удари спусъка. Френтис стоеше неподвижно като статуя. Преброи два удара на сърцето си, после се смъкна на колене. Стрелата мина над главата му и изтрещя някъде сред скалите. Греблото тичаше и ругаеше неспирно.

Гласове долетяха откъм кораба, чу се и доволен смях заради неочакваното развлечение. Френтис се обърна и тръгна бавно към носа, без да поглежда назад. Балистата беше страховито оръжие, но не беше лък, а и тези мъже със сигурност не бяха толкова умели като добре обучен екип от роби.

Наведе се под още три стрели, преди да стигне до носа. Междувременно Греблото се беше скрил. Френтис спря да помаха на кораба, преди да свърне зад стърчащата канара, с което предизвика хор от разочаровани гласове. Сигурно целият екипаж се беше събрал на носа да позяпа представлението. Френтис събра ръце около устата си като рупор и извика на волариански:

— ПОСМЕЙТЕ СЕ! СКОРО ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕ ТУК!