Антъни Райън
Владетелят на кулата (23)

10.
Лирна

Домът на барон Хюлин Бандерс се намираше на трийсетина мили от азраелската столица, разлял се по терена комплекс от разнородни части, както в архитектурно отношение, така и по отношение на зидарията, някои нови, други буквално древни. Намираше се в средата на голямо имение, обхващащо гори и хълмисти местности, богато на дивеч. Пристигнаха привечер и групата по посрещането — петдесетина тежко въоръжени и бронирани рицари в боен ред — ги пресрещна на значително разстояние от главната къща. Водачът на рицарите вдигна забралото си и отдолу лъсна нос с единичен хоризонтален белег, заля ги нескрита подозрителност, която моментално изчезна при вида на Лирна. Въпреки разбойническия си вид рицарят притежаваше акцента и маниерите на благородник.

— Най-искрените ми извинения, ваше височество — каза той, след като се бе смъкнал от коня си, бе паднал на едно коляно и бе свел ниско глава. — Голяма група сте и погрешно разчетохме намеренията ви.

— Не си го слагайте на сърцето, милорд — отвърна Лирна. Открай време намираше изисканите маниери на ренфаелската рицарска класа за досадни, а в момента не беше в настроение да ги толерира повече от крайно необходимото. — Търся барон Бандерс. Той вкъщи ли си е?

— Да, ваше височество. — Рицарят се изправи и се метна на седлото. — Моля, окажете ми честта да ви съпроводя дотам.

Барон Бандерс чакаше на входа на дома си, без броня, но с дълъг меч в ножница в ръка. Млада жена зяпаше иззад него към Лирна, стиснала за ръка невръстен дангалак, който въпреки забележителния си ръст едва ли беше на повече от четиринайсет.

— Ваше височество. — Както тонът, така и изражението на барона бяха грижливо неутрални, когато се смъкна на едно коляно пред нея. — Добре сте дошла. Моят дом е и ваш.

— С радост ще пренощувам при вас, милорд — отвърна тя, смъкна се от гърба на Стъпко и пристъпи с протегната ръка към барона. — Но първо искам да ми обещаете нещо.

Очите му се разшириха леко при вида на ръката, която Лирна бе протегнала към устните му, жест на доброжелателство, до който тя прибягваше много рядко. Окопити се и целуна предложените му пръсти.

— Обещание, ваше височество? — попита той и се изправи.

— Да. Без банкети — каза Лирна и се усмихна. — Бих искала да вечерям на спокойствие във вашата компания.

 

 

Баронът й представи младата жена като Улис, негова повереница, а момчето като Арендил, нейния син. Представи ги само с личните им имена, но и без фамилия Лирна забеляза семейната прилика между Улис и Бандерс в чертите на лицето, а цветът и разположението на очите им бяха почти напълно еднакви. Жената вероятно беше непризната незаконородена дъщеря на барона, но макар и копеле, очевидно се радваше на грижите на баща си, поне ако се съдеше по хубавите й дрехи. Странно, но момчето нямаше изразена прилика с майка си, а с дядо си — съвсем никаква. Очите му бяха сини, а техните — кафяви, а косата му — рошав водопад от тъмни къдрици до раменете — беше в ярък контраст с пясъчната грива на майка му и оредяващата късо подстригана сива коса на барона.

Поднесоха им вкусна, но не твърде изобилна вечеря в голямата зала. Давока се справяше зле с непознатите прибори, които прислугата поставяше до чинията й при всяко ястие: следеше изпод вежди Лирна и се опитваше да копира боравенето й с приборите, но в повечето случаи неуспешно.

— Яж както искаш — каза й Лирна на лонакски. — Никой няма да се обиди.

— Ти научи моите начини — отвърна Давока на езика на Кралството, свъсила вежди от концентрация. — Аз ще науча твоите.

— Говорите лонакски! — възкликна Арендил, зяпнал Лирна с искрено удивление. Бандерс удари с ръка по масата и момчето побърза да добави: — Ваше височество.

— Понякога го говори по-добре и от мен — каза Давока с пълна уста. — Знае думи, дето аз не ги знам.

— Постиженията на принцесата трябва да служат за пример — каза Улис. Беше срамежлива, почти плаха, но погледите, с които стрелкаше Лирна, бяха пълни с възхищение. — А сега се връща с мир, който мъжете не са успели да сключат в продължение на векове. Ако можеха всички дами да са толкова смели и усърдни!

— Говори се, че северно от прохода земята е свирепа — каза Бандерс. — Никога не съм бил там. Макар че доста съм се сражавал с лонаките. — Погледът му се премести върху Давока, която му отвърна с широка усмивка и пълна уста.

— За щастие, тези дни останаха зад гърба ни — каза Лирна и вдигна чашата си за тост. — Ще пиете ли с мен, милорд? За мира?

Усмивката на Бандерс се получи доста вяла, но той все пак вдигна с готовност чашата си и отпи след Лирна.

— Мирът винаги е добре дошъл, ваше височество.

— Така е. Въпросът за мира очевидно тревожи и вашия васален лорд. Срещнах го по пътя, между другото.

Улис изпусна вилицата си и тя падна с трясък в чинията. Лирна погледна към нея и тя сведе поглед пребледняла.

— Добре ли сте, милейди? — попита я Лирна.

— Простете, ваше височество — отвърна тя шепнешком. Арендил, който седеше до нея, посегна да хване ръката й. Лицето му бе изопнато от тревога.

— Може би, ваше височество — каза с внезапно охладнял тон Бандерс, — разговорът за васалния лорд може да почака до след вечерята. Това е тема, която убива апетита.

Остатъкът от вечерята премина в мълчание, ако не се брояха въпросите на Давока относно ястията, които й сервираха.

— Желе? — каза тя, като побутваше с лъжичката си десерта. — Прилича на сопол — заключи на лонакски.

 

 

— Убедена съм, милорд — каза Лирна, — че не е необходимо да ви изнасям лекция за настоящите проблеми на Кралството.

Бяха в голямата зала, сами, с изключение на две хрътки, които явно си бяха харесали Лирна и сега клечаха край нея пред камината, положили глави на коленете й. Бандерс стоеше прав до огнището и се опитваше да контролира изражението си, но въпреки усилията му гневът прозираше.

— Да, ваше височество — отвърна той. — Не е необходимо.

Една от хрътките изскимтя доволно, когато Лирна разроши козината зад ушите й.

— След покушението срещу владетеля на кулата Ал Бера положението може и да се влоши — каза тя. — Ренфаел засега остава незасегнат от бунтовете и беззаконието, които наблюдаваме в други части на Кралството. Предполагам, ще се съгласите, че ще е добре това да си остане така и занапред.

— Не търся проблеми. Просто искам да опазя онова, което е мое.

— Като петните репутацията на своя васален лорд?

— Неговата репутация бе опетнена непоправимо преди години, още преди войната. Аз говоря истината и то само когато ме попитат.

— И колко често ви питат?

Бандерс взе една маша и разръчка с ядни движения въглищата в камината.

— Мнозина смятат, че да ги управлява този човек петни честта им. Ако при мен дойде рицар да търси съвет, редно ли е да го отпратя?

— Основната ви задача е да опазвате кралския мир. Положението ви в това васалство, а и в цялата страна, е много високо. Никой друг рицар не се ползва с такова уважение. Но високата позиция върви с големи отговорности, искате ги или не.

Той сведе поглед и отново й заприлича на Улис, която очевидно му беше дъщеря, но не и на нейния син с неговите дълги тъмни къдрици. „Само да опазя онова, което е мое…“

— Защо не сте признали дъщеря си? — попита тя. — И внука си?

Бандерс се изпъна в цял ръст, но все така не поглеждаше към нея.

— Аз… не знам за какво говорите, ваше височество.

— Нямате съпруга, нямате други деца. Дъщеря ви, без значение дали е родена от законен брак, или не, все пак е ваша кръв. А и вие очевидно я цените високо. Но не сте й дали името си.

Той се извърна, стиснал ръце зад гърба си.

— Това са неща лични…

— Милорд, изминах твърде много мили и видях твърде много неща, за да се съобразявам излишно с ограниченията на етикета. Моля, отговорете на въпроса ми.

Той въздъхна надълбоко, обърна се и срещна погледа й. Лицето му беше не толкова гневно, колкото тъжно.

— Майката на Улис беше… от долно потекло, дъщеря на мелничар. Познавахме се от деца, а моят баща беше твърде зает с покера и курвите си и не се интересуваше какво правя. Аз, съответно, се събирах с когото поискам и правех каквото ми хрумне. А когато възмъжах, реших, че ще е чудесно Карла да ми стане съпруга. Но въпреки собствения си разгул баща ми не пожела и да чуе за това. Не искаше и да чуе, че мелничарска дъщеря ще роди наследника на земите и титлите му, онези, които не беше проиграл на карти и разпродал, за да плаща на любовниците си. За него това беше немислимо. Когато той почина, се обнадеждих, че поне Терос ще погледне със симпатия на молбата ми, но старият васален лорд вярваше в светостта на рицарската кръв с фанатизма, с който други се отнасят към Вярата. Затова се отказах от молбите си и двамата с Карла заживяхме заедно в тази къща като мъж и жена, макар да не бяхме венчани. Тя почина при раждането на Улис и оттогава друга не съм потърсил.

— А внукът ви? — попита Лирна. — Улис ми се струва твърде млада да е вдовица.

Лицето на Бандерс се затвори отново.

— Навик ли ви е, ваше височество, да задавате въпроси, чиито отговори са ви известни?

„Тъмна коса, тъмносини очи… Аз, разбира се, ще се погрижа за семейството му…“

— Лорд Дарнел.

— Улис беше млада — продължи Бандерс. — Едва на петнайсет. Взех я с мен в крепостта на васалния лорд. С Дарнел никога не сме били приятели, той усещаше, че баща му ме уважава, и ме мразеше заради това, защото към самия него Терос проявяваше единствено разочарование и презрение. Задиряше дъщеря ми, за да си отмъсти, макар че тя не мислеше така. Главицата й бе пълна с момичешките илюзии, че всички рицари са герои. Така че когато красивият син на васалния лорд й се признал в любов, защо да не му повярва? Заряза я, разбира се, когато му съобщила, че чака дете, присмял й се, а после се присмя и на мен, когато отнесох въпроса до Терос. Васалният лорд го преби от бой, какъвто му беше маниерът, в голямата зала пред придворните дами и рицари. Преби го почти до смърт. Само почти, за съжаление. На следващия ден напуснах крепостта на господаря, върнах щерка си у дома и отгледах детето й. На Дарнел му потърсих сметка няколко години по-късно, на Летния панаир, мисля, че и вие бяхте там в онзи ден. И щях да получа своето, ако един от придворните му рицари не ме беше ударил в гръб с боздугана си.

— Дарнел така и не се е женил — спомни си Лирна.

— И няма други деца, поне не се е чуло да има.

— Тоест, ако признаете майка му, Арендил се превръща в младеж с благородно потекло, в чиито вени тече кръвта на васалния лорд. Претендент за престола на лорда.

— Дарнел цъфна тук малко след като се върнах от войната да си иска сина. Казах му, че няма син. Свитата му наброяваше едва двайсетина души, всичките младежи с жълто около устата. Старите му придворни рицари бяха погинали до един при Марбелис. А аз разполагах с повече от петдесет рицари, всичките ветерани от пустинята. Искрено съжалявам, че не уредих въпроса веднъж и завинаги още тогава.

— Значи още иска да прибере момчето?

Бандерс поклати глава.

— Иска наследникът да му е подръка, било за да го превърне в чудовище по свой образ и подобие, било за да се отърве от него, както сметне за добре. Ако дам на Арендил името си, това ще е равносилно на претенция към престола на лорда. Равносилно на гражданска война в Ренфаел.

— В такъв случай ви благодаря за въздържанието.

— Няма да съм аз човекът, който ще хвърли това васалство на вълците, ваше височество. Но ако се стигне до друго развитие на нещата и с помощта на краля, поне имам желанието и способностите да го изцеля. Сегашният васален лорд нанася рани, не ги изцелява.

Тя се изкуши да го смъмри за смелите думи, но самата тя бе преминала границите на любезността, за да изтръгне истината от него.

— Не бива да има война в това васалство — каза Лирна. — На никаква цена. Разбирате ли?

Бандерс сведе очи към огъня и кимна отривисто.

— Моля ви за търпение, милорд, макар да съзнавам колко труден е дългът ви. Утре Арендил ще тръгне с мен към Варинсхолд, където ще се опитам да убедя краля да му предложи кралска закрила. Момчето ще получи подходящото образование и ще постъпи на служба при Короната далече от баща си. Майка му може да го придружи, ако иска, а аз определено ще се радвам на приятната й компания в двореца.

— Това имение е целият им свят — тихо каза Бандерс. — Самият аз съм виждал много извън границите му, повече, отколкото съм искал да видя, и ми се ще да им спестя това изпитание.

Лирна погали хрътките за последно, стана от стола и по-голямото куче изскимтя недоволно.

— Цената на благородната кръв е тази, че не избираме пътя си в живота, а само как ще вървим по него. Сега ще се оттегля, милорд. Вие вероятно искате да поговорите със семейството си.

 

 

Сълзите на Улис не я изненадаха, за разлика от благодарността й.

— Не само мъдра, а и изпълнена със съчувствие — каза младата жена на идната сутрин, после се разхлипа отново, докато се сбогуваха на чакълената алея. — Нека Покойните бдят над вас, ваше височество.

Лирна се пресегна да я хване за ръката при поредния поклон.

— Стига, милейди. Наистина бих искала да дойдете с нас.

— Тат… баронът има нужда от мен. — Улис изтри с две ръце очите си и направи храбър опит да се усмихне. — Не мога да го оставя тук съвсем сам. А и една майка трябва да знае кога да пусне детето си, не мислите ли?

Лирна стисна ръката й.

— Права сте.

— Мога ли да ви измоля едно обещание, ваше височество? — продължи Улис, преди Лирна да се е отправила към Стъпко. — Вие вече направихте повече, отколкото бих дръзнала да…

— Казвай — прекъсна я Лирна, после се усмихна, като видя как пребледня жената при острия й тон. — Моля те.

Улис се приближи и прошепна:

— Не позволявайте васалният лорд да се докопа до него. Скрийте го, ако трябва, отпратете го отвъд морето, но не позволявайте да попадне в ръцете на баща си. — От плахата стеснителност нямаше и помен, лицето на Улис се беше разкривило в пристъп на майчина ярост.

Лирна стисна ръцете й и я целуна по бузата, после й прошепна на ухо:

— По-скоро лично ще убия онзи изнасилвач, отколкото да го допусна и на една миля от сина ти. Имаш думата ми.

Улис въздъхна с облекчение и отстъпи назад, протягайки ръка на Арендил, който стоеше намръщен до дядо си.

— Ела и се сбогувай с майка си.

Майка му може и да бе изпълнена с благодарност, но самият Арендил беше образ и подобие на младежко негодувание.

— Точно сега ли трябва да е? — попита намусено той. — Не може ли през зимата, или догодина?

— Арендил! — смъмри го майка му и отново протегна ръка.

Момчето се намуси още повече и изглеждаше готово да извади нов аргумент, когато дядо му го побутна напред.

— Не обиждай нейно височество с колебанието си, момче.

Давока сръчка планинското си конче към тях, повела друг кон за юздата, хубавата сива кобила, която лорд-маршалът беше предложил на Лирна при прохода.

— Дръж — рече тя и метна юздите на Арендил. Момчето сведе поглед към тях и сви устни.

— Имам си мой кон.

— Може би е малко едра за него — каза Лирна на Давока. — Имаме ли някое по-дребно конче, по-подходящо за дете?

— Мога да я яздя! — сопна се Арендил, сложи крак в стремето и се метна на седлото с лекота. — Просто казах, че си имам мой кон.

Улис се приближи, хвана ръката на сина си и я целуна. След миг Бандерс нежно я издърпа назад. Лирна видя как се зачервиха страните на Арендил и му обърна гръб.

— Бароне! Милейди! — каза тя, повишила глас, така че и кавалеристите наоколо да я чуят. — Благодаря ви за гостоприемството. Бъдете сигурни, че вашето сираче ще получи най-доброто възможно образование в кралския двор.

Бандерс прегърна дъщеря си през раменете и я придърпа към себе си, Лирна обърна Стъпко и поведе ротата към външните порти на имението.

 

 

Движеха се бързо и след три дни вече бяха на лагер в северните покрайнини на Урлиш. Лирна и Давока се бяха заели с обичайния си вечерен ритуал — мятане на ножове. Лонакската жена се бе сдобила с още ножове, вероятно от някой нищо неподозиращ брат при прохода, което позволи на Арендил да се включи в уроците въпреки очевидното си неумение с ножа.

— Момчето не е научено да се бие — каза Давока, когато последното хвърляне на Арендил мина далеч встрани от дънера, който използваха за мишена.

— Напротив! — отвърна Арендил. — Мога да яздя и да се бия с копие и меч. Дядо ме научи. Имаме уроци всеки ден, откакто станах на осем. Дори си имам моя броня, но не ми позволиха да я взема.

— Броня — изсумтя презрително Давока и запрати ножа си много близо до центъра на мишената. — Железните шкембета са лесни за убиване, само трябва да ги изчакаш да спрат на лагер. Опасни са само когато имат какво да нападнат с конете си.

— Като стигнем в двореца, ще си избереш броня — каза Лирна на Арендил и метна своя нож, който се заби в горния край на дънера. — Коридорите са пълни с брони, имаме и безброй мечове. Винаги ми се е струвало странно защо даваме толкова пари за въоръжаване на Кралската гвардия, когато имаме толкова оръжие, което виси по стените за украса.

— И дядо има много мечове, също и копия. Донесъл ги е от пустинната война.

— Говори ли за нея? — попита го Лирна. — За войната?

— О, да, макар че понякога това го натъжава. Случилото се с лорд Ал Сорна му тежи. Казва, че ако армията е знаела какво става, всеки мъж до последния биха останали да се бият и да умрат, но да не го дадат на алпиранските кучета. Всички, дори кумбраелците.

В този момент Лирна реши, че момчето й харесва. Откритостта и незачитането на титли и авторитети бяха като глътка свеж въздух, макар че същите тези качества щяха да го превърнат в лесна плячка, стигнеха ли в двореца. Колкото до Давока в двора…

— Дворът не е добро място — каза й тя на лонакски същата вечер.

Седяха до лагерния огън, а Арендил спеше дълбоко в палатката си. Давока седеше върху вълчата си кожа, протегнала напред дългите си крака, режеше ивици сушено говеждо с ловджийския си нож и ги мяташе в устата си.

— Опасно? — попита тя на езика на Кралството. Лирна вече бе забелязала, че в последно време Давока рядко проговаря на родния си език.

— В много отношения, за повечето от които ти не знаеш нищо. Хората там лъжат, сякаш да лъжеш е добродетел. Фактът, че двете сме близки, ще породи у някои подозрения и завист. Други ще се опитат да извлекат полза за себе си от това. Трябва да си мериш приказките и да не вярваш на никого.

Давока се ухили.

— Щом мога да вярвам на теб, не ми трябват другите.

— Ти ме наричаш кралица, сестрице. Но аз не управлявам в тази страна. В двореца уж се вслушват в съветите ми, случва се брат ми да ги приеме, случва се и да ги отхвърли. Боя се, че доверието в мен и моето в теб няма да ти спести жестокостите, които ни чакат там.

— Там е домът ти, а говориш все едно го мразиш.

„Да го мразя?“ Възможно ли бе да мрази място, което познава толкова добре, докрай? Място, което не представлява тайна за нея още от най-ранното й детство? Толкова много лица бяха преминали оттам през годините, толкова много хора бяха увиснали на бесилката или бяха загинали във войните. Лорд Артис например, макар и жаден за власт глупак, й бе допадал със своя прагматизъм. Дебелият лорд Ал Унса и тромавите му танци — корумпиран до мозъка на костите, но пък винаги успяваше да я разсмее. А Линден, бедният влюбен идиот Линден… И Вейлин.

— Може би наистина го мразя — призна накрая тя. — Но няма къде другаде да ида.

— Брат ти не може ли да управлява без твоите съвети?

— Определено се опитва, но идеята не е добра и гледам да не го оставям сам. Може би някой ден, когато Кралството се успокои, може би тогава ще си намеря друг дом.

Давока се ухили.

— Има много място в Планината.

Лирна се засмя.

— Малесата едва ли ще ми се зарадва особено. — „Но винаги мога да ида в Северните предели.“

 

 

— Тази гора е много стара — каза Давока, докато оглеждаше с нескрито безпокойство гъстия лес от двете страни на пътя. Лирна и преди беше забелязала недоверието й към горите, сякаш дърветата задушаваха в капана си свободната й лонакска душа, свикнала с просторните тундри и планините на родната земя. — Направо я помирисвам колко е стара.

— Урлишкият лес е най-голямата гора в Кралството — отвърна Лирна. — Защитена е с Кралската дума и отстъпва по размери само пред Великите северни гори, поне на този континент.

Давока я изгледа изпод вежди.

— Континент?

— Сушата, по която пътуваме.

— Защо, има и други ли?

Лирна едва не се засмя, но после видя искреното любопитство в очите на Давока. „Знае едновременно толкова много и толкова малко.“

— Знаем за още четири — обясни тя. — Всичките са много по-големи от нашия. Може да има и още, но нито един поданик на Кралството не е пътувал до тях и не се е върнал да разкаже.

— Не е така — вметна Арендил. — Керлис Безверника. Казват, че вече два пъти е обиколил света и в момента го обикаля за трети път.

— Това е само история — каза Лирна. — Легенда.

— Не е — настоя момчето. — Чичо ми Ванден се кълне, че го е срещал. Преди трийсетина години.

— И кой е този чичо Ванден?

— Братовчед на дядо, велик рицар на своето време. Викам му чичо, защото той така иска. Много е стар.

— Достатъчно стар да срещне човек, който никога не умира, така ли?

Арендил се навъси отново.

— Вярно е. Чичо не би ме излъгал. Срещнал го, докато бил на служба при пазителя на Северния бряг. Ранили го в битка с някакви контрабандисти и той изостанал от хората си сред скалите, които покриват брега близо до планината. Казва, че се влачил близо четири часа и вече се боял, че ще му изтече кръвта, когато открил Керлис на завет сред скалите с някакви странни хора. Чичо бил на крачка от смъртта по онова време, но сред онези хора имало момче с Мрачното, което можело да лекува с докосване.

Интересът на Лирна внезапно се пробуди.

— Изцеляващо докосване?

— Знам, че звучи фантастично, а и дядо все повтаря да не давам ухо на чичовите бръщолевения, щото бил оглупял от старост и прочие. Но чичо ми показа белега, голям белег на рамото, целият набръчкан и грапав, но в центъра му кожата е съвсем гладка и нормална и има формата на детска ръка.

Давока изсумтя под нос, пришпори кончето си в тръс и се отдалечи, за да не ги слуша.

— Такива приказки я изнервят — обясни Лирна. — Довърши си разказа.

Арендил я погледна изпод вежди, сякаш се боеше, че Лирна всеки миг ще му се присмее, но след кратко колебание все пак продължи:

— Момчето затворило раната му, но чичо пак бил много зле, заради треската. Керлис и другите го спасили от прилива, като го извлекли нагоре по брега и напалили огън. Керлис седял до него онази нощ, докато чичо треперел и чакал смъртта, и именно от неговата уста чичо чул историята. Как Покойните го проклели, но не заради обикновено безверие, както твърди легендата, а защото отказал да отиде при тях в Отвъдното. Затова му затворили всички врати към смъртта, дори онази към голямата празна бездна, която чака неверниците. Два пъти бил обиколил света. Два пъти се връщал в тази земя да помогне на онези, на които можел да помогне, и през цялото време търсел.

Лирна знаеше добре легендата за Керлис Неверника, но това беше нов момент в историята. Керлис беше от онези образи, които трябва да служат за урок, изгубена душа, която се скита безкрай по земята, без приятели, отчаяна в самотата си. Пасивна жертва, а не търсещ герой.

— Какво е търсел? — попита тя.

— Чичо му задал същия въпрос. Според чичо ми Керлис не вярвал, че той ще оживее, и затова говорел толкова свободно пред него. Навел се и прошепнал в ухото му: „Онова, което ми бе обещано. Един ден сред Надарените в тази земя ще има такъв, който може да ме убие. Като го видя, ще позная, че е той. Дотогава ще се опитвам да спася колкото мога повече, защото в идните години той може да се роди от онези, които съм спасил и спасявам сега. След няколко години повечето, родени от това поколение, ще се пръснат или ще бъдат убити и тогава аз отново ще потегля. Третата ми обиколка на света. Чудя се какво ли ще видя този път.“ После чичо потънал в трескав сън, а когато се събудил, все още жив като по чудо, Керлис и странната му компания си били тръгнали.

„Бръщолевения на умопомрачен старец, наистина“ — помисли си Лирна, повече с надежда, отколкото с убеденост. Онова, което бе видяла при малесата, я преследваше денем и нощем. „Търсих доказателства къде ли не, а сега, когато най-сетне ги имам, защо ми се струват толкова тежък товар?“

 

 

След още два дни гората започна да оредява и накрая видяха тревистата равнина, обточваща крепостните стени на Варинсхолд. Биеше осмата камбана, когато наближиха северната порта, а градската стража палеше големите газени лампи край входа. Този път нямаше украса и развълнувано множество, което да ги приветства. Явно брат й не смяташе за нужно да отбележи успеха на мисията й с публични тържества. „Сигурно пести средства за поредния мост“ — помисли си тя. Обичайните зяпачи се мотаеха по улиците и спираха да проследят с поглед процесията им, тук-там се чуваха викове за добре дошла и поздравления, но това посрещане нямаше нищо общо с въодушевлението, с което я бяха посрещали на север. Всъщност повечето зяпачи май се интересуваха повече от Давока, кокореха се и сочеха чужденката, която яздеше по улиците на столицата, лонаки, че и жена при това. Давока понасяше интереса със стоическо спокойствие, но Лирна видя как ръката й се стяга върху копието при някои от по-смелите и неприлични коментари на зяпачите.

Близо до двореца имаше повече хора и се наложи стражата да запретне ръкави, за да й отвори път през множеството до централната порта, където я посрещна едър оплешивяващ мъж с широка усмивка.

— Ваше височество — поздрави я той и се поклони дълбоко.

— Лорд Ал Денса — отвърна тя. Ал Денса беше дворцов шамбелан и обикновено излъчваше ненарушимо спокойствие, но днес изглеждаше някак живнал.

— Кралят се извинява задето не успя да ви посрещне лично, ваше височество — каза шамбеланът. — Но днешното радостно събитие ангажира вниманието му изцяло.

— Събитие? — вдигна вежди Лирна, смъкна се от гърба на Стъпко и подаде юздите му на един коняр.

— По-скоро истинско чудо, ваше височество. Брат Френтис се върна в Кралството жив и здрав, прекосил е целия океан. Слава на Покойните, че са го опазили.

„Френтис?“ От всички, загинали при Унтеш, брат й страдаше най-много за Френтис.

— Радостна новина наистина — каза тя.

— Много ми е неприятно да ви занимавам с кореспонденция толкова скоро след завръщането ви — продължи Ал Денса, извади малък свитък и й го подаде. — Но кралят изглежда решен да съдейства всячески на този тип.

— Тип? — Лирна разви свитъка. Текстът беше написан на езика на Кралството, спретнато и четливо, макар и с твърде много завъртулки по буквите.

— Някакъв алпирански учен, ваше височество. Дошъл е да пише история. Кралят смята, че ако му угоди, ще хвърли мост между двата народа.

При вида на подписа под текста Лирна вдигна вежди.

— Верниерс Алише Сомерен. Личният историк на императора. Той е тук?

— Беше, ваше височество. Кралят одобри молбата му да придружи Кралската гвардия до Кумбраел. Но както ще видите от писмото му, той много държи да му дадете аудиенция.

Лирна познаваше работата на Верниерс, разбира се, макар преводът от алпирански да не беше добър. Смятала бе да се потруди сама върху нова версия на неговите „Песни“, но все не й оставаше време. „Един историк, или поне добрият историк, винаги търси истината. Дошъл е да ме пита за баща ми и неговата налудничава война.“

— Ще го приема, разбира се — каза тя на Ал Денса. — Моля те уреди среща веднага щом се върне.

Ал Денса се поклони.

— Непременно, ваше височество. А сега кралят иска да отидете при него в тронната зала. Брат Френтис и придружителката му също отиват натам.

— Придружителка?

— Една воларианка. Изглежда, ги е събрала робската им съдба. Засега подробностите са смътни, но едно е сигурно чака ни разказ за велики приключения.

— Явно. — Лирна махна на Давока и Арендил да се приближат. — Това е лейди Давока, посланица на Лонакското владение, и скуайър Арендил от дом Бандерс, бъдещ повереник на краля. Моля, настани ги в двореца.

— Разбира се, ваше височество.

— Засега ще ги заведа в моите покои. Кажи на краля, че отивам при него.

— Брат Френтис! — дрънкаше развълнувано Арендил, докато Лирна ги водеше по множеството коридори към апартамента си в източното крило. — Той е почти толкова голям герой, колкото и лорд Ал Сорна. Дали ще мога да се срещна с него?

— Предполагам — отвърна Лирна. — А когато се срещнеш с краля, моля те, не забравяй да се обръщаш към него с „ваше величество“. От гостите на двореца се очаква да се държат според етикета.

Покоите й си бяха същите, каквито ги беше оставила, до последната възглавничка и украса. Множеството книги си седяха на дългите лавици в реда, в който тя беше постановила, кожените им гръбчета лъщяха, избърсани от прахта, но извън това библиотеката й беше недокосната. На писалището, където прекарваше толкова много часове, се кипреха пълната мастилница и прясно подострените пера, които Лирна държеше да се присъстват там всяка сутрин. А леглото й, прекрасното й легло. Толкова меко, толкова топло… толкова голямо. Странно, всичко друго в стаята й се струваше по-малко, единствено леглото сякаш се бе уголемило.

„Кой живее тук? — запита се тя, отиде при писалището и остави «Мъдростите на Релтак» до купчината пергаменти. — Коя самотна старица живее тук и прекарва дните си в безкрайно дращене по белия лист?“

Позволи на камериерките си да се посуетят около нея, после им каза коя рокля да й приготвят, както и да донесат храна за гостите й.

— Не знам колко време ще отнеме това — каза на Давока, след като смени роклята си за езда със синя копринена, бюстието избродирано със златна нишка. Стоеше пред огледалото, докато една от камериерките нагласяше диадемата в току-що сресаната й коса. — Най-добре изчакай тук с момчето. Ще гледам да ти уредя среща с краля за утре сутрин. — Давока не отговори и Лирна се обърна да я погледне. Лонакската жена я гледаше с навъсено. — Какво има?

— Ти такова… различна си — тихо каза Давока, като я оглеждаше от глава до пети.

— Това са само такъми, сестро, като на кон — отвърна Лирна на лонакски. — Маскировка. — „С изключение на това“ — помисли си тя и докосна ножа за хвърляне, който висеше на врата й. Откакто бяха излезли от прохода, го беше носила открито, но сега реши, че ще е най-добре отново да го скрие, затова го свали и го пъхна под дантелите на бюстието си. „Никога не се разделяй с него.“

 

 

— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — Лакеят при вратата обяви появата й със силен глас и удари три пъти с жезъла си по мраморния под на тронната зала. На лордовете се полагаше само едно удряне с жезъла, на аспектите — две, а на нея и на кралицата — по три. Това беше един от ритуалите, които беше въвел баща й. Веднъж го беше попитала какво означават ударите с жезъла и в отговор получи само мълчалива и крива усмивка. „Всички ритуали са празни“, беше написал Релтак. Колкото повече четеше мъдростите на стария лонакски философ, толкова повече й допадаха прозренията му.

— Сестро! — Малциус дойде да я поздрави, прегърна я силно и топло. — Изплаши ме до смърт с тези свои приключения — прошепна й.

— И аз се поуплаших, братко. Имаме да обсъдим много неща.

— Всяко нещо с времето си. — Той отстъпи назад и протегна ръка към средата на залата, където стояха двама души, мъж и жена, и двамата млади, облечени в дрипави дрехи, но иначе красиви в лице и атлетични в тяло. Мъжът беше як и със сурови черти, с изпито, някак гладно лице. Жената бе също толкова поразителна, изящна като танцьорка и красива по някакъв тъмен начин. Изглеждаше поуплашена от обкръжението си, стоеше близо до мъжа и хвърляше смутени погледи на придворните и стражата.

— Идваш тъкмо навреме за радостното събитие — каза Малциус и тръгна към младия мъж. — Брат Френтис. — Поклати невярващо глава. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя!

Лирна отиде на обичайното си място вляво от трона, поспря да целуне по бузата кралицата и да поздрави шепнешком племенника и племенницата си.

— Носиш ли ми подарък, лельо? — попита малката Дирна.

— Да. — Стисна лекичко нослето й и момиченцето се изкиска. — Лонакско конче за теб и нов другар в игрите за брат ти. Утре всички ще идем да пояздим.

— Дойдох… — казваше брат Френтис с пресеклив глас, докато Лирна сядаше на мястото си. — Дойдох, ваше величество. Да моля за… прошка.

— Прошка? — отвърна със смях кралят. — За какво?

— За Унтеш, ваше величество. Не удържах стената… хората ми… Градът падна заради моя провал.

— Градът щеше да падне така или иначе, братко. Не търси прошка за несъществуващ провал.

Погледът на Лирна се спря върху лорд Ал Телнар, бивш министър на кралските строежи, който стоеше в дъното на залата. Лицето му, което обикновено изразяваше било самодоволство, било раболепие с надежда за поредната облага, сега изглеждаше някак напрегнато. Лордът забеляза, че Лирна го гледа, и се поклони. Беше чула от камериерките, че именно той е познал Френтис на пристанището, чудесна възможност да се докопа отново до кралското благоволение. „Но защо не триумфира? — зачуди се тя. — Похотливите му погледи също са изчезнали някъде, защо?“ Ал Телнар я ухажваше от години и тя от години го режеше също толкова остро, колкото режеше Дарнел, но пак като васалния лорд и бившият министър не се беше отказал от надеждите си.

— През всичките дълги години на робство и мъчения — продължи брат Френтис — единственото ми желание бе да се изправя пред вас и да помоля за прошка.

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам — отговори Малциус, пристъпи напред с разперени ръце и прегърна крепко Френтис. — Няма за какво да ти прощавам. — Малциус се дръпна леко назад, с ръце върху раменете на Френтис. — Е, разкажи ми как се озова тук и то в такава прекрасна компания.

Френтис се усмихна леко със сведена глава, кимна, посегна да хване главата на краля с две ръце, изви я рязко нагоре и настрани и му счупи врата.

Лирна скочи на крака, ножът се озова в ръката й. Не помнеше да го е вадила от дантелите на бюстието си. Всеобщият шок отстъпи пред писъци, объркване и гняв, кралицата пищеше, грациозната жена с Френтис се наведе под алебардата на един от стражите и го удари с юмрук в гърлото. Ножът на Лирна излетя от ръката й и се заби в хълбока на Френтис. Той потръпна, гърбът му се изви назад, от гърлото му се изтръгна вик, страшен като писъците на Кирал, той се строполи на мраморния под и се загърчи в агония.

Воларианката се извърна от мъртвия страж в краката си и зяпна невярващо сгърчения Френтис, който изведнъж утихна и се отпусна безжизнено. Една-единствена дума на волариански се отрони шепнешком от устните й:

— Любими?

— Убийте я! — извика кралицата с ужас и мъка. — Убийте ги и двамата!

Стражи се втурнаха от всички краища на залата с наведени за атака алебарди. Жената не им обърна никакво внимание; вместо това гледаше неотклонно към Лирна, лицето й бе зачервено и изкривено от злоба и жажда за мъст. Протегна ръце към наближаващите стражи и от дланите й изригна огън.

Лирна политна назад от шок и пред горещата вълна, която жената завихряше около себе си, пламъците поглъщаха стражите и придворните като водовъртеж. Лирна видя как огънят окъпа малката Дирна, после и майка й, после малкия Янус, телата им изгоряха и почерняха за секунди. Би изпищяла, но вонята на дим и горящо месо я давеше, тя пълзеше в ужас по пода и се гърчеше в напъни за повръщане.

— Ти ми го отне! — крещеше на волариански жената и вървеше към Лирна с нестабилна крачка, кръв капеше от очите й на големи червени сълзи. — Ти ми отне любимия. Ти, миризлива фуста такава!

Нечий силует залитна през завихрения дим, докато жената вдигаше ръце към Лирна, и се протегна да я задържи. „Ал Телнар!“ — осъзна в потреса си Лирна.

Лордът се сборичка с жената, крещеше й нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара. Жената оголи зъби в хищна гримаса и заби отворена длан в лицето му. Ал Телнар политна назад, падна на колене, после се срина безжизнен на пода — ударът беше набил носа му навътре в черепа.

Лирна пълзеше панически назад. Жената залитна към нея, вдигна ръце, изляха се пламъци… и я погълнаха.