Антъни Райън
Владетелят на кулата (35)

1.
Вейлин

Красотата на гората се разкриваше денем, слънцето рисуваше менящо се платно от потънали в шарена сянка поляни и гигантски древни дървета, ромонящи ручеи, които припкаха към плитки водопади или бистри вирове. Вейлин усещаше как страховете на хората му позатихват, надвити от девственото великолепие на гората, прозвучаха дори маршови песни, макар че нерядко вулгарният им текст се усещаше странно и не на място тук, като ругатня, прошепната в алпирански храм. Кръвната песен не бе замлъкнала и за миг, откакто навлязоха в гората, звучеше тихо и напевно, ала носеше и мрачни обертонове, не в знак на предупреждение, а на респект. „Толкова е стара — дивеше се той. — Много по-стара от хората, които я почитат.“

На четвъртия ден Хера Дракил каза, че са преполовили пътя, защото минавали през най-тесния участък на гората между Кралството и Пределите. Вейлин се бе отказал от опитите си да прецени колко точно сеорди пътуват с тях, а да пита водача си нямаше смисъл, защото сеордата не познаваше значението на числата.

— Много — бе отговорил на въпроса му мъжът с орловия нос. — Много и много.

Макар войниците му да привикваха постепенно с гората, другите му новобранци изобщо не изглеждаха впечатлени от красотите й.

— Още колко остава? — настоятелно попита Лоркан, забравил за обичайните си любезности. Дълбока бръчка се бе врязала през средата на младежкото му чело, а очите му бяха хлътнали в черепа като на човек, измъчван от постоянна болка. Маркен и Кара също бяха изнервени, пристъпваха от крак на крак и не можеха да си намерят място дори сега, докато бяха заети със студената си закуска. Единствен Плетача изглеждаше спокоен, щастлив, че са му дали коноп, с който да се занимава. По някаква причина беше изоставил кошниците и вместо това плетеше стегнато въже, дълго вече три метра и нарастващо на дължина с всеки ден.

— Още само четири дни — отговори Вейлин на Лоркан.

— Вяра, не знам дали ще издържа. — Заразтрива с пръсти слепоочията си. — Вие не го ли усещате, милорд?

— Кое да усещам?

— Тежестта — каза Кара, нарушавайки обичайното си мълчание. — Тежестта на такава велика дарба.

— За чия дарба говориш? — попита Вейлин.

Девойката го погледна така, сякаш се чуди дали не е грешила в страхопочитанието си към него.

— Говоря за гората, лорд Вейлин. Гората си има своя собствена дарба, която покрива всяко дърво, клон и вейка. — Стисна силно ръце и положи усилия да се усмихне. — Е, предполагам, че ще свикнем. По всичко личи, че сеордите я понасят добре.

„Защо те го усещат, а аз — не? — замисли се той по-късно. — Защо не усещам друго, освен че съм добре дошъл тук?“

— Защото гората те приема, защото си добре дошъл тук — каза му Дарена същата вечер след урока по четене. — Познава те, вижда душата ти.

— Говориш така, сякаш гората е жива.

Погледът, с който го удостои, му напомни за начина, по който Кара го бе погледнала по-рано същия ден.

— Разбира се, че е жива. Навсякъде около нас гъмжи от древен живот, на площ от стотици квадратни мили е пълно с живот, който диша, чувства и вижда. Вижда те и видяното му харесва.

— А теб видя ли те? Когато за пръв път си дошла тук?

— Бях дете тогава, когато татко ме намери. Мислех, че е било сън — вълкът, топлината, с която гората ме посрещна. — Замълча и се зае отново с оперението, което прикрепваше на една от стрелите си. Също като сеордите, тя си правеше стрелите сама, ръцете й се движеха с несъзнателна бързина и прецизност. Преди няколко дни Дракил й беше дал лък, почти същия като неговия, но с релефни изображения на пиктограми, които на пръв поглед изглеждаха като недодялани изображения на животни, но погледнати отблизо, притежаваха семпла елегантност. Ако се съдеше по вълнението, с което Дарена прие лъка, този дар криеше голямо значение и за двамата.

— А помниш ли нещо отпреди това? — попита той. — За детството си сред своя народ?

— Лонаките не са моят народ. Помня само няколко думи на техния език. Пазя бегъл спомен за някакво планинско село. Много жени, гръмогласни и готови да те зашамарят за най-дребната простъпка, но и някак мили посвоему. Помня нощ на писъци и кръвопролитие, мисля, че тогава жените са загинали. Имаше някакъв мъж с нож, който вървеше бавно към мен, черен силует на фона на пламъците… после се появи вълкът. Мисля, че той е убил мъжа с ножа, макар че не го помня. Знам, че дойде при мен, легна и аз усетих подтик да се покатеря на гърба му. Бягахме много дълго. Помня как стисках козината му с ръце, а вятърът брулеше лицето ми. Не ме беше страх, напротив. Беше вълнуващо и ми стана тъжно, когато ездата свърши на някакво тъмно място с много дървета. Смъкнах се на земята и той ме благослови — облиза лицето ми и езикът му прогони страха. А после изчезна. На сутринта ме намери татко. По-късно научих, че тогава за пръв път сеордите позволили на марелим сил да влезе в гората, а аз съм била кажи-речи първото нещо, което видял.

От тона й Вейлин се досети, че отдавна е стигнала до извода, който той току-що си беше направил. „Това не е съвпадение. И двамата сме деца на вълка.“

— Колко пъти си го виждала? — попита той.

— Само два пъти, включително в деня, когато дойдохме тук. А ти?

— Четири. — „Макар че може да са били и пет, ако приемем, че тогава е живял в статуя…“ — И всеки път ми спасява живота, така както е спасил теб.

Пръстите й застинаха неподвижни и Вейлин долови внезапния й страх, същото напрежение, което я бе обзело, когато за пръв път се изправиха пред Мъдрия мечок.

— Защо ни спасява? За какво?

— Не знам. Заради това сега може би, заради една война, в която трябва да вземем участие.

— Бях толкова малка, когато вълкът ме благослови, че едва сега си давам сметка какво съм почувствала тогава — усещане за непонятна старост. Вълкът сигурно е виждал безчет дребни вражди между странните двукраки същества без козина, които търчат по земята, безчетни войни. Защо тази да е различна?

Той си спомни какво му беше казал аспект Арлин, когато го попита дали е разумно да подкрепят безумната война на Янус. „Чака ни неминуемо падение, разпад. Не разпад на Кралството като политическо обединение, а пълен разпад, тотално разрушение. Земята ще се изпепели, горите ще станат на пепел, а всички хора, поданиците на Кралството, сеорда и лонаките ще са мъртви. Какво друго можем да направим?“

— Защото тази война е не само за нашия свят, а и за неговия — каза той. — И двамата с теб знаем, че имаме насреща си и друг враг, не само Воларианската империя.

— Затова се налага да търпим и постоянното присъствие на добрия брат. — Дарена погледна към брат Харлик, който разговаряше оживено с Алорнис. Тя явно намираше неизчерпаемия му запас от знания за безкрайно интересен и можеше с часове да му задава въпроси с надеждата, напразна засега, че ще измисли въпрос, на който той не знае отговора.

— Той знае много повече, отколкото споделя — каза Дарена.

— Ще си сподели всичко той — отвърна без колебание Вейлин. — Ако се наложи, ще изстискам от него всеки грам знание, който е скътал в главата си. Ще говори, докато не му пресъхне устата, че и след това.

 

 

На следващия ден до обед пътува с еорилите. Конският народ водеше животните си през дърветата и явно се чувстваше не на място тук, в гората, също като Надарените.

— Тук конете не могат да видят небето — каза Санеш Полтар и погали нежно по главата своя жребец. Ушите на животното потрепваха неспирно, очите му бяха разширени. — Това не им харесва. На мен също.

— Еорилите не са ли добре дошли в гората? — попита Вейлин.

Мъдрост, която вървеше до бойния вожд, се изсмя.

— Ние не идваме тук. Еорилите и сеорда говорят един език, търгуваме с кожи и оръжия, но не сме един народ. Те са от гората, ние — от равнината.

— Еорилите имат ли легенди — попита Вейлин — за времената преди равнините, преди да дойдат марелим сил?

Санеш и Мъдрост се спогледаха развеселено.

— Не е имало време преди равнините — обясни Санеш. — Еорилите винаги са яздили там. И винаги ще яздят. Имало е време, когато сеордите в гората не са били толкова много, така разказват дядовците, които са го чували от своите дядовци. Но за марелим сил не сме били чували, докато не дошли да копаят в хълмовете за камъни.

— Но за сляпата жена знаете? — обърна се Вейлин към Мъдрост.

Двамата еорили се умълчаха моментално; Санеш ускори крачка, повел коня за юздата.

Мъдрост вървеше напред мълчаливо, с мрачно и затворено лице. Когато все пак проговори, направи го неохотно.

— Има един град, разрушен град в покрайнините на лонакските земи. Еорилите не харесват онова място и стоят далече от него, старците разказват, че всеки, който иде там, се връща с кошмари и лудост. Но като малка аз бях много любопитна и нищо чудно, защото любопитството ражда мъдрост, макар че по онова време още не бях спечелила името си. Затова отидох там, сама, и намерих останките на град, който в разцвета си сигурно е бил великолепен. Направих си бивак сред руините и при огъня ми дойде една жена, сеорда с празни очи, което не й пречеше да ме вижда. Поуплаших се, но не твърде много, защото се знае, че сред сеордите се раждат повече Надарени, отколкото сред моя народ. Жената каза, че също като мен е дошла да види руините и цяла нощ двете си разказвахме малкото, което знаехме за онова място. Тя ми показа един камък сред отломките, малък камък, който да носиш с две ръце, съвършен куб с гладка, непокътната повърхност. Попитах я дали го иска за себе си, но тя само поклати глава. Каза, че камъкът бил за мен, и аз го вдигнах.

— Отвел те е някъде — предположи Вейлин, когато старицата отново се умълча.

Мъдрост поклати глава.

— Не. Камъкът ми даде… знание. Много знание наведнъж. Вашия език, езика на лонаките, дори езика на хората, срещу които сме тръгнали сега, и много други. Знам наизуст катехизиса на вашата Вяра и Десетокнижието на Световния отец, знам по име всички алпирански богове и мога да разкажа всички легенди на лонаките. Нямаше разбиране в това, което получих наготово, имаше само знание. И… болеше. Болката беше толкова силна, че припаднах. Когато дойдох на себе си, сляпата жена си беше отишла, но знанието беше останало.

— Значи си Надарена?

Тя поклати глава и въздъхна.

— Прокълната по-скоро. И най-вече озадачена. Онзи съвършен камък, пълен със знание за народите на този свят… Само дето камъкът беше много стар, създаден много преди да се появят езиците, каквито ги говорим сега. Кой го е създал? И защо?

— Камъкът още ли е у теб?

Тя вдигна глава и плъзна поглед по зеления балдахин от клони, несъмнено с надежда да зърне небето.

— Не — каза и се усмихна, съзряла малка синя кръпка над себе си. — Взех един по-тежък камък и го смазах на прах.

 

 

На следващия ден гората започна да се разрежда, между дърветата стана по-широко, а полянките — по-многобройни, макар че според нормалните стандарти, в сравнение с Урлишкия лес например, все още се движеха в гъста гора. Хората се ободриха, по-големите полянки позволяваха повече полкове да спират на бивак заедно, което внушаваше на мъжете чувство за сигурност. Красотите на гората бяха стоплили сърцата на мнозина, но основният страх си оставаше, постоянното усещане, че не им е мястото тук. По-широките пространства позволиха на Вейлин да си създаде представа за истинския брой на сеордите, които ги придружаваха.

— Трябва да са повече от осем хиляди — предположи Норта същата вечер по време на съвета на капитаните.

— Десет хиляди осемстотин седемдесет и двама — уточни брат Холун. — Тоест, това са онези, които успях да преброя. С което общата численост на армията ни достига малко над трийсет хиляди души.

— Чудех се дали не трябва да дадем име на армията си — каза Норта. — Северната армия или нещо такова.

Вейлин погледна капитан Адал и той кимна утвърдително.

— Чувството за принадлежност винаги се отразява добре на бойния дух, милорд.

— Добре тогава — каза Вейлин. — Ще помоля сестра си да ни измисли знаме, нещо подобаващо свирепо. — Погледът му се спря на картата. — Според сеордите до Нилсаел ни остава само един ден път. Капитан Орвен, вземете хората си и огледайте на изток. Капитан Адал, изпратете една рота от Северната гвардия на запад, а друга отведете лично на юг. Искам от вас да ми докладвате без бавене за всяко воларианско подразделение, което засечете в периметър от трийсет мили. — Погледна Дарена. — Ще ни е нужно и по-сериозно разузнаване, разбира се.

— Ще го имате, милорд, още тази нощ.

— Благодаря, милейди. — Отдръпна се от масата и се обърна към всички присъстващи: — Утре сутрин ще извършим подробна инспекция на снаряжението, след което ще навлезем в Кралството в боен ред. Искам от вас да разясните на хората си, че много скоро ще влезем в сражение. Ако все още има кандидат-дезертьори, сега е моментът да си тръгнат. Макар че обратният път през гората е лоша идея.

 

 

— Хубава земя — отбеляза Санеш Полтар, яхнал отново коня си и видимо доволен от тази промяна. Северен Нилсаел наистина сякаш бе създаден за езда, ливади и ниски хълмове се простираха на юг до хоризонта. — Много лосове ли пасат тук?

— Поне аз не знам да има лосове — отговори Вейлин. — Но по̀ на юг се срещат сърни и диви кози.

— Кози — изсумтя с презрение Санеш. — Трябва да одереш десет, за да си опънеш подслон. А от един лос ще направиш два.

Армията излизаше от гората в стегнат ред, редиците се движеха уверено, макар и не съвсем в крак. Десетте пехотни полка напредваха в плътна широка колона, еорилите се движеха по фланговете, а сеорда вървяха най-отзад и изобщо не приличаха на бойно формирование, макар и разделени по кланове. Новото знаме на Северната армия се развяваше в челото на пехотната колона, носено от кмет Ултин, който ревниво го бе опазил от другите кандидат-знаменосци, след като Вейлин му го бе връчил сутринта. Алорнис се бе обърнала за помощ към армейските шивачи, за да реализира проекта си — голям бял ястреб между еорилско копие и сеордска бойна тояга. Под ястреба грееше лазурният овал на син камък.

— Не знам, май се получи твърде опростено — бе казала Алорнис, когато му показа скицата си.

— Когато си имаш работа с войници — успокои я той, — колкото е по-опростено нещо, толкова по-добре.

Вейлин изчака и последните сеорда да се изнижат между дърветата и постоя още миг-два, загледан в гората с надежда да зърне блясъка на две зелени очи. Не видя нищо, само дървета и тъмни сенки, но кръвната песен се размърда и извиси — самотна, неуверена някак, но пропита с достатъчно древна сила, за да му вдъхне надежда.

— Късмет и на теб — отвърна шепнешком Вейлин, преди да обърне Пламък на юг.

 

 

Вървяха в поход на юг още петнайсетина мили, после Вейлин даде заповед армията да спре, да направи лагер и да го обгради с три пъти повече постове от обичайното. Еорилите пришпориха конете си, без да чакат изрична заповед, някои крещяха от радост, опиянени от свободата на откритите пространства. Върнаха се преди да е паднала нощта, носеха и няколко елена, които бяха успели да свалят пътьом. Сеордите бяха направили своя лагер в северния край на общия, така че да са възможно най-близо до гората. Седяха мълчаливи около огньовете си, поправяха стрели и точеха ножове, а на лицата им се четеше мрачно примирение.

Вейлин намери Дарена пред подслона на Хера Дракил, седнала със затворени очи и застинало лице. Сеордският вожд седеше до нея и тревогата на лицето му несъмнено беше огледално изображение на тревогата, изопнала лицето на Вейлин.

— Веднъж едно от нашите деца се изгуби — каза той, когато Вейлин седна край огъня. — Уплашихме се, че го е отвлякла дива котка, Адра Дурал седя по същия начин цяла нощ, а после ме заведе при момчето. Подхлъзнало се на камък в реката и си ударило главичката. Оцеля, но сега не помни и собственото си име.

— Адра Дурал? — попита Вейлин.

— Летящият дух. Как иначе бихме могли да я наречем?

Дарена изстена тихичко и отвори очи, лицето й внезапно се напрегна като на човек, пронизан от леден вятър. Вейлин я наметна с една кожа и тя се премести по-близо до огъня.

— Твърде дълго те нямаше — сгълча я той.

— Много имаше да се види — отвърна тя. — Прав беше за Алтор. Градът още стои, а над стените му ярко грее светла душа.

— А какво има между тях и нас?

— Големи групи воларианци се движат между Азраел и Кумбраел. В Нилсаел са по-малко, но видях войски да се изтеглят от Варинсхолд. В гората северно от града засякох душите на други хора, има и светли сред тях, но и тъмни, някои по-тъмни от душите на воларианците. Останах с усещането, че много хора са загинали там. — Спря да отпие вода от манерката. — Каквото е останало от Кралската гвардия се придвижва на север от Сиви чукари, опитва се да стигне до нилсаелската граница. Три хиляди души приблизително. Душите им тегнат от страх и спомен за поражението. Долових голям брой хора, които наближават откъм западната част на Нилсаел, но вече трябваше да се връщам, затова не научих нищо повече за това кои са или какво планират.

— Направила си повече, отколкото очаквах, милейди.

Откъм източния периметър на лагера прозвуча рог, оповестяващ наближаването на конници, и Вейлин скочи на крака. След миг капитан Адал се появи в галоп, дръпна юздите на коня си и докладва:

— Милорд, намерихме едно село.

 

 

Телата бяха струпани на селския мегдан, съблечени до голо и побелели, сякаш кръвта им е била източена до капка, крайниците им вече се вкочаняваха под хладния утринен въздух. Повечето бяха с прерязани гърла, но по някои имаше следи от оказана съпротива.

— Старци и деца — отбеляза Норта. — Предимно.

— Убиват каквото не могат да продадат — каза Дарена. Гласът й беше овладян, но от очите й се стичаха сълзи при вида на труповете. — Като говедар, който прочиства лошо стадо.

Селото беше претършувано, ценните неща бяха взети, но поне къщите не бяха опожарени. Личеше, че е било хубаво място, с варосани къщички от плет и тръстикови покриви, с вятърна мелница на близкия хълм — крилата й още се въртяха, в неведение за съдбата на онези, които са я построили.

— Направете клада — каза Вейлин на Адал. — Брат Келан да каже молитвата.

— Снежинка е хванала дирята — каза Норта и посочи бойната котка, която клечеше с присвити уши и се взираше на изток, където следите от фургони напускаха селото.

— Вероятно имат цял ден преднина — изтъкна Адал.

— На мен един ден ще ми стигне — отвърна Норта и погледна въпросително Вейлин.

— Какво ще ти трябва?

— Една рота от Северната гвардия би трябвало да е достатъчна, плюс Лоркан.

— Ще дойда и аз, братко. — Вейлин посегна към юздите на Пламък и се метна на седлото. — Ще ми се да видя човека, който не може да бъде видян.

 

 

— Не знам дали ще мога. — Ръцете на Лоркан се тресяха и едва удържаха ножа, очите му грееха в предутринния здрач. — Никога не съм…

Норта сведе леко глава. Вейлин знаеше, че приятелят му се бори със собствената си неохота.

— Молил ли съм те някога за нещо? — обърна се той към младежа. — През всичките години, в които те хранихме, осигурявахме ти покрив над главата, обучавахме те и ти търпяхме капризите, поискана ли ти беше плата?

— Учителю, аз…

— Дай. — Вейлин взе ножа от Лоркан и го пъхна в канията му, после го хвана за острието. — Дръж го по този начин и ги удряй с дръжката, с всичка сила точно под ухото. Ако не паднат след първия удар, фрасни ги отново.

Лоркан се поколеба, после посегна да вземе ножа, обърна се и тръгна към огньовете на воларианския лагер. След няколко крачки спря и се обърна да погледне Норта.

— Учителю, ако загина, кажи на Кара, че… — Не довърши, после изведнъж се усмихна, макар и насила. — Кажи й, че съм се бил като герой. Няма да ти повярва, но току-виж най-после се засмяла.

Продължи напред, тънката му снага чернееше на фона на бледооранжевия хоризонт и изпъкваше ясно, но младежът не правеше никакъв опит да се прикрие. Изминал бе петдесетина крачки, когато Вейлин чу Адал и другите мъже от Северната гвардия да ахват озадачено. Вейлин смръщи вежди, защото самият той не виждаше нищо необикновено — просто млад мъж, който върви през поле.

— Няма да чакаме още дълго, така че бъдете готови. — Норта нагласи стрела на тетивата и тръгна след Лоркан. — Ние ще се погрижим за пленниците. Чуете ли врява, включете се по най-бързия начин.

— Ще го видят — каза Вейлин и кимна след отдалечаващата се сянка на младежа.

— Сериозно? — Норта се усмихна през рамо. — Аз не го виждам. — Тръгна силно приведен напред, Снежинка пое безшумно след него.

— Прав е, милорд — прошепна Адал. — Момчето просто… изчезна.

Скоро хоризонтът потъмня съвсем, а звездите изгряха на безоблачния небосвод, месечината обагри в бледосиньо разлюляната трева.

— Ъъ, милорд? — Вейлин се обърна и видя Адал, който му подаваше меч с дръжката напред, острието бе полегнало по протежение на ръката му до лакътя.

— Не, благодаря, капитане. — Платненият вързоп беше вързан за седлото му, възлите бяха все така стегнати и недокоснати. — Имам чувството, че тази нощ няма да ми трябва.

Скоро долетяха първите писъци, заглушени от воя и ръмженето на бойната котка. Вейлин пришпори Пламък в галоп, мъжете от Северната гвардия последваха примера му и само за броени секунди покриха разстоянието до воларианския лагер. Вейлин дръпна юздите на коня си в центъра на лагера, видял робска хрътка да прелита през въздуха с разкъсано гърло, а Снежинка да се оглежда за следващата си жертва. Сред фургоните лежаха трупове, някои надупчени със стрели, други видимо пострадали от среща с бойната котка на Норта. Шепа воларианци понечиха да атакуват Северната гвардия с бичове и къси мечове, но бързо бяха надвити; някои захвърляха оръжията си и вдигаха ръце с надежда за пощада. Уви, видяното в селото бе изкоренило идеята за пощада от сърцата на северняците.

Откри Норта и Лоркан да освобождават роби от фургоните. Бяха поне стотина, знак, че фургоните са посетили и други села. След като им сваляха оковите, част от пленниците изпадаха в състояние на дива ярост и нападаха първия воларианец, който им попаднеше пред погледа, жив или мъртъв без значение, но повечето само залитаха и се озъртаха объркани. Един от освободените позна Вейлин и моментално се срина на колене разплакан, бълваше благодарности на висок глас и скоро към него се присъединиха още десетина окъсани нещастници. Вейлин слезе от коня и отиде при тях, като вдигна ръце да ги призове към тишина.

— Отговориха ни — каза мъжът, който го беше познал, все така проснат ничком. — Молихме се на Покойните да ви изпратят и ето ви тук.

Вейлин се наведе и го вдигна да стане.

— Никой не ме е изпращал… — започна той, но бързо млъкна при вида на безмерното обожание в очите на мъжа. Междувременно повечето освободени пленници се бяха стълпили наоколо и до един го гледаха втренчено, сякаш е излязъл от сън или легенда. — Кралството е в нужда, затова дойдох — каза им той. — На онези, които решат да останат с мен, мога да предложа единствено война и сражения. Останалите са свободни да си вървят.

— Нямаме работа другаде, милорд, съдбата ни е с вас — каза разплаканият и другите заповтаряха думите му като ехо. Мъжът го хвана за ръцете, освирепял от отчаяние. — Бях с вас в Линеш. Сигурен бях, че няма да ни изоставите. — Останалите пленници стесниха кръга около Вейлин, говореха един през друг и в гласовете им звучеше страхопочитание. — Вие ще ни изведете към свободата… Владетелят на кулата е благословен от Покойните… Въздайте справедливост, милорд… Те убиха децата ми…

— Добре! — Норта се появи сред множеството: пробиваше си път, като разбутваше хората с лъка си. — Дайте малко въздух на негово велико лордство, да ви се не види! Съвсем оглупяхте!

Наложи се Северната гвардия да се намеси, за да измъкне Вейлин от хватката на запленената тълпа. Капитан Адал доведе Пламък и Вейлин се метна на седлото му.

— Заведете ги в лагера — каза той на капитана. — Раздайте оръжия на онези, които поискат.

— И на жените ли, милорд?

Вейлин си спомни смъртоносната ярост, която бе видял в очите на една робиня, която налагаше трупа на воларианец с веригите си.

— И на тях. Онези, които не искат или не могат да се бият, ще се включат в готвенето или ще помагат на брат Келан.

Потегли обратно към лагера в компанията на Норта и Лоркан. Снежинка тичаше пред тях, търкаляше се и играеше в тревата.

— Винаги става такава след лов — обясни Норта.

— Ти… добре ли си, братко? — предпазливо попита Вейлин, забелязал познатия измъчен поглед в очите на Норта.

— Мислех, че този път ще го понеса по-лесно — отговори Норта с крива усмивка. — Но дори с боклуци като тези пак боли, проклето да е.

— Не беше толкова страшно — каза Лоркан и отпи от манерка с вино, която явно бе „освободил“ заедно с робите. Доста заваляше думите, така че тази едва ли му беше първата, реши Вейлин. — Последния го цапнах точно както рекохте, милорд. Фрас-фрас зад ухото. Само дето той не падна като другите, а позалитна и после посегна към меча си. — Младежът надигна отново манерката и Вейлин видя червеникавокафявите петна по ръцете му. — Видя ме. Винаги става така, като докосна някого, вижда ме.

— Само онези, които нямат дарба — каза Вейлин. — За нас, Надарените, си съвсем видим, без значение дали ни докосваш, или не. За останалите просто изчезваш.

— Правилно сте заключили, милорд. — Лоркан се поклони, както седеше на седлото. — Но истината е, че не изчезвам. По-скоро сетивата им ме подминават без внимание, както не забелязваме жуженето на пчела или сянката на птица по земята. Като дете години наред обикалях улиците на Южна кула и крадях необезпокояван. Те гледат към мен, но не ме виждат, затова мога да им открадна всичко, освен ако не ги докосна, само дето сега май трябва да ги убивам, а не само да им гепя кесийката. — Вдигна за пореден път манерката към устните си и отпи голяма глътка, като едва не се катурна от седлото. Наложи се Норта да се пресегне и да го подпре. — Не казвай на Кара, учителю — каза младежът. — Какво съм направил. Не искам тя да знае.

 

 

Походът продължи целия предобед, чак до пладне, когато капитан Орвен се върна с потвърждение на информацията, която бяха получили от Дарена — че от запад се приближава многобройна войска.

— На дванайсет мили от местоположението ни сутринта, милорд — докладва гвардеецът. — Видяхме само прашен облак и неколцина съгледвачи, така че не мога да кажа нищо за числеността им.

Вейлин нареди полковете да образуват фронт по склоновете и през билото на ниско възвишение, с лице на запад; еорилите се разположиха по фланговете, а стрелците на Норта се разтеглиха в хлабава редица на стотина метра пред основната армия. Сеордите бяха приели без спорове ролята си на ариергард и сега клановете им се трупаха около обоза. Вейлин зае позиция в центъра, със Северната гвардия отляво и мъжете на Орвен отдясно, а точно пред него бяха миньорите на кмет Ултин. Дарена беше до него и търпеливо се правеше, че не вижда неодобрителната физиономия на Адал.

Сред редиците почти не се чуваха разговори и това напомни на Вейлин, че затишието преди битка често проявява тенденцията да усмирява езиците. Той седеше на гърба на Пламък и гледаше как прашният облак се издига над хълмовете на запад. Странно, но кръвната песен звучеше кротко и ведро, без нотка на предупреждение. Скоро прашният облак се разсипа на хаотични подразделения от лека пехота, плюс няколко кавалерийски формирования по фланговете. Разтеглиха се в неравна линия на триста крачки разстояние, в центъра на строя им се развя знаме с брадва и колело с шест спици.

— Свалете оръжията! — заповяда Вейлин. — Свободно!

Миньорите се разстъпиха да му отворят място и Вейлин подкара ходом коня си напред, после го пришпори в тръс и вдигна ръка да поздрави мъжа, който яздеше на свой ред към него откъм фронта на нилсаелската войска — човек с изпито лице, обезобразено ляво ухо и късо подстригана коса.

— Дано водите още войска, милорд — каза граф Марвен, — защото, боя се, това съвсем няма да е достатъчно.

 

 

Васален лорд Дарвус Езуа вероятно бе най-старото същество, което Вейлин беше виждал. Седеше на престол с висока облегалка, костеливите му ръце стискаха подлакътниците, а хлътналите му очи дълбаеха в очите на Вейлин по начин, който му напомни за погледа на Янус. Вейлин и Дарена стояха пред него в голяма шатра, опъната в центъра на нилсаелския лагер. От двете страни на престола стояха внуците на васалния лорд — близнаци, които явно бяха положили усилия да се разграничат един от друг с помощта на различна броня и пелерини. Извън тези повърхностни различия обаче двамата бяха еднакво високи, с еднакво руси коси и с напълно еднакви лица, дори мигаха едновременно, забеляза Вейлин. Граф Марвен стоеше в ъгъла на шатрата с непроницаемо лице.

— Тази малка разходка едва не ме уби, между другото — каза васален лорд Дарвус. Гласът му дрезгавееше, но въпреки това звучеше силно и ясно. — Мен, както и нещастниците, на които се падна да ми мъкнат носилката.

— Войната винаги е немилостив господар, милорд — отвърна Вейлин.

— Война, казваш? — Старецът се изкиска. — Какво те навежда на мисълта, че съм тръгнал на война?

— Има нашественици в земята ни. За какво иначе сте събрали войската си?

— Добре е да демонстрираш сила, когато преговаряш. Направих същото, когато превих коляно пред Янус, макар коленете да ме боляха още тогава. Ала въпреки това ме накара да го направя, да му коленича, азраелското му копеленце.

— Правилно ли разбирам, милорд, че смятате да преговаряте с воларианците?

Усети как Дарена застива до него и я потупа успокоително по ръката. Срещите му с Янус го бяха научили как да разговаря с хитри старци. „Този изнася представление, преди да изложи истинската си оферта.“

— И защо не? — отвърна Дарвус. — Дарнел се споразумя с тях и васалството му не пострада.

Вейлин се опита да скрие потреса си. „Васалният лорд на Ренфаел е предател?“

— Не го знаеше, а? — изкиска се отново старецът. — Много дълго те нямаше, момче. Дарнел поведе рицарите си срещу Кралската гвардия. Според моите агенти е получил половината Азраел в замяна и дори вече се разпорежда във Варинсхолд.

— Недостойно е да се следва примерът на един предател, милорд — отвърна Вейлин.

Искрен гняв зачерви сбръчканото лице на Дарвус.

— Моят народ очаква от мен да го защитя и точно това правя от десетилетия. Преглъщал съм какви ли не обиди и унижения, включително от твоите крале.

— Е, воларианците не носят обиди и унижение, вярно. Те носят единствено смърт и робство. Вчера попаднахме на едно от вашите села, старците и децата бяха избити, останалите — взети в робство. Освободихме ги и те се присъединиха към нас, готови да се бият и да умрат, ако трябва, за да извоюват свободата на васалството и на Кралството. Ако ви трябва пример, няма нужда да го търсите, той е под носа ви.

Видя как двамата близнаци се спогледаха като огледални образи един на друг, докато Вейлин обясняваше какво се е случило в селото, видя и как ръцете им стиснаха по-силно дръжките на мечовете. „Не знаят — осъзна Вейлин. — Вярват, че старецът мисли каквото казва.“

— Милорд — каза близнакът отляво. — Във връзка с дискусията ни от тази сутрин…

— Млъкни, Мейзер — прекъсна го троснато старецът. — Ти също, Кейзер. Скъпата ви покойна майчица винаги беше готова да ми даде мъдър съвет, но вие двамата блеете само за война, мечове и коне. — Впери сърдит поглед в младия лорд, докато той не сведе своя. — Майка им се омъжи за прочут ренфаелски рицар — обясни той на Вейлин. — По онова време самият аз имах син, затова не сметнах, че този брак ще представлява проблем, но после младият глупак успя да се убие без време и без да си е осигурил наследник и ето ме сега с тези двамата.

— Ако може да попитам, милорд — каза Вейлин. — Какво всъщност искате? И двамата знаем, че не възнамерявате да се съюзите с врага ни, а аз нямам време за дълги и сложни пазарлъци.

Дарвус се наведе напред в престола си, розовият връх на езика му се стрелна между съсухрените му устни. „Янус беше бухал — помисли си Вейлин. — Този май е змия.“

— Вън! — излая васалният лорд на близнаците. Двамата се поклониха и излязоха от шатрата с пълен синхрон на движенията, дотолкова, че оттеглянето им приличаше на грижливо репетиран танц. — Ти остани, Марвен — добави Дарвус, когато графът понечи да ги последва. — Искам да имам надежден свидетел на тази малка договорка.

Преди да продължи, Дарвус стрелна с поглед Дарена.

— Един от агентите ми неотдавна разговарял с човек от Пределите. Кмет на някакво мразовито миньорско градче, който смятал, че са го обидили незаслужено във връзка с някакво неотдавнашно затруднение.

Вейлин чу как Дарена въздъхва тихичко. „Идис.“

— За жалост онзи тип се напил и паднал във водите на пристанището — продължи Дарвус. — Но преди това споделил на моя агент една интересна историйка.

— Както вече казах, милорд — вметна Вейлин. — Времето ми е малко.

— Злато — бавно изрече старецът, все така загледан в Дарена. — Пазите тайни, милейди. — Наведе се още напред и езикът му отново се стрелна между устните му. — Когато е живял колкото мен, човек научава много и разнообразни уроци и един от тях е, че шансът да се сдобиеш с богатство е като морето, на приливи и отливи, а Нилсаел открай време все последен яхва вълната. Този път няма да стане така. Този път ще получим своя дял.

— Има основателни причини да пазим в тайна тази информация — каза Дарена. — Причини, които касаят не само Пределите, а и вашето васалство.

— Вече не е така — отвърна васалният лорд. — Не и сега, когато толкова много вълци чакат пред вратата ни, а лорд Вейлин така отчаяно се нуждае от още войски.

— Какво искате? — попита Вейлин, чието търпение бързо се изчерпваше.

— Скъпата ми покойница, умна майка на малоумни близнаци, често казваше, че златото е като вода, изтича между пръстите ти. И че не е богат онзи, който копае златото, а онзи, който му продава кирката. — Костеливите пръсти забарабаниха по облегалките на престола. — Цялото злато, добито в Северните предели, трябва да се транспортира до някое от пристанищата на Нилсаел и да се продава там.

— Само толкова? — попита Дарена.

Старецът се усмихна и кривна глава.

— Само толкова, милейди.

„Иска всяка унция добито злато да се продава на негова територия — помисли си Вейлин. — Всеки търговец, който иска да купи злато, ще трябва да идва тук с все писарите и корабите си, несъмнено натоварени със стоки за продан. Само за едно поколение змията ще направи Нилсаел най-богатото васалство в Кралството. Янус щеше да се впечатли.“

— Приемаме условията ви, милорд — каза той на Дарвус. — Следва да бъдат ратифицирани от Короната.

— Короната, викаш? — Старецът се изкиска отново, вдигна костеливата си ръка и посочи с пръст Вейлин. — Останала е само една глава, достойна да я носи, и тя стои пред мен в момента.