Антъни Райън
Владетелят на кулата (22)

9.
Вейлин

Останаха с Мечия народ още три седмици, като първите дни бяха посветени на спешното им изхранване с помощта на провизиите, които пристигаха от юг, и месото от лос, което ловните дружинки на еорилите доставяха периодично. Въпреки неочакваното им спасение хората от Мечия народ бяха все така унили, само малкото оцелели деца се разтичаха със смях из лагера, след като най-страшното отмина. Но жертвите на тежкия преход и системното недохранване не спряха с появата на Вейлин — най-слабите и болните, предимно стари хора, починаха въпреки общите усилия на племето и неговите спасители и през първата седмица няколко десетки увити с кожи вързопа бяха оставени в равнината. Мечият народ така постъпваше с покойниците си — не ги погребваше, нито ги изгаряше, а просто ги оставяше на дивата природа, която се грижеше без бавене за всяка мъртва плът.

Вейлин не беше в състояние да произнесе името на шамана, но от виденията бе стигнал до извода, че е свързано с меча свирепост, от една страна, и с големи познания, от друга, затова започна да го нарича Мъдрия мечок. Общуваха предимно чрез видения, но това се оказа твърде изтощително за Вейлин, затова той се зае с помощта на Дарена да научи шамана на езика на Кралството.

— Мечка! — каза старецът и посочи тоягата си, след като Дарена успя да му обясни въпроса си — от какво животно е големият кокал.

— А тези? — попита тя и плъзна пръсти по множеството символи, издялани в костта. — Думи?

Старият шаман се намръщи, видимо изненадан от невежеството й. Вейлин вече се бе досетил, че старецът познава Мрачното много по-добре от тях двамата. Използваше дарбата си щедро, без да показва умора и въпреки преклонната си възраст, а езика на Кралството усвояваше със завидна бързина благодарение на способността си да споделя видения за думите. Ала този път въпросът на Дарена явно наистина го препъна.

— Слово — каза Вейлин и изпя кратка мелодия с усещане за думи, уловени в текст.

— Ааа. — Мъдрия мечок кимна, че разбира, после поклати глава. — Не… думи. — Ръката му се плъзна нежно по безчетните символи върху тоягата. — Сила.

На втората седмица бяха готови да потеглят и Дарена ги поведе на югозапад.

— Има едно заливче на петдесетина мили оттук — обясни тя. — Гората там е богата на дивеч, водата е пълна с риба. Преди много години там е имало поселище, но са го изоставили, защото жилата от син камък се оказала твърде бедна и не оправдавала усилията да се оцелее през зимата. Но тези хора едва ли ще се уплашат от студа.

Докато пътуваха, Вейлин успя да сглоби по-ясна картинка за събитията, прогонили Мечия народ от дома му. Мъдрия мечок му разказа за отколешния им живот в ледовете, за безкрайните им войни с Котешкия народ на запад и търговията с Вълчия народ на север. Животът си течал постарому и без промяна, докато Котешкият народ не станал твърде амбициозен. Нов шаман се бил издигнал сред тях, много силен във властта си над зверовете. След като оглавил племето им, Котешките ставали все по-недоволни и все по-често поглеждали със завист към просторните ловни полета на своите съседи. Не биха могли да ги победят сами, разбира се, без значение колко бойни котки и ястреби-копия отглеждат и обучават за бран, затова потърсили съюз с железните хора, които живеят южно от леда. По традиция на тях се гледало с нещо средно между объркване и презрение, защото целогодишно живеели на едно и също място, затваряли се в домовете си, когато паднел снегът, ценели ги единствено заради железните сечива, които умеели да изработват и които разменяли за животински кожи. Но през последните столетия железните се били променили, навлизали все по-дълбоко на север и не само с намерението да търгуват. Започнали да изчезват деца, говорело се, че ги отвеждат оковани на юг. Мечият народ си отмъстил, разбира се, защото такава била традицията на ледените хора, много железни загубили живота си, но винаги прииждали още и точно тогава шаманът на Котешките хора съзрял възможност да сключи съюз с тях.

— Но вие сте ги победили — каза Вейлин, спомнил си видението за страшния сблъсък между котки и мечки. — Изтласкали сте ги в тези земи, където те са погинали.

— Изгубихме… много мъже — каза Мъдрия мечок. — Много мечки. Твърде много.

Победата им осигурила глътка въздух, нищо повече, при това на висока цена. Когато воларианците нахлули на север, мечите хора били твърде обезкървени, за да им окажат отпор. Вълчият народ избягал на изток, Мечият — на запад и така ледът бил изгубен за тях завинаги.

 

 

Заливчето беше познато като Огледалния пролив заради гладката вода, която отразяваше като в огледало високите гористи хълмове, издигащи се от двете му страни. Дарена ги заведе при бившето миньорско село, от което беше останало порутено ограждение на източния бряг, дървените бараки бяха обрасли с лиани и мъх. Мъдрия мечок му хвърли един поглед, после се обърна към водата и каза:

— Лодки.

— Мога да наредя да докарат няколко — предложи Вейлин, но шаманът поклати глава.

— Прави лодки.

Изчезна в гората с група по-млади мъже и жени и скоро сред дърветата отекна звук на сеч. След няколко часа се върнаха, понесли дървесни стволове от средна големина, и се заеха да им обелят кората. Когато приключиха с това, разцепиха дънерите по дължина с умело прицелени удари с брадва, после се заеха да издълбаят сърцевината и да оформят заоблените части в корпуси. Само след два дни Мечият народ разполагаше с флотилия от десет лодки еднодръвки, а още толкова бяха в процес на подготовка. Вече ловяха риба в залива, предимно треска и сьомга.

Не положиха усилия да стегнат колибите в селото, дори сринаха няколко да ги използват като дърва за огрев. Подслоняваха се в лесно разглобяеми кръгли конструкции, нещо като палатки от клони, покрити с кожи или листа.

— Ние се движим — отговори шаманът, когато Вейлин го попита къде смятат да изградят дома си. — Хората са домът, не мястото.

Първото дете се роди същата нощ, момиченце, износено до термина благодарение решителността на майката и саможертвата на семейството й, което бе гладувало, за да се храни тя. Шаманът излезе от палатката и вдигна високо детето, което се гърчеше в ръцете му. Старецът нададе вик към небето, изрече на висок глас благословията си, ледените хора наскачаха на крака, но мълчаливо, почтително. И тогава Вейлин усети как покровът от отчаяние се вдига от тези хора, видя усмивки на лицата им, сълзи в очите. Може да бяха загубили името си, но още бяха живи, отново бяха живи.

Вейлин си тръгна на следващия ден, след като обеща да се върне отново след два месеца с още провизии, макар че от тях едва ли би имало нужда предвид ловните умения на Мечия народ. Шаманът се усмихваше с искрена благодарност, стисна крепко ръцете на Вейлин за сбогом, но в очите му имаше и сянка на лошо предчувствие.

— Воларианците — каза той. — Няма да спрат.

— Няма да ви намерят тук — каза му Вейлин. — А ако все пак дойдат, ще се сражаваме с тях заедно.

Лицето на шамана се изопна от тъга, видението, което изпрати, беше пропито с дълбоко съжаление: войска, тъмни редици пехота и кавалерия, полазила по замръзнало поле, толкова многобройна, че не можеш я преброи, потеглила на юг към далечно пристанище.

— Не идват… за нас — каза той. — За вас.

 

 

През по-голямата част от деня язди мълчаливо; видението, изпратено му от стареца, продължаваше да го тормози, натрапваше се неканено в мислите му.

— Нарекоха бебето Тъмни очи — каза Дарена, която яздеше до него. — В твоя чест.

Той кимна, но мислите му бяха другаде.

„Шаманът разказва за армия, която е в поход към Кралството, но в кръвната песен не долавям предупреждение, а Волария е на цял океан разстояние.“

— Нямам търпение да се прибера у дома — каза Дарена. — От години не съм прекарвала толкова време на седлото. Боя се, че удобствата на дома са ми влезли под кожата.

— Бих искал да се отбия при приятелите си преди да се върнем в кулата — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

— Ще дойда, милорд. — Помълча миг-два, после се засмя тихичко.

— Милейди?

— Сетих се за нещо, което спомена брат Келан. „Пращат ни войнолюбец“, така рече. А се оказа, че са ни пратили миротворец.

Същата вечер Вейлин седна далече от огъня, където Дарена си правеше компания с капитан Орвен и еорилката, достатъчно далеч да не му пречат гласовете им, и запя. Най-напред откри сестра си: нанасяше бои върху платно в стаята си в кулата, рисуваше пристанището, а корабите и моряците бяха изобразени с обичайната й нечовешка прецизност. Изглеждаше погълната от работата си, доволна, но на Вейлин му стана съвестно, че я вижда сам-самичка.

Следващата беше Рева. Търсеше я за пръв път след раздялата им. Заля го облекчение, че я намира жива и здрава, усмихна се при вида на познатата смръщена физиономия, с която момичето гледаше изпод вежди някаква едра жена със свитък в ръка. Изглежда, се намираха в библиотека, а през прозореца се виждаха близначните кули на алторската катедрала. Странно бе да види Рева с рокля, явно бе странно и за нея, защото пристъпваше нервно от крак на крак, било заради необичайната дреха, било от отегчение. Жената, която се стори позната на Вейлин, й говореше нещо. Рева се навъси, физиономия, която винаги предвещаваше хаплива обида. Но жената само се засмя и посегна към друг свитък.

Кейнис намери на лагер с Кралската гвардия, по време на съвет с другите офицери на Вълчите бегачи. По лицата на всички се четеше напрежение, което Вейлин познаваше добре — бяха лицата на мъже, изпратени на война. „Поредният бунт в Кралството? — зачуди се той с нарастваща тревога. — Или нещо по-лошо?“

Колкото до самия Кейнис, той изглеждаше спокоен, както винаги, и раздаваше заповеди с обичайната си непоколебима увереност. Ала в песента се промъкна скръбна нотка и Вейлин разбра, че горчивите думи, които двамата си бяха разменили при последната им среща, тежат на брат му и до ден-днешен.

Продължи нататък. Вече усещаше пълзящия студ, който скоро щеше да сложи край на песента му, но въпреки това вложи остатъка от силите си да открие Френтис. Както обикновено, уви, усилията му останаха напразни. Песента се изпълни с дисонанси, образите станаха откъслечни, камънаци в някакъв пущинак, горяща къща, кораб, навлизащ в пристанище… Последният образ беше най-силен, макар да трая едва няколко секунди: корабът пореше вълните, корпусът и платната му потъмнели от дълга служба, а мелодията на песента стана зловеща…

Студът го заля, пиеше топлината на тялото му и Вейлин разбра, че е време да спре. Понечи да отвори очи и да прекрати песента, но тя продължи по своя воля, образът пред вътрешния му взор се промени, показа му път през Урлишката гора, млада жена със златна коса яздеше дребно конче начело на кавалерийски полк, висока лонакска жена яздеше до нея. „Лирна…“ Принцесата бе станала още по-красива през изминалите години, а каквито и изпитания да бе преодоляла напоследък, те бяха оставили своя отпечатък, носейки промяна отвъд красотата. В поведението й се долавяше нова лекота, а начинът, по който се смееше с лонакската жена, говореше за искрено приятелство. Освен това острият ум, който бе крила така грижливо преди, сега грееше свободен и ярък в очите й. Тонът на песента премина в по-ниски октави, видението се задържа върху лицето на Лирна, докато то не изпълни цялото му полезрение, а зловещата нотка, появила се при вида на стария кораб, набра сила и скоро прерасна в писък…

Закашля се и усети кръв да пръсва по брадичката му. Лежеше по гръб и се давеше, студът беше толкова силен, че той трепереше от глава до пети.

— Не мърдай, милорд. — Гласът на Дарена беше много тих, ръцете й бяха топли върху лицето му, челото й — свъсено от тревога. — Боя се, че си постъпил глупаво.

 

 

— Докато живях при сеордите, срещнах една жена. Съсухрена и много стара, но всички в племето я почитаха от сърце — каза Дарена и добави нови дърва в огъня. Вейлин седеше досами пламъците, увит в плаща си. Студът беше поотпуснал хватката си, но той още трепереше.

— Усещах дарбата й — продължи Дарена. — И тя усещаше моята. Сеорда не са като нас, те говорят за Мрачното открито, обсъждат го, опитват се да го разберат, макар че истинското разбиране все още убягва и на най-мъдрите сред тях. От нея научих нещо за природата на дарбите, а именно, че колкото по-голяма е дарбата, толкова по-висока цена трябва да се плати. По тази причина тя рядко използваше своята, а нейната дарба наистина беше голяма, защото с всяко посягане към нея смъртта се приближаваше с една крачка по-близо, а старицата искаше да види как внуците й растат. Само веднъж видях как я използва, когато дойде лятото. Пожарите са често явление в голямата гора през летния сезон, дървесината изсъхва и е достатъчна една светкавица да подпали огън, който бързо се разраства. Сеордите не се боят от летните пожари, даже ги смятат за полезни, защото пожарите разреждат гората там, където е станала твърде гъста за лов, а новите дървета, които израстват от пепелищата, са силни и здрави. Но понякога пожарите стават много големи и когато няколко големи пожара се слеят, се ражда огнена преизподня, която унищожава повече, от колкото обновява. А онова лято беше особено горещо. Пожарът се движеше толкова бързо, че нищо не можеше да го надбяга, прескачаше от дърво на дърво като прегладнял звяр, решен да прибави и нас към обяда си. Обгради лагера ни от всички страни, ние се сгушихме в центъра, а братята и сестрите ми подхванаха смъртните си песни. И тогава онази дребничка стара жена пристъпи напред. Не каза заклинания, не размаха ръце в жест, не, просто стоеше и гледаше огъня. А небето… небето стана черно. Задуха студен вятър и донесе дъжд, толкова силен, че ни събори с водите си, такъв порой, че се уплаших да не се удавя. Където водата се срещаше с пламъците, изригваше пара, която покри лагера с гъста мъгла, а когато пороят най-после спря, огънят беше потушен, останали бяха само мокри овъглени стволове и една старица, която лежеше на земята и кървеше така, както ти кървеше преди малко.

Вейлин разтърка ръце да ги стопли, зъбите му тракаха.

— Т-тя оцеля ли?

Дарена се усмихна и кимна.

— Живя още един сезон. Доколкото знам, повече не е използвала дарбата си. Странно е, но в онзи ден лятото свърши, дъждове и вятър прогониха слънцето и жегата и времето се задържа такова, докато есента не донесе златно облекчение. Старицата ми каза, че твърде силно е наклонила везните и щяло да мине време, докато отново се уравновесят. — Дарена протегна ръце към огъня с разперени пръсти да улови топлината. — Нашите дарби сме самите ние, милорд. Те не идват от другаде, те са толкова част от нас, колкото са мислите и усещанията ни, и като всяко друго действие се нуждаят от енергия, от гориво. Енергия, която се изчерпва с употребата, както този огън ще гори, докато от дървата, които го захранват, не остане само пепел. — Дръпна ръката си, лицето й беше сериозно. — Като Първа съветница настоятелно те моля да внимаваш повече за в бъдеще.

— Н-нещо идва — заекна той и стисна зъби, смутен от слабостта си. — Песента ми носи предупреждение.

— Предупреждение за какво?

„Лицето на Лирна… Песента като писък…“

Затвори очи да прогони видението, от страх че песента ще се върне, защото знаеше, че няма да издържи още един куплет.

— Н-не знам. Н-но има един сред надарените, който може и да знае. Живее на м-мястото, което наричат Мрачното свърталище… Казва се Харлик.

 

 

Дарена искаше Вейлин да си почине още ден, но той отказа категорично, покатери се някак на седлото на Пламък, решен да се задържи там, пък било и само с усилия на волята, и в общи линии успя, макар че на няколко пъти капитан Орвен посяга да го прихване, преди да е паднал. Гвардеецът видимо бе притеснен от внезапната слабост на своя лорд, но беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси. Инша ка Форна обаче не страдаше от подобни задръжки и току подхвърляше хапливи въпросчета на Дарена. Вейлин реши, че ще е най-добре да не пита за превод, макар че ако се съдеше по смущението, изопнало лицето на Орвен, капитанът явно беше натрупал завиден запас от еорилски думи в речника си.

По обед втрисането вече бе преминало в голяма степен, а до вечерта бе изчезнало безследно. Същото не се отнасяше за видението, уви, лицето на Лирна все така притегляше влудяващо мислите му като магнит — желязо. Докато беше в плен, никога не я беше търсил с песента си, повече заради безразличие, отколкото заради лоши чувства. Гневът му към нея беше избледнял в онзи ден на линешкото пристанище, но той рядко се замисляше за нея и не изпитваше друго освен предпазливо уважение към острия й ум. Нейната амбиция беше твърде голяма, а престъплението, което споделяха, твърде тежко, за да се породи помежду им обич или приятелство. Ала от време на време бе усещал как песента го дърпа, напява му мотива, който помнеше от последното си видение за нея, когато я бе зърнал да плаче сама, далече от чужди очи. Но Вейлин всеки път пренебрегваше зова на песента си и вместо това съсредоточаваше мислите си върху Френтис или Шерин. И намираше само смътни намеци за него и все по-неясни видения за нея.

„Дали е защото тя е загърбила вече любовта ни?“ — често се питаше Вейлин. Вече знаеше, че песента му има своите ограничения, че може да намира с нея само хора, които познава добре, които са докоснали по някакъв начин душата му, а дори и тогава виденията не винаги бяха ясни. Първото му видение за Шерин беше ярко и ясно, като да погледнеш през добре измито стъкло, стъкло, което ставаше все по-непрозрачно с времето. Когато я зърна за последно, тя стоеше до Ам Лин във вътрешния двор на къща с чудата архитектура и разговаряше с някакъв мъж със семпли дрехи, невъоръжен, но със стойката и излъчването на воин. Мъжът се опитваше да скрие чувствата си към Шерин, но те се четяха ясно в очите му. Вейлин знаеше, че и собственото му лице е изглеждало по същия начин преди време. Видението бе избледняло, оставяйки след себе си горчилка от болка и съжаление. Не я потърси отново близо година, а когато най-после го направи, намери само усещане за чист въздух и голяма височина, сякаш Шерин стоеше на билото на планински връх… Това, както и още нещо — тя беше щастлива.

 

 

Пътуването до мястото, което сестра Вирула бе нарекла Мрачното свърталище, а Дарена наричаше Нериново, отне близо седмица преход през гори и планински склонове. Възползваха се от гостоприемството на няколко селца по пътя, което помогна на Вейлин да си изгради представа за трудностите и предимствата на живота в Пределите.

— Дойдохме на север преди четири години, милорд — каза му един азраелски лодкар с липсващи зъби в Ловенов залив, малко пристанище, което обслужваше мините на четирийсетина мили от Огледален пролив. — От момче работех на баржи по Саламурената, докато лордът на флотата не ме мобилизира за трите ми години под кралския флаг. Половината флота вече я няма, продадоха я да изплатят военния дълг. Свалиха ме на кея с една риза на гърба, хванах се на един товарен кораб като юнга, да си изработя превоза до Пределите. Слязох на брега без пукнат грош, а сега имам жена, син и една трета дял в собствената си баржа.

— Кралството не ти ли липсва? — попита Вейлин.

— Че то какво да ми липсва? Там човек се ражда със съдбата си, тук сам си я кове. А и въздухът. — Лодкарят отметна глава и вдиша дълбоко. — Тука въздухът е по-чист, по-сладък. В Кралството вечно кашлях.

Нериново се намираше на нос, надвиснал над извит като полумесец залив с плаж от бял пясък. Къщите бяха четирийсетина, здрави постройки с дебели каменни зидове, които да пазят от морския вятър. Пристигнаха късно следобед, точно когато поток деца се изля от една голяма сграда. Никъде не се виждаше мисия на Вярата или казарма.

Вейлин се отправи към голямата сграда, където един рус мъж с брада играеше със също толкова русо момченце на пет-шест годинки. Момчето вземаше камъни от една купчинка в краката си, хвърляше ги по русия мъж, а той ги отбиваше с пръчка. Въпреки крехката си възраст момчето хвърляше добре, ударите му бяха бързи и точни, но русият уцелваше всички камъни с безпогрешна прецизност, пръчката му сечеше въздуха неуморно и така, докато не зърна Вейлин — тогава застина на място и извика от болка, когато поредният камък го перна в гърдите.

— Пипнах те, тате! — изписка детето и заскача от вълнение. — Пипнах те! Пипнах те!

Вейлин слезе от коня си на известно разстояние и тръгна към мъжа, който захвърли пръчката и се затича да го прегърне.

— Братко — каза Вейлин.

— Братко — засмя се Норта. — Не е за вярване, но ето че наистина си тук.

Вейлин се дръпна назад, зърнал любопитния поглед на момчето и на други заселници, които бяха спрели да позяпат владетеля на кулата. Кръвната песен надигна радостно глас в присъствието на толкова много Надарени.

— Артис — викна Норта на детето. — Ела да поздравиш чичо си Вейлин.

Момчето го зяпа още няколко секунди, после се поклони несръчно.

— Чичо.

Вейлин отвърна на поклона му и усети как песента утихна за миг. „Момчето няма дарба.“

— Племеннико. Виждам, че умееш да хвърляш, точно като татко си.

— Трябва да го видиш как борави с прашката — каза Норта. Обърна се към Дарена да я посрещне с поклон. — Милейди. Както винаги сте добре дошла.

— Учителю — отвърна тя и се поклони на свой ред.

— Чухме слухове за Ордата — каза Норта. — Хората тук се тревожат.

— Не е Ордата — отвърна Дарена. — Просто гладуващи хора, които търсят убежище. Което владетелят на кулата им осигури.

— Останал си без битка, братко? — попита Норта с пакостлив блясък в очите. — Горчив хап, предполагам.

— Който преглътнах с радост.

Норта спря погледа си върху платнения вързоп, привързан към седлото на Вейлин. Очите му се присвиха, но той не каза нищо по въпроса.

— Хайде, елате. — Обърна се и им махна да го последват, като хвана Артис за ръка. — Села няма търпение да ви види.

Завариха Села да простира чаршафи на въже, прикрепено към стената на едноетажна къща. Наблизо момиченце на три-четири години седеше на гърба на гигантска котка, която обикаляше напред-назад, детето подскачаше на гърба й и се заливаше от смях. Конете се размърдаха неспокойно, когато котката оголи острите си зъби. Дарена се смъкна от своя, а Вейлин нареди на Орвен да направи лагер в покрайнините на селото.

Села се приближи към него с широка усмивка и докосна ръцете му за добре дошъл. Носеше ръкавици. Беше точно толкова прекрасна, колкото я помнеше, макар и доста по-бременна оттогава, вятърът развяваше роклята й около наедрелия корем. „Близнаци — каза му с ръце тя, усетила погледа му. — Момче и момиче. Момчето ще се казва Вейлин.“

— О, не му причинявай това — каза той и стисна ръката й.

„Името ти е добро, благословия, а не проклятие.“ Протегна ръка на Дарена, която пристъпи да я стисне.

— Мина твърде дълго време.

Снежинка се приближи безшумно, пораснала до пълния си ръст след последната им среща в разрушения град. Притисна голямата си глава в хълбока на Вейлин и замърка със звук като от далечна гръмотевица, когато той зарови гальовно ръка в козината й. Момиченцето на гърба й гледаше Вейлин любопитно. Кръвната песен реагира моментално, внезапен порой от образи изпълни главата му — играчки и сладкиши, смях и сълзи… Той изсумтя и примигна смутено.

Села плесна с ръце и образите се стопиха. Размаха пръст на детето и то се понацупи. „Извинявай — каза му Села с ръце. — Това е нейният начин да те поздрави. Още не разбира, че не всички могат да правят като нея.“

Вейлин клекна, така че очите им — неговите и на детето — да са на едно ниво.

— Аз съм твоят чичо Вейлин — каза той. — А ти коя си?

Шепот в ума му, тих и срамежлив. „Лорен.“

Села плесна от ново с ръце, детето се намръщи и каза нацупено:

— Лорен.

— Радвам се да се запознаем, Лорен.

— Сънувах един сън — каза момиченцето с широка усмивка. — Видях те на един плаж, беше нощ и ти убиваше някакъв човек с брадва.

Села я хвана за ръката, издърпа я от гърба на котката и я поведе към къщата, като с другата си ръка правеше знака за храна.

— Не си го слагай на сърцето — каза Норта. — Да знаеш мен как ме сънува…

 

 

Села ги гости с рибен пай и подлютени с чесън картофи, докато Норта разказваше за пътуването им от разрушения град до Пределите.

— Отне ни близо четири месеца и не всички оцеляха.

— Лонаките? — попита Вейлин.

— Не, колкото и да е странно, те изобщо не ни закачаха. Измъчи ни студът. Зимата дойде рано и ни настигна в равнините. Ако не бяха еорилите, щяхме да умрем от глад. Надарените могат да правят много неща, но не и да измагьосват храна от въздуха. Еорилите ни хранеха и ни заведоха при кулата, където граничен лорд Ал Мирна, благодарение на лейди Дарена, реши да ни даде заселническо право над отдавна изоставеното Нериново.

— Майка ти и сестрите ти? — попита Вейлин.

Лицето на Норта потъмня.

— Мама починала година преди ние да пристигнем, а сестрите ми… — Млъкна и Села стисна ръката му. — Е, да кажем, че не всички могат да се справят със страха си от Мрачното. Да чуеш гласа на невръстната си племенница в главата си, докато тя е още бебе, което не говори, може да е доста стряскащо. Хула е омъжена за един сержант от Северната гвардия, а Керан — за един търговец. Живеят в Северна кула и не се чувстват длъжни да ни идват на гости.

Вейлин изчака да приключи с яденето си, преди да зачекне друга тема:

— Харлик още ли е с вас?

— В известен смисъл — отговори Норта. — Живее сам в една колиба на плажа и от тъмно до тъмно пише. Но не дава на никого да зърне написаното. Повечето хора тук уважават желанието му да бъде оставен на мира, с изключение на Плетача. Той разменя кошниците, които плете, срещу храна, и така изхранва и двамата.

Вейлин стана от масата.

— С лейди Дарена трябва да разговаряме с него. Извинете ни.

„Ще нощувате при нас — каза с ръце Села. — Имаме място да ви настаним.“

Къщата определено беше достатъчно голяма да приеме неколцина гости. Норта им бе разказал, че я построил някакъв изгнаник от Алпиранската империя, решен да продължи тамошната традиция на многоженството.

— Ударил една от жените си — бе вметнала Лорен. — Ударил я силно, другите дами се ядосали и го намушкали. — Стисна здраво вилицата си и започна да я забива в завивките на леглото. — Муш! Муш! Муш! — Спря намусено чак когато Села плесна отново с ръце.

— Ще се радвам да остана при вас — каза Вейлин на домакинята и се обърна към Дарена: — Ще се разходим ли до плажа, милейди?

 

 

— Виждала съм битки, горски пожари и душите на лоши хора — каза Дарена, докато вървяха по пясъка към колибата на Харлик. Нощта наближаваше заедно с прилива, а вятърът рошеше косата й. — Но това момиченце ме плаши повече от всички тях, взети заедно.

— Сила като нейната неизменно поражда страх — съгласи се Вейлин. — Колкото повече расте, толкова по-трудно хората ще търпят дарбата й.

— Е, сега поне си има чичо с дарба, който да я защити.

— Така е.

— Откога не си виждал учителя?

— А ти защо го наричаш така?

— Защото самият той използва това име и защото това е занятието му. Всеки ден, с изключение на един, децата се събират в неговото училище. Идват и възрастни, онези, които имат проблем с цифрите и буквите. Той учи всички и ги учи добре. По свой собствен начин той също е Надарен.

Вейлин си спомни колко търпение бе проявил Норта с Дентос преди Изпитанието на познанието, как умееше да укротява Френтис по време на инструкции и колко бързо бе обучил стрелците от Вълчите бегачи. „През всичките тези години е бил учител по сърце. Ако беше останал в ордена, със сигурност щеше да се издигне до инструктор по лъка.“

— За последно се видяхме преди… знам ли, повече от осем години — отговори той на въпроса й. — В разрушения град. Радвам се, че са се установили тук.

— Имаше и такива, които съветваха баща ми да ги отпрати — каза Дарена. — Еорилите разказваха свободно за способностите им и това събуди страховете на хората от Кралството.

— Но той е послушал теб.

— Откровено казано, мисля, че и без мен щеше да им даде позволение да се заселят. Беше човек с голямо и щедро сърце.

Думите й събудиха неканени спомени за Шерин. За щастие вече бяха близо до колибата — паянтова постройка, сглобена от плавей, с покрив от каменни плочи и кюнец вместо комин. Прозорци нямаше, но през полуотворената врата се лееше светлина на свещ. Широкоплещест мъж с елек и голи ръце седеше на пясъка отвън, вятърът рошеше къдравата му руса коса, мускулите му танцуваха, а сръчните му пръсти преплитаха снопове морска трева. На завет край колибата бяха натрупани готови кошници.

— Плетачо — поздрави го Вейлин. — Радвам се да те видя пак.

Широкото красиво лице се вдигна към него с лека усмивка. Сините очи се преместиха от Вейлин към Дарена, примигнаха и бързо се сведоха към плетивото в ръцете му.

— Добре — каза той.

Вратата изскърца и се отвори докрай. На прага стоеше кльощав мъж с дълга пепелявосива коса и враждебно изражение.

— Какво искаш? — обърна се той към Вейлин. Враждебността пролича и в гласа му: може би негодуваше, че са се натресли неканени, или пък още го държеше страхът, който Вейлин му беше внушил при последната им среща.

— Същото като преди, братко — каза Вейлин. — Отговори на трудни въпроси.

Харлик поклати глава и понечи да влезе обратно.

— Нямам отговори за теб. Просто ме остави на…

— Мисля, че твоят аспект не би се съгласил. — Харлик спря насред стъпка и Вейлин продължи: — Срещнах се с него наскоро. Стана дума за теб. Искаш ли да знаеш във връзка с какво?

Библиотекарят въздъхна през зъби и влезе в колибата, като остави вратата отворена. Вейлин се поклони на Дарена.

— Милейди, ще влезем ли?

Колибата на Харлик беше обзаведена простичко, с маса, стол и тясно легло. В единия ъгъл имаше желязна печка, отгоре й къкреше чайник. На масата бяха струпани пергаменти, върху листата се валяха няколко пера, имаше и доста мастилници, повечето празни. Най-интересното нещо в колибата бяха свитъците, подредени покрай отсрещната стена на спретнати купчини от пода до тавана.

— Забравяш ли го? — попита Вейлин. — След като го запишеш?

Харлик тръгна към печката и издаде дрезгав звук, който може да беше и смях.

— Простете, милейди — каза Вейлин. — Пропуснах да ви представя. Това е брат Харлик от Седмия орден, бивш учен от Великата библиотека във Варинсхолд. Братко, това е лейди Дарена Ал Мирна, първа съветница на Северната кула.

Харлик се поклони леко на Дарена.

— Милейди. Моля ви да простите скромния ми дом. Имам гореща вода, искате ли да ви направя чай?

Дарена се поклони на свой ред с любезна усмивка.

— Някой друг път, сър.

— Както искате. — Харлик свали чайника от печката. — И без това е останал колкото за една чашка. — Взе няколко чаени листа от едно глинено гърне, сложи ги в малка порцеланова чаша и ги заля с вряща вода от чайника.

— Твоят аспект ми разказа една история — каза Вейлин. — За гора и мъртво момче.

Ръката на Харлик не трепна, докато разбъркваше чая. Все пак погледна притеснено към Дарена.

— Нямам тайни от тази дама — каза му Вейлин.

Харлик въздъхна и поклати глава.

— Ти си лъжец, милорд. Всички имаме тайни. Подозирам, че дамата има доста свои, а за теб съм сигурен.

„Различен е отпреди — реши Вейлин. — Отървал се е от страховете си. — Погледът му се зарея към свитъците покрай отсрещната стена. — Дали пък не е заради нещо, което е прочел?“

— Кажи ми — продължи Харлик, седна на единствения стол и засърба от чая си. — Аспектът предаде ли ти някакво съобщение за мен? Заповед да отговоря на въпросите ти?

— Не — отговори Вейлин. — Но ми каза, че мисията ти тук не е нито тайна, нито специална. Че си в немилост. Нещо повече, каза, че си жив като по чудо и че това тук — Вейлин обхвана с жест колибата — е твоето наказание. Че си изгнаник.

— Точно като теб. — В гласа на Харлик се бе промъкнала умора. Той остави чашата си настрани и се облегна назад. — Ако си дошъл да си отмъстиш, направи го и да се свършва. Може да съм сбъркал с действията си, но се водех от честни и себеотрицателни намерения.

За пръв път от години Вейлин усети истински гняв да се надига в гърдите му.

— Да си сбъркал? Пратил си наемни убийци да ми видят сметката в Урлишката гора. Но вместо мен те убиха мой брат. Момче на дванайсет години. Отрязали са му главата. Ти беше ли там, когато са го направили? Остана ли да видиш резултатите на своите „себеотрицателни намерения“?

— Милорд — тихо каза Дарена и Вейлин осъзна, че е тръгнал към библиотекаря със стиснати юмруци.

Харлик го гледаше отдолу нагоре, спокойно, без други емоции на лицето освен смътно любопитство.

Вейлин си пое дълбоко дъх, отстъпи назад и отпусна юмруци.

— Знаеш ли за дарбата ми? — попита той, когато бе овладял дишането си достатъчно, за да говори, без да повишава тон.

— Проявления том първи — изрецитира с равен глас Харлик. — Индекс четири, колона едно. Всички известни случаи са наблюдавани сред сеорда, по различно време. Името, използвано от сеорда, се превежда като „песен на кръвта“ или „кръвна песен“. Документирани прояви в Кралството към момента на този запис — нито едно. Всички наблюдавани проявления да бъдат докладвани на аспекта по спешност. — Погледна Вейлин и продължи: — Добавка: документирани проявления в Кралството — едно.

— Кога? — попита Вейлин. — Кога разбра?

— Преди теб, предполагам. Пророчеството беше необичайно еднозначно. „Роден от лечителката и Военачалника“. Кой друг би могъл да е?

— И какво друго научи от въпросното пророчество?

— „Той ще падне пред Онзи, който чака под пустинна луна, и песента му ще бъде отнета от преродено зло.“ — Харлик отпи отново от чая. — Не можех да допусна това.

— Аспектът ми каза, че има и друго пророчество, което не е толкова песимистично и което ти си пренебрегнал.

— Всички се изправяме пред избор. Някои решения са по-трудни от други.

— И си наел убийци, така че пророчеството да не се сбъдне.

— И как по-точно съм ги наел? Един учен във Великата библиотека не поддържа необходимите за това връзки, а и знаех, че аспектът няма да погледне с добро око на това. Ала в хода на проучването си попаднах на заинтересувана страна, която имаше широки познания по тези въпроси. Подозирам, че първият министър на един крал често, пък макар и неохотно, си мърси ръцете с неприятни задачи.

„Първият министър на един крал…“

— Артис Ал Сендал. Бащата на Норта е наел онези убийци?

— Не се наложи да го увещавам дълго, повярвай ми. Отначало взе уж да се дърпа, но много скоро се преизпълни с ентусиазъм, не на последно място защото така повеляваше дългът му към Кралството. Имаше и друга причина, разбира се — след като Орденът загубеше трагично сина на Военачалника, вече не би имало причина собственият му син да остава там.

— Но когато планът ви се е провалил…

— Положили бяхме гигантски усилия да прикрием участието си, но твоят орден е упорит. Отне им над две години да изровят истината и когато това стана… моят аспект никак не беше доволен. Предполагам, че е било докладвано своевременно и на краля и именно това е била причината за екзекуцията на Ал Сендал, а не измислените обвинения в злоупотреби.

Думите на Янус, отпреди години: „Той не крадеше пари, а власт.“ Бяха екзекутирали бащата на Норта, защото си е присвоил правото да убива, право, запазено единствено за краля.

— Имало е и друг в онази нощ — каза той на Харлик. — Убийците говореха за друг. За някого, от когото се страхуваха. Кой беше той?

Ученият пак отпи от чая.

— Не знам за друг. — За пръв път Вейлин долови страх у него, ноздрите на Харлик се разшириха една доловимо, устните му трепнаха… а и в кръвната песен прозвуча фалшива нотка.

— Знаеш за дарбата ми — напомни му Вейлин.

Харлик остави чашата, но не каза нищо. Вейлин усети как юмруците му се свиват отново. Знаеше, че би могъл да изтръгне истината с бой, защото въпреки демонстративното си безразличие Харлик си оставаше страхливец по душа.

— Имало е други — каза той. — Други в Седмия орден, които са споделяли твоето мнение. Не си действал сам. — Шепотът на кръвната песен потвърди заключението му, макар че Харлик продължаваше да мълчи. — Дори сега — каза Вейлин, — след толкова много години, ти все така вярваш в заблудата си. Вярваш, че си постъпил правилно.

— Не — отговори Харлик. — Всички пророчества лъжат. Сега вече го знам. Хората с гадателска дарба обикновено са луди за връзване, загубили са ума си заради виденията, които понасят във въртоп мислите и сънищата им. Не бъдещето виждат, а само негов вариант. А вариантите са безкрайни на брой. Не си ли съгласен? Сега като нищо пред мен можеше да стои някоя зла душа от Отвъдното, присвоила си дарбата ти и издигната до владетел на кулата. Да, съдбата доказа, че съм сгрешил, но съм сгрешил с много малко.

— Не е била съдбата — каза Вейлин. — А кръв, повечето невинна и в голямата си част пролята от моята ръка.

Харлик кимна едва доловимо и погледна Вейлин с примирено очакване.

— Благодаря, че ми позволи да си допия чая, милорд.

Вейлин се изсмя.

— О, не съм дошъл да те убия, братко. Ти си арогантен и нагъл, но можеш да ми бъдеш полезен. А имаш много да се трудиш, за да изкупиш престъпленията си. Считано от днес, те назначавам за архивар на Северната кула. — Обхвана с жест съдържанието на колибата и тръгна към вратата. — Събери си багажа и гледай утре сутрин да си готов за път. Останалото ще го обсъдим, когато стигнем кулата. Милейди?

Дарена се поклони на сащисания Харлик, после излезе след Вейлин.

— Този човек не ми харесва — каза тя, докато вървяха по плажа.

Вейлин хвърли поглед назад към колибата и видя кльощавата фигура на библиотекаря, очертана на прага й.

— Едва ли самият той се харес…

Удари го като с чук — писъкът в песента, юрнал се за пореден път в яростно кресчендо. Вейлин залитна, усети кръв да се стича от носа му. Строполи се на колене в пясъка и писъкът довлече видение… Пламък, всичко е пламък, всичко е болка и ярост… Мъж умира, жена умира, деца умират… А писъкът не млъква… Пламъците се вихрят, събират се, появяват се две тъмни петна, превръщат се в очни кухини, а пламъците — в череп, сетне в лице, съвършено и красиво… И познато… Лирна, нарисувана от огън… Пищяща.