Антъни Райън
Владетелят на кулата (21)

8.
Френтис

Десет дни прекараха в пущинака, дълбоко в хълмистите лесове северно от Южна кула, далече от пътищата и вероятните патрулни маршрути. А продължаваха да ги преследват — Южната гвардия покриваше голям периметър около града, издирваше ги с кучета и следотърсачи, принуждаваше ги всеки ден да местят лагера си, да оставят лъжливи следи към кумбраелската граница. Необходимостта да са в постоянно движение не им оставяше време за лов, така че гладуваха, караха на малкото гъби и корени, които намираха по пътя си, а нощем се гушеха един в друг да се топлят, защото не смееха да палят огън.

Жената проговаряше рядко, размишляваше върху провала си, съмнения и несигурност се бяха промъкнали в погледа й. Френтис искаше да намери утеха в тази промяна, да почерпи сила от този признак за слабост, но вместо това съзираше още по-голяма заплаха да къкри в очите й. Вече я познаваше добре, уви, и знаеше, че какъвто и план да обмисля тя, той ще доведе единствено до още по-кървави убийства. Уж мразеше другите, задето почитат измислени богове, но самата тя почиташе убийството със страстта на най-отдадения кумбраелски фанатик.

— Не те виня, любими — каза тя една вечер и това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни. — Не се тревожи за това. Вината е единствено моя, вече го виждам. Любовта ми към теб се е отразила зле на преценката ми, дарът на Ревек е притъпил бдителността ми и в резултат съм допуснала грешката да се мисля за недосегаема. Труден урок, но такива са всички ценни уроци.

На десетия ден намериха стара дърварска колиба, полусрутена и обрасла, но достатъчно закътана да им предложи подслон и прикритие за огън през нощта. Френтис отиде да потърси храна и се върна с обичайния добив от корени и гъби, но и с една пъстърва, която бе уловил с голи ръце в потока наблизо. Изкорми я, уви я в листа и я опече на огъня. Жената изгълта своя дял с вълчи апетит.

— Поредното доказателство, че гладът е най-добрата подправка — каза накрая тя и се усмихна за пръв път от дни.

Френтис дояде мълчаливо своята половина от рибата.

— Тревожиш се — продължи тя и се сгуши до него. — Питаш се кой ще е следващият, когато стигнем във Варинсхолд. Макар че според мен вече знаеш кой ще е.

Явно беше в настроение да говори и това се хареса на Френтис дори по-малко от предишното й мълчание. Би могъл да го каже, защото напоследък жената рядко връзваше езика му — изглежда, намираше известна утеха в редките му думи, дори те да бяха напълно лишени от топлота. „Защо просто не умря в Южна кула?“ — това му идеше да каже, но не го направи. Усещаше, че скоро ще стане нещо, че са близо до осъществяването на каквато там безумна цел обслужваше жената, а вече я познаваше добре и знаеше какво означава това.

— Искаш ли да сключим сделка? — попита той.

Този неочакван въпрос искрено я озадачи.

— Сделка ли, любими?

— Любими — повтори той. — Постоянно ме наричаш така и го мислиш наистина, нали? Живяла си толкова дълго, но никога не си обичала преди мен.

Лицето й се изпразни от изражение, остана само смътна бдителност в погледа. Жената кимна; вероятно очакваше поредната заядлива или пълна с омраза реплика.

— Искаш ме, искаш ме целия — продължи Френтис. — Можеш да ме имаш. Можем да бъдем заедно завинаги или поне докато продължаваш да ме искаш, но повече никога не ме насилвай. Ти няма да ме принуждаваш, а аз няма да се съпротивлявам. Ще се махнем оттук, ще отидем някъде далеч, на някое забравено от хората място. И ще останем там, само аз и ти.

Лицето й остана неподвижно, само устните й потрепваха в ъгълчетата и очите й примигваха от време на време.

— Можеш да четеш чувствата ми — добави Френтис. — Следователно знаеш, че говоря сериозно.

Когато жената най-после отговори, гласът й бе натежал, било от гняв, било от тъга.

— Смяташ, че аз това искам?

— Не, това е което аз ти предлагам.

— В замяна на какво?

— Да спреш. Да не убиваш повече. Да изоставиш каквато там задача те чака във Варинсхолд.

Тя затвори очи и извърна глава, съвършеният й профил грееше ален на фона на пламъците.

— Когато бях млада като теб, познавах единствено омразата. Омраза ярка и великолепна като най-силната любов, от онази омраза, която е като песента на Надарен, толкова силна, че зовът й прехвърля бездната и бива чут от нещо, което също иска да сключи сделка. Аз приех онази сделка, подпечатах я с океан от кръв, затова не мога да приема твоята.

Отвори очи и се обърна да го погледне, а лицето й носеше печата на такава скръб и объркване, че Френтис неволно сведе глава.

— Казваш да отидем на някое забравено място. Но забравени места не съществуват, не и за Съюзника. Единственият ни шанс е да довършим започнатото, да изпълним плана му, не разбираш ли? Да му дадем лелеяния миг на триумф, последния щрих на великата му схема, и едва тогава ще бъдем свободни. А тогава, любими, няма да имаме нужда от забравено място, обещавам ти, няма да е нужно да се крием. Ще му дадем неговата победа, после ще подпалим всичко и ще го опожарим заедно с него.

Той отклони поглед, жената се сгуши още по-плътно до него, положи глава на рамото му и го прегърна през кръста.

— Аз ще те убия — каза той. — Сигурно знаеш това.

Жената го целуна по врата и като никога той не се дръпна с погнуса, макар че можеше да го направи, толкова хлабава беше връзката.

— Направиш ли го, любими — прошепна тя и дъхът й опари врата му, — ще обречеш себе си и всяка жива душа на този свят.

 

 

Криха се още три дни, докато всички признаци, че ги преследват, не изчезнаха, кучешкият лай в гората утихна, вятърът спря да носи миризма на войнишки огньове. Поеха на север, все така избягвайки пътищата и утъпканите пътеки, не смееха дори да откраднат храна от малкото чифлици, покрай които минаваха. Жената постоянно мислеше за задачата си, решена бе да не допусне нов провал. Говореше рядко, не се възползваше от Френтис нощем. Вървяха, спяха, хранеха се с каквото намерят по пътя, и толкоз.

Минаха още две седмици, докато стигнат до равнините и пътя към моста над Саламурената река, и двамата отслабнали и мръсни след дългия преход през горите. Последното, изглежда, допадаше на жената — „избягалите роби рядко са добре охранени“, каза му тя в нощта преди да влязат в столицата. Нощуваха на речния бряг на няколко мили от моста. Нямаха пари, с които да платят таксата за преминаване, а на моста вероятно имаше и стражи, чието внимание не биваше да привличат.

— Срещнали сме се в ямите — обясни му тя. — Двама роби, затворени в една килия, за да се размножат. Аз съм била открадната от семейството си още като момиче, някое свирепо северно племе ще свърши работа, името му няма значение. Всички те са прочути бойци, немалко от куритаите са били откраднати като деца от пущинаците на север. Очаквала съм да се държиш като животно, да натрапиш похотта си на моята невинност, но не станало така, ти си се държал мило и с течение на времето помежду ни разцъфнала любов и ние сме успели да избягаме от ямите. Пътуването ни през империята било истинско изпитание, изпълнено с кървави приключения, накрая сме стигнали до Волар, скрили сме се на един кораб, плаващ на запад, стигнали сме с него чак до Варинсхолд, където един любезен господин ще те познае на пристанището.

Жената се усмихна, доловила изненадата му при последното, онова за любезния господин.

— Всичко това е планирано отдавна, любими. А Съюзникът има много инструменти.

 

 

Преплуваха реката на сутринта. Изгряващото слънце вдигаше над водата мъгла, която ги криеше, докато се бореха с течението, устремени към отсрещния бряг. При западната порта стражите насочваха с енергични знаци пристигащите каруци и фургони да отбият встрани от пътя, а пътниците връщаха. Причината скоро се изясни, когато първият полк се изниза през портата. Френтис позна флага им — глигана с червени бивни на Трийсети пехотен полк, избит до крак при Унтеш, но впоследствие очевидно възстановен. Зад него през портата излезе Шестнайсети пехотен полк, Черните мечки, а после и много други, толкова много, че сякаш цялата Кралска гвардия бе тръгнала в поход. Приближиха се до една групичка зяпачи и дочуха думите „Кумбраел“ и „владетеля на кулата“ сред другите неща.

— Провалът не е бил чак толкова катастрофален, изглежда — промърмори жената, докато полковете се точеха покрай тях.

Френтис бе преброил десет пехотни полка и пет конни, преди да се появи последното формирование, различно от останалите със своите тъмносини плащове, плетени метални ризници и кожени шлемове под знаме с тичащ вълк над кула. Техният лорд-маршал беше по-млад от повечето мъже с този чин, излъчваше компетентност и авторитет, макар да не беше нито особено висок, нито особено широкоплещест. И той като войниците си беше облечен с дрехите на брат от Шестия орден.

Връзката се стегна внезапно, когато Френтис понечи да извика, думите потънаха оковани миг след като се родиха в главата му. Жената го принуди да извърне глава и се усмихна тъжно.

— Не е сега времето за другарски срещи, любов моя.

Така Френтис не видя как Кейнис и неговите Вълчи бегачи се отдалечават от Варинсхолд, а никой от ветераните в полка не задържа погледа си върху окъсания, но атлетичен просяк в тълпата.

 

 

Западният квартал не се беше променил особено, макар да изглеждаше малко по-чист, отколкото го помнеше Френтис. Но иначе всички улички, входове и бараки си бяха същите като в детството му, само дето незнайно как се бяха смалили в негово отсъствие. В детския му ум западният квартал представляваше гигантски лабиринт, ту игрална площадка за един прохождащ крадец, ту опасно бойно поле, когато бандите подхванеха поредната война. Жената му позволи да се помотае пред един коптор със заковани прозорци. Френтис се сети за предишните обитатели на коптора — жена с дълга мазна коса и затъпелия поглед на човек, който прекалява с червения цвят, и някакъв тип, вонящ на пикня и джин, прободен с нож и умрял от загуба на кръв зад една кръчма още по времето, когато Френтис беше твърде малък, за да запази ясен спомен за лицето му. Жената с мазната коса беше изчезнала малко след като убиха мъжа й, някои казваха, че станала курва в бардак, други — че се хвърлила в реката. И да беше имала име, Френтис така и не го беше научил.

— Не се тревожи — каза жената и стисна ръката му. — Скоро ще свърши. Вече нищо няма да връща съпруга ми към лошите спомени.

Заведе го в района на складовете и спря пред един, на чиято врата имаше надраскан с тебешир символ — два кръга, вписани един в друг. Потропа силно и зачака. Мъжът, който отвори, беше облечен в моряшки дрипи, но Френтис моментално разпозна в него куритай, защото дрипите не можеха да скрият характерната стойка и самочувствие на тези елитни бойци. Мъжът кимна почтително на жената, вместо да се поклони ниско, както би било нормално във Волария, после отстъпи настрани.

Складът беше пълен с варели, освен едно разчистено място в центъра, където стояха още десетина куритаи с къси мечове на кръста. Поклониха се на жената.

— Кой е Едно тук? — попита тя.

— Аз, господарке — отвърна онзи, който им беше отворил вратата.

— Всичко готово ли е?

— Да, господарке.

— Коя е зададената ви цел?

— Дворецът. Ще нападнем един час след като вие пристигнете там. После се събираме при северната порта за атаката срещу Дома на Шестия орден.

— Колко сте?

— Всички тайни взводове, господарке, плюс контингент от Свободната кавалерия. Приблизително петстотин души.

Жената погледна към Френтис.

— Няма да е достатъчно. Когато генералът слезе на брега, кажи му, че искам бройката да се утрои, на моя отговорност.

— Да, господарке.

Тя се огледа и сбърчи нос от миризмата на спарено.

— Има ли някаква храна в тая дупка?

Дадоха им овесена каша с горски плодове, стандартния порцион на куритаите, който Френтис помнеше отлично от ямите. Въпреки растящия си ужас той беше толкова гладен, че излапа две паници. Тъкмо обираше с лъжицата втората, когато на вратата на склада се потропа.

Жената кимна на Едно, който даде знак на двама от хората си. Те изтеглиха мечовете си от ножниците и заеха позиции в сенките от двете страни на вратата, преди Едно да я отвори.

Мъжът, който влезе, беше висок и добре облечен, с гладки правилни черти, загрозени от изражение, което съдържаше хем страх, хем решителност. Жената стана да го посрещне и се поклони почтително.

— Милорд.

Мъжът кимна и се втренчи във Френтис.

— Това наистина ли е той? Кралят веднага ще разпознае всеки самозванец.

— Уверявам ви, милорд, че това е брат Френтис, храбрият другар на крал Малциус, възправил се от мъртвите, точно както ви бе обещано.

Мъжът все така гледаше втренчено Френтис.

— Коя е силната ръка на краля?

Френтис отвърна без колебание:

— Кралят пише с лявата, но върти меча с дясната. Когато бил още дете, баща му го принудил да потисне естествената си склонност да използва лявата си ръка в тренировките с меч, защото се боял, че това ще представлява проблем в битка.

Мъжът изсумтя доволно, а жената каза:

— Защо ни е да ви лъжем, милорд? Нима не сме изпълнили всяко свое обещание досега?

Той не обърна внимание на въпроса й; вместо това плъзна поглед из склада.

— Къде е обичайният ви агент? Него го зная по лице.

— Ще го видите отново. Когато градът е наш, а споразумението ни — изпълнено.

— Аз имам още едно условие.

Устните й се извиха едва доловимо, малка бръчица пресече челото й между веждите и Френтис разбра, че този добре облечен богаташ току-що си е подписал смъртната присъда.

— Условие, милорд?

Мъжът кимна и облиза устни. Държеше ръцете си в диплите на обточеното със самур наметало, но Френтис беше сигурен, че треперят.

— Принцеса Лирна скоро се връща във Варинсхолд. Кралят ще иска тя да е до него, когато посреща стария си другар. Тя не бива да пострада по никакъв начин. Ще бъде задържана и поставена под моя опека. Ще трябва да се съобразите с това, ако искате да ви съдействам и занапред. Надявам се, че сме изяснили този въпрос.

Жената кривна глава.

— Принцесата се слави с красотата си. Би било глупаво да ви откажем тази допълнителна награда.

Гняв блесна в очите му.

— Тя не бива никога да научава за моето участие в това… в тази мисия. Оцеляването ми и последващото издигане следва да бъдат представени като мъдрите действия на един практичен човек.

Жената се усмихна, а Френтис си помисли: „Смъртта на този няма да е от бързите.“

— Значи още условия, милорд. Но не бойте се, ще стане както искате. — Поведе го към вратата, лицето й беше образ и подобие на раболепна почит, лице, каквото слуга показва на своя добър господар. — Корабът трябва да пристигне до ден-два. Ще ви съобщим кога трябва да откриете брат Френтис.

Отвори му вратата и кимна с уважение. Мъжът понечи да каже още нещо и несъмнено да си заслужи още по-бавна смърт, но после явно промени решението си и си тръгна мълчаливо.

— Какво ще кажеш, любими? — обърна се тя към Френтис. — Изгаряне или одиране на кожата?

— Традиционното наказание за предателите в Кралството е смърт чрез обесване — отвърна той. — Но ми се струва, че на този повече ще му подхожда изгарянето.

 

 

Същата нощ Френтис гледаше как жената спи и се молеше на Покойните с всяка частица от волята си сърбежът в хълбока да се върне. Когато Покойните не му отговориха, Френтис ги помоли за прошка и зареди молитви към всички алпирански богове, за които успя да се сети — Безименната виждаща, на която бе служил старецът, морския бог Олбис, Мартуал, бога на смелостта, чийто образ приятелят на Вейлин беше сътворил в Линеш. Отново не получи отговор, затова заряза всяка надежда да бъде приет някога в Отвъдното и се обърна към Световния отец на кумбраелците. „Ако те има, освободи ме, върни болката. Ще се откажа от Вярата, ще напусна ордена и ще ти служа до края на дните си. САМО МЕ ОСВОБОДИ!“

Ала явно и Световният отец беше точно толкова глух, колкото боговете и Покойните.

През следващите две сутрини се качваха на покрива на склада, докато приливът вълнуваше водите в пристанището. Кораби потегляха към открито море, други пристигаха да хвърлят котва, а жената оглеждаше неуморно хоризонта.

— Предложението ми още е в сила — каза й Френтис на втория ден. Не успя да прикрие отчаянието в гласа си, съзнаваше, че се е превърнал в просяк. — Моля те.

Тя продължи да се взира в морето и не каза нищо.

Платното се появи малко след десетата камбана: корабът излезе от мъглите и Френтис различи детайлите търговски съд среден размер с воларианското знаме на главната мачта. Не беше нито нов, нито лъскав, платната и дървенията бяха потъмнели от дългогодишен стаж сред морските стихии, газеше дълбоко, явно носеше тежък товар.

— Моля те… — започна Френтис, но млъкна без време, когато тя го жегна през връзката.

— Без повече приказки, любими. — Обърна гръб на морето и тръгна към подпряната на стената на склада стълба. — Време е.

 

 

Облякоха се като пристанищни хамали — лицата им се криеха в сянката на широкополи шапки, отидоха на пристанището и зачакаха корабът да пристане.

Търговският съд с воларианското знаме спусна мостчето си и двамата се качиха на борда без излишни приказки, после тръгнаха право към трюма му, без да привлекат вниманието на моряците. В трюма ги чакаше едър мъж на средна възраст, черната му куртка подсказваше, че е собственик и капитан на този кораб. Поклони се дълбоко на жената.

— За мен е голяма чест, гражданко.

Жената погледна покрай него към съдържанието на трюма — редици насядали мъже, притихнали в очакване. Около триста на брой, всичките куритаи.

— Флотата? — попита тя.

— Чака отвъд хоризонта — каза капитанът. — Ще нападнат след мръкване. Всички кораби, които срещнахме в морето, бяха или превзети, или опожарени с все екипажите им. Тези почитащи призраци нещастници нямат представа, че сме тук.

Жената започна да се съблича.

— Ще ни трябват дрехи, каквито носят най-долните членове на екипажа.

Размениха дрипите си за тънки памучни панталони и ризи, които не бяха кой знае какво подобрение спрямо просешките им парцали.

— Разчитам да изиграеш добре ролята си. Развихри се — каза жената на капитана.

 

 

— Разкарай се от кораба ми, кучко смотана! — ревеше им той, гонеше ги по палубата и размахваше ядно камшика си. — Разкарайте се и ти, и кралското ти псе!

Жената се свиваше под ръката на Френтис, уж много уплашена. Хукнаха към подвижното мостче и слязоха на кея.

— Имате късмет, че не нахраних акулите с вас! — извика след тях капитанът. — Щото това се полага на пътниците без билет.

Двамата стояха прегърнати на кея, около тях се събираше малка тълпа зяпачи, заинтригувани от тирадата на капитана. Френтис се оглеждаше с ококорени очи.

— Ама това е Варинсхолд! — ахна той.

Жената го прегърна през врата, сълзи на радост блестяха в очите й.

— Наистина сме тук, Френтис! Най-накрая.

Висок мъж с обточено със самур наметало се отдели от тълпата, смръщил замислено вежди.

— Ти да не си… — Очите му се разшириха невярващо, мъжът пристъпи към тях и се поклони дълбоко. — Брат Френтис! — Изправи се и се обърна към насъбралите се хора. — Брат Френтис се върна в Кралството! — Махна на един човек, явно негов слуга, ако се съдеше по това колко бързо дотича. — Бягай в двореца. Уведоми гвардията, че водя брат Френтис да се види с краля.

Мъжът кимна почтително.

— Тръгвам веднага, лорд Ал Телнар.

Телнар ги поведе през хората, които се бяха разшумели развълнувано, лицата им излъчваха радост, а тук-там дори страхопочитание. „Те ме мислят за герой“ — даде си сметка Френтис и продължи да се усмихва, докато хората викаха името му, глухи за нямата му молба: „Убийте ме!“