Антъни Райън
Владетелят на кулата (34)

9.
Рева

Трупове лежаха нагъсто по насипа в реката, килим от неподвижни черни неща, които напомниха на Рева за поле от мъртви врабчета близо до плевня, останали след ежегодния ловен празник на селяните. Сред труповете се валяха стълби, най-близката на двайсетина метра от стената. По нейна преценка мъртвите бяха приблизително четиристотин, всички покосени от стрелците на лорд Антеш в деня след пристигането на воларианския авангард. Оттогава воларианците се въздържаха от друг директен щурм, занимаваха се с изграждане на укрепления и патрулиране на околностите.

— Чакат — бе казал чичо й, седнал до напалената камина в библиотеката с дебело одеяло на коленете, синьото шишенце и червеният цвят му бяха подръка. — И защо не? Няма къде да отидем.

Както бе предсказал брат Харин, здравето му се влошаваше с всеки ден, бузите му хлътваха, а всяка костица и кръвоносен съд на ръцете му изпъкваше релефно под изтънялата жълтееща кожа. „Очите му още са ясни обаче“ — мислеше си Рева.

Досега бе останала вярна на обещанието си — правеше му компания и потискаше отчаяното си желание да изтича на крепостната стена дори когато, на втория ден от началото на обсадата, роговете засвириха тревога. Дори тогава Рева остана в имението, обикаляше като дива котка от стая в стая, докато най-сетне не пристигна вестта, че атаката е отблъсната без затруднения. Днес обаче чичо й бе отстъпил, защото воларианците бяха предприели масиран щурм, а той нямаше силите да ги види със собствените си очи.

— Господа — поздрави Рева Антеш и Арентес, които ги посрещнаха с поклон — нея и Велис — при бойниците над портата.

— Имаме ли официална оценка на числеността? — попита Велис.

— Реших, че е по-добре да не правим такава, милейди — отговори Антеш. — Числото е голямо, а хората ни са уплашени и без да им повтаряме постоянно срещу каква чет са изправени.

Рева пристъпи към парапета на бойниците и обхвана с поглед воларианската войска. Палатките им се простираха сякаш безкрай в утринната мъгла и приличаха повече на град, отколкото на лагер. Поне две хиляди пехотинци се придвижваха в строй през равнината, други се спускаха по хълма на запад. Ала друго задържа погледа й — зад укрепленията си от насипана пръст воларианците строяха някакви високи дървени рамки.

— Това ли са им обсадните машини? — попита Рева.

— Досега не сме видели обсадни машини, милейди — отговори лорд Арентес. — Онова там са обикновени кули. Ще ги качат на големи колелета и ще ги дотъркалят до стените.

— Подготвил съм запалителни стрели — каза Антеш. — Имаме и достатъчно гърнета с масло.

— Доста кули строят, като гледам — отбеляза Аркен. Напоследък носеше кожен елек като Антеш, а с дългия си лък и с колчана със стрели не се разделяше.

— Значи ще имаме много мишени, млади ми сър — каза му Антеш. Въпреки демонстративната му самоувереност Рева долови в тона му известно напрежение. „Не е глупав“ — помисли си. Подозираше, че лордът на стрелците всъщност много внимателно е преценил числеността на противника.

— Кога да очакваме щурма? — попита тя.

— Веднага щом приключат с кулите, предполагам — отвърна Антеш. — Едва ли искат да се мотаят тук по-дълго от необходимото. Решили са да завладеят цялото кралство, а тази обсада ангажира твърде много от хората им.

Рева погледна отново към дървените рамки и й се стори, че междувременно кулите са пораснали още на височина. Свали плаща си. Отдолу носеше лека плетена ризница, която беше открила в опразнената оръжейница на имението, стегна колана за меча си през гърдите, чака че оръжието да остане на гърба, а дръжката му да стърчи зад дясното рамо — от Ал Сорна знаеше, че така ще може да го вади по-лесно и бързо. Протегна ръка към Аркен и той й даде лъка от бряст и колчан стрели.

— Рева… — започна Велис.

— Ти по-добре се върни при чичо — прекъсна я тя. — Сега моето място е тук.

Велис погледна към воларианското множество от другата страна на насипаната пътека, после премести поглед върху Рева.

— Ти му обеща…

— Той ще разбере. — Видя как Велис уви ръце около себе си и разбра, че се опитва да сдържи сълзите си. Пристъпи към нея и стисна ръката й. — Иди при него. Щом ги отблъснем, ще дойда и аз.

Велис си пое дълбоко дъх и вдигна глава. Успя да се усмихне, очите й блестяха.

— Още едно обещание?

— Това ще го спазя.

Велис стисна на свой ред ръката й и я вдигна към устните си. Кратка топла целувка, после си тръгна — обърна се и пое надолу по стълбите, без да погледне назад.

— Господа — обърна се Рева към Антеш и Арентес. — Искам да обиколя стените.

 

 

Атакуваха през нощта, вероятно с надежда мракът да им осигури някакво прикритие срещу стрелите. Не бяха познали. Антеш беше приготвил овързана на бали тръстика, напоена с катран. Хвърлиха балите от стените и ги запалиха с огнени стрели. Пламъците се издигнаха високо и осигуриха достатъчно ясен изглед към кулите, които се придвижваха пълзешком по насипа. В задния си край кулите имаха нещо като дълъг навес за защита на мъжете, които тикаха тежките конструкции напред. Антеш изчака първата кула да се приближи на петдесет метра от портата и по негова заповед защитниците започнаха да мятат глинени гърнета. Десетки се разбиха във фасадата на кулата, последва ги залп от огнени стрели и маслото пламна моментално.

Кулата продължи напред още няколко метра. Рева протягаше врат да зърне навеса в задната част на чудовището, където краката все така стъпваха в ритъм. Запъна стрела в лъка си и се прицели внимателно. Стрелата се заби в масата от крака и миг-два по-късно Рева със задоволство видя един от нападателите да лежи на пътеката. Раненият се сви, стиснал крака си, но само след секунда още няколко стрели се забиха в тялото му. Стрелците наоколо побързаха да последват примера на Рева и скоро кулата изгуби още хора с пронизани крака, докато огънят поглъщаше горната й част. Спря на двайсетина метра от стената, достатъчно близо да чуват писъците на уловените в капана на огъня мъже, после се разтресе като голям ранен звяр, мъже се опитваха да избягат от огнения ад, но повечето падаха, пронизани от стрели, преди да са изминали повече от няколко метра. Триумфални викове се надигнаха по протежение на стената — кулата умираше, огънят преяждаше дървената конструкция и скоро горната половина се срути, обвита в пламъци.

— Рано е да се радвате! — викна Антеш и посочи следващата кула, която се опитваше да заобиколи пламтящия труп на своята сестра. — Хвърлете гърнета и по нея.

Втората кула сподели съдбата на първата — бе подпалена и изкормена преди да наближи стената, а екипажът й падна под буря от стрели. Рева видя мъже, които скочиха в реката с надежда да избягат от смъртоносния дъжд. Третата кула стигна по-близо, само на десет метра от стената, преди огънят и стрелите да я спрат.

— Стълби! — Викът долетя някъде отляво. Рева погледна към насипа долу и видя няколкостотин мъже да тичат, вдигнали обсадни стълби над главите си. Когато стигнаха края на насипа, се разделиха на две групи, хукнаха наляво и надясно покрай стената под дъжда от стрели, който повали десетки, после се обърнаха и тръгнаха напред с вдигнати стълби. Тези хора явно нехаеха за безопасността си и сякаш изобщо не забелязваха колко много техни другари падат пронизани. „Варитаи — спомни си Рева казаното от Велис. — Войници роби, които нямат собствена воля.“

Тих звук на раздвижен въздух я предупреди точно навреме и тя се наведе миг преди стрела да звънне над главата й. Един стрелец наблизо не извади нейния късмет, политна назад и падна от стената със забита в лицето стрела. Рева надникна над стената и видя група мъже с тежки лъкове, които обстрелваха защитниците с нечовешка бързина и точност. Също като войниците със стълбите, и тези не показваха признаци на страх.

Лорд Антеш събра няколко десетки стрелци в плътна група и ги инструктира да зареждат, приклекнали зад парапета на бойниците, после да се изправят и да стрелят вкупом, засипвайки воларианците долу със залпове от стрели, и така, докато нито един не остана жив. С варитаите също се справиха лесно: нито един не успя да се изкачи и до половината височина на стълбите, преди да бъде надупчен със стрели. После защитниците избутаха стълбите и те се строполиха върху купищата трупове в подножието на стената.

Останалите четири кули тръгнаха напред през осеяния с тела насип, опитаха се да заобиколят някак горящите останки от първите три, но не успяха и спряха.

— Спокойно, момци! — извика лорд Антеш, когато литна поредният залп от огнени стрели. — Нека не хабим напразно ресурсите си.

След час четирите кули вече горяха, а оцелелите сред екипажите им тичаха назад по насипа. Победоносни викове заляха стените, разни хора тупаха Рева по гърба, други размахваха лъковете си и крещяха вулгарни обиди към воларианците.

— Не беше толкова трудно, нали? — отбеляза Аркен. Лицето му беше почерняло от дим и пот, колчанът му беше празен. Рева застана до парапета и погледна надолу към тесния път, който опасваше града. Тук-там ранени пълзяха и стоновете им потъваха в екзалтираната врява. „Роби — помисли си тя. — Похарчени небрежно като медници в голям залог.“ Насочи погледа си към безчетните огньове на воларианския лагер. Знаеше, че някъде там стои човекът, който командва този безнадежден спектакъл, гледа към града и крои нова стратегия за идния ден.

Усети, че ръката я сърби, точно там, където я беше целунала Велис. Всъщност я бе сърбяла през цялото време, но досега не си беше дала сметка за това.

— Връщам се в имението — каза тя на Аркен. — Ако нападнат отново, ела да ме извикаш.

 

 

Завари чичо си в лошо настроение, но бързо реши, че причината е не толкова в нейното нарушено обещание, колкото в жреца със счупен нос, които стоеше пред него в престолната зала.

— И какво трябва да означава това? — изгъгна ядосано васалният лорд и размаха някакъв пергамент. Велис сложи ръка на рамото му, но вместо да се успокои, чичо Сентес впери нов гневен поглед в жреца.

— Думите на Светия четец са съвършено ясни, милорд — каза жрецът и хвърли предпазлив поглед на Рева, която тъкмо заставаше до чичо си. — Прозрението му, дар от самия Отец, му позволи да съзре първопричината за настоящите ни страдания. Нашите неизброими грехове са ни навлекли гнева му, а безбожните зверове отвъд стените са наказанието, което Той ни изпраща.

— „Световният отец вижда всичко, знае всичко и прощава всичко — цитира Рева. — Да се отречем от обичта му е единственото наказание, което ни изпраща.“

Жрецът не я погледна, а отново се обърна към васалния лорд:

— Пътят ни е ясен, милорд. За да си осигурим прошката на Отеца, трябва да се освободим от греховете си. — Погледна многозначително към Велис. — От всичките си грехове. Този град е бил построен в чест на най-великия пророк на Отеца, а ние допускаме да го петнят безбожници…

— Вашият Четец — прекъсна го чичо Сентес, пръскайки слюнки, — седи в катедралата си, пише разни тъпотии и отхвърля молбите на хората за помощ, същите хора, които се опитват да защитят този град от робство и заколение! — Закашля се и примижа, споходен от нов пристъп на болка. Рева го потупа леко по гърба и взе нежно пергамента от треперещата му ръка.

— „Всички еретици в града трябва да бъдат събрани, за да се изправят пред правосъдието на Отеца — прочете тя и тръгна бавно към жреца. — Лично Светият четец ще претегли склонността им да приемат любовта на Отеца. Онези, които се окажат неспособни да се отрекат от ереста си, или не желаят да го сторят, ще бъдат предадени на своите братя еретици извън стените.“

Вдигна глава към жреца, но той така и не я погледна, вирнал изкривения си нос.

— И това ще ни спаси, така ли? — попита тя.

— Думите на Четеца са предназначени за васалния ло…

Млъкна насред дума, когато Рева скъса пергамента на две и пусна парчетата на пода.

— Махай се — каза тя. — И ако пак ти хрумне да безпокоиш чичо ми с бръщолевенията на онзи ваш стар глупак, ще проверим как еретиците отвъд стената ще посрещнат богоугодните ви персони.

Жрецът стисна зъби и се обърна към вратата.

— Кажи му също — добави Рева, — че когато приключим с воларианците, очаквам да ми сподели доброволно името на кучия син, при когото отраснах. Така му кажи.

 

 

— Ужасно ли беше? — попита Велис. Седяха в библиотеката, а чичо й спеше на горния етаж. След посещението на жреца бе получил пристъп на гняв, който го изтощи напълно, гняв, който той надви с големи дози от червения цвят. Велис бе останала до леглото му, докато сънят най-сетне не дойде.

Рева беше свалила ризницата си, която чудно как вонеше отвратително и много силно, макар да я беше носила само няколко часа. Беше се излегнала на дивана край камината, а Велис седеше срещу нея и я гледаше напрегнато, почти все едно подозираше, че Рева крие от нея някакво нараняване.

— Отблъснахме ги — отвърна Рева. — Изгубиха много хора. Но утре ще дойдат пак.

— Виждала съм много кръв — каза Велис. — И съм проляла немалко на младини. Но никога не бях виждала война.

Рева си спомни за ранените варитаи, които пълзяха безцелно, докато хиляди празнуваха смъртта им.

— Ужасно е.

— Не е нужно лично да участваш в сраженията, Рева. Тези хора имат нужда от теб, а рискът е…

— Трябва да съм там. И ще бъда. — Загледа се в сведеното лице на Велис и установи, че го харесва повече, когато е усмихнато. — Казвала съм ти разни неща — добави накрая. — Неприятни неща…

— Чувала съм и по-лошо, повярвай ми. Кучка, курва, лъжкиня… шпионка. И всички те бяха верни. Така че не се главоболи за моите чувства, скъпа.

— Защо остана? Досега можеше да си някъде далеч, че и богата при това.

— Не мога да го оставя, особено сега.

Рева се надигна и почна да разтрива мускулите на ръката си. Да се стреля с лък е уморително, но болката усещаше чак сега, след като вълнението на битката бе утихнало.

— От колко време сте заедно? — попита Рева.

— Запознахме се преди години във Варинсхолд, когато той гостуваше в кралския двор. Беше редовен и щедър клиент, затова трудно се разделих с него, когато го призоваха да заеме престола. Две години по-късно, когато аз… когато се появи причина да напусна спешно столицата, реших да дойда тук с надежда да ме посрещнат добре или поне да си изпрося достатъчно пари, за да замина надалече, някъде в чужбина. Сентес ме посрещна дори по-добре, отколкото очаквах, а и беше готов да се вслушва в съветите ми.

— Би ли останала и при мен, да ми помагаш… когато дойде моментът?

Велис я погледна в очите и каза тихо:

— Струва ми се знаеш, че бих направила всичко за теб, любима.

Рева отклони поглед и заби по-силно пръсти в схванатия си бицепс.

— Двамата с чичо ти… — продължи Велис. — Ние не… Много отдавна не сме… Пиенето увреди не само черния му дроб, а колкото до мен, интересите ми извън професионалните ангажименти винаги са били насочени другаде, интереси, които Сентес ми позволява да задоволявам, дискретно, разбира се. Тоест, не би било изневяра или предателство, ако това те тревожи.

„Мръсна безбожна грешница…“

— Книгата на разума — каза Рева — разказва как Отецът създал мъжа и жената да се обичат един друг като отражение на собствената му любов към човечеството. Книгата на закона постановява брака като съюз между мъж и жена. Книгата на съда осъжда всяко отклонение и нарушаване на този съюз като грях срещу любовта на Отеца.

— Това са само думи, любима — каза Велис. — Просто куп стари думи. Виждам те, Рева, виждам какво привлича погледа ти, макар че се мъчиш да го криеш.

Рева потърка опакото на ръката си в опит да заличи сърбежа, който внезапно се беше събудил отново.

— Той се опита да ми го избие от главата, буквално — прошепна тя и затвори очи. — Но то е заровено много надълбоко в мен, като петно, което не може да се изпере.

— Петно? — Рева усети как Велис сяда до нея, усети как хваща ръката й, а лекият сърбеж се превърна в пламък. — Това не е петно. То е нещо красиво, то е дар. — Рева усети дъха й по шията си, топъл и нежен, а миг по-късно устните на Велис събудиха нов гъдел върху плътта й.

Звукът на затръшната врата стигна до съзнанието й, тя скочи, изхлузвайки се от прегръдката на Велис, и се обърна миг преди Аркен да влети в стаята.

— Идват пак!

 

 

Този път използваха щитове, импровизирани, сковани от талпи навеси, прикрепени към дръжки на копия в четирите ъгъла, достатъчно големи да осигурят защита на десет варитаи, които крачеха към стените с неестествено ритмичната си стъпка. Слънцето изгряваше над воларианския строй и по преценка на Рева първата вълна на щурма наброяваше над три хиляди мъже. Антеш бе инструктирал стрелците си да се целят косо, отстрани, вместо да хабят стрели в обстрел на щитовете. Атакуващите изгубиха най-малко една пета от бойната си сила още на насипа, мъже падаха било на земята, било в реката, надупчени от стрели.

След като стигнаха до стената, воларианците се опитаха да я щурмуват на три места, вдигнаха стълби под прикритието на щитовете, които се тресяха под тежестта на големите камъни, с които ги обсипваха защитниците. Рева току се надигаше иззад парапета да пусне стрела по всеки, излязъл от прикритието на щитовете, а след това насочи вниманието си към онези, които се катереха по стълбите. Изчакваше да се изкачат на двайсетина метра от земята и чак тогава им пускаше стрела, така че да паднат отвисоко, за предпочитане върху главите на другарите си. След шестия спря да брои.

— Милорд! — извика на Антеш някакъв мъж, дотичал откъм западния участък на крепостната стена. — Реката!

Рева и Аркен хукнаха след Антеш да видят за какво става въпрос. Защитниците по западния зид зяпаха и сочеха петдесетина големи сала, които се придвижваха по тъмните води на Колдирон, натоварени с воларианци, вдигнали щитове над главите си. Насочваха саловете с помощта на дълги пръти. Ако се съдеше по нестройните движения на войниците на саловете, към тях се приближаваха не варитаи, а свободни мъже. „Които скоро ще се превърнат в свободни трупове“ — мрачно си помисли Рева.

— Раздели хората си на групи от по десет — каза Антеш на сержанта от домашната гвардия, който ръководеше отбраната на този участък от стената. — Всяка група да се цели в определен сал. И им кажи да се целят в хората с прътовете.

Веднага щом саловете влязоха в обсег, защитниците изстреляха първия залп стрели и принудиха свободните мечове да стоят под заслона на щитовете.

— Пипнах го! — възкликна Аркен, когато стрелата му уцели един от прътарите на водещия сал, а Рева свали със своята стрела онзи, който притича да го замести.

Обстрелът стана още по-ожесточен, когато саловете се приближиха и защитниците откриха пролуки в покрива от щитове. Скоро воларианците на водещия сал изгубиха контрол над него, той се завъртя и се понесе по течението, от палубата му се изтъркаляха тела и реката ги отнесе. Същата съдба сполетя още два от саловете, но останалите успяха да стигнат до брега, макар и с цената на големи загуби в жива сила.

Свободните мечове излазиха на брега и хукнаха към предварително указани точки за щурм. Маневрата им струва още хора, но нападателите бяха толкова много, че защитниците не свариха да прострелят всички и скоро стълбите се подпряха на стената. Сред свободните мечове имаше и стрелци, които подложиха на неспирен обстрел стената над стълбите. Рева видя как двама от техните хора паднаха пронизани, когато се подадоха над парапета да избутат една стълба.

— Повикай копиеносците си — каза Антеш на сержанта, когато воларианците започнаха да се катерят по стълбите.

Рева пусна една последна стрела и приклекна, преди да е видяла резултата, после притича към сержанта, който строяваше копиеносците си в плътни групи.

Антеш задържа стрелците си на стената до последния възможен момент; хората му повалиха много от катерачите, но дадоха и още няколко жертви на обстрела от подножието.

— Изтеглете се назад! — извика той, приближи се до Рева и грижливо остави лъка си върху парапета. — Време е да потанцуваме, милейди — каза й и изтегли меча си.

Тя остави своя лък до неговия.

— Все още имам въпроси за това нещо — каза тя и плъзна пръст по красивата резба.

— Задайте ги утре — отвърна той с бегла усмивка.

Първият воларианец, който стигна до парапета, беше едър тип със смугло грубовато лице под тежък железен шлем. Прехвърли се през ръба със свирепи крясъци, Рева се стрелна напред, претърколи се под дивашкия му замах, скочи на крака, изтегляйки в движение меча си, замахна право нагоре, под брадичката на воларианеца, и острието потъна чак до мозъка му. Рева издърпа меча, обърна се й замахна към лицето на следващия катерач, който тъкмо се прехвърляше през парапета. Мъжът падна с писъци връз следващите, които се катереха по стълбата, и събори и тях към смъртта им.

Още воларианци се появиха вляво и вдясно от Рева, копиеносците атакуваха с рев, мушкаха и убиваха като в транс, и скоро битката върху стената се изроди в меле. Един от нападателите привлече вниманието на Рева — уби с един удар втурналия се насреща му копиеносец, после се хвърли в мелето с по един къс меч във всяка ръка и за нула време посече още трима мъже. Бронята му беше различна от бронята на другите воларианци, които щурмуваха стената, не толкова дебела, а и ръцете му бяха голи, ако не се брояха накитниците. Биеше се с безучастно лице, избягваше удари и нанасяше свои с хладна прецизност, движеше се със скорост, която граничеше със свръхестественото.

Аркен нададе рев и нападна мъжа с вдигната над главата си брадва, глух за предупредителните викове на Рева. Воларианецът вдигна кръстосаните си мечове да парира брадвата на Аркен, после го ритна в корема. Аркен се просна по гръб и изпусна оръжието си. Рева хукна напред миг преди воларианецът да посече поваления си противник, замахна с меча си към очите му и го принуди да отстъпи. Той я измери с поглед, в който нямаше изненада, въпреки струйката кръв под лявото му око от прясната рана. Нападна я стремително — единият меч полетя странично към главата й, другият мушна към корема й. Рева се завъртя, парирайки и двата удара с вертикален блок, довърши завъртането си, но се смъкна на коляно в движение и замахна да го посече над глезена. Мъжът носеше плътни предпазители на прасците и ударът не го осакати, не пролича и да го е заболяло, ако се съдеше по бързината, с която замахна да я прониже. Върхът на късия му меч се строши в камъка до нея — Рева се бе завъртяла отново и сега скочи на крака, замахна и заби меча си в основата на черепа му.

Воларианецът се смъкна на колене и двата меча близнаци издрънчаха на камъка; потрепна, когато Рева издърпа меча си, падна по лице и не мръдна повече.

Рева си пое дълбоко дъх и се огледа за Аркен — той стоеше заедно с другите защитници, държеше се за гърдите и я зяпаше. Воларианците бяха изчезнали. Рева отиде да надникне над парапета и ги видя да бягат панически, някои се гушеха под импровизираните щитове и се тътреха към насипа, други тичаха слепешката, заложили на скоростта. Стрелите от дългите лъкове на защитниците покосиха мнозина.

— Е, май ще ни дадат малко почивка… — започна тя и се обърна. Не довърши, защото всички бяха коленичили пред нея със сведени глави. Рева се огледа, готова да смъмри чичо си, че е дошъл на стената, но бързо осъзна, че той не е тук. Мъжете бяха коленичили пред нея, дори Антеш и Аркен.

— Недейте така — каза тя с тих гласец.

 

 

До обяд Рева помага да пренесат ранените в импровизираната лечебница, която брат Харин беше отворил в един хан близо до портата. Брат Харин и другите двама лечители от Петия орден, престаряла жена и мъж на средна възраст, се трудеха неуморно, шиеха рани и наместваха счупени кости, а се случваше и да спасят някой нещастник от рана, която изглеждаше фатална.

— Това може да ви се стори интересно, милейди — каза Харин и й показа някакъв инструмент. После отиде при стрелеца, когото бяха простреляли в лицето предната нощ. Дръжката на стрелата беше отстранена, но върхът беше заседнал здраво в костите на лицето. Брат Харин му беше дал голяма доза червен цвят, но въпреки това стрелецът скимтеше от болка и гледаше със страх инструмента в ръцете на лечителя. — Нарича се мусториански скалпел в чест на покойния ви баща.

Стрелецът се сви, когато Харин клекна до него да огледа раната — дълбока рана в бузата, наскоро почистена, но все още кървяща. Рева хвана ръката на ранения и я стисна, постара се да го окуражи с усмивка.

— Баща ми? — попита тя Харин.

— Да. Неговата прочута рана от стрела била почти същата като тази. Върхът се бил забил толкова надълбоко, че било невъзможно да се изреже, без това да убие пациента. Колегата, който го лекувал, се видял принуден да създаде нов инструмент. — Той вдигна отново дългия скалпел. — Виждате ли формата на върха? Достатъчно е тесен да влезе в основата на стрелата, в дупката, където преди е била дръжката. И когато пъхна върха на скалпела в дупчицата… — Харин плъзна палец по средната част на скалпела и той се раздели на две при върха, — раздвоеният връх ще захване здраво стрелата отвътре и остава само да я издърпам. Лесно и бързо.

— И безболезнено? — попита тя.

— Е, не, не — каза лечителят, наведе се над ранения стрелец и насочи скалпела към раната. — Доколкото знам, болката е много силна, нетърпима почти. Бихте ли задържали ръцете на пациента?

 

 

Откри Аркен в голямото помещение на хана, където възрастната лечителка стягаше торса му с бинт.

— Пукнати ребра — каза й той с жална усмивка. — Само две обаче.

— Постъпи много глупаво — смъмри го Рева. — Следващия път си избери по-лесна плячка.

— Сред воларианците няма лесни, освен за теб.

— Готово — каза лечителката и върза краищата на бинта. — При други обстоятелства бих ти дала малко червен цвят за болката, но сега трябва да го пестим.

— В имението има няколко допълнителни шишета — каза Рева. — Ще наредя да ви ги изпратят тук.

— Състоянието на чичо ви изисква червен цвят, милейди.

„Той няма да живее достатъчно дълго, за да изпие всичко, което имаме“ — каза си тя, после примижа, осъзнала колко грубо и студено би прозвучало това.

— Той… не би искал хората му да страдат напразно. — Обърна се към Аркен и му стисна ръката. — Почини си.

 

 

Тръгна да търси лорд Антеш и го откри в една стаичка в казармата при портата да спори с лорд Арентес как ще е най-добре да разположат хората си.

— Вече са разбрали, че атаките, съсредоточени в една-две точки, не водят до нищо — казваше Антеш с тон, който подсказваше, че е на ръба на търпението. — Следващия път ще щурмуват на повече места едновременно. Отецът знае, че имат достатъчно войска да го сторят.

— Трябва ни втора линия — изсумтя Арентес. — Най-добрите ни хора ще чакат, готови за контраатака, в случай че врагът пробие.

— Ако врагът пробие, Алтор във всички случаи е загубен, милорд.

Видяха я и се умълчаха, върху лицето на Антеш се появи същото онова странно изражение, както когато й се бе поклонил заедно с останалите. Арентес изглеждаше по-сдържан, може би отказваше да повярва на преувеличените истории, които обикаляха крепостната стена, сдържаност, която допадна на Рева.

— Проблем ли има, господа?

— Лордът на стрелците се опитва да наложи контрола си над моите хора, милейди — каза Арентес. — Командването на домашната гвардия и на градската стража бе дадено на мен. Вече немалка част от най-добрите ми хора бяха прехвърлени на стената, за да подпомогнат… аматьорските елементи на отбраната. Ако това прехвърляне продължи, способността ни да устоим на сериозна атака ще намалее драстично.

— А атаките, срещу които се изправяме досега, не бяха сериозни, така ли? — изсумтя Антеш, чието търпение съвсем бе изтъняло. — Милейди, съдбата на града зависи от отбраната на стените му. Ако ни щурмуват на няколко места едновременно…

Тя вдигна ръка.

— Господа, ако трябва да съм откровена, и двата подхода ми се струват добре аргументирани. — Пристъпи към картата, разстлана на масата между тях. „Ако градът не беше толкова голям…“ — Позволете да направя едно предложение — продължи тя и посочи казармите в центъра на Алтор. — Струва ми се безсмислено да държим толкова много хора там. Ако воларианците превземат част от стената, нашите войници няма да пристигнат навреме, за да ги отблъснат. От друга страна, ако разделим този контингент на четири части, по една за всяка четвъртинка от града, реакцията им при нужда ще е значително по-бърза. Предлагам домашната гвардия да се премести тук, при портата. Градската стража да бъде разделена на три и да заеме позиции по преценка на лорд Арентес.

Антеш разглежда още миг-два картата, после вдигна вежди към Арентес. Старият командир поглади заострената си брадичка, после кимна бавно.

— Подобна стратегия може би има своите… силни страни. — Взе шлема си от масата и се поклони. — По-добре да се заема с това без бавене, милорд, милейди.

— Мисля, че ви харесва — каза й Антеш, след като Арентес излезе от стаята. — Виждам искрици в очите му, когато сте наблизо.

— Мерете си приказките, командире — смъмри го Рева, но без да влага много чувство. — Колцина загубихме днес?

— Трийсет и пет мъртви, двайсет ранени. Съотношението не е лошо, като се има предвид колко трупове се валят от другата страна на стената.

— Онези хора пращат робите си на смърт с лека ръка, и не само тях, а и свободните. Как е възможно такова безразличие да ражда лоялност?

— Лоялността и страхът често са едно и също нещо, особено на война. — Замълча, лицето му посърна. — Мога ли да попитам как е със здравето васалният лорд?

Рева прецени, че няма смисъл да крие истината.

— Васалният лорд умира. Ако Отецът е рекъл, може да изкара още месец.

— Разбирам. Съжалявам, милейди. Той… той се оказа добър човек, по-свестен от повечето, накрая.

— Краят още не е дошъл. — Вдигна брястовия си лък. — Дължите ми една история, милорд.

 

 

— Арен бил най-добрият майстор на лъкове в историята на Кумбраел — почна Антеш. Вървяха по източния участък на стената и Рева си напомняше да кима любезно на почтителните поздрави, да търпи зяпналите погледи и благоговейния шепот. — Може би най-добрият в целия свят. Толкова забележителни били уменията му и толкова неповторими лъковете, които правел, че според някои в направата им имало пръст и Мрачното. Според мен обаче той просто е бил изключително сръчен човек, който е влял творческата си енергия в един древен занаят. От най-ранна възраст изработвал чудесни лъкове, забележителни не само с точността и обсега си, но и с красотата си. — Антеш вдигна лъка си, изящен и масивен едновременно, средната част на дъгата излъскана от дългогодишна употреба. — Дългият лък е мощно оръжие и в простотата му има нещо приятно за ума, но Арен му добавил елегантност, успял някак да украси с резба дъгата, без да отнеме от силата й. Естествено, лъковете му се продавали скъпо и прескъпо, макар че когато лордът на Кумбраел потропал на вратата му, Арен проявил благоразумието да изпълни една поръчка безплатно. — Погледът му се спря на нейния лък.

— Направил е това оръжие за моя прадядо?

— Този лък, както и още четири като него, всичките украсени различно, за да отразяват разнообразните интереси на лорда — литература, музика и така нататък. Вашият явно е ловджийският лък. Лордът постановил, че лъковете са неговият дар за идните поколения на рода Мустор. Но само след няколко години всички те били изгубени, когато Янус се заел да ни вкара принудително в своето ново Кралство. Колкото до Арен, той умрял при един набег срещу селото му, макар да се разказва, че Янус държал да бъде заловен жив и когато това не станало, екзекутирал виновните, но кой знае?

Спря и опря гръб на парапета. Погледна я със същото притеснение, което Рева помнеше от момента, в който за пръв път бе спрял поглед на лъка й.

— И ето ви сега вас, изгубената дъщеря на дома Мустор, превръщате битката в изкуство точно както Арен е превърнал в изкуство направата на лъкове, и носите едно от най-големите фамилни съкровища, попаднало у вас случайно. Прекарал съм живота си на бойното поле и често оцелявах благодарение единствено на късмета, факт, който неведнъж ми е давал основание да се усъмня в доброто зрение на Отеца. Но вие, милейди, ме карате да се замисля.

Рева застана до него и се загледа в отсрещния бряг. Керван се придвижваше към воларианския лагер, големи фургони с волски впрягове и ескорт от конници в черно. Керванът спря, един от ездачите слезе от коня си и тръгна към последния фургон. Изчезна вътре за миг, после се появи отново, като дърпаше след себе си млад мъж. Китките на младия мъж бяха стегнати пред тялото му, почти все едно се моли. Ездачът го бутна на колене. Нещо блесна в ръката на воларианеца и младежът се килна напред, червен фонтан изригна от гърлото му. Ездачът се наведе да свали оковите му, после се качи отново на коня си, керванът продължи напред с бавна стъпка и заряза трупа на брега на реката.

— Аз също съм се съмнявала в доброто зрение на Отеца — призна Рева. — Виждала съм грозни неща, жестокост, лъжи… предателство. Но съм виждала също красота, приятелство и доброта. Ако този град падне, повече няма да ги видя, нито аз, нито никой от нас. А имам чувството, че в момента Отецът гледа насам. Не мога да го обясня, но го знам.

Гледа към кервана, докато той не спря в края на воларианския лагер, току пред заграждението.

— Не са укрепили източния бряг — каза тя на Антеш. — Имаме лодки, нали?

 

 

Антеш се възпротиви енергично на идеята Рева да тръгне, дотам, че заплаши да се откаже от лордската си титла и да се сражава като обикновен стрелец, ако тя не се откаже. Изпрати трийсет подбрани мъже с десет лодки, които потеглиха от северния бряг на града малко след полунощ. Воларианците не бяха предприели поредната си атака и всичко бе мирно и тихо, докато лодките не се върнаха, като гребяха усилно към източната стена — зад тях лагерът с робите гореше, а лодките газеха дълбоко, натоварени с освободени пленници. По това време на денонощието приливът беше на тяхна страна и не се наложи да се борят с течението, но воларианците се погрижиха да им стъжнят достатъчно живота, засипвайки ги със стрели. Повечето лодки стигнаха до брега, но последната падна жертва на смъртоносния дъжд. Освободили бяха повече от четиридесет души, приблизително половината от тях войници от Кралската гвардия, останалите кумбраелци, повечето млади хора, жените сред тях видимо насилвани, ако се съдеше по бледите им лица и втренчените погледи.

Хората, които Антеш беше подбрал лично за мисията, й бяха донесли подарък. Висок мъж с черен кожен елек, с големи ръце, които несъмнено биха предпочели да въртят бич, вместо да бъдат стегнати в собствените му окови.

Когато войниците го извлякоха на брега, мъжът видя Рева и се дръпна, очите му се разшириха от страх, а от устните му се отрони една дума: „Елвера!“

— Какво искате да направим с него, милейди? — попита водачът на набега, ветеран с корави очи, когото Антеш познаваше от войната в пустинята.

— Качете го на стената при портата — каза тя. — Като наближи обедно време, когато всички ще са будни, му прережете гърлото.