Антъни Райън
Владетелят на кулата (5)

2.
Френтис

Мъжът с бръснатата глава изплю кръв на пясъка, изхъхри за последно и умря с тих стон. Френтис хвърли меча си до трупа и зачака, неподвижен и мълчалив, само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Тази битка беше по-трудна от обичайното — четирима врагове вместо трима или двама. Роби притичаха от тъмните ниши в стената на ямата да почистят, извлякоха труповете и прибраха меча му. Гледаха да стоят на разстояние от Френтис. Понякога убийственият гняв, подклаждан грижливо от надзирателя, не стихваше веднага.

— Забележително — каза някой отгоре. Днес зрителите бяха трима — надзирателят, господарят и някаква жена, която Френтис не беше виждал досега. — Не е за вярване, че е станал още по-добър, Вастир — продължи господарят. — Поздравления.

— Водя се единствено от желанието си да ви служа, съветнико — каза надзирателят с точната доза раболепие. Беше усърден по природа и никога не преиграваше.

— Е? — обърна се господарят към жената до себе си. — Достоен ли е за одобрението на нашия Съюзник?

— Не говоря от името на Съюзника — каза жената. В нейния тон, забеляза Френтис, нямаше и помен от ласкателство, нито от уважение дори. — Дали е достоен за моето одобрение обаче…

Обвързан, Френтис не би могъл да даде израз на изненадата си, нито на друга емоция без изричното разрешение на надзирателя, но все пак трепна невярващо, когато жената скочи в ямата. Стените бяха високи десет стъпки, но тя се приземи с отработена лекота. Облечена беше с официалните одежди на воларианска аристократка, тъмната й коса бе прибрана назад, лицето й притежаваше котешка красота, а очите й грееха заинтригувано, докато измерваше с поглед голото му тяло.

— По-хубав е, отколкото очаквах — измърмори тя. Вдигна глава да погледне надзирателя и повиши глас: — Защо няма белези по лицето?

— Никой никога не е успял да му остави белези, почитаема милейди — извика в отговор Вастир. — Неколцина почти успяха, броят се на пръсти за всичките тези години, но когато дойде при нас, той вече притежаваше завидни умения.

— Притежавал си завидни умения, красавецо? — обърна се жената към Френтис, после се намръщи, подразнена от мълчанието му. — Нека говори — извика тя на надзирателя.

Вастир надникна към Френтис през ръба на ямата и той усети как връзката се разхлабва едва доловимо.

— Е? — подкани го жената.

— Аз съм брат от Шестия орден — каза той.

Жената вдигна вежда, заинтригувана или раздразнена от липсата на почтително обръщение.

— Дано ми простите, почитаема милейди — викна Вастир. — Колкото и наказания да налагаме, той отказва да говори учтиво, а изрично ни предупредиха, че не бива да умира другояче освен в ямата.

Жената махна нетърпеливо с ръка и каза рязко:

— Мечове!

Кратък смут при ръба на ямата — тих спор между господаря и надзирателя, от който Френтис различи думите: „просто го направи, Вастир!“. Още едно кратко забавяне, после в ямата паднаха два къси меча, на пясъка между Френтис и жената.

— Добре — каза делово тя и изхлузи робата от раменете си. Вече беше гола като него. Тялото й беше стройно и атлетично, с ясно очертаните мускули на човек, който тренира усилено от години, и безспорно беше много красиво. Но не извивката на ханша й, нито добре оформените гърди привлякоха вниманието на Френтис, а специфичният рисунък на белезите, които покриваха торса й от шията до слабините, рисунък, който той познаваше отлично и интимно. Бяха огледален образ на собствените му белези, матрицата от увредена тъкан, която Едноокия му беше дарил в подземията под западния квартал, преди братята да го открият.

— Хубави са, нали? — попита жената, видяла какво е привлякло вниманието му. Пристъпи и плъзна нежно ръка по завъртулките на гърдите му. — Ценни дарове, родени в болка. — Разтвори длан и я опря в гърдите му, длан, от която се излъчи топлина. Жената въздъхна със затворени очи, сви леко пръсти и ги заби в кожата му. — Силно — прошепна тя. — Никога не е достатъчно силно.

Отвори очи и отстъпи назад. Топлината на допира изчезна.

— Да видим на какво са те научили в този твой орден — каза тя, наведе се да вземе мечовете и му метна единия. — Освободи го! — нареди на Вастир. — Напълно.

Френтис усети колебанието на надзирателя. За петте години в ямите го бяха освобождавали напълно само веднъж и резултатите бяха катастрофални.

— Почитаема милейди — подхвана Вастир. — Простете неохотата на човек, чието единствено желание е да служи…

— Прави каквото ти казвам, лайно тлъсто! — Жената се усмихна за пръв път, все така впила поглед във Френтис. Свирепа усмивка, нетърпелива.

Миг по-късно волята, приковаваща го като дъските на стегалките, които помнеше така ясно от детството си, изчезна. Внезапният прилив на чувство за свобода беше опияняващ, но не трая дълго.

Жената го нападна, вдигнала меч по съвършено права линия към сърцето му, атака изящна, точна и мълниеносна. Неговият меч литна да посрещне нейния и отклони удара в последния момент. Френтис се завъртя в пирует към стената на ямата, скочи, отблъсна се с крака от скалата, извитият му на дъга гръб прелетя на сантиметри над меча, който разсече въздуха под него, приземи се на ръце в средата на ямата, после скочи на крака.

Жената се засмя доволно и нападна, залагайки този път на отработена серия от пронизващи и посичаща удари. Той си спомни, че и преди с виждал тази атака — от един куритай, когото беше убил преди няколко месеца. Така го обучаваха — всеки път му показваха нови трикове, за да усъвършенстват уменията му. Френтис парира всеки неин удар и отвърна със своя серия, научена от друг учител, когото бе мразил навремето заради жестокостта му, но сега си спомни с признателност.

Жената явно не познаваше тази атака, защото парираше ударите му в последния момент, без изяществото отпреди малко. Той я изтласка към стената на ямата и завърши серията си с фалшив удар между очите, който се превърна в страничен замах към бедрото. Мечовете им звъннаха, когато жената парира.

Френтис отстъпи няколко крачки назад и я погледна в очите. Жената все така се усмихваше. Последният й рипост беше твърде бърз. Невъзможно бърз, в интерес на истината.

— Е, май вече ти привлякох вниманието — каза тя.

Френтис също се усмихна. Правеше го рядко и усети лека болка в мускулите на лицето, които реагираха на тази несвойствена мимика.

— Никога не съм убивал жена — каза той.

Тя се нацупи.

— О, не бъди такъв.

Френтис й обърна гръб и се върна в центъра на ямата. За пръв път му даваха право на избор и той щеше да се възползва от него.

— Това може да се окаже проблем — каза тихо жената и Френтис се досети, че неволно е дала глас на мислите си.

— Почитаема милейди? — извика отгоре Вастир.

— Хвърли ми въже! — извика в отговор тя. — Приключих тук. — Махна към Френтис. — Този става за представленията.

— О, да, ще е гвоздеят на програмата в празненствата по случай победата — каза господарят. Облекчението в гласа му се стори странно на Френтис.

— Така е, дълбоко почитаеми — съгласи се Вастир, повлякъл въжена стълба към ръба на ямата. — Бих изпаднал в отчаяние, ако усилията ми отидеха на…

Късият меч на Френтис го прониза в шията, сряза кръвоносни съдове, прекъсна гръбнака и върхът му щръкна от тила, в основата на черепа. Вастир залитна опулен, едновременно ужасѐн и объркан, кръв бликаше от раната и от устата му, после политна напред и се стовари с неприятен звук върху пясъка в ямата.

Френтис изправи рамене и се обърна към жената. Сега вече щяха да го убият — колкото и висока да беше цената му, подобно престъпление не можеше да бъде простено. Само дето усмивката на жената се беше върнала, видя с изумление той.

— Да ти кажа, Арклев — подвикна тя към господаря, който зяпаше невярващо Френтис, — изглежда, си промених мнението.

 

 

Жената тъкмо се бе изкатерила по въжената стълба, когато връзката се върна — стегна го така силно и неочаквано, че Френтис загуби равновесие и се строполи на пясъка, а белезите му пламнаха в агония. Вдигна глава и я видя да се усмихва. Усмихваше се и потриваше пръсти, което го подсети за топлината на допира й отпреди малко. „Тя го прави — осъзна той. — Тя ме държи сега!“

Не я изпусна от поглед, докато тя не се оттегли със смях, а след още няколко мъчителни секунди оковите, които стягаха ума му, се стопиха. Господарят се задържа още миг-два край ръба на ямата, слабото му лице изопнато допълнително от страх и гняв, контролирани, но все пак осезаеми за човек, който умее да чете лицата на противниците си.

— Кралството ти ще си плати, задето ти не умря днес, робе — каза господарят. А после изчезна от погледа му и Френтис реши, че едва ли ще го види някога отново. Жалко, защото се бе надявал да изпрати и него в Отвъдното да прави компания на Вастир.

Вратите в нишите се отваряха с трясък и той скочи на крака. Появиха се робите, ала придружени този път от взвод варитаи. Войниците го обградиха с насочени копия, докато робите си свършат работата — извлякоха тлъстия труп на надзирателя, заравниха с гребла окървавения пясък и изчезнаха там, откъдето бяха дошли. Френтис не знаеше какво има от другата страна на вратите в нишите, не искаше и да знае, предвид стоновете на болка и тежък труд, които долитаха оттам нощем.

Един от варитайските войници пристъпи напред мълчаливо — те винаги мълчаха като риби — и остави голям пакет в средата на ямата. След това войниците се изнизаха в колона по един и затвориха вратата.

Френтис отиде при пакета. След битка винаги му оставяха храна. Най-често голяма паница с изненадващо вкусна каша, понякога придружена от порция добре изпечено месо. Държаха да се храни добре. Поне в това отношение бяха съвсем същите като Ордена. Днес пакетът съдържаше и други неща обаче. Освен храната имаше дрехи — семпли и удобни туника и панталон на волариански свободен гражданин, боядисани в синьо. Синият цвят означаваше, че има статут на пътник и му е позволено да се придвижва между провинциите. Имаше също здрави ботуши, кожен колан и наметало от плътен памук.

Френтис разглеждаше дрехите и си мислеше за случилото се преди малко. Как бяха пламнали белезите му. „Къде ще ме отведе тя? — запита се той и сякаш студен юмрук стисна сърцето му. — Какво ще поиска от мен?“

 

 

На сутринта спуснаха въжена стълба в ямата. Облякъл бе новите си дрехи, но не можеше да свикне с допира на материята до кожата си след като години наред го бяха държали гол. Белезите го сърбяха. Покатери се по стълбата без колебание, дори не му хрумна да погледне назад и да се сбогува с ямата, която от пет години беше единственият му дом. Пет години, които би предпочел да забрави, макар да знаеше, че ще носи със себе си спомена за всяка битка и всяка смърт, докато е жив.

Жената го чакаше. Сама, без охрана; нямаше нужда от охрана. Без коприни този път, вместо тях скромна рокля на свободна гражданка от средна ръка, сива на цвят. Познанията му за тази земя и нейните порядки бяха оскъдни, ограничени до малкото, което беше научил по пътя насам, след като го бяха заловили в Унтеш, плюс откъслечната информация, извлечена от дочутите разговори между господаря и надзирателя. Знаеше, че сивото е белег за заможност, или най-малкото за собственост, най-вече над роби, но също над земя и добитък. Когато един свободен воларианец натрупаше достатъчно собственост, хиляда роби или други активи със същата стойност, получаваше разрешение да носи черно. Само най-богатите воларианци носеха червено, като господаря.

— Дано си поспал — каза тя. — Чака ни дълъг път.

Още беше обвързан, но усещаше връзката бегло, като лек гъдел по белезите. Не би могъл да стегне новия си колан около врата й и да я удуши, но имаше достатъчно свобода да се огледа. Ямите бяха навсякъде около тях, стотина, ако не и повече, всяка трийсет стъпки в диаметър и десет стъпки дълбока, изкопани в широко скалисто плато, което приличаше на пчелна пита, цялото прорязано от тунели и кухини. От някои ями долитаха звуци на битка, от други — на изтезания, писъци и викове се издигаха в сутрешния въздух, надзиратели обикаляха около ямите и направляваха случващото се вътре, било то обучение или наказание.

— Мъчно ти е, че се махаш? — попита жената.

Оставила му бе достатъчно свобода да говори, но той предпочете да замълчи.

Гняв затъмни погледа й; явно се чудеше дали да не го накаже отново през връзката, да подпали белезите му като преди. Той отвърна на погледа й, без да каже и дума.

За негова изненада жената се засмя.

— Много отдавна не съм имала интересна играчка като теб. Хайде, хубавецо. — Обърна се и тръгна по ръба на платото. То се издигаше над пустинята Вакеш като остров в море от пясък, а когато слънцето се издигнеше в зенита си по обед, на повърхността ставаше толкова горещо, че дори надзирателите бягаха на сянка. Керванските маршрути пресичаха равнината от запад и север. Беше се постарал да запомни всичко това, когато го доведоха тук, когато все още хранеше надеждата, че един ден ще успее да избяга.

Жената го отведе при стъпалата, изсечени като серпантини в западната стена на платото. Спускането им отне почти час. Долу ги чакаше роб с четири коня, два оседлани за езда, два — товарни. Жената взе юздите от роба и го освободи с жест.

— Аз съм овдовяла земевладелка от провинция Ескетия — уведоми тя Френтис. — Пътувам по работа до Миртеск. Ти си моят пътен ескорт, наела съм те да ме заведеш жива, здрава и с неопетнена репутация до крайната цел.

Натовари го с грижата за товарните коне и се метна на по-високия от ездитните, сива кобила, която очевидно я познаваше, защото изпръхтя доволно, когато жената я потупа по врата. Роклята й беше срязана отстрани, така че да язди по мъжки, обкрачила седлото. Голите й бедра изглеждаха бронзови под светлината на утрото. Френтис отклони поглед и се зае с товарните животни.

Товарът им се състоеше предимно от храна и вода, достатъчни, прие той, да им стигнат до Миртеск. Животните бяха добре гледани, не личеше да страдат от нещо, което да ги повали насред пустинята, подковите им бяха широки, но тънки, подходящи за пътуване в пясъка. Спомни си как Алпиранската пустиня беше измъчила конете на разузнавателния му отряд почти до смърт и как накрая се бяха принудили да изкопират номерата, използвани от имперската кавалерия, за да спасят животните си. Спомените за Алпиранската война го навестяваха често и въпреки кръвта, която бяха пролели щедро в обречения си опит да осъществят налудничавата мечта на краля, месеците, които Френтис беше прекарал с Вълчите бегачи, със своите братя, с Вейлин, бяха най-хубавите дни в живота му.

Усети кратко парене в белезите — жената започваше да губи търпение. Френтис затегна каишите на самарите и се метна на своя кон, млад черен жребец. Жребецът беше нервен, пръхтеше и удряше с крак, докато Френтис се настаняваше на седлото. Той се наведе напред, обхвана с длан ухото на жребеца и му зашепна тихо. Животното веднага се успокои и тръгна послушно под натиска на коленете му. Товарните коне поеха след тях.

— Впечатляващо — каза жената и пришпори кобилата. — Виждала съм подобно нещо само няколко пъти досега. Кой те научи?

Гласът й прозвуча заповедно, невидимите му окови се стегнаха едва доловимо.

— Един луд — каза той, спомнил си заговорническата усмивка на инструктор Ренсиал, с която той му сподели тайната на шепота, знание, което не беше предал на останалите новаци в ордена. „Прилича на Мрачното, нали? — добавил бе той и се бе изкискал по своя неприятно пронизителен начин. — Ако знаеха само. Глупаци.“

Не каза друго и жената отпусна юздите на връзката до вече познатия лек гъдел в белезите.

— Ще дойде време — каза тя, докато двамата яздеха рамо до рамо на запад, — когато ще ми разкриеш всичките си тайни, и то по собствено желание.

Ръцете му се свиха в юмруци около юздите, а в гърдите му се надигна вой. Не към жената бе насочена яростта му, а към затвора от белези, защото най-сетне бе осъзнал, че именно те го обвързват, че те са средството, чрез което надзиратели и господари му налагат волята си. Последният дар на Едноокия, окончателното му отмъщение.

 

 

Пътуваха до обед, спряха да починат под малки слънчобрани, докато слънцето напичаше безмилостно пустинята, и поеха отново на път, когато сенките се издължиха, а жегата стана поносима. Спряха при малък оазис. Не бяха първите — куп кервани бяха избрали същото място и се готвеха за нощувка. Френтис напои конете и разположи бивака им в края на временното поселище. Керванджиите изглеждаха весел народ, всичките свободни граждани, повечето, изглежда, се познаваха, разменяха клюки и новини, разказваха приказки и пееха песни за разтуха. Преобладаваха хора в синьо, но тук-там имаше облечени в сиво ветерани с дълги бради и повече коне. Неколцина дойдоха при тях да им предложат стока за продан или да попитат за новини от по-далечните краища на империята. Жената ги облъчваше с чар и дружелюбие, любезно отказваше предложените стоки и споделяше по някоя дребна клюка за делата на Съвета и за последните резултати от Надпреварата с мечове, която явно представляваше особен интерес за тези хора.

— Сините пак ли са загубили? — каза един възрастен мъж в сиво и поклати разочаровано глава. — Цял живот ги подкрепям. Две състояния загубих в облози за тях.

Жената са засмя и лапна една фурма.

— По-добре премини към Зелените, дядо.

Той навъси вежди.

— Един мъж не си сменя отбора, както не си сменя кожата.

След известно време ги оставиха на мира. Приключил със задълженията си, Френтис седна до огъня и се зазяпа в нощното небе. Още през първата му година в ордена инструктор Хутрил го беше научил да чете звездите и Френтис знаеше, че дръжката на Меча сочи на североизток. Ако не беше обвързването, щеше да тръгне натам, към Кралството, нищо че пътят беше дълъг.

— В Алпиранската империя — каза жената, полегнала на едно одеяло и подпряла лакът върху копринена възглавничка, — има хора, които забогатяват, залъгвайки наивни глупаци с поличби, които уж четат по звездите. Ако не се лъжа, вашата вяра не разрешава такива дивотии.

— Звездите са далечни слънца — каза той. — Или така поне твърди Третият орден. Няма как слънце, което се намира толкова далече, да има влияние върху нашите дела.

— Кажи ми, защо уби надзирателя, а не господаря?

— Той беше по-близо, а хвърлянето беше трудно. — Обърна се да я погледне. — А и знаех, че ти лесно ще отклониш ножа ми.

Тя кимна, отпусна се на възглавницата си и затвори очи.

— До водата лагерува един мъж. Облечен е като пътник, косата му е прошарена, на едното си ухо носи сребърна халка. Когато луната изгрее напълно, иди и го убий. В дисагите има отрова, зеленото шишенце. Да не останат никакви следи по трупа. Донеси ми всички писма, които откриеш.

Връзката не му пречеше да говори, но той не попита защо трябва да убие онзи човек. Нямаше смисъл да пита.

 

 

Също като Правоверните, воларианците предаваха своите мъртви на огъня. Керванджиите увиха прошарения в платно, поляха платното с лампено масло и го подпалиха с факла. Никой не каза нищо, не личеше да скърбят за покойника — явно никой не познаваше издъхналия в съня си мъж, научили бяха единствено името от гражданската му табелка. Казваше се Веркал, име често срещано и най-обикновено. Разпродаваха на търг вещите му, докато Френтис и жената потегляха на път.

— Изпратен е бил да ни следи — каза накрая жената. — В случай, че си се питал. Човек на Арклев, предполагам. Изглежда, съветникът е позагубил от ентусиазма си за нашия велик проект. — Не го казваше заради него, досети се Френтис. Вече бе стигнал до извода, че жената обича да мисли на глас, да разговаря сама със себе си. Още една прилика с инструктор Ренсиал.

След пет дни на път най-после зърнаха Джарвенско море, най-голямото вътрешно езеро на територията на империята, както му бе обяснила жената. Отправиха се към малък пристан в плитък залив, крайната точка на керванджийския маршрут, гъмжащ от пътници и животни. Вътрешното море беше голямо и тъмно под безоблачното небе, високи планини издигаха силуети зад омарата по западния бряг. Превозът струваше по пет квадрата на човек, плюс пет кръга за конете.

— Това е истински обир — каза жената на капитана, докато му отброяваше монетите.

— Може да пробвате с плуване, гражданко — отвърна той с насмешлив поклон.

Тя се засмя кратко.

— Бих накарала моя човек да те убие, но бързаме. — Засмя се отново и двамата с Френтис поведоха конете към палубата.

— Когато за пръв път прекосих това море, превозът струваше един квадрат на човек и един кръг на кон — каза по-късно тя, докато робите се потяха над греблата под бича на надзирател. — Но пък оттогава минаха повече от два века.

Това го накара да смръщи вежди. „Два века? Та тя е най-много на трийсет години.“

Жената се ухили, забелязала учудването му, но не каза нищо повече.

Плаването трая почти целия ден, чак привечер зърнаха брега и град Миртеск. Френтис вярваше, че Унтеш е най-големият град на света, но в сравнение с Миртеск Унтеш приличаше на село. Градът се разливаше в голяма долина, безчет къщи от сив гранит се нижеха във всички посоки, високи кули стърчаха тук-там над сивата маса, а жуженето на хиляди гласове прерасна в рев, когато наближиха пристанището. На кея ги чакаше роб.

— Господарке — поздрави той жената с дълбок поклон.

— Това е Хорвек — каза тя на Френтис. — Грозен е, нали?

Носът на Хорвек явно бе чупен и наместван няколко пъти, по-голямата част от лявото му ухо липсваше, а мускулестите му ръце бяха покрити с белези. Но не това забеляза Френтис, а стойката му — изправените рамене, широкия разкрач. Виждал бе такава стойка много пъти в ямата. Този човек беше куритай, убиец като самия него.

— Пратеникът тук ли е? — попита жената.

— Пристигна преди два дни.

— Наляга ли си парцалите?

— Не са докладвани инциденти в града, господарке.

— Това ще се промени, ако престоят му се проточи.

Хорвек хвана юздите на товарните животни, проби си път през навалицата на кея, а след това ги поведе по неведома плетеница от павирани улици, докато най-сетне не спряха на площад, ограден от прилепени една към друга триетажни къщи. В средата на площада имаше малка грижливо окосена морава, а на моравата се възправяше бронзова статуя на конник. Жената се смъкна от седлото, отиде при статуята и вдигна глава да погледне лицето на конника. Той носеше древна броня, бронзът беше позеленял на много места. Френтис не можеше да чете волариански, но ако се съдеше по подробния надпис, гравиран върху постамента на статуята, този човек бе извършил немалко подвизи.

— По главата пак са срали чайки — отбеляза жената.

— Ще наредя да набият робите, господарке — увери я Хорвек.

Тя се обърна и тръгна към триетажната къща срещу статуята. Вратата се отвори пред нея и робиня на средна възраст се поклони дълбоко. Интериорът беше издържан в изящен мрамор и лъскави орнаменти. Големи картини красяха повечето стени, всичките изобразяваха батални сцени, а на няколко от платната Френтис различи човек, чието лице имаше силна прилика с лицето на бронзовия конник отвън.

— Харесва ли ти домът ми? — попита го жената.

Връзката бе достатъчно хлабава и не му забраняваше да говори, но той и този път замълча. Чу как робинята затаи уплашено дъх, но жената само се засмя.

— Подготви банята — каза тя на робинята, после се обърна към красивото стълбище към втория етаж. Принуди през връзката Френтис да я последва и двамата се качиха по стълбите и влязоха в голяма стая. В единия край на дълга маса седеше мъж, облечен в сиво, прехвърлил петдесетте. Пред него имаше блюдо с печено месо и кристална чаша вино. Мъжът, изглежда, познаваше Френтис.

— Позаякнал си, виждам — каза той на езика на Кралството и отпи голяма глътка от кристалната чаша.

Френтис се вгледа в лицето му, но не откри нищо познато. Имаше нещо в гласа му обаче. Не в тона, а в мелодиката на речта. Освен това непознатият говореше езика на Кралството без следа от волариански акцент.

— Нашият млад приятел пет години е бил в ямите — каза жената на волариански. Приседна на плота на масата, издърпа ниските ботуши, които бе носила в пустинята, и почна да масажира стъпалата си. — Дори куритаите рядко оцеляват повече от една.

— Те нямат закалката на Шестия орден, нали така, Френтис? — Мъжът му намигна и това, също като гласа, му се стори познато.

Жената се вгледа в човека със сивите дрехи.

— Това е по-старо от предишното. Как се казва?

— Карел Теклар, търговец на вино средна ръка с тлъста съпруга и пет отвратителни дечица. От два дни само това правя — пердаша на воля хулиганчетата.

— Дарът?

Мъжът вдигна рамене.

— Незначително гадателско умение, което не е подозирал, че притежава. Макар винаги да се е чудил защо толкова му върви на карти.

— Не е голяма загуба, значи.

— Да — кимна мъжът, изправи се и тръгна към Френтис. Ъгълът, под който кривна главата си, докато го измерваше с поглед, беше влудяващо познат. — Е, какво точно стана в Унтеш, братко? Винаги съм се чудил.

Френтис запази мълчание, поне докато жената не го жегна през връзката да отговори.

— Съветник Арклев Ентрил дойде да преговаря с принц Малциус, след като алпиранците започнаха обсадата, дойде с поздрави и предложения за търговия с Воларианската империя. Претърсих го за оръжия, а той ми стисна ръката. Когато алпиранците удариха здраво стените при последния си щурм, той ме обвърза с волята си и ме принуди да изоставя принца. Изтичах на пристанището и се качих на кораба му.

— Сигурно много те е заболяло — каза мъжът. — Да ти отнемат възможността за геройска саможертва. Поредната история, която инструктор Грейлин да разказва на новаците.

Ставаше все по-объркано. „Как е възможно да знае такива подробности?“

— Не си го слагай на сърцето. — Мъжът му обърна гръб и плъзна поглед из стаята, като го задържа върху рафтовете с оръжия покрай стените. — Малциус оцеля и се върна да управлява Кралството, макар че не се справя с това и наполовина толкова добре, колкото прочутия си баща. Доколкото знам.

— Малциус видя ли те да бягаш? — попита жената.

Френтис поклати глава.

— Аз командвах южния фланг, той — центъра. — „Избягах и оставих двеста добри мъже да умрат — помисли си той. — Те ме видяха да бягам.“

— Значи, от негова гледна точка — каза мъжът, — храбрият брат Френтис, бивш крадец, превъзпитан, издигнат и прославен от службата си в Шестия орден, е загинал геройски в последния щурм срещу обсадения град. — Спогледа се с жената. — Ще стане.

Тя кимна.

— Списъкът?

Мъжът бръкна под ризата си и й метна сгънат пергамент.

— Не очаквах да е толкова дълъг — каза тя, докато плъзгаше поглед по съдържанието му.

— Е, едва ли ще те затрудни. — Мъжът взе кристалната чаша, отпи глътка вино и примижа, сякаш вкусът не му допадна. — А и ще ти помага този наш смъртоносен пакостник, така че…

„Пакостник.“ Норта му викаше така, Баркус също. Само че Норта беше мъртъв, а Баркус би трябвало да се е прибрал по живо по здраво в Кралството.

— Нещо друго? — попита жената.

— Най-късно след сто дни трябва да си в Южна кула. Стигнеш ли там, ще те намерят. Ще се изкушиш да убиеш пратеника. Важно е да не го правиш. Кажи му, че само васалният лорд няма да е достатъчен. Курвата също трябва да умре. Предполагам, че ще има някаква информация за нашия отколешен враг, някаква стратегия как да го убием или поне да го направим уязвим, нещо такова. Детайлите са неясни. Извън това… — Допи виното. Челото му лъщеше от пот, забеляза Френтис. — Само обичайното, вечна болка, ако се провалиш, и така нататък. Чувала си го и преди.

— Никога не е проявявал особена оригиналност в заплахите си. — Жената се смъкна от масата и отиде при една лавица с тънки мечове над камината. — Някакви предпочитания?

Мъжът перна с нокът кристалната чаша, чу се остър звън. Усмихна се на жената.

— Съжалявам, че те разочаровах. — Изпусна чашата на пода, кристалът се пръсна на парчета, а мъжът се отпусна като чувал на стола си, лицето му лъщеше от пот. Погледът му се замъгли, после се фокусира отново за миг, попаднал върху Френтис. — Поздрави ги от мен, братко. Най-вече Вейлин.

„Вейлин.“ Френтис пламна, стегнат рязко в оковите на връзката, прикован до степен на неподвижност. Искаше да се хвърли върху непознатия, да измъкне истината от него, но можеше единствено да беснее вкаменен и да го гледа. Мъжът се ухили за последно.

— Помниш ли онази последна битка, бандата разбойници? Зимата преди да започне войната? — попита той, гласът му бе спаднал до шепот. — Кръвта грееше като рубини на снега. Хубав ден беше…

Очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха безжизнени, малко след това гърдите му спряха да се надигат.

— Така — каза жената и се изхлузи от дрехите си. — Време е за баня, не мислиш ли?