Антъни Райън
Владетелят на кулата (28)

3.
Лирна

Вода… Капеща вода… Течен ритъм, бавен, през равни интервали, пораждащ ехо.

„В пещера ли съм?“ По-късно щеше да си спомня за това като за първата си свързана мисъл в качеството си на кралица. Втората беше, че вече е кралица на Обединеното кралство. Третата вероятно е била мълчалив вой на отчаяние от болката, която си прогори път в ума й, призова бездънен ужас и породи гърчове и писъци… „Пламъците, изригващи от дланите на воларианката, Малциус, Ордела, Янус, малката Дирна, вонята на косата и кожата й, които горят…“ Задави се и писъците се смениха с тишина. Имаше нещо в устата й, нещо твърдо и неповратливо, натикано между зъбите. Опита се да го измъкне, но ръката й не помръдна, нещо я спираше. Хрумна й да отвори очи.

Мрак, разкъсан от слаби снопове светлина, неясни силуети, сгушени в катакомби. Значи все пак беше в пещера. „Но защо се люлее? И защо от тавана висят вериги?“

Рязко движение привлече погледа й към един от сгушените силуети, силен звук на давене стигна до слуха й заедно с характерния плисък на повръщане. Тишината се върна, ако не се броеше някакво тихо скимтене, подрънкването на вериги и скърцането на дърво под натиск.

„Не е пещера. Кораб е.“

— Аха — измърмори тих дрезгав глас от сенките вляво. — Пищящата пак се събуди.

Очите й се взряха в сенките, търсеха лице, но различиха само неясните очертания на бръсната глава, голяма и лъскава под светлината. Чу сумтене, после голямата глава се кривна.

— Гледаш като луда. Жалко, скоро ще ти се иска да си луда.

Лирна се опита да проговори, но думите се спряха в препятствието в устата й, привързано с каишки, стегнати около главата й. Сведе поглед и видя около китките си мътния блясък на стар метал. Дръпна ръце, оковите се обтегнаха и се впиха в кожата й.

— Надзирателят искаше да те изхвърли през борда, щото много пищеше — каза гласът. — Но господарят не позволи. Воларианският ми е слаб, но май каза нещо в смисъл, че си ставала за размножаване.

Лирна не долови злоба в гласа, а само безразлично излагане на фактите. Изкриви лице в гримаса, когато болката се върна, затвори очи, но това не спря сълзите, агонията се разля по скалпа и лицето й на вълни. „Кожата й, косата й, горящи…“

Предаде се на хлиповете, които я разтърсиха, срина се на влажните дъски, трепереше от скръб, слюнка потече около запушалката в устата й. Сигурно минаха часове, а може да бяха и дни, преди изтощението да я отнесе. Благодарна бе, че никакви сънища не дебнеха в бездната, която я погълна.

 

 

Събуди се изведнъж, защото нещо дърпаше запушалката в устата й и извиваше болезнено врата й, някой я издърпа на колене, тя отвори очи и видя над себе си много едър мъж с черни кожени дрехи. Той се наведе над нея, огледа я преценяващо, изсумтя доволно, след това се пресегна зад нея, развърза каишките и извади запушалката. Лирна се закашля, давеше се в опит да си поеме въздух, който пресекна окончателно, когато едрият мъж стисна в лапа лицето й и й повдигна главата, за да го погледне.

— Без… писъци — каза той на родния й език със силен акцент, почти неразбираем. — Ти. Няма пищиш. Или. — Вдигна другата си ръка, в която държеше нещо дълго и навито, с метална дръжка. — Разбира?

Лирна успя да помръдне глава в нещо като кимване. Едрият изсумтя отново и я пусна, после тръгна нанякъде, ботушите му нагазиха в трюмната вода. Спря, побутна с дръжката на бича една сгърчена фигура, изпсува уморено, наведе се да отключи оковите с ключ, който висеше на врата му, после излая нещо през рамо. Двама мъже, едри, но не колкото него, се появиха от сенките, вдигнаха тялото и го понесоха към стълбата над Лирна, единственото нещо в трюма, което бе изцяло окъпано в светлината, лееща се отгоре. Лирна зърна за миг лице между стъпенките, докато мъжете влачеха тялото нагоре — женско лице, чертите му отпуснати и бледи в смъртта, но въпреки това Лирна остана с впечатлението, че приживе жената е била хубава.

Надзирателят — така бе нарекла за себе си едрия мъж — откри още два трупа сред множеството скупчени пленници, и те също бяха извлечени горе, вероятно за да ги изхвърлят в морето. Не можеше да прецени колко души са оковани в трюма, защото мракът й пречеше, но онези, които успя да преброи, надхвърляха двайсет. „Двайсет души на десет квадратни метра. Воларианските робски кораби са дълги средно осемдесет метра. Значи в този трюм вероятно има сто и петдесет души.“

Някъде в мрака ключът издрънча отново, последван от уплашен стон. Надзирателят се появи в полезрението на Лирна, като дърпаше след себе си някакво момиче, стройно, младо, с тъмна коса като воал пред лицето, разплакано, и го поведе нагоре.

— Тази я извеждат за трети път — каза сянката с бръснатата глава. — Не е добре да си хубав на този кораб. За наш късмет.

Лирна се опита да зададе въпрос, но думите залепнаха в пресъхналото й гърло. Изкашля се и опита отново.

— Колко? — изграчи тя. — От Варинсхолд.

— Четири дни по мои сметки — отвърна гласът. — Значи сме на около двеста мили в морето.

— Имаш ли име?

— Имах, някога. Имената нямат значение тук, милейди. Благородна дама си, нали? Такава рокля и глас не идват от улицата.

Улицата. Тичала бе по улиците с писъци, болката й отнемаше разума и тя тичаше да се отдалечи от двореца, където имаше само огън и смърт, тичаше и тичаше…

— Баща ми беше т-търговец — каза тя, всяка дума излизаше с мъка от устата й. — Съпругът ми също. Но се надяваха някой ден да се издигнат по милостта на краля.

— Съмнявам се някой някога да се издигне. Кралството падна.

— Цялото? Само за четири дни?

— Кралството са кралят и ордените. А тях вече ги няма. Докато ме водеха към пристанището, видях Дома на Петия орден да гори. Всичко изчезна.

„Всичко е изчезнало. Малциус, децата… Давока.“

Шум от стъпки по стълбата привлече погледа й нагоре. Един от не толкова едрите помощници на надзирателя водеше строен млад мъж по стълбите към трюма. Окова го на няколко крачки от Лирна.

— Още едно популярно красиво лице — измърмори бръснатият.

— Необходимостта ражда търпение, братко — отвърна младежът с лековат тон, който подразни слуха на Лирна. Но иначе наистина беше хубав, с деликатни черти, които й напомниха за Алуциус преди войната и пиенето.

— Гнусен извратеняк — каза бръснатият.

— Лицемер. — Младежът се ухили на Лирна. — Виждам, че нашата пищяща дама е дошла на себе си.

— Оказва се, че в крайна сметка не е дама — отвърна дрезгавият глас. — А обикновена съпруга на търговец.

— О. Жалко. Малко благородна компания щеше да ми дойде добре. Няма значение. — Младият мъж се поклони на Лирна. — Фермин Ал Орен, госпожо. На вашите услуги.

„Ал Орен.“ Не беше чувала това име.

— С-семейството ви има собственост във Варинсхолд, милорд?

— Уви, не. Дядо ми проиграл всичко още преди да се родя и оставил бедната ми овдовяла майка без пукната пара, а на мен се падна да възстановя състоянието ни с помощта на хитростта и чара си.

Лирна кимна. „Крадец, значи.“ Обърна се към бръснатия:

— Нарече ви „братко“.

Потъналото в сянка лице не реагира, затова пък Фермин побърза да отговори вместо него.

— Покойните са обърнали гръб на моя приятел, госпожо. Отхвърлен е бил заради жалкия си опит да…

Бръснатата глава се хвърли напред, веригите се опънаха и снопът светлина разкри грозно лице и безформен нос.

— Млъкни, Фермин! — изръмжа той.

— Или какво? — отвърна със смях благородникът-крадец. — С какво ще ме заплашиш сега, Илтис? Вече не се състезаваме за огризки в занданите.

— Били сте заедно в затвора? — досети се Лирна.

— Така беше, госпожо — отвърна Фермин и се ухили на Илтис, който отново се бе отпуснал в сенките. — Нашите домакини се появиха на сутринта, след като градът падна, избиха стражите, които бяха проявили глупостта да останат на поста си, избиха и повечето затворници. Но пощадиха силните и — намигна й — хубавите.

„Робиня — помисли си Лирна и се наведе да огледа скобата, към която бяха закачени оковите й. — Аз съм поробена кралица.“ Мисълта провокира истеричен кикот, който обещаваше да прерасне в писъци. Овладя се и се съсредоточи върху скобата, опипа я с пръсти — метален полукръг и желязна планка, прикрепена към дъските с два здрави болта. Нямаше начин да я развие или откърти. Единственият път към свободата минаваше през ключа на надзирателя.

— Имаш ли си име, госпожо? — попита Фермин, когато тя се облегна на една от подпорните греди на стълбата.

„Кралица Лирна Ал Ниерен, дъщеря на крал Янус, сестра на крал Малциус, владетелка на Обединеното кралство и пазителка на Вярата.“

— Имената са без значение тук — каза тя шепнешком.

 

 

На следващия ден надзирателят не откри трупове, което, изглежда, бе знак да им дадат по-свястна храна, гъста попара с горски плодове вместо рядката каша. „Вече са изкоренили слабаците — заключи Лирна. — А изтощените от глад роби не стават за нищо.“

Наблюдаваше зорко надзирателя по време на визитите му, очите й не се отделяха от ключа, който провисваше на врата му всеки път, когато той се наведеше да огледа стоката. Ключът се полюляваше, но никога толкова ниско, че да го грабне. „Дори да го стигна, надзирателят ще ме пребие преди да съм го използвала.“ Погледна към Илтис, който нагъваше попарата си, обираше с месести пръсти остатъците от паницата и ги облизваше с апетит. „От Четвъртия орден — реши тя. — Един от простаците на Тендрис. Него надзирателят няма да пребие толкова лесно.“

Сведе очи, когато надзирателят спря пред нея и се наведе да отключи веригата й от скобата.

— Стани! — заповяда той и я сръга с дръжката на бича си.

Тя се надигна. Краката й се подгъваха, мускулите й бяха стегнати от крампи. Надзирателят я дръпна към светлината, хвана я за брадичката и почна да върти главата й наляво и надясно, като я оглеждаше преценяващо. Устата му се изкриви от погнуса.

— На нищо не приличаш — промърмори той на волариански. — Дори екипажът няма да те чука с това лице. — После посегна да вдигне полите й и пъхна ръцете си отдолу. Лирна преглътна жлъчката с вкус на повръщано, която се надигна в устата й, полагаше усилия да стои неподвижно. — А може и да се навият — каза замислено той, изправи се и развърза връзките на корсажа й да прецени гърдите, първо с поглед, после и с ръце.

„Без писъци — помисли си Лирна, затвори очи и стисна зъби, когато палецът му забърса зърното й. — Без повече писъци.“

— Не си и глупава — каза надзирателят и обърна отново лицето й към себе си. — Каква ли си била? Курвата на някой богаташ? Любимата щерка на богата къща? — Наблюдаваше лицето й за знак, че го разбира. Тя го гледаше с широко отворени очи и престореният й страх беше фалшив само наполовина.

Надзирателят изсумтя, направи крачка назад и й махна с бича си.

— Седни!

Лирна се срина на пода и той закопча отново веригата й, после пое по стълбата, като я остави да се бори с корсажа си. „Давока щеше да му разпори корема и да се смее, докато той си влачи червата. Смолен щеше да му отсече главата с един замах. Брат Солис щеше да…“

„ТЕ НЕ СА ТУК!“

Пое си дълбоко дъх, изчака ръцете й да спрат да треперят и се зае да върже корсажа си с бавни и целенасочени движения. „Тук нямаш защитници. Нямаш слуги. Ще трябва сама да си прислужваш.“

 

 

Най-лошо беше нощем: мнозина от пленниците сънуваха кошмари и зовяха насън близките си или молеха за пощада. Лирна спеше зле, на пресекулки, постоянно се будеше било от болка, било от спомени. Тази нощ отново сънува воларианката, но сега вместо огън от ръцете й се изля вода, порой, който бързо пълнеше тронната зала…

Лирна се размърда и зачака пулсът й да се успокои. Сънищата бяха ярки, навярно заради упоритите й опити да си спомни и анализира от всички възможни страни видяното в тронната зала. За пръв път си даваше сметка, че силната й памет може да е колкото дар, толкова и проклятие. Не си спестяваше нищо, преповтаряше си всяка дума, изречена от брат Френтис, всеки нюанс на изражението му, всеки пламък.

„Той не допусна нито една грешка — мислеше си тя. — Беше съвършен във всяко отношение. Изобщо не беше като актьорска игра. Съкрушен мъж, унизен, но запазил благородството си, който се връща у дома след епични премеждия. Жената също — плаха избягала робиня от главата до петите. И всичко това изчезна в мига, когато брат ми умря. А и яростта й, когато убих Френтис, това също не беше преструвка.“ Мислите й се задържаха върху спомена за лицето на воларианката, за скръбта и гнева миг преди от очите й да бликне кръв. „Това не го беше очаквала — реши Лирна. — Френтис не е трябвало да умира. Не е влизало в плана.“ Което повдигаше друг въпрос. „Какво друго е искала от него? Или просто съм станала свидетел на гнева от загубата на любимия й?“ Чу отново думите на малесата, както се случваше често, щом се замислеше за тази мистерия. „Онези неща са три… А сестрата на това нещо… е, да кажем само, че нея е най-добре никога да не срещаш.“ Възможно ли бе вече да я е срещнала? Възможно ли бе да е оцеляла след среща лице в лице с третия от групичката, за която бе говорила малесата?

Нов пристъп на болка се разля по скалпа й и тя с мъка потисна напиращия стон. Може би „оцеляла“ не беше най-точната дума. „Цяла планина от въпроси без отговор. Без доказателства. Но ще открия доказателство, без значение колко години ще ми отнеме това… И колко кръв ще се наложи да пролея, за да стигна до него.“

Някакво движение отляво привлече вниманието й. Фермин седеше, наклонен напред с протегната към дъските на пода ръка, пръстите му се местеха насам-натам, а самият той се усмихваше на нещо между стъпалата си. Лирна проследи погледа му и видя на дъските малък черен плъх, който гледаше мърдащите пръсти и въртеше главичка в пълен синхрон с тях, сякаш закачен на невидими конци.

Веригите на Лирна издрънчаха леко, когато тя се наведе да вижда по-добре. Фермин вдигна стреснато глава, усмивката му беше изчезнала. Пръстите му се свиха конвулсивно и плъхът се скри в сенките. Извърна очи пред настойчивия поглед на Лирна, в чиято глава думите на малесата пееха триумфално: „Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.“

 

 

— Е, милорд — попита го тя на следващата сутрин, — що за крадец сте били?

Като никога той не бързаше да отговори, избягваше да срещне погледа й.

— Не достатъчно умел, предвид че ме заловиха.

— Когато ви… водят горе — настоя тя. — Сигурно сте придобили представа каква е бройката на екипажа.

Сега вече Фермин я погледна.

— И защо питате за това, госпожо?

Чу се дрънчене на окови — Илтис се бе размърдал зад нея, точно според надеждите й.

— Роб ли искаш да бъдеш? — попита го тя. — Да те използват по този начин до края на дните ти? Каква съдба мислиш, че те чака в тяхната империя?

— Все ще е по-добра, отколкото да ме хвърлят в морето. Ще смуча всеки хуй, който ми наврат в устата, и ще си оголвам задника с охота. Срамът не е моят порок. Но страхът е. Смятам да живея, госпожо без име. — Обърна й гръб. — Прави си планове колкото искаш, но не включвай мен в тях.

— Зарежи го — измърмори презрително Илтис. — Един страхливец и без това не би ни свършил работа.

Лирна се обърна към него.

— На нас, братко?

— Не си играй с мен, жено. Виждам те как оглеждаш трюма, и педя не пропускаш. Е, какво виждаш?

Тя се премести по-близо до него и каза тихо, но не толкова, че думите й да не стигнат до Фермин:

— Произлизам от семейство на търговци, както знаеш. Търгувахме с волариански кораби. Кораб с тези размери обикновено има екипаж от четиридесет моряци, петдесет най-много.

Илтис смръщи вежди.

— И?

— В този трюм има поне сто и петдесет души. Три към едно, ако успеем да ги освободим.

— Мнозина са толкова слаби, че не могат да се бият, а половината са жени.

— Дай на една жена добра причина и тя ще се изправи срещу сто мъже. А слабият мъж става силен, когато го захранват страх и омраза.

Мъжът до Илтис се размърда и вдигна глава. Илтис се обърна и го измери със зъл поглед.

— Кажеш ли и дума за това, ще се събудиш със скършен врат.

Мъжът поклати глава, надигна се и се премести по-близо до тях. Беше як, макар и не толкова едър като Илтис, с широка челюст и белези по двете бузи, които го обозначаваха като престъпник или войник.

— Само ми махнете оковите — каза той — и ще изтръгна гръкляните на десет от онез копелета с голи ръце.

„Престъпник“ — реши Лирна.

Илтис измери мълчаливо с поглед сериозното лице на престъпника, после се обърна отново към Лирна.

— Ключът на надзирателя. Имаш ли план как да го вземем?

„Не.“

— Да. Но трябва да сме търпеливи. Да изчакаме подходящия момент. Сега трябва да поговорим с хората, тихо и спокойно, без да ги плашим, но така, че да са готови.

— Откъде да знаем, че някой няма да ни издаде? — попита Илтис. — За по-добро отношение или обещание да го освободят?

— Нямаме избор — каза Лирна и погледна през рамо към Фермин който им беше обърнал гръб, но бе стиснал юмруци. — Трябва да поемем този риск.

 

 

Новината се разпространи сред пленниците от уста на уста, цял ден въпроси и отговори кръстосваха шепнешком из трюма. Страх ги беше, но освен Фермин никой не отказа да участва и никой не ги издаде на надзирателя. „Все още са свободни в сърцата си — мислеше си Лирна. — Още не са се превърнали в роби.“

Накара хората да предадат въпросите й на стройното момиче, което най-често извеждаха горе. „От колко моряци е екипажът? Всичките ли са въоръжени?“ Когато отново поведоха момичето по стълбите към палубата, косата му беше прибрана назад, очите му пак бяха пълни със сълзи, но имаше и блясък в погледа му, решителност. Когато го върнаха в трюма, Лирна получи желаните отговори. „Трийсет човека екипаж. Петнайсет въоръжени пазачи при входа на трюма, на три смени от по петима.“

Лирна изчака Илтис да заспи, преди отново да говори с Фермин. Той седеше обърнат наполовина към стената на корпуса със затворени очи и леко смръщени вежди, сякаш се напрягаше да чуе някакъв слаб звук. Лирна се заслуша на свой ред и чу далечен монотонен напев.

— Китова песен — каза тя.

Фермин вдигна вежди и мрачна усмивка разтегли лицето му.

— Не за дълго.

Китовата песен замлъкна внезапно и след миг корпусът потрепна от ехото на силен сблъсък.

— Червени акули — каза Фермин. — Вечно са гладни.

— Можеш да чуеш глада им?

Той се обърна към нея с хладно лице.

— Знам какъв си — каза Лирна. — Звероукротител.

— Аз пък знам, че ти не си проста щерка на търговец. Прав ли беше надзирателят? Курва на богаташ? Знам, че разбра всяка дума, която той каза.

— На курвите се плаща. На робите — не.

— Какво искаш от мен?

— Да направиш онова, което ти иде отръки. Да откраднеш. Или по-скоро да накараш малкия си приятел да го направи вместо теб.

— Ключа на надзирателя.

— Да.

— Ще освободим робите и ще нападнем екипажа. Това ли е великият ти план?

— Ако ти имаш друг, ще се радвам да го чуя.

— О, имам план, но той си е мой. Работата е там, че горе ме вика не друг, а господарят на този прекрасен кораб. Той е богат човек с голямо имение близо до Волар. Цяло крило от къщата му приютява младите мъже, които той колекционира от всички краища на света. Аз ще съм първият му екземпляр от Кралството, ще ме глезят и обгрижват, а ти ще раждаш бебета всяка година, докато утробата ти не пресъхне.

— С това ли се изчерпват амбициите ти? Да те гледат като домашен любимец, докато не остарееш и интересът на господаря ти не повехне?

— Ще съм се махнал много преди това, нямай грижа. Чака ме цяла империя, която да изследвам, и съкровища, които да открадна.

— И ще обърнеш гръб на всичко? На родния си град, на майка си?

Пролича си, че думите й са попаднали право в целта, устните му трепнаха в неволен израз на потисната болка.

— Какво стана с нея? — притисна го Лирна. — Знаеш ли изобщо дали е оцеляла при падането на града?

Той се залюля напред-назад, прегърнал колене те си, и изведнъж й се стори много млад.

— Не — прошепна Фермин.

— Каза, че си се грижил за нея. Затова си се хванал с кражбите, нали? Заради нея. Не искаш ли да знаеш дали е жива?

— Как изобщо можем да разберем какво е станало с хората в града? Откъде да знаем дали всички не са били поробени?

— Аз го знам. Мисля, че и ти го знаеш.

— Когато градската стража ме залови, тя подкупи управителя на затвора да ме хранят добре. Напоследък кралят позволяваше известни удобства в занданите, стига да си платиш. — Той затвори очи и притисна колене към гърдите си. — Тя е мъртва. Знам го.

— Сигурен ли си? Напълно? Защото аз съм сигурна, че в Кралството все още има свободни хора, които се борят, докато ние тук се помайваме.

Той отвори очи и Лирна видя сълзите в тях.

— Не си курва — дрезгаво каза той. — Курвите не говорят като теб.

— Помогни ни. Ще превземем кораба и ще поемем обратно към Кралството. Ще ти помогна да я намериш, давам ти дума.

Той изскърца със зъби и издиша шумно.

— Винаги съм използвал невестулки — каза след малко. — Плъховете не стават за тази работа, за кражби. Ще ми трябва време. Трябва да укрепя връзката добре, защото задачата е сложна.

— Колко време?

— Най-малко три дни.

„Три дни.“ Неприятно забавяне, но Волария още беше далеч, а и още три дни добра храна щяха да са им от полза, когато моментът настъпеше. Тя кимна.

— Благодаря ти.

Той се усмихна малко криво.

— Дано сред тукашната сбирщина има моряци, иначе като нищо ще се загубим в този безкраен океан.

 

 

Плъхът пусна плодчето пред Фермин, клекна и го погледна в очите, мустачките му потрепваха. Фермин му се усмихна с обич, примигна и плъхът притича към сенките. След няколко секунди се появи отново и остави още едно плодче при растящата купчина в краката на Фермин.

— Не ми харесва това — прошепна Илтис. Лицето му беше в сянка, но Лирна знаеше, че е изопнато от подозрение. — Да използваш Мрачното е отрицание на Вярата.

Лирна се изкуши да отбележи, че в оригиналните свещени текстове не се споменава нищо за Мрачното и че свързаните с него забрани се появяват за пръв път в кралските закони след епидемията от Червена ръка. Но Илтис не й приличаше на човек, с когото има смисъл да спориш.

— Нямаме избор — прошепна тя. — Това е единственият начин да се доберем до ключа.

— Права е — каза престъпникът с белезите по лицето. — Лично аз съм готов да подаря душата си и на кумбраелския бог, стига да се измъкна от тази гадост.

Илтис изсумтя и се изгърби, изпълнен с гняв.

— Слабите във Вярата лесно посягат към ереста. Аз никога не съм изпитвал колебание.

— Ако не вземем ключа, ще имаш години на робия, в които да подложиш на тест безценната си Вяра — отвърна престъпникът и Илтис изръмжа.

— Така с нищо не помагаш — каза му Лирна.

Илтис изскърца със зъби и облегна гръб на стената, потънал отново в сенките.

— Наясно си със своята роля в това, нали? — обърна се Лирна към престъпника.

Той кимна.

— Отивам при руля и убивам кормчията. Трима от най-силните мъже ще са с мен.

— Добре. — Лирна се обърна към Илтис. — Братко?

— Махнем ли оковите, чакаме пазачите да слязат за вечерната инспекция. Удушаваме ги с веригите и им вземаме оръжията. Вземам петима мъже с мен и убиваме другите, които са на палубата. Каютата на надзирателя е при кърмата, тази на господаря е до неговата. Първо убиваме надзирателя, после господаря.

— Аз ще поведа останалите срещу екипажа — каза Лирна. — Ще се опитаме да ги подгоним към парапета ляво на борд и да ги задържим там. Ще ни трябва помощта ви да ги довършим, така че не се бавете излишно.

— Голям късмет ще е, ако и половината от нас са живи, когато приключим с това — каза престъпникът.

„Голям късмет ще е, ако оцелее и една четвърт“ — поправи го наум Лирна.

— Знам. А другите? Те знаят ли?

— Знаят. — Той преглътна и събра сили за усмивка. — По-добре свободен труп, отколкото жив роб, а?

 

 

На следващата вечер Фермин каза, че плъхът е готов. Животинката вече бе напълно под контрола му, дори седеше кротко в шепите му и гледаше право пред себе си с неестествена неподвижност.

— Умен е — каза Фермин. — Е, не колкото невестулка, но достатъчно за задачата, която трябва да изпълни.

Нова вълна от болка заля скалпа на Лирна и тя се намръщи. Болката се бе променила през последните два дни, ставаше по-силна на определени места, без съмнение там, където пламъците бяха обгорили плътта й най-дълбоко. Към болката се добавяше и гадене. Лонаките имаха дума за това — „аракин“. Слабостта преди битка.

— Да действаме тогава — каза тя.

Фермин остави плъха на дъските и той се втурна без колебание към стълбата. Подскачаше от стъпало на стъпало и скоро се изгуби от поглед. Фермин се облегна назад и затвори очи. Лирна дишаше бавно и равномерно, докато миговете се редяха безкрайни, опитваше се да овладее гаденето в стомаха си, усещаше как тишината около нея се сгъстява — всички чакаха, затаили дъх. Тя следеше зорко лицето на Фермин, който все така седеше със затворени очи, стряскаше се всеки път, когато бръчка набраздеше челото му или мускулче трепнеше на челюстта му, и се чудеше какво означава това. „През очите му ли вижда?“ — питаше се тя и точно тогава лека усмивка разтегли чертите на крадеца.

— Взе го — прошепна той и сърцето на Лирна подскочи. — Точно така, скочи долу, после се мушни под… — Очите му се отвориха рязко, болка сгърчи цялото му тяло. Той се преви на две и повърна.

— Фермин! — извика Лирна. — Какво? Какво стана?

Тежки стъпки отекнаха по палубата, хората в трюма следяха с очи посоката им. Стъпките спряха, последва кратка тишина, после нещо дребно цопна в квадрата осветена от луната трюмна вода под стълбата, нещо с черна козина и скършен гръбнак.

Фермин спря да повръща, изправи гръб и впери поглед в дъските на корпуса, свъсил вежди в дълбока концентрация.

Надзирателят слезе бавно по стъпалата, дръжката на бича му се плъзгаше небрежно по дървото. Спря в квадрата лунна светлина и побутна с ботуша си мъртвия плъх.

— Много интересно — промърмори на волариански.

Фермин простена от болка. Дишаше тежко, пот лъщеше по кожата му, но той не сваляше втренчен поглед от корпуса.

— Магия — каза надзирателят на езика на Кралството и вдигна поглед. — Има тук един с магия. Кой? — Тръсна китка и камшикът се разви, плъзна се по дъските като змия. — Всички тук срещу онзи с магията. — Тръгна към престъпника, като го гледаше право в очите. — Разбира?

Престъпникът се тресеше от страх, страх толкова дълбок и абсолютен, че сякаш бе готов да изкаже и майчиното си мляко. Вместо това затвори очи и поклати глава. „По-добре свободен труп, отколкото жив роб.“

Надзирателят сви рамене и тръгна назад, обърна се, а после се завъртя мълниеносно, бичът изплющя и кожата на белязаната буза на престъпника се сцепи, а плясъкът отекна в целия трюм.

— Кой? — попита отново надзирателят, плъзгаше изпитателен поглед по хората.

Престъпникът пъшкаше от болка.

Фермин простена отново и сгуши глава между раменете си, вече целият облян в пот. С което привлече вниманието на надзирателя и той тръгна към него. Лирна издрънча с оковите си, надигна се, доколкото й бе възможно, и каза на волариански:

— Аз бях! Аз имам магията!

Надзирателят присви очи и тръгна към нея.

— Трябваше да се сетя — каза на волариански. — Такива като теб се намират рядко. — Вдигна ключа, който все така висеше на врата му. — Пратила си малкото си приятелче за това. Умно и за малко да се получи. Но сега ще трябва да убия десетима от вас за урок. Не теб обаче, ти струваш колкото хиляда от тях. Но ти ще избереш кой да умре.

Върна се в квадрата лунна светлина, разпери ръце и се изсмя.

— Е, избирай, вещице изгорена! Кои от тези ще умрат пред очи…

Корабът се люшна, дъските на корпуса се сцепиха и малки фонтани бликнаха през миниатюрните пробойни. Надзирателят политна напред и падна върху Илтис и престъпника. За миг зяпна сащисано лицето на едрия брат. Илтис наби голямата си глава в носа му, че се пукот на кост, рукна кръв. Престъпникът се извъртя и уви крака около кръста му, задържайки го на място, докато Илтис продължаваше да го бъхти с глава. Още пукот на счупени кости, още кръв.

— Ключът! — извика Лирна.

Илтис я зяпна, кръв се стичаше по лицето му. Примигна няколко пъти, яростта му отстъпи пред осъзнаването. Двамата с престъпника обърнаха надзирателя по гръб и затърсиха ключа.

— Не мога… — прошепна Фермин. Изглеждаше едва жив от изтощение. Лирна се обърна към него — беше се свил на две, кръв течеше от носа и очите му. — Не мога да я спра… Побързайте.

— Взех го! — каза Илтис, дръпна ключа към оковите си, но месестите му пръсти не можеха да уцелят ключалката.

Нещо налетя отново върху корпуса, дъските се нацепиха още, нахлу още вода, нивото й около краката им се покачваше. Илтис изруга, ключът излетя от ръцете му, превъртя се във въздуха и падна в краката на Лирна. Тя коленичи и топна ръце във водата, опипваше трескаво на ръба на пълната паника… Ето го, гладък метал под пръстите й. Стисна го здраво, вдигна го към оковите си, овладя треперенето на ръцете си и се изви, така че ключалка и ключ да се срещнат. „По-бавно, не бързай…“ Ключът потъна в ключалката, завъртя се и оковите й паднаха.

Тя скочи, глуха за болката, която се разгоря във всяко мускулче на тялото й. Плъзна поглед по малкото лица, които не тънеха в мрака, видя ужаса и отчаянието им, молбата в очите. „Стълбата е близо, а този кораб скоро ще потъне…“

Най-напред освободи Илтис, после престъпника.

— Пазете стълбата!

— Нали щяхме да превземаме кораба? — попита престъпникът.

Лирна погледна към нацепения корпус и спря при следващата пленница, жена на нейните години, която хлипаше от благодарност.

— Скоро няма да има кораб за превземане — каза тя и помогна на жената да се изправи.

Отключи оковите на следващия мъж в редицата и му даде ключа.

— Освободи останалите. И побързай.

Отиде при Фермин. Младежът беше на границата на безсъзнанието, видимо изтощен до смърт, но поне кръвта от носа и очите му бе спряла да тече.

— Събуди се! — викна тя и го зашлеви. — Събуди се, милорд!

Погледът му се фокусира и той изпъшка недоволно, когато Лирна се опита да го надигне.

— Какво става? — попита тя. — Какво направи?

— Те винаги са гладни — прошепна младежът.

Корабът се наклони, пленниците се развикаха уплашено, когато нещо забърса със скърцане корпуса, а покачващата се вода се разплиска из трюма. Пазач слезе на бегом по стълбата, вероятно го бяха пратили да провери какво става с надзирателя. Видя Илтис и престъпника и се закова на място. Обърна се да извика нещо на другарите си горе, но престъпникът уви веригите си около краката му, преди да е казал каквото и да било, и го дръпна по останалите стъпала. Илтис натисна главата му под водата и го държа така, докато той не спря да се мята.

— Виж дали и у него няма ключ — каза Лирна.

Илтис пребърка набързо трупа, но разпери ръце в знак, че не е открил нищо.

Лирна плъзна поглед по пленниците двайсетина бяха вече свободни, а нивото на водата се покачваше бързо.

— Можеш ли да я удържиш? — обърна се отчаяно към Фермин. — Докато освободим всички?

Той се усмихна, зъбите му бяха червени от кръв.

— Вече дадох всичко, което имах за даване…

Корпусът избухна, гигантски воден фонтан се изля в трюма заедно с исполинска триъгълна глава с невъзможно големи челюсти, които се раззинаха, пълни с редици остри като копия зъби. Челюстта се захлопна върху двама от пленниците, преряза ги както сърп прерязва пшеница, нахлуващата вода стана червена. Главата се размята наляво-надясно, пробойната се разшири, целият кораб се разклати, после акулата изчезна.

— Убедих я, че сме кит — каза Фермин на Лирна. Водата бе стигнала почти до раменете му. Погледна я в очите. — Майка ми се казва Трела. Не забравяй обещанието си, кралице.

Големите ръце на Илтис я сграбчиха и я дръпнаха към стълбата точно когато водата изведнъж се люшна и заля главата на Фермин. Илтис я избута пред себе си по стъпалата към палубата.

Горе цареше пълен хаос. Малцината освободени пленници се щураха напред-назад, моряците от екипажа или бяха застинали в ступор, или отчаяно се опитваха да спуснат спасителните лодки, глухи за заповедите, които им крещеше един висок мъж в черна роба.

— Трябва ни лодка — каза Лирна.

Илтис кимна и тръгна към най-близката, като вършееше с веригите, а престъпникът се биеше до него. Двамата отваряха пътека към лодката, оцелелите пленници ги следваха в плътна група. Някои от моряците им оказаха отпор, други побягнаха, повечето само стояха и гледаха.

Погледът на Лирна се спря върху един от пазачите — мъжът се бе отпуснал на колене и опипваше с треперещи пръсти раната, която Илтис беше оставил на челото му. Лирна измъкна късия меч от ножницата му и тръгна към високия мъж в черно, който все така крещеше безсмислените си заповеди с прегракнало гърло. Беше с гръб към нея, затова не успя да се защити и тя го прониза. Той извика от болка и изненада и се срина на колене.

— Бих искала да знаеш — прошепна в ухото му Лирна на волариански, — че от днес нататък ще посветя всеки миг от живота си на една задача — да срина империята ви на пух и прах. Ще предам поздравите ти на младите мъже, които колекционираш, когато изгоря имението ти до основи… господарю.

Заряза меча забит в гърба му и хукна към лодката. Моряците от екипажа се бяха съсредоточили изцяло върху собственото си оцеляване и никой не попречи на пленниците да спуснат лодката през борда, което се оказа сравнително лесно, защото корабът потъваше и перилата му почти се бяха изравнили с морската повърхност. Престъпникът се прехвърли в лодката и се обърна да помогне на един от пленниците — стройното момиче, което доскоро бе толкова популярно сред екипажа. Лирна забеляза, че ноктите на девойката са изпочупени и окървавени.

Корабът се разтресе отново и морето заля палубата. Лирна изведнъж се озова в ръцете на Илтис, който я вдигна и я метна към лодката; тя успя да се улови за борда, а след миг престъпникът я издърпа в нея. Илтис се прехвърли със сетни сили при тях и се просна на дъските. Лирна преброи петима оцелели, всичките окъсани, изтощени и до един вперили поглед в нея.

„Страшно кралство, няма що“ — помисли си тя. Погледна през рамо и видя главната мачта на кораба да потъва под вълните сред водовъртеж от отломки.

— Имаме ли някакви гребла?