Антъни Райън
Владетелят на кулата (39)

5.
Вейлин

— Днес още двеста — каза Норта, остави лъка си и се срина на един стол. — Този път основно мъже. И всичките са жадни за отмъщение, което е добре. Жените и дъщерите им били отведени с друг керван. Полтар замина да го търси.

— Общо колко стават с последните? — обърна се Вейлин към брат Холун.

— Откакто стъпихме на територията на Нилсаел, сме освободили хиляда петстотин седемдесет и двама пленници, милорд — отвърна той, без да се замисли. — Малко над половината са годни да носят оръжие. Почти всички изразиха желание да се присъединят към нас. Държа да отбележа обаче, че страдаме от недостиг на оръжия.

— Прибираме мечовете на охраната, която пътува с робските кервани — изтъкна Норта. — Плюс всички брадви и вили, които откриваме в пълните с трупове села.

Вейлин отправи взор към лагера. Палатките се бяха скупчили около завоя на реката, която сменяше името си при нилсаелската граница и от Саламурената ставаше река Велен. Лагерът растеше ежедневно и вече наброяваше четиридесет и пет хиляди души, след като нилсаелците на Марвен се вляха в редиците им.

Малко след като брат Харлик подготви текста на договора, васалният лорд на Нилсаел пое обратно към столицата си подпечата споразумението с характерния си кикот и махна на нещастниците, които мъкнеха носилката му, да потеглят.

— Можеш да задържиш малоумните близнаци — извика на Вейлин, докато се полюшваше в отдалечаващата се носилка. — Цял живот само за война си мечтаят глупаците. Ама не се чуди много, ако оцапат гащите при първа кръв. Ще събера още хора, колкото успея да мобилизирам, и ще ги пратя при теб. Опитай се да не затриеш твърде много от тях. Нивите не са орат сами, нали знаеш.

Алорнис бе правила скици през цялото време на церемонията по подписването на договора и скоро след това започна ново маслено платно, посветено на събитието. За разлика от майстор Бенрил, тя не изпитваше нужда от допълнителна драма или разкрасяване. Макар и недовършена, картината даваше представа за таланта на Алорнис да рисува реалистично — в центъра на платното се виждаше ухилен старец, наведен над свитък, а капитаните го наблюдаваха отстрани, лицата им обагрени от различни степени на безпокойство и подозрения.

— Наистина ли съм изглеждал толкова ядосан? — попита Вейлин.

— Аз не лаская, братле — отвърна тя и му се закани с четката си. — Рисувам каквото видя. Толкоз.

Вейлин плъзна поглед по намръщените лица на платното и откри само едно изключение. Норта стоеше по-отзад и се усмихваше криво.

— Ще имат нужда от обучение — каза сега Вейлин на Норта, отиде при масата и посегна да вземе пергамент. Топна перото в мастилницата и започна да пише, оформяйки буквите с бавна прецизност. — С настоящото Норта Ал Сендал се назначава за капитан на Свободната рота от Северната армия. — Подписа се отдолу и връчи пергамента на Норта. — Можеш да вземеш сержант Даверн като свой първи помощник.

— Онзи надут пуяк? — изсумтя Норта. — Не може ли да взема някой от Северната гвардия?

— Даверн умее да върти меча и знае как да предаде знанията си на други. А и не искам да отделям повече хора от Северната гвардия. Ще останем тук още най-много два дни, така че очаквам от теб да ги скъсаш от тренировки.

— Както кажеш, превелики владетелю на кулата. — Норта си тръгна, но при платнището на входа спря. — Наистина ли ще вървим чак до Алтор?

Песента ставаше все по-настоятелна колкото по̀ на юг се придвижваха, в мелодията й се долавяше все по-голяма неотложност. „Тя се сражава — знаеше Вейлин. — Дошли са да сринат стените, но тя се сражава.“

— Да, братко — каза той. — Наистина.

 

 

След два дни потеглиха отново с убийственото темпо от трийсет мили на ден, като Вейлин даде да се разбере, че няма да търпи изоставащи. Но като във всяка армия, и в тяхната не липсваха мързеливци и дезертьори. Първите Вейлин остави на сержантите, вторите биваха преследвани от Северната гвардия, връщани при войската, където им вземаха оръжието, парите и обувките, после ги бичуваха и ги прогонваха. Бяха едва шепа хора и на Вейлин не му беше приятно да ги бичува и гони, но армията му се състоеше от обикновени хора, а не от професионални войници и свободата на действие, с която се бяха ползвали Вълчите бегачи под негово командване, можеше да бъде опасна при сегашните обстоятелства.

На петия ден пресякоха Велен по брод и продължиха на юг, докато веригата на Сивите чукари не се появи на хоризонта. Вейлин нареди армията да спре за еднодневна почивка и разузнаване. Както можеше да се очаква, привечер Санеш Полтар се върна с лоши новини.

— Много конници — докладва той пред капитанския съвет. — Югоизточно оттук. Яздят усилно след войници от марелим сил, които се придвижват пеша и са много по-малко на брой, едва една трета от конниците. Бързат към планината, търсят убежище. — Поклати глава. — Няма да стигнат дотам.

— Има ли време нашата кавалерия да се придвижи? — попита Вейлин.

Еорилският боен вожд сви рамене.

— За нас ще има, за другите не знам.

Вейлин посегна към плаща си.

— Капитан Адал, капитан Орвен, съберете хората си. Тръгваме веднага. Граф Марвен, пратете нилсаелската кавалерия да огледа на юг и на запад. Северната армия остава под ваше командване, докато не се върна.

 

 

Пламък донякъде му напомняше Плюй — и двата коня обичаха да препускат. Сега Пламък тръскаше глава и пръхтеше доволно, докато галопираха на юг в група, множеството коне наоколо вдигаха облаци прах, копитата им трещяха като гръмотевици. Дарена яздеше до Вейлин — Адал бе предложил да остане в армията, на което тя реагира остро. Двамата успяваха да поддържат темпото на еорилите, но Северната гвардия и хората на Орвен бяха изостанали с половин миля. Нощта ги принуди да спрат, след като бяха изминали двайсетина мили.

Не запалиха огньове, хората просто седяха или стояха прави до животните си и чакаха утрото. Щом спряха, Дарена се бе смъкнала незабавно от седлото, увила се бе добре с плаща си и бе седнала на тревата.

— Няма да се бавя — каза на Вейлин тя с успокояваща усмивка и затвори очи.

— Това наистина ли е необходимо, милорд? — попита Адал, загледан разтревожено в неподвижната Дарена.

— Тя не е на мое подчинение, капитане. — Кръвната песен измърмори тихо, имаше нотка на гняв и негодувание, ала и нещо друго, нещо, което сега му се стори съвсем очевидно, предвид искрената тревога в погледа на капитана. „Всичките тези години, а още не й е признал“ — зачуди се Вейлин.

Дарена ахна, отвори очи и примигна няколко пъти.

— Спрели са — прошепна тя и залитна напред. Адал пристъпи да й подаде ръка, но тя му махна и се надигна с пъшкане.

— Воларианците? — попита Вейлин.

— Кралската гвардия. Спрели са на един хълм на шейсетина мили южно оттук по права линия.

„Моят брат се готви за сражение“ — помисли си Вейлин. Песента беше повече от ясна — Кейнис командваше останките от Кралската гвардия и му беше писнало да бяга.

— На конете! — извика Вейлин, отиде при Пламък и се метна на седлото. — Ще яздим през нощта!

 

 

Яздиха в тръс, докато слънцето не изгря, после преминаха в галоп. Вейлин пришпорваше жестоко Пламък, но по всичко личеше, че жребецът би постигнал същата скорост и без подкана от негова страна — такава радост се излъчваше от атлетичното му тяло, когато настигнаха и задминаха еорилите. След час езда теренът се слегна до хълмисти равнини, а на хоризонта изникна ниско възвишение. На изток се виждаше голям прашен облак. Санеш Полтар успя да изстиска още бързина от коня си, изпревари Вейлин, вдигна големия лък над главата си и го размаха на изток. Една трета от еорилския отряд се отдели незабавно от основната група и пое по паралелен курс към наближаващия прашен облак.

Скоро Вейлин вече различаваше Кралската гвардия на възвишението, в строй от три редици и с развети знамена. Още бяха твърде далеч, за да види символите, но знаеше, че знамето в центъра е с бягащ вълк над кула.

Скоро различиха и воларианската кавалерия, мъже в тъмни брони, яхнали високи бойни коне, свели копията си за атака. Санеш Полтар размаха отново лъка си и още еорилски конници се отделиха от групата, за да се насочат по права линия към воларианския фланг.

Останалите, включително Вейлин и Полтар, се насочиха към ничията земя между Кралската гвардия и наближаващите воларианци. Еорилите до един опънаха лъковете си с отработени плавни движения и прецизност, сякаш конете им не препускаха в галоп под тях. Когато се приближиха на стотина метра от воларианците, стреляха едновременно, без да им бъде дадена изрична команда. Стрелите литнаха към първата редица в гъст облак и миг по-късно намериха мишените си — коне цвилеха ужасено и падаха с подкосени крака, мъже тупваха на земята и попадаха право под копитата на другарите си. Воларианската атака загуби инерцията си под дъжда от стрели, с който еорилите ги засипваха от седлата, насочвайки животните си по двата фланга и запращайки стрела след стрела в мелето от коне и хора.

Вейлин дръпна юздите и се загледа в разиграващия се пред очите му спектакъл. Който и да командваше воларианската кавалерия, явно бе достатъчно съобразителен да разбере кога една кауза е обречена — конни стрелци нападаха хората му от три страни, при това имаха числено превъзходство. Чу се зов на тромпети и воларианците започнаха да се изтеглят в единствената свободна от врагове посока — на юг. Само че еорилите не бяха приключили с тях.

Санеш Полтар ги притискаше с хората си по десния фланг, а двете други еорилски крила ги нападаха отляво и отзад, дъждът от стрели не спираше и вземаше все повече жертви сред хора и животни. Вейлин гледаше как битката се измества на юг. След миг Северната гвардия и хората на Орвен пристигнаха в галоп и се включиха в клането.

Вейлин обърна Пламък и пое в тръс към възвишението, където Кралската гвардия все още чакаше в строй. Дисциплината им удържа, докато Вейлин не се приближи достатъчно, за да го познаят, след което строят се развали, мъжете се развикаха ентусиазирано и хукнаха към него. Заобиколиха го, усмихнати до уши. Той кимаше наляво и надясно и посрещаше с напрегната усмивка аплодисментите им, без да спира да се придвижва бавно към възвишението, където под високото знаме стоеше самотна фигура. Откъсна се от войниците и пришпори Пламък по склона.

— Извинявай, братко — каза и скочи от седлото до Кейнис. — Надявах се да пристигна по-бързо, но…

Вгледа се в лицето на приятеля си и млъкна. Очите на Кейнис светеха от мръсното лице на човек, който от седмици познава само битки и терзания.

— Всичко това се случи — каза Кейнис и думите прозвучаха с глас, който само бегло напомняше гласа, който Вейлин познаваше още от детството си, — защото ти ни остави.

 

 

Съгледвачите на Адал докладваха за три батальона воларианска пехота на запад. Явно в желанието си да довърши по-бързо Кралската гвардия воларианският командир беше разделил войската си на две. Вейлин нареди на еорилите да прекъснат линията им на отстъпление, а на граф Марвен прати вест да смаже без бавене вражеската сила. „Крайно време е да им пуснем кръв.“

— Пет полка — докладва отсечено Кейнис, както подчинен отговаря на своя началник, без следа от фамилиарност или дружба. — Или каквото е останало от тях. Трийсет и пети е най-многоброен, с една трета от първоначалния си състав.

— Вярно ли е? — попита Вейлин. — За Дарнел?

Кейнис кимна делово.

— Бяхме се строили за битка, воларианците се придвижваха бързо към нас с многобройна армия. Когато рицарите на Дарнел се появиха, решихме, че сме спасени. Изненадата беше тотална. Те просто се приближиха в тръс на стотина метра от левия ни фланг, после нападнаха в галоп и буквално го размазаха. Това бе началото на края ни. Въпреки това мъжете устояха, всички полкове се биха настървено, до смърт. Нямам думи, с които да опиша храбростта им. Лорд Верниерс вероятно би се справил с това, ако още е жив.

— Верниерс? — попита Вейлин. — Хроникьорът на алпиранския император? Той там ли беше?

— По заповед на краля. Да събере материал от първа ръка за своята история на Кралството. — Кейнис то погледна в очите за пръв път, откакто се бяха срещнали на възвишението. — От него чух една много интересна история. Задаваше и много въпроси, най-вече за времето ни в ордена.

— Ти какво му каза?

— Не повече, отколкото си му казал ти, предполагам.

— Как се измъкна?

— Прегрупирахме се и подехме контраатака във воларианския център. Заложих на предположението, че генералът им ще се притесни за живота си достатъчно, за да прекрати общата атака и да привика хора в своя защита. Оказа се, че съм бил прав.

— Хората ти са оцелели благодарение на теб, братко.

— Не бих казал. Изгубихме твърде много по време на похода.

— Галис? Крелник?

— Крелник загина при контраатаката. Галис — при отстъплението.

На Вейлин му се искаше да каже някакви думи на утеха, да сподели спомени за побелелия ветеран и бившия обирджия катерач, но Кейнис вече гледаше студено право пред себе си.

— Неприятно ми е, че ще трябва отново да поемете на поход, при това почти без почивка — каза той. — Но имаме работа в Алтор.

Изражението на Кейнис не се промени.

— Както заповяда милорд.

„Така ли ще е отсега нататък? — запита се Вейлин. — Единият изгубва вярата си и другият го мрази заради това, а уж сме приятели?“

Тропот на галопиращи копита привлече вниманието му и Вейлин видя Норта да навлиза в импровизирания им лагер. Снежинка тичаше след него с дълги подскоци. „Може би това ще намали напрежението помежду ни“ — помисли си Вейлин, когато Норта скочи от седлото и тръгна към Кейнис с широка усмивка.

— Ти нали уж си мъртъв? — поздрави го Кейнис с усмивка, но не личеше да е изненадан, което потвърди отдавнашното подозрение на Вейлин, че не е успял да заблуди братята си с мнимата смърт на Норта.

Норта само се засмя и го прегърна.

— Страхотно е, че те виждам, братко. Племенникът и племенничката ти отдавна чакат да се запознаете.

Снежинка се приближи да подуши Кейнис и той се дръпна крачка назад.

— Не й обръщай внимание — каза Норта. — Днес попаднахме на още един робски фургон, така че стомахът й е пълен.

— Разрешихме проблема ти с недостига на оръжия — каза му Вейлин и посочи тъмната купчина трупове на юг. Еорилите не разбираха идеята за вземането на военнопленници, за тях войната беше само в черно и бяло, без задръжки и излишно съчувствие, макар че се бяха постарали да пощадят възможно най-много коне.

— Ще ги помолиш ли следващия път да оставят поне един-двама живи? — каза Норта. — Мъртвите не можеш ги разпита.

— Ако трябва да гадая, бих казал, че утре ще имаме достатъчно пленници за разпит.

 

 

Граф Марвен беше действал на сигурно срещу воларианската пехота, заграждайки я по фланговете с кавалерията си, докато стрелците му отслабили центъра със серия залпове. Нападнал с цялата армия чак когато преценил, че врагът е отслабен достатъчно. Воларианската войска се състояла от един батальон свободни мечове и два варитайски. Както можело да се очаква, свободните мечове бързо положили оръжие, докато варитаите се били до последния човек. Дори и така успели да заловят само шепа пленници, повечето от тях ранени.

— И нито един офицер — докладва графът на Вейлин. — Няма нито един с по-висок чин от сержант или както там наричат сержантите в армията си.

Погледна с раздразнение близнаците, които им бе оставил васален лорд Дарвус — единият викаше от болка, докато брат му се опитваше да зашие плитка рана на ръката му.

— Значи все пак не са оцапали гащите? — тихо попита Вейлин.

— Ни най-малко. Нямат удържане тези двамцата, милорд. Храброст имат в излишък — отговори той, после добави с тих глас: — Колкото до акъл обаче…

— Господа — извика Вейлин на близнаците, — по-добре идете в шатрата на брат Келан.

Младите лордове станаха и се поклониха с обичайния си синхрон, после онзи вляво проговори от името и на двамата. Вейлин бе забелязал, че само той говори, вероятно по взаимна договорка, така че да не говорят в хор.

— Има много по-тежко ранени мъже, милорд, които се нуждаят от грижите на лечителя. Един истински рицар не би го занимавал с дреболия.

— Което показва, че малко познавате истинските рицари. Дядо ви няма да се зарадва, ако се върнете без някой крайник заради инфектирана рана и некадърен шев. — Кимна към платнището на палатката. — Изчезвайте.

— Събрахме предостатъчно оръжия за Свободната рота, милорд — докладва брат Холун, след като близнаците тръгнаха. — Всъщност оръжието ще стигне и за шест такива роти.

— Загубите ни? — попита Вейлин.

— Трийсет и петима убити, шейсет ранени — отвърна братът с обичайната си категоричност.

— Щяха да са по-малко, ако освободените пленници не се бяха включили в сражението — отбеляза граф Марвен. — Явно омразата е по-силна от инстинкта за самосъхранение.

— Въпреки това сте се справили отлично, милорд — похвали го Вейлин. — Помолих брат Харлик да нарисува карти на Алтор и околностите му. Бих искал да им хвърлите един поглед и да чуя идеите ви как най-добре да подходим там.

Нилсаелецът се поклони някак колебливо. Вейлин знаеше, че след случилото се в Линеш Марвен не го долюбва особено, а Вейлин, от своя страна, не одобряваше — по онова време — нескритата амбиция на графа да се отличи във военното дело. Сега обаче подобни съображения бяха без значение.

— Аз… благодаря за оказаното доверие, милорд — отвърна накрая Марвен.

 

 

Пленниците не се различаваха с нищо от всички други претърпели поражение хора, които Вейлин бе виждал през годините. Очи, пълни със страх, сведени глави, всеки с надежда, че няма да привлече излишно внимание. Само дето не се гърчеха под погледа му.

— Крайно неосведомени са и почти неграмотни — докладва Харлик. — Воларианското образование е пословично лошо. Хората трябва сами да се обучават на каквото сметнат за нужно. Тези тук знаят да се бият и да изпълняват заповеди. Също да изнасилват и убиват, без съмнение. Но не са твърде словоохотливи относно предишните си подвизи в Кралството, което можеше да се очаква.

— Поне знаят ли името на човека, който командва армията им? — попита Вейлин.

Също като брат Холун, Харлик нямаше нужда да се консултира със записки или да се замисля, за да отговори.

— Генерал Реклар Токрев. Червен, каквито са повечето им командири. Уважаван ветеран от няколко погранични сблъсъка с алпиранците и прочут командир на множество експедиции срещу северните племена. Откровено казано, списъкът с постиженията му изглежда доста разкрасен, защото една от кампаниите, които Токрев уж е предвождал, се е провела преди повече от седемдесет години.

— Някакви новини от Алтор?

— Дори не са чували за Алтор. Изглежда, са ги пратили след Кралската гвардия, преди генералът да потегли към Кумбраел. Аз… не мисля, че знаят нещо повече, милорд.

Вейлин спря поглед на нещастниците, които пристъпваха от крак на крак и току потреперваха от ужас. При вида на страха им песента надигна глас в сложна мелодия, която бе знак за зараждаща се стратегия. Вейлин се обърна към Орвен, който бе капитан на единственото формирование в армията му, на което можеше да повери подобна задача.

— Дайте им храна и вода. И гледай да са далече от хората на капитан Норта.

 

 

Още с навлизането си в Кумбраел станаха свидетели на разрушения и зверства по-страшни от всичко видяно досега. Съсипаните села по пътя им нямаха чет, а разлагащите се трупове бяха толкова много, че Вейлин издаде заповед да ги оставят по местата им, защото нямаха време да палят клади и да ги изгарят подобаващо. За разлика от селата в Нилсаел, тукашните бяха понесли големи щети, мелниците и параклисите бяха опожарени, немалко от труповете носеха следи от осакатяване и изтезания. Нивите бяха почернели от огъня, реколтата беше станала на пепел, а кладенците до един бяха отровени с трупове на овце и кози.

— В това няма никакъв смисъл — каза Адал, докато се придвижваха през един опожарен царевичак. — Всяка армия има нужда от храна.

— Това не са го направили воларианците — обясни Вейлин. — Предполагам, че кумбраелският васален лорд е предпочел да изгори реколтата, вместо да изхранва врага с плодовете на собствената си земя. Това вероятно обяснява защо воларианците са се отнесли толкова зле с местните хора.

Същата вечер видяха нещо ужасно — десет мъже, обесени на голям бряст, с избодени очи и отрязани езици, показалците и средните пръсти на ръцете им отсечени и напъхани в устата. Вейлин видя как сестра му пребледня и се олюля на седлото.

— Ще се погрижим за тях — каза той и сложи ръка на рамото й. — Не е нужно да оставаш тук.

— Напротив — отвърна тя, смъкна се от гърба на коня и извади от дисагите пергамент и въглен за рисуване. — Нужно е. Дай ми минутка, преди да ги свалите.

Тръгна с изправен гръб към един пън наблизо, седна, спря продължителен поглед на грозната сцена, после започна да скицира.

— Сигурно са били стрелци — отбеляза Норта. — Съдя по отрязаните пръсти. Виждал съм нашите собствени хора да правят нещо подобно в Мартишката гора.

Вейлин видя, че Алорнис плаче, сълзи се стичаха по бузите й, докато местеше поглед от обесените мъже към скицата си и обратно. Когато приключи, се сви на две и заплака тихо. Дарена отиде при нея, прегърна я и Вейлин чу прошепнатите думи на сестра си:

— Важно е хората да знаят. Да помнят.

 

 

Градчето се казваше Две вилици заради разклоняващите се рекички около него. Вейлин бе минавал оттук преди време с Вълчите бегачи, когато гонеха фанатици преди алпиранската война. Помнеше оживено място, център на винопроизводство, където търговци се пазаряха енергично за цената на младото вино. Жителите му бяха сдържани, но без да дават израз на силната враждебност, която повечето кумбраелци изпитваха към него, а местният жрец беше сърдечен шкембелия с розови бузи, който с усмивка бе предложил на Вейлин да прочете молитва за опрощението на Отеца. Държеше чаша вино и цитираше Деветата книга.

Сега от църквата му бяха останали само почернели отломки, а от самия жрец нямаше и помен, освен ако обгореният скелет сред руините не беше неговият. На градчето бяха попаднали сеордите и сега стояха на централната улица и местеха поглед по разнообразните зверства не толкова гневни, колкото озадачени. Градът не се беше дал лесно, пътищата бяха преградени с барикади, а заобикалящите го реки и потопи — използвани като защитни бариери. По преценка на Вейлин битката бе траяла няколко дни — съдеше по труповете в кметството, всички подредени в редица и с превръзки, които още се белееха сред разлагащата се плът. „Сражавали са се достатъчно дълго, за да организират лечебница за ранените“ — помисли си той.

— Децата са събрани на едно място — каза Хера Дракил намръщено. — Нямат рани, но миришат на отрова.

— Убили са ги собствените им родители, за да им спестят срещата с вбесени войници — каза Вейлин. Изглежда, воларианците са бяха почувствали длъжни да излеят гнева и комплексите си върху малцината оцелели възрастни. На площада имаше купчина обезобразени трупове, нито един от които не беше пожален. Отрязаните крайници бяха подредени в кръг около централната купчина от отсечени глави, гъст облак мухи жужеше сред миазмите на разложението. Вейлин се благодари, че Алорнис не е тук, иначе току-виж се почувствала длъжна да нарисува и тази сцена.

— За мен би било облекчение, ако ги погребете — обърна се Вейлин към Хера Дракил, решил, че този път си струва да се забавят.

— Ще го направим.

Вейлин кимна и тръгна към спънатия Пламък, но спря, когато сеордата извика след него:

— Прави сме били.

Вейлин се обърна и го погледна въпросително.

— Да последваме вълчия призив — добави Хера Дракил. — Хора, които могат да направят това, трябва да умрат.

 

 

— Веднъж имах възможност — каза Вейлин на воларианския пленник — да се срещна с алпиранския император. Той председателстваше съдебния процес срещу мен, разбира се, но след това дойде в килията ми да говорим насаме. Само веднъж.

Пленникът го гледаше с умни, но неразбиращи очи. Вейлин го беше избрал заради младостта му и силния му страх. Останалите пленници висяха от клоните на една върба на речния бряг южно от Две вилици и въжетата проскърцваха при всеки порив на вятъра.

— Това не е широко известно — продължи Вейлин, — но истината е, че императорът е човек с много крехко здраве. Още от дете страда от някакво заболяване на костите. Той е много нисък и много слаб и го разнасят на носилка, защото костите на краката му са толкова крехки, че не биха издържали собственото му тегло. Но вътре в него има голяма сила, усетих я в очите му, когато ме погледна. Да погледнеш в очите на човек и да разбереш, че стоиш по-ниско от него, че си по-недостоен, това е… интересно чувство, смиряващо някак. Донесоха го в килията ми след процеса, слугите положиха носилката на пода пред мен и ни оставиха сами, макар че аз не бях окован и лесно бих могъл да убия императора, буквално с един удар. Поклоних се и той ми каза да се изправя. Бяха ме учили на алпирански по негова заповед, защото според имперския закон всеки трябва да разбира отлично какво се говори на съдебния му процес. Попита дали имам оплаквания от отношението към мен и аз отрекох. После ме попита дали чувствам вина за смъртта на Надеждата и аз отново отрекох. Той попита защо. Отговорих му, че съм боец, който служи на Вярата и на Кралството. Той поклати костеливата си малка глава и ме нарече лъжец. После добави: „Песента ти ти казва, че не си направил нищо лошо.“ Той знаеше. Почти не долавях дарба в него, едва шепот някакъв, но въпреки това знаеше. Каза, че всички, които биват избирани да седнат на императорския престол, имат една и съща дарба — способността да разпознават потенциала на другите хора. Не величието, нито състраданието или мъдростта. А само потенциала, склонността да проявиш талант. Но каква е природата на този потенциал ставало ясно много по-късно и понякога с цената на неприятни последствия. Малко преди войната, обясни той, започнал да проумява какво естество има потенциалът на Надеждата и разкритието го разтревожило сериозно. Освен това в двора имало друг, далеч по-перспективен — не разбрах дали говори за мъж или за жена, — но така или иначе да избере онзи, другия, би му навлякло обвинения във фаворизиране, а това е сериозна простъпка в една страна, където буквално всеки може да се изкачи до трона с благословията на боговете, а тя е мистична сила, на която императорът е само проводник. Моята намеса била разрешила дилемата му, затова нямало да ме осъдят на смърт и нямало да ме подложат на изтезания. Той обаче обичал народа си и изпитанията на поданиците му в ръцете на нашата армия превръщали проявената към мен милост в негово лично страдание. „Ако мога да претендирам за някакво величие — каза ми той, — то ще се съдържа в победата ми над омразата, с която вие се опитахте да заразите сърцето ми. Един император не може да си позволи този лукс.“ Вече бях разбрал, че съм по-недостоен човек от него, но в онзи момент това чувство стана особено мъчително. Разказвам ти всичко това, за да разбереш, че оттогава се опитвам да вървя по стъпките му, да съм свободен от омраза във всички свои действия, включително във воденето на тази война. Уви, твоите хора успяха да подложат крак на тази моя благородна амбиция.

Вейлин извади малка кожена чанта, която съдържаше писмо, продиктувано от него и написано от брат Харлик. Преметна каишката през врата на младежа, който се сви и изскимтя, но после се поуспокои малко от усмивката на Вейлин.

— Това е за генерала — каза той и си спомни думите на Харлик. — За генерал Токрев — повтори той и потупа чантата.

Пленникът само го зяпаше ококорен с див ужас. Вейлин се вгледа в лицето му да го запомни и чу песента да надига глас.

— Качете го на кон — обърна се той към Орвен — и го пуснете.