Антъни Райън
Владетелят на кулата (40)

6.
Лирна

„Толкова много кораби.“ Пристанището беше пълно с кораби, мачтите им приличаха на полюлявана от вятъра гора, екипажите лазеха по палубите и такелажа като мравки, смалени от разстоянието до балкона, от който ги гледаше Лирна.

— Като гледам, вече са над хиляда — отбеляза Илтис.

— Според мен са хиляда и двеста — каза Орена. — Ако ги закотвят един след друг по дължина, току-виж сме стигнали до Кралството пешком.

— В момента предпочитам да плувам — измърмори Харвин, но после улови погледа на Лирна и поизправи гръб. — Не че бих го направил, ваше величество.

Лирна се обърна мълчаливо към пристанището. Решението й да придружи мелденейската флота, когато тя потегли в открито море, не срещна радушен прием, Илтис се разприказва за многото опасности на такова пътуване, а Харвин се притесни и за Орена, която в един глас с Мурел заяви, че тръгва с Лирна.

— Моята кралица има нужда от придворни дами — бе заявила твърдо тя. — Неотдавна го каза сама.

Лирна бе очаквала Щита също да възрази, но той само се намръщи и каза:

— Разбира се, ваше величество. Ако зависи от мен, бих ви държал постоянно до себе си, няма по-добро място за вас.

Ослепителната му усмивка едвам не я накара да насъска Илтис срещу него.

Виждаше го и в момента — вървеше по пристана, говореше с капитани и моряци. Макар да заливаше нея щедро с чара си, към собствените си хора се отнасяше сдържано и мрачно, сякаш трудно понасяше очевидното уважение, което те изпитваха към него, и облекчението, с което посрещаха завръщането му. „Разочаровали са го — заключи тя. — И сега се пита дали наистина са заслужавали саможертвата, която е бил готов да направи.“

— Давам си сметка, че твърде отскоро съм на служба при вас, за да имам претенции, ваше величество — каза Харвин. — Но когато всичко това приключи, официално отправям молба повече никога да не ме пращате по море. Видях достатъчно пълни с плъхове трюмове да ми държи влага до края на живота ми.

Лирна си позволи лека усмивка.

— Молбата ви е одобрена, милорд.

Погледът й бе насочен към Щита — беше я видял на балкона и се приближаваше с вдигната глава. Поклони се дълбоко и махна към „Морска сабя“, хвърлила котва в пристанището.

— Дами и господа — каза Лирна. — Корабът ни чака.

 

 

— Най-лесният начин да не влезеш в капан — казваше Щита — е да убиеш кучия син, който го е измислил, още преди да го е привел в действие.

— Стига да го намериш навреме — изтъкна корабен лорд Елл-Нурин.

Стояха около маса с карти в трюма на „Морска сабя“ и се взираха в едромащабна карта на Островите и околните води. Още осем старши капитани присъстваха на съвещанието заедно с Белорат, който с радост се бе върнал към предишния си пост на първи помощник. Елл-Нурин беше единственият корабен лорд сред тях, явно единственият член на Съвета, когото Елл-Нестра можеше да изтърпи край себе си за повече от няколко минути.

— Благодарение на нейно величество знаем, че воларианците са планирали заблуждаващ ход — продължи той и посочи с пръст южните подходи към Островите. — Вероятно тук, откъдето минава най-прекият път до столицата при благоприятни ветрове. Колкото до транспортно-войсковите им кораби, най-вероятно ще ги насочат към плажовете тук. — Той почука с пръст три заливчета по северното крайбрежие на най-големия остров. — Там вятърът ще им пречи, но понеже смятат, че нашето внимание ще е ангажирано изцяло на юг, това ще е без значение.

— Какъв извод правите от всичко това? — попита Лирна.

— Че ето тук ще трябва да се разделят — отговори той и забоде пръст върху малко петънце на осемдесетина мили източно.

— Зъбите на Мьозис — каза Елл-Нурин. — Пророческо място за битка.

— Там боговете със сигурност ще ни се усмихнат — вметна Белорат. — Ако ще ни се усмихват някъде, там ще е.

— Смятате да нападнете, докато разделят флотилията си? — попита Лирна.

— Точно така, ваше величество — отвърна Щита. — Ще подходим от северозапад с попътен вятър и най-напред ще потопим войсковите им кораби. Без тях цялото начинание се обезсмисля.

— А защо смятате, че няма да съберат отново флотилията си в едно, като видят платната ни на хоризонта?

Елл-Нестра посочи с пръст една точица южно от Зъбите на Мьозис.

— Змийската опашка. Там богът е оставил не само зъбите си.

— Гигантски каменен риф, ваше величество — обясни Елл-Нурин. — Южната им дивизия ще трябва да го заобиколи, ако иска да се събере с войсковите кораби. А тази задача е дяволски трудна дори при благоприятно време.

— Залагаме всичко на една карта, а именно че ще се придържат към плана, препоръчан в книгата — каза Лирна. — План, който може изобщо да не е стигнал до тях.

— Книгата не е била само в един екземпляр — каза Елл-Нурин. — Според нашите източници планът е пристигнал безпрепятствено във Варинсхолд. Знаем също, че воларианският генерал е написал писмо до члена на Съвета, в което изразява съболезнованията си за кончината на сина му, загинал най-вероятно при буря, защото от кораба му не е била открита и следа.

— Отплаваме с отлива — каза Щита и се дръпна от масата.

— Флотът ни не е пълен — каза Елл-Нурин. — Още два дни и ще разполагаме с още петдесет кораба.

— Да, и ще връчим Островите на воларианците. И така се забавихме твърде много и ще трябва да опънем всички платна и да се молим за ветрове, ако искаме да стигнем до Зъбите навреме. — Погледна Лирна с една от ужасните си усмивки. — Моят първи помощник твърди, че ваше величество е изключителен познавач на играта кешет. Ще ми окажете ли честта да играете с мен, след като потеглим?

 

 

Играеше много по-добре от Белорат: разчиташе на собствения си тактически усет, а не на наизустени стратегии, импровизираше със забележителен хъс и въображение. Но освен това беше прекалено агресивен и не достатъчно гъвкав в дългосрочен план. Но поне не се налагаше Лирна нарочно да проточва поражението му.

— Петдесет и осем хода — каза тя и взе императора му от дъската. — Впечатляващо.

— Сигурно е било трудно — каза той и се облегна на стола си с искрена усмивка.

— Трудно ли, милорд Щит? По своята същност кешет е една изключително проста игра и…

— Не говоря за играта. А за дългогодишните преструвки. Една безкрайна игра на криеница. Така де, кой би искал най-умният човек в стаята да е принцесата, която по традиция се счита за част от мебелировката? Сигурно сте бродирали в кьошето, докато баща ви е провеждал съветите си. Подозирам, че и с бродерията се справяте отлично.

— Грешите. Истината е, че така и не се научих на шев и кройка. Освен това рядко присъствах на кралските съвети, защото ги намирах за скучни — предварително знаех кой какво ще каже. Но за другото сте прав — трудно е да се преструваш на глупак пред глупаци.

— Сега вече няма нужда от преструвки. Целият свят може да види вашето… — Поколеба се и млъкна, отправил взор към морето и многобройната флотилия наоколо.

— Моето истинско лице? — попита тя. Установи, че смущението му я развеселява.

— Изразих се зле и ви моля за прошка.

Лирна се зае да прибере фигурките си от дъската.

— Не се съмнявам, че ще чуя и по-лоши неща, когато се върна в Кралството.

— Дали ще ви приемат? — попита той. — Каквато сте сега?

— Говорите така, сякаш имат някакъв избор. Аз съм кралица по правото на кръвта. Само това им трябва да знаят.

— И очаквате да ви се подчинят безпрекословно?

— Връщам се от мъртвите и нося белезите на страданията си в служба на Кралството във време на най-страшна заплаха. Какво по-сигурно доказателство, че Покойните са на моя страна? — Усмихна се и посочи дъската. — Още една игра, милорд?

— Откровено казано, не виждам смисъл, а вие? — Наведе се напред и я погледна сериозно, без следа от усмивка. — Защо дойдохте? Можехте да си останете на Островите и да отплавате нанякъде, ако претърпим поражение.

— Може би съм искала да ви видя в действие.

Погледът му се стрелна към дъската за кешет.

— Вече ми казахте повече, отколкото възнамерявахте, милейди. Когато става въпрос за вас, дори привидно най-простичките ходове винаги крият сложни намерения.

— Намеренията ми изобщо не са толкова сложни. Спечелете своята битка и с радост ще ви разкажа за тях.

— Точно това смятам да направя. — Стана, поклони се и тръгна към носа на кораба.

 

 

След още една нощ и един ден Зъбите се появиха на хоризонта — черно петно, заливано от високи вълни. Щита нареди корабите да приберат платна и изведе „Морска сабя“ напред. Пусна котва на няма и половин миля от Зъбите. От това разстояние Зъбите представляваха внушителна гледка, гигантски каменни плочи, издигащи се от морето, завихрящи теченията в основата си и блъскани от свирепи вълни.

— Зъби на великанска змия? — каза Мурел, след като Бентен разказа историята за произхода на скалите, и се изсмя пренебрежително. — Всички богове се лъжа, но това прехвърля всякакви граници на благоприличие — добави девойката и бързо млъкна, уловила сърдития поглед на Лирна. Моряците, които се намираха достатъчно близо да я чуят, настръхнаха от възмущение.

— Моля за извинение — обърна се Лирна към тях. — Придворната ми дама е млада и глупава.

— Простете, ваше величество — прошепна Мурел, когато моряците се заеха отново с делата си.

— Боговете са истински за онези, които вярват в тях — каза й Лирна, потупа я по ръката и се наведе да й прошепне: — Но лъжата пак си е лъжа, без значение колко е голяма.

Щита се изкатери по главната мачта с далекогледа си да огледа хоризонта, вятърът брулеше дългата му коса. Лирна хвана Мурел да го зяпа с нескрито възхищение, девойката усети погледа й, сведе очи и се изчерви. Елл-Нестра остана с часове на високия си пост; по някое време следобедното слънце проби през мъглата и морето се кротна под ласката на затопления въздух.

„Ами ако греши? — помисли си Лирна, загледана в празното море на изток. — Воларианската флота може да ни е подминала през нощта, няма как да разберем.“ Никога не бе имала високо мнение за интуицията, винаги бе разчитала на разума и доказателствата, а не на инстинкта и догадките. Ала нещо в спокойната увереност на Щита й нашепваше, че са на правилното място. Така де, прекарал бе целия си живот в морето, а това все трябваше да значи нещо.

Времето минаваше бавно и за да не зяпа втренчено хоризонта, Лирна се втренчи вместо това във вълните — търсеше акулата, но не видя и следа от перката й. Може би ехото от намесата на Фермин най-сетне бе заглъхнало, или пък чудовището бе усетило някак предстоящата битка и бе отишло да си потърси по-лесна плячка. Странно, но акулата й липсваше, постоянното й присъствие неусетно се бе превърнало в техен талисман, в гаранция, че ще оцелеят още един ден. „Трябваше да ти дам име — помисли си тя. — Хората дават име на домашния си любимец, нали така?“

— Вдигнете черния! — Заповедта на Щита проехтя от върха на мачтата, после той хвана едно въже и се плъзна по него към носа на кораба. — Вдигаме котва! Стрелците по такелажа! — Хвана руля и го завъртя, докато моряците навиваха макарата на котвата. Носът на кораба се наклони от острия завой на север. Голямо правоъгълно знаме се издигна към върха на главната мачта, изцяло черно, без никаква украса. Сигнал за враг на хоризонта.

Лирна се загледа в Елл-Нестра и изтръпна. Изражението му бе твърде мрачно, а когато се обърна да я погледне, в очите му се четеше лоша вест. „Нещо не е наред.“

Изминаха миля, миля и нещо на север, коригираха платната, докато мелденейската флота се стичаше към флагмана си в отговор на черното знаме. Щита отстъпи руля на кормчията, отиде при носа и се загледа право напред с присвити очи. Лирна отиде при него, но не каза нищо. Елл-Нестра все така гледаше напред, лицето му застинало в израз на потиснат гняв.

— Глупак съм аз — каза накрая.

— Не са разделили флота си?

— О, разделили са го. Точно както очаквахме, корабите, които трябваше да ни заблудят, плават на юг. Петстотин съда.

„Петстотин!“

— Според агентите флотата им наброява не повече от хиляда и двеста кораба. Тоест имаме срещу себе си едва шестстотин.

— Флотата, която е хвърлила котва във Варинсхолд, е наброявала хиляда и двеста. Флотата пред нас наброява близо две хиляди. Получили са подкрепление, след като са отплавали от вашата столица. — Затвори очи. Мускулите по лицето му трепкаха, ръцете му се свиха в юмруци върху дървеното рамо на Скерва. — Как не се сетих, че ще стане така…

— Какво ще правим? — попита Лирна.

Той изправи гръб, отпусна юмруци, издиша бавно и се обърна към нея с широка усмивка.

— Ще направим онова, за което дойдохме, ваше величество. Вятърът е попътен, а плячката — богата. — Обърна се към палубата, но преди да тръгне докосна ръката й и й прошепна на ухо: — Освен това държа да чуя какво е истинското ви намерение.

 

 

Много скоро воларианският фронт стана видим и за невъоръжено око — дълга редица кораби с тъмни корпуси, които се движеха на юг.

— Опитват се да уловят вятъра — обясни Белорат. — Вероятно се надяват да обърнат в последния момент и да ни то наврат отзад.

— Мери си приказките пред кралицата — изръмжа Илтис, но помощник-капитанът само се изсмя и му хвърли един широк облицован с кожа щит.

— Ти и другите лордчета гледайте да опазите жените от стрелите. А битката по-добре оставете на нас.

— Пират смотан — изръмжа Илтис след него, докато закрепваше каишката на щита около ръката си. Бентен и Харвин правеха същото. Доспехите им бяха почти същите като на мелденейците, широк шлем с кожена каишка под брадичката и плетена ризница, макар че Илтис се бе видял принуден да прекрои и пришие две ризници една към друга, за да покрият изцяло гърдите му. Лирна и дамите й носеха специално изработени ризници с по-малък размер, които се оказаха крайно неудобни, освен това с тях жените се потяха по неподобаващ за статута им начин. Но все пак ризницата бе за предпочитане пред някоя случайна стрела в гърдите, твърдо бе решила Лирна. Имаше и малка кама, прикрепена към ръката под лакътя. Острието бе по-дълго от онова, с което бе свикнала, но няколкото експеримента показаха, че и така уцелва мишената достатъчно точно. Съмняваше се, че камата за хвърляне ще й е от голяма полза в предстоящата морска битка, но усещането за хладния метал до кожата й й внушаваше известна увереност. „Никога не се разделяй с него.“

Мелденейската флота се бе разтеглила и разделила на две приблизително еднакви дивизии, едната следваше „Морска сабя“, другата — кораб с тесен корпус, командван от корабен лорд Елл-Нурин.

— „Червеният сокол“ — беше обяснил Белорат. — Твърди се, че е най-бързият кораб на вода.

Корабът на Елл-Нурин бързо изпревари „Морска сабя“, което потвърди думите на Белорат; носът му пореше вълните като меч, а платната му се издуваха до пръсване от напора на вятъра, който улавяха.

— Май онзи глупак ги иска всичките за себе си! — извика Щита от мястото си край руля и моряците се засмяха. — Я обтегнете онези въжета! Смятам аз да пролея първата кръв, мамка му!

По негово настояване Лирна стоеше близо до входа на трюма, готова да слезе долу, ако на палубата стане твърде опасно.

— Това защо го правят? — попита Мурел и кимна към един моряк, който разхвърляше пясък от кофа по палубата, докато воларианските кораби бързо скъсяваха разстоянието.

— Заради кръвта — отговори Бентен. — Когато битката започне, палубата бързо става хлъзгава. Правехме същото на лодката на татко, когато кормехме рибата.

— О — изписка с тънък гласец момичето.

— Милейди — каза Лирна. — Можете да слезете в трюма.

— Благодаря ви, ваше величество, но предпочитам да остана тук.

„Няма да заплаче — каза си Лирна, като гледаше как Мурел изправя решително гръб и си поема дълбоко въздух. — Вече не е крехко момиченце.“

— Подготви мангонелите! — извика Щита и моряците се разтичаха да свалят покривалата на две големи машинарии в средата на палубата; други носеха кошници със снаряди и ведра с катран.

Мангонелите представляваха метателно рамо, прикрепено към яка перпендикулярна талпа с помощна на дебели въжета. Въжетата се изпънаха, когато един от моряците завъртя макара, и метателното рамо се изравни с палубата. Мунициите представляваха конопени топки с големината на пъпеш, конопът плътно навит около желязна сърцевина. Сложиха две от топките в „лъжицата“ в края на метателното рамо и ги напоиха обилно с катран. Моряк с факла стоеше отстрани. Едната мангонела беше разположена за стрелба ляво на борд, другата — за стрелба дясно на борд.

— Мислех, че ще е абордаж — каза Харвин. — Ще ги ударим, ще се прехвърлим на техния кораб и ще избием екипажа.

— Повечето морски битки ги печели огънят — каза Лирна. „Макар да предполагам, че днес ще станем свидетели на всякакви видове смърт.“

Щита насочи „Морска сабя“ към центъра на воларианския фронт, а „Червеният сокол“ се насочи към края на колоната им. Стрелците започнаха да стрелят още преди да са влезли в обхват и малки фонтани се вдигнаха във водата между сближаващите се кораби. Скоро към жуженето на тетиви се прибави и характерният звук на стрели, които се забиват в дърво.

Лирна вече различаваше воларианците, малки фигурки, скупчени при парапета дясно на борд, с изтеглени мечове и абордажни куки в ръце.

— Стреляй! — викна Белорат, морякът с факлата запали конопените топки в лъжицата на мангонела, отстъпи назад, другарите му ритнаха освобождаващия лост и рамото подскочи напред, запращайки пламтящото си съдържание по воларианския кораб. Двете огнени топки описаха мързелива дъга, проточили димни опашки, и паднаха сред вражеските войници на отсрещната палуба. Мелденейците се развикаха победоносно, когато битката взе първите си жертви — шепа мъже с подпалени дрехи, които скочиха в морето.

Щита завъртя кораба паралелно на вражеския съд, на разстояние не повече от петдесет стъпки, разстояние, пронизвано в момента от стотици стрели.

— Клекнете, ваше величество! — Илтис вдигна щита си да прикрие Лирна и двете жени, които побързаха да приклекнат. Орена примижа, стресната от железния дъжд. Някъде отгоре долетя вик, Лирна вдигна глава и видя един моряк да пада от мачтата. Нещастникът тупна тежко на палубата, от гърдите му стърчеше стрела, кървава пяна бе избила на устните му.

Дясната мангонела стреля отново и този път снарядите й попаднаха в такелажа на воларианския кораб, главното платно се подпали и обсипа мъжете долу с горящи парчета плат. Пожарът се разпространи бързо и стрелбата се накъса. Воларианският кораб се устреми към „Морска сабя“ в отчаян опит да я удари и да си осигури подстъп за абордаж, куки литнаха от палубата му и се закачиха за парапета на „Сабя“. Щита завъртя руля, носът се килна наляво, а екипажът се разтича да пререже въжетата на куките, но малка група воларианци все пак успя да се прехвърли на тяхната палуба. Бяха с лека броня и с по два къси меча, кръстосани на гърба, придвижваха се по прехвърлените между двата кораба талпи със свръхестествена бързина и увереност. Неколцина паднаха, пронизани от мелденейските стрелци, накацали по такелажа, но четирима успяха да стигнат до палубата, прескочиха парапета и изтеглиха мечовете си да посекат първите изпречили се пред погледа им моряци. Насочиха се към мангонелите, парираха с лекота сабите на екипажа и само за няколко секунди избиха екипа, който обслужваше машините.

А после изведнъж Щита се озова между тях, сабята му се движеше толкова бързо, че погледът не успяваше да я проследи. Елл-Нестра посече един, после се наведе под удара на втори и сряза сухожилията на глезените му. Останалите двама се нахвърлиха отгоре му координирано, единият замахна към лицето му, докато другият се опита да го промуши в гърдите. Елл-Нестра отстъпи назад, парираше и се извиваше, докато гърбът му не опря в парапета дясно на борд.

Илтис нададе рев и атакува с протегнат меч, Харвин и Бентен хукнаха от двете му страни. Воларианецът успя да отбие замаха на едрия мъж, но се оказа безпомощен срещу удара отвисоко, с който Харвин заби меча си в рамото му. Бентен развъртя своя меч срещу последния воларианец, който продължаваше двубоя си с Щита, и си заслужи плитка рана на ръката, когато противникът му избегна с лекота удара и му нанесе контраудар, което не помогна особено на воларианеца, защото само миг по-късно се строполи мъртъв, пронизан във врата от сабята на Елл-Нестра.

Лирна видя, че воларианският кораб е загубил управление и се носи безжизнен по вълните, палубата гореше, платната се бяха превърнали в пламтящи парцали. Навсякъде наоколо морето беше пълно със сражаващи се кораби, много от които вече горяха необратимо. През дима зърна мелденейски съд, притиснат в преса между два вражески кораба, на палубата му се вихреше ожесточена битка.

Извика на Щита и посочи. Той застана на парапета, от сабята му капеше кръв по дъските на палубата.

— Мангонелите ще ни трябват — каза той.

Лирна кимна и събра лордовете си около машините. Разчистиха труповете и събраха останалите муниции.

— Аз отде да знам как се работи с това чудо? — изсумтя Харвин.

— Лесно е — каза Бентен и се намръщи, когато Мурел стегна превръзката около раната на ръката му. — Този лост издърпва рамото назад, а другият там го освобождава.

Успяха да заредят мангонелата точно когато Щита вкара „Морска сабя“ в обсег. Лирна допря запалена факла до напоената с катран конопена топка, Бентен ритна освобождаващия лост и огнените снаряди прелетяха до центъра на вражеския кораб, но без да причинят никакви видими поражения. Повториха упражнението още два пъти, от все по-скъсяващо се разстояние, и усилията им най-сетне бяха възнаградени от пожар с прилични размери, който се разгоря на вражеската палуба. Уви, с действията си привлякоха и вниманието на вражеските стрелци.

— Вяра! — изсумтя Илтис, докато се гушеха зад щита му и един връх на стрела цъфна пред очите им, пробил увитото с кожа дърво малко над ръката му.

— Куките! — ревна Белорат, когато „Морска сабя“ остърга корпуса на другия кораб. Моряците хукнаха да прехвърлят тризъбите си куки през делящото ги разстояние, един залитна, пронизан от стрела, и се катурна през борда. Все по-гъстият дим осигуряваше известно прикритие и с негова помощ моряците издърпаха въжетата, сближавайки максимално двата кораба, после прехвърлиха между парапетите абордажни дъски.

— Те не са дошли с милост! — ревна Щита, застанал до парапета с извадена сабя. — Не показвайте милост и вие!

Екипажът отвърна с озъбен рев и се юрна след него по дъските с високо вдигнати саби и копия. Какво стана по-нататък Лирна и хората й не видяха, защото битката потъна в дима, покрил воларианската палуба.

— Ъъ, ваше величество? — Лирна се обърна и видя Мурел да стои при десния парапет и да гледа към много голям волариански кораб, който идваше право към тях.

— Презаредете машините! — Лирна хукна към дясната мангонела и издърпа лоста, като хвърляше погледи към приближаващото чудовище. „Този няколко пламтящи топки няма да го спрат.“

— Мурел! — извика тя. — Дай катрана!

Придворната дама не реагира. Гледаше към морето, но не към воларианския кораб, а към нещо, което се движеше към него с голяма скорост и перката му оставяше диря във водата като ивица бял огън.

Акулата изскочи над повърхността с разтворени челюсти и биеща опашка и се стовари върху воларианския кораб сред трясък на разцепено дърво. Размята тялото си, хора и такелаж се разлетяха като плява, отломки хвръкнаха високо във въздуха, ужасени мъже скачаха в морето. Воларианският кораб се килна под тежестта на акулата, горната палуба се срина, после целият кораб полегна на хълбок и започна да потъва. Десетки мъже се мятаха във водата, потъващият кораб образува водовъртеж около себе си, появиха се високи вълни, после се успокоиха почервенели, когато главата на акулата се появи между оцелелите с раззинати челюсти. Само след няколко секунди от оцелелите не остана и следа, нищо не напомняше за кораба освен няколко сцепени дъски и бурета, които подскачаха по вълните.

„Браво — помисли си Лирна, зърнала червените ивици на акулата под повърхността. — И пак заповядай.“

 

 

Привечер останките на воларианската флота се скупчиха за по-добра отбрана като бизон, изправен срещу вълча глутница, а мелденейските съдове ги стегнаха в обръч и ги засипаха с неспирен дъжд от огнени топки. От време на време някой волариански капитан събираше смелост да отвърне на ударите, но в повечето случаи появата на акулата се оказваше достатъчна смелчагата да подвие опашка. Вече три пъти чудовището бе изскачало от морето да унищожи всеки кораб, наближил „Морска сабя“, всяваше ужас сред воларианците и съсипваше бойния им дух с всеки смазан корпус и с всяко мазно кърваво петно по вълните. След като акулата унищожи и третия кораб — гигантски войскови съд, който потъна сред писъците на стотиците войници, уловени в капана на трюмовете му, — много волариански кораби просто направиха завой и поеха на изток с вдигнати платна. По залез-слънце Лирна преброи едва двестатина кораба, скупчени под огнените залпове. Акулата и уменията на пиратите бяха наклонили везните, но на висока цена. По нейна преценка поне половината от мелденейската флота беше пострадала повече или по-малко, безчет кораби се носеха безцелно по вълните наоколо, палубите им натежали от трупове.

След падането на нощта последните волариански кораби направиха опит да се измъкнат, но пламтящите корпуси на техните побратими им отнеха прикритието на мрака, а мелденейците стегнаха обръча да ги довършат. Лирна видя как три пиратски съда нападат едновременно войскови кораб, мелденейските моряци се прехвърлиха на вражеската палуба и звуците на битка скоро бяха заместени от писъци на масово клане. До полунощ всичко свърши и Щита нареди да вдигнат платната и да поемат на югоизток.

— Имаме да потопим още петстотин — каза той. — По-добре си починете, ваше величество.

Отстъпил им бе собствената си каюта — на Лирна и дамите й. Мурел и Орена вече спяха, легнали една до друга с все дрехите, ръцете им червени, след като часове наред се бяха грижили за ранените. Лирна приседна до Орена и жената изскимтя уплашено. Размърда се, но Лирна я погали по косата и Орена се успокои.

— Шш, всичко свърши — прошепна Лирна.

Изтегна се на леглото, уморена до смърт. Надяваше се сънят скоро да дойде, но знаеше, че е по-вероятно да гледа тавана с часове. Твърде много беше видяла днес, и добро, и ужасно, всичко се тълпеше в главата й и тя за пореден път съжали, че не умее да забравя. Но споменът, който изплува в съзнанието й, не беше за битка или за пищящи мъже, разкъсвани от челюстите на акулата, а за един стар човек на легло… толкова стар, толкова изпит от годините и разочарованията, че беше трудно да познае в него баща си и още по-трудно да види в него крал.

Тя сведе поглед към ръцете си и видя, че в тях няма свитък… Различно е. Вдигна ръце към лицето си и напипа там белезите от изгаряния, грапава, съсипана плът.

— Ти не си моята дъщеря — каза старецът в леглото. — Тя е красавица.

— Да — отвърна Лирна. — Красавица беше.

Старецът се разкашля, кръв изби на устните му, гласът му прозвуча слаб, умоляващ:

— Тя къде отиде? Имам да й казвам разни неща.

— Отиде да говори с алпиранския посланик. — Лирна приседна на ръба на леглото и взе ръката на стареца в своите. — Но ми остави послание.

Уморените му, но все още интелигентни очи се присвиха.

— Дано да е извинение. Няма да допусна нейната слабост да съсипе плановете, които градя цял живот.

Лирна се засмя, осъзнала, че този ужа̀сен стар хитрец все още й липсва.

— Извинение, да. Каза да ти предам, че съжалява, дето те е победила на кешет преди години. Но е била твърде малка тогава и не си е дала сметка колко ще те вбеси това.

— Ха — изсумтя той и издърпа ръката си. — Не пропуска да ме подразни. Майка й беше същата. Отнех й дъската за нейно добро, да я защитя. Не биваше да се разчува, че е толкова… специална. Но в онзи ден разбрах, че имам достоен наследник.

Лирна усети сълза да се стича по бузата й и се усмихна на смръщената му физиономия.

— Тя не изпълни заповедта ти. Редно е да го знаеш. Прие условията на императора и Малциус се върна да седне на трона. Големият ти план не доведе до нищо.

— А той добър крал ли е?

Лирна потисна въздишката си.

— Той е мъртъв, татко. Убиха го пред очите ми, с все кралицата и децата им. Желанието ти се изпълни и сега аз съм кралицата. Управлявам земя опустошена и окървавена.

Смръщената му физиономия се разтегли в крива усмивка, той протегна костеливата си ръка и повдигна брадичката й.

— След Червената ръка беше същото — смърт и развала навсякъде. Но земята ни се въздигна отново, постарах се да стане така. Зорлем я изправих на краката й за няма и едно поколение.

— Хората може да не ме приемат такава…

— Ами накарай ги.

— Враговете ни са много…

— Ами убий ги.

Лирна усети студен повей по скалпа си, обърна се и видя, че прозорецът е отворен, вятър развява завесите и вкарва дъжд в стаята. Обърна се отново към стареца и го целуна по бузата.

— Ще ми се да беше по-добър човек, татко.

— Един по-добър човек не би ти оставил кралство, което да наследиш, пък било то и опустошено.

Усмихна й се, а вятърът се усилваше, изпълваше стаята и бе толкова студен, че тя затаи дъх…

Събуди се и завари Орена и Мурел да се мъчат с прозореца, който се беше отворил и пропускаше блъскан от силен вятър дъжд. Мъждивата лампа се клатеше силно на тавана.

— Извинявайте, ваше величество — каза Орена и успя да затвори капака. — Надявахме се да не ви събудим.

Лирна се надигна, но в същия миг корабът се люшна силно и тя политна назад към стената.

— Буря?

— Започна преди час — каза Мурел и сви глава между раменете си, когато гръмотевица отекна през кораба. — След преживяното днес мислех, че повече нищо не може да ме уплаши. Но тази буря…

Лирна я прегърна утешително през раменете. Седяха на леглото, невъзможно бе да заспят отново сред воя и трясъците на бурята.

— Екипажът вярва, че сте докосната от техните богове, ваше величество — прошепна Мурел. — Че сте призовали акулата от дълбините. Наричат ви Ръката на Одонор.

— Удонор — поправи я Лирна. „Богът на ветровете, най-силният от всички богове… Ако съм твоя ръка, то би ли прекратил, моля, тази проклета буря?“

 

 

Бурята вилня през цялата нощ и през по-голямата част на деня. Лирна събра кураж да излезе от каютата само веднъж и завари палубата помитана от високи вълни. Щита стоеше сам на руля и й махна да се прибира долу, макар усмивката му да се белееше през дъжда широка както винаги. Лирна се върна в каютата и реши да разведри придворните си дами с урок по основните правила на дворцовия етикет, който в голямата си част се състоеше от натруфени безсмислици, но можеше да им бъде полезен, когато се върнеха в Кралството. Така де, хората бяха силно привързани към дребните си ритуали. Орена се оказа по-добрата ученичка, овладя реверанса и тайнството на поклоните с лекота и грация, която наведе Лирна на мисълта, че преди да се задоми за своя дебел, но богат съпруг, жената е изкарвала прехраната си като танцьорка. Мурел, от друга страна, бързо се смути от собствената си несръчност, допълнително подчертана от постоянното клатушкане на пода под краката й.

— Мама все казваше, че имам невидимо въже около глезените — проплака тя, след като обърка правилния поздрав към чужд посланик.

Привечер бурята утихна, жените излязоха на палубата и видяха, че „Морска сабя“ е сама в океана, ако не се броеше акулата, чиято перка чертаеше лъкатушен курс през вълните на известно разстояние пред кораба. Белорат стоеше на руля, Щита — на носа.

Лирна отиде при него и попита:

— Къде е флотата?

— На път към Зъбите, надявам се, също като нас. Тоест, онези кораби, които още не са потънали. — Не отместваше поглед от акулата. — Наистина ли нямаш представа защо това нещо изпълнява волята ти?

— Никаква. А и не съм сигурна, че изпълнява моята воля. Онова, което направи… Животните не мразят, те просто утоляват глада си. А това определено мрази.

— Или носи омразата на твоя покоен звероукротител.

— А той изглеждаше толкова мил млад човек.

Видяха първия мелденейски кораб час по-късно, скоро след това се появиха още четири, екипажите ги поздравиха с викове и размахани саби, а когато Лирна се появи на носа, виковете станаха още по-силни. „Ръката на Удонор“ — помисли си тя. Харесваше й как звучи, макар че аспектите едва ли биха одобрили, ако го прибавеше към списъка с царствените си титли — стига да бяха останали живи аспекти, които да възразят.

Докато Зъбите щръкнат на хоризонта, вече повече от сто кораба следваха „Морска сабя“ и поне още триста бяха хвърлили котва в плитчините западно от големите скали. „Червеният сокол“ също беше там, макар че носеше белезите на сражение, чистите линии на корпуса му бяха зацапани от сажди, а фигурата на носа му бе смазана до неузнаваемост.

Щита хвърли котва до „Червеният сокол“ и Елл-Нурин се прехвърли с лодка на „Сабя“, за да обсъдят ситуацията.

— Не — каза твърдо Елл-Нестра и поклати глава. — Никакво забавяне повече.

— Кораби пристигат непрекъснато — възрази Елл-Нурин. — Ще ни трябва цялата ни сила, за да тръгнем срещу южната им дивизия.

— Удонор ни даде знак снощи — настоя Щита. — Помниш ли друга такава буря да е вилняла из Еринейско море по това време на годината? Удонор ни праща дар и аз няма да го пропилея. Още едно завъртане на пясъчния часовник и тръгваме, милорд, за да довършим започнатото.

 

 

Опашката на змията отговаряше на името си — каменно образувание с форма на змия, потопено под водата и дълго повече от двайсет мили южно от Зъбите, по чието протежение се носеха волариански кораби, захвърлени срещу него от бурята и претърпели корабокрушение.

Екипажът реагира на гледката със страхопочитание — десетки кораби, блъскани от вълните, с брулени от вятъра парцаливи платна. Лирна забеляза скришните погледи, които й хвърляха мъжете, уважение и немалка доза боязън бяха изписани на всяко лице. „Ръката на Удонор не е милостива — заключи за себе си Лирна, загледана във воларианските корабокрушенци. — И толкова по-добре.“

— Преброих повече от двеста, милорд — докладва Белорат на Елл-Нестра. — Със сигурност има и други, които вече са потънали или са се разбили на трески.

— Битка, спечелена без сабя да е извадена и стрела да е изстреляна — каза с удивление Щита. — Изглежда, вашата акула ще трябва доста да почака, преди отново да утоли омразата си, ваше величество.

От върха на мачтата се чу вик, вахтеният сочеше на юг. Щита извади далекогледа си и застана на носа. Гледа известно време в указаната посока, после нареди да вдигнат всички платна и да сменят курса.

— А може и да не се наложи — подхвърли той.

Двайсетина кораба се движеха бавно на юг в плътна група и с малко платна, които да улавят вятъра. След като видяха противника, се скупчиха още повече и свалиха напълно платната, а измъчените им екипажи излязоха на палубите с оръжия в ръка.

— Тези тъпанари никога ли не се предават? — изпъшка Харвин.

„Морска сабя“ бързо настигна воларианските съдове, следвана от останалите мелденейски кораби, които стегнаха противника в обръч и започнаха бавно да го свиват. Мангонелите бяха готови, стрелците се катереха по такелажа.

— Като гледам, оттук вече ще можем да ги ударим — каза Харвин, застанал до парапета. — Моля за честта аз да нанеса първия удар, кралице.

— Имате я, милорд.

Той се ухили, плесна с ръце и пристъпи напред.

Копието на балистата го прониза право в гърба, проби ризницата като да беше от хартия. Харвин залитна за миг, зяпнал с вдигнати вежди и странна усмивка стоманения връх на копието, който стърчеше от гърдите му, после се строполи по лице.

— Харвин! — Орена се втурна към него, ръцете й пърхаха над лицето му, отчаяни молби се изливаха безспир от устата й: — Върни се при мен, любов моя, върни се при мен…

— Копелета! — Илтис запали конопа и ритна ядно освобождаващия лост, хукна към парапета и извика след огнената топка: — Не знаете ли кога е дошло време да умрете, проклетници!?

Лирна коленичи до Орена, която люлееше главата на Харвин в скута си и хлипаше:

— Върни се при мен…

Лирна погледна в празните очи на бившия престъпник. Зъбите му се белееха във все същата странна усмивка. „От всички ни именно той бе най-вероятно да умре с усмивка на уста.“

Отиде при Илтис на парапета и се загледа в обърнатия фонтан от стотици огнени топки, които валяха върху воларианските кораби.

— Моля да ме извините за ругатнята, ваше величество — каза с тих глас нейният лорд-протектор.

Лирна обгърна подобната му на дънер ръка и се притисна към твърдите мускули, обронила глава на рамото му. В средата на плътната група кораби бързо се разгоря пожар, издигна се висока димна колона, писъци се носеха по водата. Скоро изпод димната завеса се появиха плуващи мъже, стотина или повече, достатъчно отчаяни да се надяват на спасение от своя враг, но всички загинаха веднага щом се озоваха в обсега на лъковете.

„Знам, че си тук — помисли си Лирна, докато оглеждаше вълните. — Кого ще мразиш сега?“

Гигантски трясък изригна откъм горящите кораби, пламтящи отломки се изстреляха към небето, когато акулата се издигна над пожара. Измъкна се от отломките, завъртя се във въздуха, размаха опашка, после се гмурна обратно сред потрошените кораби, раззинала челюсти.

По някаква причина Лирна реши, че повече никога няма да я види.

 

 

Предадоха мъртвите на морето по здрач. Мелденейците стояха и мълчаха, изразявайки почит към своите мъртви другари; повече от двайсет увити в платно и с привързани тежести тела бяха спуснати във вълните. Преди всеки труп да бъде пренесен към парапета, другарите му излизаха напред и си избираха по нещо от вещите на покойника, подредени върху кърпа в краката му. Парите и ценностите вече бяха прибрани от Белорат, който щеше да ги предаде на опечалените семейства, така че бяха останали само дреболии, които да служат за спомен — зарче, фигурка за кешет, пазена от някой моряк като талисман за късмет, любим нож. Всички мълчаха, изричаха се само имената на загиналите, произнасяни високо от Щита, та първият му помощник да ги задраска от списъка на екипажа.

Корабният дърводелец беше спретнал простичък сал за Харвин, тялото му беше положено върху легло от напоени с катран въжета и парцали, мечът, който Лирна му бе дала, лежеше под скръстените му ръце. Бентен и Илтис спуснаха сала зад борда, после, по молба на кралицата, бившият брат каза необходимите думи. Орена стоеше между Лирна и Мурел, стиснала треперещи ръце. Вече не плачеше, страните й бяха сухи. Сълзите й явно бяха пресъхнали.

— Свидетели сме на края на съсъда, който пренесе този човек през живота — каза Илтис. — Знаем, че в Кралството има такива, които не ще го помнят с добро, нито с уважение. Ала ние го познавахме като приятел и другар във време на голямо изпитание и той никога не ни разочарова. Бил е престъпник, да, живял е извън закона, но умря като Меч на кралството, обичан от своята любима, от своите приятели и от своята кралица. Благодарни сме за доброто и куража му, прощаваме му за слабостите. Сега той е с Покойните, душата му ще се присъедини към тях, за да ни насочва в живота и в нашата служба на Вярата.

Пусна въжето, което държеше сала, и той се отдалечи бързо, подет от вълните. Бентен вдигна лък, на който бе запъната горяща стрела. Отпусна тетивата и скоро салът се превърна в горящ квадрат върху безкрайното море, понесен към хоризонта.

 

 

Щита дойде при нея с падането на нощта — както обикновено Лирна правеше компания на Скерва при носа. Сега небето беше чисто, от бурята не бе останал и помен, звездите бяха безбройни, а въздухът галеше кожата й с хладната си милувка.

— Ваше величество ми дължи един отговор — каза Елл-Нестра и се облегна на ръката на дървената фигура.

Тя кимна, все така зареяла очарован поглед към небето.

— Като малка се опитвах да ги преброя. Оказа се много трудно, затова съставих план. Щях да преброя само онези звезди, които се виждат през определен прозорец в покрив на двореца, а после да умножа резултата по общата площ на небето.

— И получи ли се?

Лирна се засмя тихичко.

— Броят е толкова голям, че още не е измислено такова число. Но не това е интересното. Отидох да преброя отново звездите в избрания прозорец, защото добрият учен винаги повтаря експериментите си, и се оказа, че бройката се е променила. Проведох повторното преброяване на същата дата след година, но в прозореца имаше две звезди повече. Две далечни слънца, които просто не са били там предишната година.

— И какво ти каза това?

— Че щом звездите на небето не са постоянно число, значи нищо никъде не е постоянно. Нищо не е вечно, всичко е временно и търпи промяна. — Обърна гръб на звездите и го погледна. — Нищо не е постоянно, милорд. Всеки курс, всяка пътека, колкото и окончателна да изглежда, може да бъде променена.

Той се усмихна криво.

— И сега искаш от нас да сменим курса.

— Бих искала, да.

— Мога ли да попитам за новата посока?

— Ако съм разбрала правилно, по това време на годината река Колдирон е плавателна за кораби, които обикновено плават в открито море, от устието си чак до Алтор.

— Който понастоящем е обсаден и има спешна нужда от помощ.

— Именно.

— И искаш да ти направим тази услуга в замяна на дълга, който имаме към теб?

— Не ми дължите нищо. Моят баща наклони везните в едната посока, аз ги върнах в равновесно положение. Не говоря за дълг, а за обикновена, разумна стратегия. Със сигурност си даваш сметка, че воларианците няма просто да преглътнат нанесеното им поражение и да ви оставят на мира. Не, това бе само първата битка от една дълга война, която няма да приключи, докато врагът не бъде сразен окончателно. И това окончателно поражение ще започне при Алтор.

Той пристъпи към нея, без усмивка на лицето, само с откровена молба в погледа.

— Нека ти предложа нещо друго, кралице. — Кимна на запад. — Имаме прекрасен кораб, верен екипаж и всички океани на света. Чувам, че Търговските крале имали големи флотилии.

Лирна се засмя и поклати глава.

— Искаш да направиш от мен пиратска кралица?

— Искам да запазя живота ти. Защото откривам, че той е много ценен за мен.

— Една кралица не живее, тя царува, а моето царуване започна. Ще ме заведеш ли в Алтор?

Той пристъпи още по-близо, надвисна над нея с вдигнати вежди и очи, които се губеха в сянка.

— Боговете да са ми на помощ, но истината е, че бих те завел навсякъде, и ти го знаеш.