Антъни Райън
Владетелят на кулата (7)

4.
Лирна

Принцеса Лирна Ал Ниерен не обичаше да язди. Намираше конете за скучна компания, а от седлото й оставаха ожулвания на места, за които не можеше да потърси помощ от камериерката си. Затова милите, които групата й беше изминала по пътя си на север, с нищо не бяха подобрили настроението й. От друга страна, същото можеше да се каже и за последните пет години.

„Тук спира ли изобщо да вали?“ — чудеше се тя, надничайки изпод качулката на обточената си с хермелин рокля към дъжда, който биеше по сивкавия пейзаж. Бяха тръгнали от Кардурин преди пет дни и оттогава дъждът не беше спрял дори за час.

Лорд-маршал Нирка Ал Смолен изравни коня си с нейния и поздрави по военному. Дъждът се стичаше по нагръдника му на лъкатушни ручейчета.

— Само пет мили още, ваше височество. — Беше нащрек. Това безкрайно пътуване се отразяваше зле на крехкото й търпение и още по-крехката й тактичност, а Лирна знаеше, че острият й език може да жили като оса, реши ли да му отпусне юздите. Тя въздъхна, развеселена от боязливата му физиономия. „О, остави човека на мира, вещице гадна.“

— Благодаря, лорд-маршале.

Той отново отдаде чест, поруменял от облекчение, и пришпори коня си напред да огледа пътя, последван от петима конни гвардейци. Други петдесет оформиха стегнат кръг около принцесата и двете придворни дами, които тя бе избрала за пътуването си на север, яки момичета от провинциални имения, с не толкова благороден произход като останалите, но за разлика от тях нямаха навика да се кискат постоянно и да се оплакват от всяка несгода. Лирна смуши Самур с колене и групата пое напред, нагоре по каменистата пътека към тъмния прорез на Скеланския проход.

— Ваше височество, ако позволите — обади се Нерса, по-високата от двете дами. Беше и по-смела от Джулса, която бе склонна да реагира на всяка по-груба шега с дълго мълчание.

— Какво? — каза Лирна. Усещаше всяко движение на конските хълбоци въпреки подплатеното седло.

— Дали ще видим някой днес, ваше височество?

Нерса само за това мислеше, откакто бяха напуснали Варинсхолд — че ще видят лонаки. „Като малко дете е, — помисли си Лирна, — като дете, което побутва с пръчка подутия корем на умряло куче.“ Засега обаче прочутите вълчи хора стояха далеч от пътя им, или пък ги наблюдаваха, но тайно. „Лонаките са майстори следотърсачи. Никой не се крие по-добре от тях, ваше височество — беше я предупредил брат-командирът в Кардурин, здравеняк с умни очи. — Вие няма да ги видите, но те ще ви видят, преди да сте се отдалечили и на десет мили от града ни, Покойните са ми свидетели.“

Проходът се уголемяваше с приближаването им, потънал в сенки процеп в гръдта на планината, и скоро Лирна видя първото укрепление — четвъртита кула при южния подход с малко синьо петънце на бойниците. Самотен брат, поел първия пост за деня.

— Къде другаде, ако не тук — каза тя на Нерса. Въпреки уверенията на брат си Лирна все още хранеше дълбоки съмнения за цялото това начинание. „Възможно ли е наистина да искат мир след толкова много столетия?“

 

 

Брат-командирът, който чакаше в кулата, беше прехвърлил четирийсетте, прошарената му коса беше подстригана късо, челото му беше в белези, а очите — толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Поздрави ги с дрезгав глас, който навяваше мисли за бойно поле, и се поклони според етикета.

— Ваше височество.

— Брат-командир Солис, нали? — Тя се смъкна от гърба на Самур и с мъка потисна импулса да разтърка изтръпналия си задник.

— Да, ваше височество. — Изправи се и посочи други двама братя, които стояха наблизо. — Братя Хервил и Иверн също ще дойдат с нас на север.

Тя вдигна вежда.

— Само трима? Вашият аспект увери краля, че ще подпомогне всячески мисията ни.

— Само шестима вардим този проход, ваше величество. Повече не мога да отделя. — Думите му прозвучаха категорично, знак, че никаква кралска надменност или женско очарование няма да променят решението му. Беше чувала за него, разбира се. Брат Солис беше прочутият инструктор по бой с меч от Шестия орден, страшилище за лонаки и разбойници, оцелял след падането на Марбелис… и учител на Вейлин Ал Сорна.

„Татко, умолявам те…“

— Както кажете, брат Солис — отвърна с усмивка тя. Беше от най-хубавите й усмивки — мила, без да е твърде ослепителна, и с точното количество възхищение към смелия брат. — Никога не бих оспорила преценката ви по такива въпроси.

Смелият брат я погледна с бледите си очи, лицето му беше безизразно.

„Този поне е различен.“

— Водачът тук ли е?

— Да, ваше височество. — Отстъпи крачка встрани и махна към кулата. — Наредих да ви приготвят храна.

— Много мило.

Вътрешността на кулата носеше неоспорими белези на скорошно енергично почистване, но характерната воня на мъжка пот се усещаше въпреки усилията. Лирна плъзна поглед по простичката, но изобилна храна, отрупала масата пред огнището. Столовете около масата бяха празни, както и стаята като цяло.

— Водачът? — обърна се тя към Солис.

— Насам, ваше височество. — Тръгна към тежка врата в дъното на стаята и пъхна ключ в голямата ключалка на бравата. — Наложи се да я настаним долу.

Отвори вратата. От другата й страна се спускаха каменни стъпала. Солис извади факла от една скоба в стената.

— Последвайте ме, ако обичате.

Лирна се обърна към Нерса и Джулса.

— Дами, останете тук и се подкрепете с храната, която братята са ни подготвили любезно. Лорд-маршале, вие елате с мен.

Двамата със Смолен тръгнаха след Солис по витото стълбище, което ги отведе в малка стая. Единствената светлина влизаше през тесен прозорец с желязна решетка. Жена седеше в дъното на стаята, в сенките, протегнала дълги крака в червен кожен панталон към светлината, очите й святкаха. Размърда се при появата на Лирна, сви крака и веригата около единия й глезен издрънча в каменния под.

— Това ли е водачът ни? — попита Лирна.

— Да, ваше височество. — Студеният поглед, с който претегли жената в сенките, красноречиво говореше какво мисли Солис за цялото това приключение. — Пристигна преди два дни с бележка лично от Върховната жрица. Дадохме й легло и храна, както ни бе наредено, но същата нощ тя нападна един от братята ми. Порезна рана от нож в бедрото. Сметнах, че ще е по-разумно да я затворя тук.

— Имала ли е причина да нападне брата?

Солис се размърда неспокойно.

— Изглежда, той е отказал да задоволи… апетитите й. Което явно минава за тежка обида в обществото на лонаките.

Лирна се приближи до лонакската жена. Солис я изпревари, така че да застане между двете, и спря с отпуснати покрай тялото ръце.

— Как се казваш? — попита Лирна жената.

— Тя не говори езика на Кралството, ваше височество — каза Солис. — Почти никой лонак не го говори. Нашите слова омърсявали душата им. — Обърна се към жената. — Еск горин сер?

Жената не му обърна внимание; вместо това се премести крачка напред, под светлината. Лицето й беше гладко и ъгловато, с високи скули, главата й беше гола, ако не се броеше дългата черна плитка, която започваше от темето и се извиваше през едното й рамо, стегната в края със стоманена гривна. Облечена беше с тънък кожен елек, който разкриваше сложна татуировка, нещо като лабиринт в зелено и червено, плъзнал по кожата й от лявото рамо до брадичката. Жената измери Лирна с поглед от главата до петите и бавна усмивка разтегна устните й. Каза нещо на собствения си език, бързо.

— Екар! — излая Солис и пристъпи заплашително към нея.

Жената го погледна и се усмихна широко, зъбите й лъснаха в сумрака.

— Какво каза? — попита Лирна.

Солис изглеждаше смутен.

— Тя, ъъ, иска храна, ваше височество.

Лирна беше учила лонакски по трудния начин, от книга, която бе издирила във Великата библиотека. Един престарял учител от Третия орден й беше обяснил за гласните и за едва доловимата промяна в ударението, която може да промени значението на дума или цяло изречение, след като призна, че познанията му са откъслечни и допълнително ограничени от изминалото време — малкото, което знаел за езика на лонаките, го бил научил на младини, когато пътувал на север и придумал няколко пленници да говорят с него в замяна на свободата си. Въпреки това Лирна разбираше езика достатъчно, за да се досети какво бе казала жената, приблизително поне, но реши, че ще й е забавно да чуе превода от устата на смелия брат.

— Искам да знам какво точно каза тя, брат Солис. Настоявам.

Солис се изкашля и каза със завидно равен и безучастен тон:

— Когато мъжете са на лов, лонакските жени се търсят една друга за… за нощна утеха. Каза, че ако сте били от нейния клан, тя не би имала нищо против мъжете изобщо да не се върнат от лов.

Лирна се обърна към жената и сви устни.

— Сериозно?

— Да, ваше величество.

— Убий я.

Жената се изтласка назад и стисна веригата между юмруците си, готова да отблъсне евентуален удар, вперила поглед в Солис и готова за битка, макар братът да не беше помръднал.

— Ще се окаже, че все пак говори езика на Кралството — отбеляза Лирна. — Как се казваш?

Жената я изгледа намръщено, после изведнъж се разсмя и се надигна от пода. Изправи се в целия си ръст. Беше много висока, стърчеше с половин педя над Солис и Смолен.

— Давока — каза тя и вирна брадичка.

— Давока — повтори тихо Лирна. „Архаична форма на думата за копие.“ — Какви указания ти даде Върховната жрица?

Акцентът на Давока беше силен, но жената говореше бавно и внимателно.

— Заведа кралица мерим хер в планина. Да пристигне там жива и здрава.

— Аз съм принцеса, не кралица.

— Тя рече кралица. Кралица си. — Думите й звучаха уверено и подсказваха, че няма смисъл Лирна да спори по този въпрос. Малкото книги за историята и културата на лонаките, които се съхраняваха във Великата библиотека, бяха неясни и често си противоречаха, но по един въпрос бяха категорични — думите на Върховната жрица не подлежаха на съмнение.

— Ако те освободя, обещаваш ли да не нападаш повече братя, нито да им отправяш неприлични предложения, които противоречат на призванието им?

Давока измери Солис с презрителен поглед и измърмори на собствения си език: „Не бих омърсила недрата си с увисналите пишки на тая сбирщина.“

— Да — каза тя високо.

— Добре. — Лирна кимна на Солис. — Може да вечеря с нас.

 

 

На вечеря Давока седна до Лирна, след като се озъби на Джулса да й направи място. Придворната дама побеля като платно, извини се, че не се чувства добре, поклони се на Лирна и хукна към стаята, която братята бяха дали на двете с Нерса. „Още утре сутрин ще я пратя да се прибира у дома — реши Лирна. — Не се оказа толкова корава, колкото очаквах.“ За разлика от Джулса, Нерса изглеждаше дълбоко впечатлена от Давока: току я стрелкаше с поглед през масата, а лонакската жена й се зъбеше в отговор.

— Служиш на Върховната жрица? — обърна се Лирна към Давока. Високата жена режеше ябълка с тънък нож, набождаше парчетата с върха му и ги слагаше в устата си.

— Всички лонаки й служат — отвърна тя, докато мляскаше.

— Но ти си от къщата й?

Давока се засмя с пълна уста.

— Къща? Ха! — Лапна последното парче ябълка и метна сърцевината в огнището. — Тя има планина, не къща.

Лирна се усмихна и призова търпението си.

— Но си й приближена?

— Пазя я. Само жени я пазят. Само на жени може да се вярва. Мъжете откачат в нейно присъствие.

Лирна бе чела всякакви измишльотини за силите, които уж притежавала Върховната жрица. Според едно доста популярно, но и доста вулгарно книжле, озаглавено „Кървавите ритуали на лонаките“, и най-благородният мъж губел ума и дума от страст щом я зърнел. Така или иначе, всички писания по въпроса сочеха, че жрицата притежава сили на Мрачното, или най-малкото че се ползва с такава репутация. И именно това, а не молбите на брат й, бе накарало Лирна да тръгне на тази експедиция.

Толкова години бе посветила на проучвания, сравнения и анализи, а още не бе стигнала до надеждни доказателства. „Идете в западния квартал и се поинтересувайте от историята за Едноокия“ — беше казал той в деня, когато си открадна целувка от нея пред очите на целия Летен панаир. И тя го беше послушала. Историята, донесена й от шепата слуги, на които би доверила подобна задача в най-бедния квартал на столицата, отначало й се стори нелепа. Едноокия бил крал на престъпниците и ги обвързвал само със силата на волята си. Едноокия черпел сила, като пиел кръвта на враговете си. Едноокия използвал деца за тъмни ритуали в катакомбите под града. Единственото що-годе сигурно нещо в историята беше краят й — Едноокия бил убит от Шестия орден, според някои от самия Ал Сорна. По тази точка всички източници бяха единодушни, но единодушието им се изчерпваше с това.

Затова Лирна продължи да търси, да събира разкази и свидетелства от цялото Кралство. Момиче от Нилсаел, което можело да вика вятъра; момче от Южна кула, което говорело с делфините; мъж от Кумбраел, който вдигал мъртвите. Десетки подобни истории, които тя проучи и които в огромната си част се оказаха преувеличения, недоразумения, клюки или откровени лъжи. И никакво доказателство. Отговорите й убягваха и това я влудяваше, пришпорваше я да продължи да търси, да задълбочи проучването си, да тормози до смърт лорд-библиотекаря, комуто се падаше тежката задача да й намира все по-стари и по-стари книги.

Даваше си сметка, че една от причините да се вманиачи на тази тема е безделието. Откакто брат й се бе възкачил на трона, нейната роля в двора се бе свела до нещо декоративно. Той си имаше кралица, осигурил си беше наследници в лицето на малките Янус и Дирна, имаше си и куп велможи, които да го съветват. А Малциус обичаше съветите. Колкото повече съвети, толкова по-добре, особено ако си противоречаха взаимно, което беше отличен претекст спорният въпрос да бъде подложен на по-задълбочено проучване, толкова подробно, че обикновено се проточваше с месеци, а междувременно породилият го спор се разрешаваше от само себе си или биваше изместен от по-неотложни неща. Всъщност единствените съвети, за които Малциус оставаше глух, бяха тези, които излизаха от устата на сестра му.

„Помни — бе казал баща й преди много години, обръщайки се към малко момиченце, което се преструваше, че си играе с куклите. — Помни, че човек, който търси съвет, или си придава важност, като се преструва на по-загрижен, отколкото е, или е толкова слабохарактерен, че не знае какво иска.“

Трябваше да признае, че по един въпрос Малциус несъмнено знаеше какво иска — по въпроса с тухлите и хоросана. „Ще направя Кралството земя на чудесата, Лирна — казал й бе веднъж, надвесен над архитектурния план за преустройството на западния квартал, план, който показваше широки улици и паркове на мястото на лабиринта от кал и коптори. — Това е нашето бъдеще. Кралство, където хората да се радват на живота, а не просто да съществуват ден за ден.“

Тя го обичаше, да, и беше доказала обичта си по най-ужасния начин. Ала скъпият й брат беше глупак, много голям глупак.

— Колко мъже имаш, кралице? — попита внезапно Давока.

Лирна примигна изненадано.

— Аз… водя ескорт от петдесет гвардейци.

— Не пазачи. Мъже… Вие им казвате съпрузи.

— Нямам съпруг.

Давока присви очи.

— Нито един?

— Да. — Лирна отпи глътка вино. — Нито един.

— Аз имам десет — гордо я информира лонакската жена.

— Десет съпрузи! — възкликна невярващо Нерса.

— Да — кимна Давока. — И нито един от тях няма повече от една друга съпруга. Не им трябват повече, щом имат мен! — Разсмя се и удари с длан по масата. Нерса подскочи на мястото си.

— Мери си приказките, жено! — изръмжа й лорд-маршал Ал Смолен. — Не забравяй с кого говориш.

Давока завъртя очи и посегна към една пилешка кълка.

„Мерим хер — въздъхна Лирна. — Морски боклук или плавей, изхвърлен на брега, според ударението.“

— Колко дни път има до планината на Върховната жрица? — попита тя.

Давока стисна със зъби пилешката кълка и вдигна ръце с разперени пръсти, после повтори жеста.

„Още двайсет дни на седлото.“ Лирна преглътна напиращия стон и си напомни да каже на Нерса за още от мехлема.

 

 

Джулса плака и я умолявала не я отпраща. Лирна й даде една от инкрустираните със син камък сребърни гривни, които носеше за такива случаи, и кесия с десет златни монети, благодари й за службата, обеща да напише похвално писмо на родителите й и я увери, че винаги е добре дошла в двора. После отиде при Самур, а Нерса остана да утеши разплаканата си приятелка.

— Добре направи, кралице — каза Давока, яхнала якото си дребно конче. Заметната беше с плащ от дебела вълча кожа и носеше дълго копие, чието триъгълно острие от черно желязо отразяваше лъчите на изгряващото слънце. — Тази е слаба. Децата й ще умрат още в първата си зима.

— Викай ми Лирна — отговори Лирна и се покатери на седлото. Роклята й беше силно плисирана, така че да язди по мъжки, без да й се виждат краката, но пак я дразнеше с ограниченията си.

— Лиър-на — повтори внимателно Давока. — Какво означава?

— Означава, че майка ми е обичала баба си. — Усмихна се, развеселена от явното объркване на жената. — Азраелските имена нямат собствено значение. Кръщаваме децата си както ни падне.

— А нашите деца сами си избират име. — Давока разтърси копието. — Аз избрах своето, когато убих един и му взех това.

— Ядосал те е с нещо?

— Много пъти. Беше ми баща! — Разсмя се и пришпори кончето си.

Укрепленията на Скеланския проход представляваха сложен лабиринт от стени и кули, като всяка каменна преграда беше проектирана под ъгъл, така че да вкара вражеската войска в стеснение. Лирна се дивеше с възхита на тактическия гений, измислил тази серия капани, която позволяваше отбраната да продължи дори след като част от укрепленията е паднала. Колкото по-навътре в прохода навлизаха, толкова по-високо се издигаха кулите и стените.

Солис ги преведе през десет порти, всяка защитена от тежка желязна решетка. Единственият начин да минеш през портите бе някой да вдигне решетките от вътрешната страна. Отбранителните съоръжения бяха забележителни и изглеждаха непревземаеми, но Солис беше прав, че обслужващият ги гарнизон от братя е твърде малоброен. Лирна видя как Давока оглежда с присвити очи стените и знаеше, че лонакската жена е стигнала до същия извод. „Дали пък всичко не е уловка? — хрумна й изведнъж. Сложен план, чиято единствена цел е да вкарат зад укрепленията шпионин, който да докладва подробности за отбраната?“

Бързо отхвърли тази мисъл, спомнила си думите на брата с умните очи — че толкова далече на север лонаките са навсякъде. „Отлично знаят колко малоброен е гарнизонът, но вместо да нападнат, Върховната жрица изпраща послание, че иска да говори за мир, но само с мен и с никой друг.“

Повече от час се изнизваха мъчително по лъкатушни пътечки между стени и през порти, проектирани толкова тесни, че конете трябваше да се движат в колона по един, преди най-сетне да излязат от северната страна на прохода. Дъждът най-после беше спрял и слънцето надничаше между облаците, пелени от светлина се спускаха косо връз планинското владение на лонаките. Върхове се редяха чак до хоризонта, страховити синьо-сиви чудовища от гранит и лед.

Давока вдигна глава към небето, вдиша дълбоко, после издиша шумно, докрай. „Да изчисти вонята ни от дробовете си, несъмнено“ — реши Лирна.

Давока пришпори кончето си към челото на колоната и пое по тясната камениста пътечка, която се спускаше към долината от другата страна на прохода. Не подкани останалите нито с жест, нито с дума, просто пое надолу, явно приела, че делегацията от Кралството ще я последва, без да задава въпроси. Подозрителност изопна лицето на Смолен и Лирна побърза да го успокои с жест. Лорд-маршалът не изглеждаше доволен, но стисна зъби и махна на хората си да тръгнат по пътечката.

Пътуваха още четири часа, спускаха се в долчинки и изкачваха възвишения, прошарени тук-там с кръпки борова гора. Имаше някаква сурова красота от тази страна на прохода, където сивото еднообразие на пейзажа северно от Кардурин бе изместено от дълбоки цветове, а небето не се кротваше и за миг, облаците играеха на криеница със слънцето, гонеха го и когато не успееха да го настигнат, лъчите му обагряха скалите и обраслите с храсталаци хълмове в богата палитра от нюанси, които радваха окото. „Сигурно затова се бият толкова упорито да запазят земята си — помисли си Лирна. — Защото е красива.“

Когато Давока най-после обяви почивка, Нерса сложи копринена възглавничка на обраслото с пирен възвишение и сервира на Лирна обяд от пилешко и хляб със стафиди заедно с чаша от бялото кумбраелско вино, което принцесата обичаше. За десерт имаше шоколадови бонбони — запас, който беше на привършване.

— Приличат на заешки дърдонки — каза Давока и подуши с подозрение един бонбон. Клекнала бе да сподели обяда им, без да чака покана или разрешение. Явно лонаките деляха храната си без излишни церемонии, когато бяха на поход.

— Опитай — каза Лирна и лапна един бонбон. „Ром и ванилия, страхотно.“ — Ще ти хареса.

Давока отхапа предпазливо от бонбона и очите й се разшириха от наслада, която тя побърза да скрие, измърмори нещо на своя език и смръщи вежди, видимо ядосана на себе си. „Удобствата те правят слаб.“

— Носиш оръжие — каза тя и посочи дрънкулката, която висеше на верижка около врата на Лирна. — Можеш ли да си служиш с него?

Лирна повдигна дрънкулката. Обикновен нож за мятане от онези, които използваха братята в Шестия орден, малко по-голям от острие на стрела. Беше най-постното бижу в многобройната й колекция и единственото, което носеше редовно, тоест винаги, когато излезеше от полезрението на кралския двор.

— Не — отговори тя. — Това е просто спомен. Подарък от… стар приятел. — „Татко, умолявам те…“

— Няма смисъл да носиш оръжие, което не можеш да използваш. — С едно мълниеносно движение, толкова бързо, че никой не би успял да реагира, Давока се пресегна и измъкна верижката през главата на Лирна. — Ела, ще ти покажа. Ела. — Стана и тръгна към ниския бор край пътеката.

Нерса скочи гневно на крака.

— Ти обиждаш нейно височество! Принцесата на Обединеното кралство не се петни с бойни умения.

Давока я зяпна с недоумение.

— Тази казва думи, дето не ги знам.

— Няма проблем, Нерса. — Лирна се изправи и докосна успокоително придворната си дама по ръката. — Всеки приятел, който си спечелим тук, е добре дошъл — каза й тихичко.

Тръгна след Давока към бора. Лонакската жена откачи метателния нож от верижката и го вдигна пред очите си.

— Остър е, добре. — Изви светкавично ръка назад, метна ножа и той се заби в ствола на борчето.

Лирна погледна през рамо към Солис, който седеше недалеч със своите двама братя и наблюдаваше сценката със сериозно лице. Лъкът му лежеше на една ръка разстояние.

— Сега ти опитай, Лиърна. — Давока се върна при нея и й подаде малкия метателен нож.

Лирна погледна острието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. Имаше го от толкова години, а никога не се беше опитвала да го използва с истинското му предназначение.

— Как?

Давока махна към борчето.

— Поглеждаш дървото и хвърляш ножа.

— Не съм го правила никога.

— Значи няма да уцелиш. Мяташ пак и пак не уцелваш. И пак, и пак, докато не уцелиш. Тогава ще знаеш как.

— Толкова ли е лесно?

Давока се засмя.

— Не. Трудно е. Всяко оръжие е трудно да го научиш.

Лирна погледна към дървото, вдигна ръка и метна ножа с всичка сила. Нерса и гвардейците го търсиха половин час и накрая го откриха в туфа пирен недалеч от малкия бор.

— Утре ще опитаме с по-голямо дърво — каза Давока.

 

 

До смрачаване изминаха още много път, цели сто мили, ако питаха Лирна, а всъщност не повече от двайсет. Давока избра място за бивака им на билото на скалиста могила, надвиснала над малка долчинка, позиция, която Солис и Смолен одобриха единодушно — била лесна за отбрана от всички страни. Смолен разстави хората си в кръг около лагера, а Солис и неговите двама братя се настаниха на има-няма десетина крачки от палатката на Лирна. Вечерята се състоеше от печен фазан и последните им запаси от хляб със стафиди, който Давока излапа с голям апетит — не каза нищо по въпроса, нито благодари, но беше очевидно, че печивото много й допада.

— Е, Лиърна — каза тя, след като приключиха с вечерята. Седеше край огъня, протегнала ръце към топлината му. — Какви приказки знаеш?

— Приказки? — попита Лирна.

— Лагерът е твой, значи и приказките са твои.

Говореше сериозно, а думата „приказки“ произнасяше с особено уважение, така както най-отдадените във Вярата говореха за Покойните. В проучването си Лирна многократно бе попадала на свидетелства за уважението, което лонаките питаят към историята, но не си бе дала сметка, че почитта им граничи с религиозен плам.

— Такъв им е обичаят, ваше височество — каза Солис от другата страна на лагерния огън. — Не е нужно историята да е дълга, но трябва да е истинска.

— Да — кимна енергично Давока. — Само истината. Не от онези лъжи, които пишете на пергамент и наричате поезия.

„Само истината — Лирна прикри кривата си усмивка. — Откога не съм казвала истината?“

— Добре, сещам се за една история — каза тя на Давока. — Чудата е и макар мнозина да се кълнат, че е вярна, самата аз не знам какво да мисля. Ако искаш да ти я разкажа, може би сама ще прецениш.

Давока мълчеше, свъсила замислено чело. Явно решението беше важно. Накрая кимна.

— Ще я чуя, кралице. И ще ти кажа дали чувам истина.

— Добре. — Лирна се намести на възглавничката си, погледна Солис през пламъците на огъня и се усмихна любезно. — Държа да чуя и твоето мнение за тази история, брат Солис. Ще я нарека легендата за Едноокия.

Нищо не трепна в бледите му очи.

— Разбира се, ваше височество.

Лирна замълча за миг, за да се съсредоточи, да вкара дишането си в нужния ритъм. Учила бе ораторско майсторство по своя инициатива, най-вече защото баща й гледаше отвисоко на това изкуство и предпочиташе да говори с хората на четири очи, вместо да изнася речи пред по-широка публика.

— Преди повече от десет години — започна тя — във Варинсхолд, нашата столица, един мъж си спечелил влияние и дръзнал да се обяви за господар на всички престъпници в града.

Давока присви очи.

— Престъпници?

— Варниш — каза Солис на нейния език. „Изгнаник, без клан, безполезен, крадец или боклук, в зависимост от ударението.“

— Аа — кимна Давока. — Продължавай, кралице.

— Този мъж бил зъл по природа — продължи Лирна. — Крадял и убивал, изнасилвал, както момчета, така и млади девойки, според мълвата. Бил толкова жесток, че другите престъпници се страхували от него до смърт, дотам, че били съгласни да му плащат, за да не ги закача. Но един млад крадец не пожелал да плати, момче с точно око и нож, същия като моя. — Тя вдигна метателния нож и острието му отрази светлината на пламъците в червено. — Младият крадец метнал ножа си по господаря на престъпниците и му извадил окото. Мъжът агонизирал дни наред, мятал се в ужасни болки и виел, а после потънал в сън толкова дълбок, че изглеждал мъртъв. Лакеите му го увили в платно и се готвели да го изхвърлят в най-дълбоката част на залива, защото там престъпниците на Варинсхолд намират своя последен пристан. Но господарят на престъпниците не бил мъртъв, изправил се от смъртния си одър и оттогава станал известен като Едноокия. Яростта му нямала мяра, решен бил да открие младия крадец с цената на всякакви жестокости и не след дълго разбрал, че момчето е постъпило в Шестия орден, където Едноокия не можел да го стигне, на първо време поне. И точно тук историята става чудата, защото според легендата загубата на окото събудила в него голяма сила, сила от Мрачното.

— Мрачното? — попита Давока.

— Рова кха ертах малеса — преведе й Солис. „Онова, за което знае само малесата, Върховната жрица.“

Лонакската жена изведнъж скочи.

— Не мога да слушам повече тази приказка — заяви тя, обърна гръб на Лирна, без да я погледне, и се отдалечи с решителна крачка от огъня.

— Те не говорят за това, ваше височество — обясни Солис. — Когато изречеш нещо на глас, то придобива тежест, реалност. А лонаките предпочитат Мрачното да няма реалност.

— Разбирам. — Лирна придърпа наметалото около раменете си. — Е, май само ти остана да чуеш историята ми.

— Тази история съм я чувал. Едноок мъж, който подчинявал всички само със силата на волята си. Това са глупости. — Солис се изправи и взе лъка си. — Трябва да поема първия пост, ако позволите, ваше височество. — Поклони се според етикета и се отдалечи.

— Как завършва историята, ваше височество? — попита Нерса, сгушена при входа на своята палатка, лицето й блед овал, обточен с лисича кожа. — Какво станало с едноокия мъж?

— Е, говори се, че умрял от грозна смърт, както и можело да се очаква. Убили го братя от Шестия орден дълбоко в недрата на града. — Лирна стана и тръгна към палатката си. — Прибирай се, Нерса, и гледай да поспиш. Утрешният ден едва ли ще е по-лек от днешния.

— Да, ваше височество. Лека нощ и приятни сънища.

 

 

Приятни сънища. Всякакъв сън би бил добре дошъл, пък бил той неспокоен или пълен с кошмари. Но за да сънуваш, първо трябва да заспиш, мислеше си тя, докато се въртеше в меките кожени постелки, които я стягаха като клетка, и зяпаше платното на палатката над себе си. Упорит северен вятър блъскаше стените на палатката и те плющяха неприятно при всеки порив. Но не това гонеше съня от клепките й, съня, който вече пет години я отбягваше упорито. „Всяка нощ! — гневеше се тя. — Дори тук, в този студен пущинак, след изтощителни часове на конски гръб.“

Винаги ставаше така, всяка нощ Лирна лежеше в леглото и чакаше напразно съня, мяташе се с часове, измъчвана от спомени, докато изтощението не потопеше мозъка й в някакво безпаметно състояние на съмнителна почивка. Но въпреки мъчителното безсъние Лирна така и не бе потърсила лечител да й даде отвара за сън, нито бе посегнала към виното за утеха, нито бе пробвала да притъпи сетивата си с червен цвят. Мразеше това мъчение, но го приемаше. Сама си беше виновна все пак.

Когато изтощеното й съзнание изгуби в достатъчна степен връзка с околния свят, но не толкова, че да се потопи в утехата на съня, споменът стана по-ясен, по-осезаем. Старецът в леглото, толкова стар, толкова превит под тежестта на годините и съжалението, че да загуби всяка прилика с нейния баща, всяка прилика с крал.

Тя стоеше на прага на спалнята му, стиснала в ръка свитък със счупен печат. Алпиранският император бе проявил учтивостта да изложи посланието си на езика на Кралството. Старецът премести очи от лицето й към свитъка и изкъшка с нетърпелив жест лекарите, наобиколили леглото му. Дрезгав лай излезе от гърлото му, неочаквано силен за толкова болен човек, и лекарите побързаха да излязат.

Старецът й махна с костеливата си ръка, тя се приближи и коленичи до леглото. Гласът му беше слаб и гъгнив, но думите се чуха ясно.

— Пристигна, значи?

Лирна сложи свитъка на леглото.

— Искаш ли да ти го прочета?

— Ба! — изръмжа той, пръстите му трепнаха спазматично. — Знам какво пише. Няма смисъл да четеш. Искат момчето. Искат Убиеца на Надеждата.

Тя сведе очи към свитъка, към ясния, прецизен, калиграфски текст.

— Да, в замяна ще върнат Малциус. Той е жив, татко.

— Естествено, че е жив. Проклятията не умират.

Лирна затвори очи.

— Татко, моля те…

— И само това? Само момчето?

— Да, няма да търсят отговорност от хората му. Не искат репарации, нито кръвнина. Само него.

Настана пълна тишина, ако не се броеше трудното дишане на стареца, звук като от сухо въже, стържещо по сух камък. Лирна вдигна очи и срещна погледа му. Поглед гневен и интелигентен, знак, че баща й още е с ума си и крои интриги в затвора на старото си болно тяло.

— Не — каза той.

— Татко, умолявам те…

— Не! — извика той и започна да кашля, пристъпът го сви на две. Беше толкова слаб и излинял, че беше чудо как още не се е счупил като суха съчка.

— Татко… — Опита се да му помогне, да положи главата му на възглавницата, но той я бутна гневно.

— Кажи им, че няма да стане, дъще! — Прикова я с яростен поглед, дишаше с мъка, по устните и брадичката му имаше кръв. — Не направих всичко това само за да… за да се откажа сега. Ще отпратиш алпиранския вестоносец… нека отнесе нашия отказ и писмо, в което заявяваме справедливите си претенции към пристанищата… После ще изпратиш останалата флота… в Линеш със заповеди Ал Сорна и войската му да се качат на борда… и да се върнат по най-бързия начин в Кралството… Когато аз умра, което ще е скоро… ти ще се омъжиш за него, ще го вземеш за свой консорт и ще се възкачиш на трона…

— Брат ми…

— Брат ти не става за нищо, той е срам за кръвта ми! — Посегна да я сграбчи, но не успя. — Да не мислиш, че съм работил… толкова години, за да завещая сега Кралството… на глупак, който ще го съсипе за едно десетилетие!? — Нов пристъп на кашлица разтърси крехкото му тяло, кръв опръска завивките. Лирна понечи да извика лекарите, но костеливата му ръка стисна китката й като в клещи. Макар и престарял и умиращ, кралят все още имаше хватката на воин. — Войната, Лирна… — каза той с омекнал, търсещ поглед. — Кралската гвардия е разбита, съкровищницата е празна… На теб се пада да оправиш нещата, да пресъградиш, да спасиш Кралството. На теб и само на теб…

И тогава изведнъж я изпълни отвращение, погнуса, кожата й настръхна и тя издърпа ръката си от хватката му, а той продължаваше да я моли, думи и кръв се лееха от устата му.

— Моля те, Лирна… на теб се пада, на теб…

Тя се надигна мълчаливо, гледаше го как се мята и гърчи в леглото, гледаше как кръвта му петни чаршафи и завивки — и така докато силите не го напуснаха окончателно, омразните слова не секнаха и той не се отпусна с последен тремор. Лирна преглътна, изчака очите му да се затворят, дишането му да стане недоловимо.

— Господа! — извика тогава, като се постара писъкът й да е подобаващо уплашен и пронизителен. — Господа, кралят!

Лекарите нахлуха на бегом с развети роби, струпаха се около леглото като врани около умрял кон.

— Направете всичко по силите си, господа! — проплака Лирна.

След половинчасова суетня един от лекарите пристъпи напред и се поклони.

— Сър? — подкани го тя през сълзи.

— Ваше височество, кралят е потънал в последния си сън. Боя се, че преди слънцето да изгрее, вече ще е сред Покойните. — Смъкна се на едно коляно пред нея, останалите последваха примера му.

Тя затвори очи и изчака последната сълза да се отрони. Знаеше, че ще е последната, която пролива за баща си.

— Благодаря ви, сър. Моля, погрижете се за покоя му.

Взе свитъка и излезе от стаята. Алпиранският посланик седеше там, където го беше оставила, на пейка в централния двор. Беше пълнолуние и мраморната настилка грееше в бледосиньо между черните сенки на колонадата.

— Милорд Велсус — поздрави го тя.

Лорд Велсус, висок чернокож мъж със семпла роба в бяло и синьо, отвърна с поклон.

— Ваше височество. Какво каза баща ви?

Тя стисна силно свитъка, усети как крехкият пергамент се нацепва в юмрука й. А текстът бе написан толкова красиво, помисли си.

— Крал Янус смята предложението ви за приемливо.

Даде си сметка, че вече сънува, защото синьото на луната бе твърде ярко, подигравката в очите на лорд Велсус твърде неприкрита, той се поклони, после внезапно се хвърли напред и запуши устата й с ръка…

Лирна се събуди рязко и извика, но викът й се спря в дланта, която притискаше устните й към зъбите. Очите на Давока бяха само на педя над нейните и отразяваха яркото сияние на ножа в ръката й.