Антъни Райън
Владетелят на кулата (36)

2.
Лирна

Капитан Белорат се оказа добър играч на кешет, разбираше отлично множеството нюанси на играта и в същото време използваше по-неуловимите стратегии, които отличаваха наистина умелите играчи. Лирна го победи в двайсет хода. Можеше да го победи и в петнайсет, но реши, че ще е по-разумно да съхрани поне донякъде достойнството му пред очите на собствения му екипаж.

Той я изгледа злобно над дъската и събра с едно мълниеносно движение останалите фигурки.

— Още една игра.

— Както кажете — кимна Лирна и събра собствените си фигури. Въпреки безспорните си умения в играта капитанът бъркаше в най-важния елемент на кешет — разполагането на фигурите. Всеки следващ ход произтичаше от тази привидна формалност. Буквално й подари играта, когато не постави достатъчно копиеносци по левия фланг на дъската, които да спрат пиконосците, които тя щеше да прати в атака след шест хода. „Играта започва с разполагането на първата фигура“ — беше я учил баща й преди много години, когато се зае да покаже на петгодишната си щерка игра, която затруднява повечето възрастни. Година по-късно тя го победи в епична битка от сто двайсет и три хода, която би влязла в историята на играта, ако имаше свидетели, които да разкажат. Това беше последната им игра, а малко по-късно дъската и фигурките изчезнаха от стаята й.

Капитанът фрасна императора си на третия квадрат отляво на първия ред, стандартна позиция, ако си решил да заложиш на агресивна стратегия или се опитваш да прикриеш отбраната с нападение. В отговор Лирна постави един от стрелците си в средата на втората редица, изграждайки стандартна формация срещу неговата уж сложна подредба. „Императорски гамбит“ — помисли си тя с негласна въздишка, докато моряци и хора от Кралството правеха залози около тях. Изглежда, залозите бяха в нейна полза. „Този път ще е в тринайсет хода.“

Успя да проточи победата си в седемнайсет. Би могла да отложи поражението му още, но тогава щедростта й би била твърде очевидна.

— Мрачното — прошепна един от моряците, когато тя взе капитанския император от дъската.

— Мрачното или не — отвърна през смях Харвин, — дължиш ми две чаши ром, приятелю.

Лирна хвърли поглед към спокойното море, докато капитанът, чието лице се зачервяваше все повече, събираше фигурките си от дъската. „Три дни и ни повей на вятър“ — помисли си тя, после изправи гръб, зърнала една вече позната гледка — гигантската перка, която разцепи зрелищно гладката повърхност, преди да изчезне под водата.

Когато вятърът спря, капитанът бе наредил екипажът да хване греблата, но по тези ширини беше толкова горещо, че моряците почиваха често, иначе като нищо щяха да изпопадат от изтощение. Хората от Кралството също се включиха в гребането, включително Лирна, макар че липсата им на опит в спазването на ритъма се оказа по-скоро пречка, отколкото помощ. Именно при последната почивка капитанът беше извадил дъска за кешет и бе наредил на първия си помощник да седне срещу него: победи го в четирийсет хода, което, изглежда, бе нещо като корабен рекорд.

— Нашата лейди може по-добре — беше се изцепил тогава Бентен, при това с тон на непоклатима убеденост.

— Сериозно? — Бухлатите вежди на капитана се събраха на възел и погледът му се спря на Лирна, която тъкмо разтриваше схванатите си ръце на пейката при своето гребло.

Лирна стрелна с яден поглед младия рибар. Изобщо не бяха разговаряли за играта, не беше ставало и дума за нея, но младежът инстинктивно се бе досетил за истината.

— Знам как се играе — отвърна тя и сви рамене.

Третият опит на капитана да я надвие беше по-впечатляващ. Той заряза традиционната поредица атаки и заложи на сложна серия от фалшиви набези по левия фланг, понесе тежки загуби, но успя да прикрие бавното придвижване на тримата крадци към центъра на дъската.

— Поздравления, капитане — каза тя с лек поклон трийсетина хода по-късно.

— За какво? — изръмжа той, загледан в императора си, който тя току-що беше взела.

— За уникалната игра. — Лирна вдигна глава, усетила лек вятър да гъделичка чувствителната тъкан в горната част на бузата й. „Колко е странно да усещаш вятъра, без той да си играе с косата ти.“ — Струва ми се, че вече можем да вдигнем платна.

 

 

Бризът прерасна в силен западен вятър, който мелденейците наричаха Плодородния, защото тежко натоварените търговски кораби често плаваха с него. Сега обаче океанът изглеждаше съвсем празен.

— Нищо не изпразва морето като войната — каза капитанът, присъединил се към нея при носа по време на обичайното й вечерно бдение.

— Мислех, че ако не друго, ще видим поне алпирански кораби — отвърна тя.

— Ако капитаните им не са съвсем изглупели, още дълго ще чакат в някое пристанище. Войната превръща всички моряци в пирати. — Направи няколко крачки към фигурата на носа, талисмана на кораба — озъбена жена с неестествено големи гърди, щръкнали зъби и ноктести ръце, протегнати да сграбчат вълните. — Знаеш ли коя е тази?

— Предполагам, че е Скерва, Крадящата души, в истинския си образ. Изпратена била от Маргентис, оркския бог, да накаже хората за престъпленията им срещу морето. Казват, че се разхожда сред нас, маскирана като миловидна девойка, която издирва най-храбрите сред мъжете и изпива душите им.

Капитанът плъзна ръка по дървеното рамо на Скерва.

— Изобщо забравяш ли някога нещо?

— Доколкото знам — не.

— Изнервяш моряците ми, жено. По-впечатлителните сред тях вече се питат дали не си самата Скерва, попаднала в капан между двата си образа, която чака подходящия момент, за да нанесе своя удар.

— Това не би ли изисквало присъствието на храбри мъже, които да утолят несекващата ми жажда?

Капитанът прикри една усмивка в дебрите на брадата си и се загледа в морето.

— А и твоето приятелче налива масло в огъня.

Вълнението беше силно, но въпреки това Лирна различи перката на акулата вляво от носа.

— Виж, това наистина не мога да го обясня — откровено отвърна тя.

— Моряците повтарят онова, което са чули от другите сухоземни в трюма. За някакъв звероукротител.

„Усмивката на Фермин преди водата да го погълне… Не забравяй обещанието си, кралице моя.“

— Той умря, за да ни спаси — каза тя. — Не знам как, но успя да повика акулата. Може би затова акулата ни следва, като ехо от онзи призив. Но за тези неща не знам нищо.

Капитанът изсумтя.

— Значи все пак не знаеш всичко. Най-после! — Усмивката му бързо угасна, заменена от трезво изражение. — Има по-малко от седмица до Островите.

— Където чакат корабните лордове. Ще спазя обещанието си. И те ще ми повярват, гарантирам го.

— Корабните лордове са едно, Щита — друго.

„Щита на Островите.“ Братовите й шпиони бяха събрали богата информация за него, прочут мечоносец и пират, натоварен с отбраната на Островите.

— Смяташ, че той няма да ми повярва?

— Въпросът не е дали ще ти повярва, а дали изобщо ще прояви интерес. — Махна към палубата и такелажа. — „Морска сабя“ е негов. Наглеждаше го още в корабостроителницата. Грижеше се за него както човек се грижи за бебе. Докоснал е всяка дъска, пирон и въже, има от кръвта му по палубата. Години наред ловува с него по вълните, „Морска сабя“ е пленил повече злато и товари от всеки друг кораб, роден на Островите. Но ето че сега го командвам аз, а той седи и се цупи на една брулена от ветровете скала. Ако неговата ръка беше на руля, отдавна щяхме да сме стигнали дома. Него не би могла да победиш в двайсет хода, повярвай ми.

— Всъщност бяха петнайсет, просто реших да проявя любезност. И защо се цупи този ваш велик капитан?

Белорат отправи отново взор към морето, гласът му натежа от съжаление.

— Защото за великите мъже провалът е труден дори когато въпросният провал е собствената ти неосъществена смърт.

 

 

— „По предварителна оценка робският набор се оценява на двайсет и пет хиляди — цитира по памет Лирна. — Това е незадоволително съотношение спрямо населението като цяло, а трябва да се има предвид и бракуването, чийто процент вероятно ще е висок. Истинската стойност на Змийска бърлога се крие в пристанищата й и във всеки кораб, който нашите войски успеят да превземат, като се има предвид, че островитяните, макар и нецивилизовани диваци, притежават добре развити умения в тази област.“

Корабните лордове я слушаха мълчаливо, повечето я зяпаха невярващо, стъписани. Други, като мъжа, който седеше в средата на редицата им, ставаха все по-гневни. Един жилав тип с лице като на лисица свиваше и отпускаше юмруци, докато Лирна говореше.

— „Знае се, че Змийска бърлога държи в териториалните си води флотилия за отбранителни цели и може да се очаква, че съпротивата на тази флотилия ще бъде ожесточена. Затова се препоръчва диверсия, чрез която една наша дивизия влиза в бой с флотилията на островитяните и й отвлича вниманието, докато друга сваля войски на брега. Виж седма таблица за предложения относно състава на пехотните сили…“

Жилавият вдигна ръка и Лирна млъкна.

— Белорат — обърна се корабният лорд към капитана. — Гарантираш ли за надеждността на тази жена?

— Да, лорд Елл-Нурин.

Корабният лорд се обърна отново към Лирна.

— Подготвили сте пълен превод, предполагам?

— Да, милорд. — Тя пристъпи напред и му подаде цяла купчина пергаменти.

— Какъв красив почерк имате — отбеляза Елл-Нурин, като плъзна поглед по първата страница. — Като за дъщеря на търговец.

— Баща ми разчиташе аз да водя кореспонденцията му, защото самият той страдаше от артрит.

— Добре познавам търговците от Варинсхолд. За разлика от повечето си сънародници, аз никога не съм се занимавал с пиратство и бях добре дошъл в столицата на Кралството, стига трюмовете ми да са пълни с пресен чай, разбира се. Как се казва баща ви? Може би го познавам.

— Травер Хултин, милорд. Търгуваше основно с коприна. — Истински Търговец с истинска дъщеря, един от многото, които бяха идвали при баща й да молят за услуга.

— Чувал съм го — каза Елл-Нурин. — А вашето име, милейди?

— Корла, милорд. И не съм лейди, просто госпожица.

— Да, да. Искате да се върнете в Кралството, предполагам?

— Така е, милорд. Аз, както и хората, с които избягах от воларианския кораб.

— Островите винаги спазват обещаното. — Той кимна на капитана. — Погрижи се за това, когато приключим тук. Засега, госпожице, оставете ни да обсъдим насаме повдигнатия въпрос.

Тя се поклони и си тръгна; до слуха й стигнаха само няколко думи, преди да затворят вратата след нея.

— Прати ли му вест? — попита Елл-Нурин.

— Една лодка потегли натам веднага щом хвърлих котва в пристанището, милорд…

 

 

Останалите чакаха на кея, всичките облечени в сбиротък от мелденейски дрехи, образ и подобие на пиратите, които ги бяха довели тук. Като я видяха да приближава, всички наставаха, очите им бяха пълни с надежда и боязън.

— Капитанът ще ни уреди кораб — каза тя. — Би трябвало да отплаваме със следващия отлив.

Харвин извика облекчено и прегърна Бентен, а Орена я погледна с първата усмивка, която Лирна виждаше на устните й. Дори Илтис изглеждаше на ръба да се ухили.

— Защо? — обади се тих гласец. Лирна се обърна и видя Мурел да стои встрани от групата със сведена глава.

— Какво? — попита Орена.

— Защо да се връщаме?

— Защото там е домът ни — каза Харвин.

— Моят дом изгоря с все родителите ми — отвърна Мурел. — При какво да се върна сега?

— Кралството е нападнато — каза Лирна. — Нашият народ има нужда от помощта ни.

— Каква помощ мога да им окажа аз? — попита момичето. — Не мога да се бия, не умея нищо, освен да бродирам, а дори в това не ме бива особено.

— Видях те как издра очите на един мъж, докато бяхме на кораба — изтъкна Харвин. — Мен ако питаш, много добре си се биеш.

— Мурел има право — каза Орена. — В Кралството ни чакат само война и смърт, а аз се нагледах достатъчно и на двете.

— Тогава какво? — отвърна Илтис. — Ще чакате тук, докато воларианската флота пристигне?

— Има и други пристанища — каза Мурел. — Алпиранската империя, Далечният запад.

— Забравяте нещо — сопна им се Илтис ядосано. — Задължени сме на тази жена. Ако не беше тя, сега всички щяхме да сме в търбуха на акулата.

— Признателна съм й — каза задавено Мурел, после посегна да хване Лирна за ръката. — Наистина. Но аз съм едно обикновено момиче и вече преживях достатъчно болка.

„Кралица на Обединеното кралство — помисли си Лирна. — Не може да убеди петимата си окъсани поданици да рискуват живота си в нейна услуга.“ Мурел почна да подсмърча и Лирна се сети за първата им среща, за воала от мръсна коса пред лицето, докато я извеждаха на палубата, за тихото й скимтене.

— Извинявай — каза тя на момичето и стисна ръката му. — Няма да настоявам да дойдеш с мен и това важи за всички ви. Всеки трябва да реши сам за себе си. Но аз ще отплавам към Кралството така или иначе.

— Не без мен обаче — твърдо заяви Илтис. — Не съм убил достатъчно воларианци. А смятам да избия много.

— Бройте и мен, милейди — каза Бентен. — Баща ми сигурно ме чака. Вече е стар и трудно се справя сам с мрежите. — По пресекливия му глас Лирна се досети, че младият рибар говори за покойник.

Илтис се обърна към Харвин.

— Ами ти, престъпнико? Стиска ли ти и да убиваш, а не само да крадеш?

— Още на кораба се видя дали ми стиска, или не, братко — отвърна с яден поглед Харвин, после се обърна към Лирна и посегна да хване Орена за ръката. В очите му се четеше извинение. — Но сега имам… сега имам отговорности.

„Явно все пак има неща, които убягват от погледа ми“ — помисли си Лирна.

— Не е нужно да се връщаш — каза Мурел на Лирна, все така стиснала ръката й. — Ела с нас. С теб можем да идем навсякъде, да направим всичко… — Не довърши, а очите й се разшириха, вперени в нещо зад гърба на Лирна.

Лирна се обърна и видя корабен лорд Елл-Нурин да се приближава по кея с целенасочена крачка, придружен от поне двайсетина въоръжени моряци. Спря на няколко метра от нея, а моряците заеха позиция от двете му страни. Тримата мъже от нейната групичка излязоха пред жените в опит да ги защитят.

— Белорат ни бе спестил, поне в началото, част от подробностите, свързани с вашето пътуване — каза корабният лорд. — Включително завидното ви умение в кешет. Травер Хултин също обичаше да играе кешет и наистина търгуваше най-вече с коприна, но освен това вкарваше контрабандно чай, а дъщеря му е дебела. От друга страна, обичаше да разказва надълго и нашироко за единственото си посещение в двореца, как се запознал с кралската дъщеря и колко дълбоко бил впечатлен от познанията й в любимата му игра, макар че, ако помня добре, самият той беше посредствен играч.

Елл-Нурин се смъкна на едно коляно, без да сваля поглед от лицето й.

— От името на Съвета на корабните лордове ви приветствам на Мелденейските острови, ваше величество.

Настаниха я в красиво обзаведена стая на най-горния етаж на висока сграда с изглед към пристанището. Илтис се бе опитал да осуети отвеждането й, Харвин и Бентен също се спуснаха да помагат, но тя сложи твърдо ръка на гърдите на Илтис.

— Не, братко.

— Вярно ли е? — попита шепнешком той, вперил поглед в лицето й. — Ваше величество?

Тя го тупна по широките гърди и се усмихна.

— Не стойте излишно тук. Вземи другите и отплавайте някъде надалеч, точно както каза Мурел. Приеми това като моята първа и последна кралска заповед.

Държаха я сама цели четири дни. Слугини й носеха храна, покланяха се и си тръгваха, без да кажат и дума. Също толкова мълчаливи камериерки й носеха рокли. Бяха хубави, но семпли, в убити цветове. „Подходящи за екзекуция?“, питаше се тя.

Корабен лорд Елл-Нурин се появи вечерта на четвъртия ден точно когато светлините на пристанището под нея грейнаха за живот, а множеството увенчани със статуи на богове кули в града избледняха в сивкави копия. Корабният лорд беше сам, поклони се дълбоко, на лицето му нямаше нито усмивка, нито фалшиво уважение, факт, който породи у нея чувство на благодарност.

— Имате ли всичко необходимо, ваше величество? — попита той.

— Всичко, освен свободата си.

— Безспорно важен въпрос, на който ще се върнем много скоро. Реших за редно да ви уведомя, че вашите поданици отказаха да си тръгнат. Предложен им бе кораб, който да ги отведе в Кралството, точно според договорката ни, но те категорично отказаха да се възползват от предложението.

— Не са пострадали по никакъв начин, надявам се.

— Настанихме ги на долния етаж и всички са в отлично здраве, уверявам ви.

Стана и излезе на терасата, после се обърна към нея и й даде знак да го последва. Известно време стояха мълчаливо и гледаха към тъмнеещия град, само от време на време Елл-Нурин я стрелкаше с поглед. След малко Лирна свали шала от главата си, пристъпи по-близо до корабния лорд и наклони глава така, че да му покаже пелия спектакъл.

— Моля ви, милорд. Огледайте ме добре, не се стеснявайте.

— Аз… моля да ми простите — каза той, когато Лирна се върна на предишното си място и върза шала на главата си. — Просто исках да съм сигурен, че… — Замълча, после добави смутено: — Веднъж ви видях. Беше след войната, вие слязохте на пристанището да връчите награда на един от братовите си кораби, който се беше върнал от някаква дълга експедиция.

— „Бързото крило“ — спомни си тя. — Първият кралски съд, стигнал чак до южната ледена стена, макар това да им отне цели пет години.

— Впечатляващо постижение наистина, но мелденейски моряци направиха същото преди двайсетина години. — Обърна се отново към града, където все повече светлинки грейваха сред тежките сенки. — Харесва ли ви гледката?

— Да. Хубав град. — Тя го стрелна с кос поглед. — Сега ще ми разкажете за ужасното престъпление на баща ми и колко велики са вашите хора, щом са съумели да съградят такава красота от пепелта на разрушението.

— Разказите за острия ви ум явно не са преувеличени. Всъщност се канех да ви попитам дали имате някакво обяснение за действията му.

— Вашите набези станали нетърпими — простичко каза тя. — Не можел да си позволи търговията на Кралството да страда постоянно, не и когато планирал дългоочаквана война.

— Значи я е планирал още тогава? Градът ни е бил опожарен до основи заради някаква война, която е щяла да започне след цяло десетилетие?

— Подозирам, че я е планирал още докато е изграждал Кралството. Тя е щяла да бъде върховият момент на неговото управление.

— Тоталното поражение е трябвало да бъде върховият момент?

„Именно тоталното поражение е било целта.“

— Мечтата на един млад мъж се е изродила в отчаяния ход на един старец. Дали и вие бихте били така любезен да отговорите на един мой въпрос, милорд? Как точно Янус е убедил корабните лордове да прекарат войската му до бреговете на Империята?

— Много злато, голям товар син камък и едно обещание — че Унтеш ще стане наш след края на войната. Едно от най-богатите пристанища на Еринейско море е щяло да премине към Островите. Съветът сметнал, че рискът си струва, а и при провал поне щяхме да станем свидетели как някой унищожава армията, съсипала нашия град. Всички тези решения са били взети преди аз да стана корабен лорд, ако позволите да добавя.

Умълча се, а лисичето му лице се изопна от тъга и тревога.

— Ще се биете ли? — попита Лирна.

— А имаме ли друг избор?

— Имате, няколко дори. Островите имат много кораби. Натоварете хората си и отплавайте, потърсете убежище в алпиранските земи. Императорът може и да ви прости за прежните неприятности в замяна на едни така голям и способен флот. Или отплавайте още по-далече към някоя нова земя. Екипажът на „Бързото крило“ разказваше за големи необитаеми крайбрежия в южните води. Брат ми си бе наумил да изпрати заселници там, някой ден, когато хазната е в състояние да отдели нужните средства за такова грандиозно начинание.

— Това ли ще кажете на хората си, когато се приберете у дома? Зарежете земята на предците си и си потърсете нова?

— Това означава ли, че ще ме пуснете да си ида?

— Времето, когато можехме да избираме съюзниците си, отмина. След престъплението на баща ви ние не седяхме със скръстени ръце, дадохме си сметка, че разузнаването е най-добрата защита, и започнахме да изпращаме свои шпиони във всички пристанища на познатия свят.

— Оттам и мисията на капитан Белорат да се сдобие с кодираната книжка.

— Именно. Никак не беше лесно да внедрим шпионин толкова близо до сина на съветника. За щастие неговата алчност работеше в наша полза. Отдавна имаме свои агенти и във вашето кралство, между другото, макар че това едва ли е изненада за вас. От техните доклади излиза, че воларианската кампания далеч не е приключила. Алтор е под обсада, но се държи, събирачите на роби не смеят да си покажат носа извън стените на столицата, а войските им постоянно се натъкват на опожарени ниви, изклан добитък и отровени кладенци. Изглежда, все още имате кралство, където да се върнете, ваше величество. Макар че докога — не знам.

— Върнете ме там тогава. След като си върна Кралството, цялата ми армия ще бъде на ваше разположение, обещавам.

— Вярвам ви, но по всичко личи, че времето е основният ни противник. — Извади от ръката си тънък свитък от фина хартия и й го подаде. И този текст беше кодиран, но шифърът бе много по-опростен от онзи в книгата.

— ВФ отплава от Варинсхолд — прочете тя.

— Получихме го по гълъб днес следобед. Имаме шпиони, както казах. Писмото е изпратено преди два дни.

ВФ можеше да означава единствено воларианския флот.

— Колко време остава до пристигането им?

— При благоприятни ветрове — две седмици.

— Милорд, ако има нещо, с което да помогна…

— Всъщност има, ваше величество. — Погледна я напрегнато и с дълбоко убеждение. — Можете да изплатите престъплението на баща си и да върнете на тези острови техния Щит.

 

 

— Значи това е остров Уенсел — каза Харвин, загледан в малката скалиста твърд, която се издигаше от вълните на половин миля от тях. — Не изглежда много внушителен.

— Покажи малко уважение — сопна му се Илтис. — Имаш рядката привилегия да видиш мястото, където се е родила Вярата.

— Не е точно така, брат Илтис — каза Лирна. — Тук е бил написан първият катехизис, и толкова.

Илтис се поклони с разкаяние.

— Точно така. Простете ми, кралице.

„Престани вече“ — идеше й да го сгълчи. Новото му, изпълнено със страхопочитание поведение, изобщо не й беше по сърце. И не беше само той — всички бяха започнали да се държат така, откакто разбраха коя е всъщност. Мурел беше най-ужасна, заекваше и се пулеше толкова комично, че не Лирна й идеше да я шамароса.

— Аз пък нищо не виждам — каза момичето, наведе се още през парапета и присви очи в опит да различи някакви подробности.

— Домът на ордена е вкопан в скалата — обясни Илтис. — Най-старият Дом в историята на Вярата. В подземията му се съхраняват оригиналните катехизиси. Дори мелденейците уважават светостта на това място и не закачат братята.

„Морска сабя“ бе хвърлил котва след двудневно плаване от Островите, а морето бе спокойно до тази сутрин, когато вълните се надигнаха сякаш да приветстват остров Уенсел. Капитан Белорат ги бе предупредил, че водите около острова винаги са неспокойни, имало много подводни рифове и пресичащи се течения, което правело плаването тук опасно. „Затова ли го е избрал? — чудеше се Лирна, загледана във вълните, които се разбиваха в скалистия остров. — За да не идват посетители?“

Белорат се приближи с поклон.

— Лодката е готова, ваше величество.

— Благодаря, капитане. А другият въпрос, който обсъдихме?

Той кимна и махна на един от моряците, който донесе платнен вързоп и малка дървена кутия. Остави ги в краката на Лирна и се поклони неумело. Лирна вдигна поглед към петимата, с които бе преживяла толкова много, и си даде сметка, че вече няма шанс да станат приятели. Открай време беше така. „Приятелството не е за хора като нас, Лирна — беше казал баща й, когато я завари да гледа с копнеж децата на придворните, които тичаха, играеха и се смееха. — Ние не сме като тях и те не са като нас. Те служат, ние ръководим, и ръководейки ги, им служим на свой ред.“

Лирна клекна и развърза вързопа. Вътре имаше три меча азраелска направа. Изправи се и даде знак на мъжете да ги вземат.

— Обикновено тази церемония е по-тържествена и на някакъв по-късен етап може да я повторим подобаващо. Но засега, добри ми господа, нека просто ви задам един въпрос. Ще отговорите по своя воля и отговорът ви трябва да бъде свободен от предишни задължения и страх от наказание. Ще закълнете ли себе си и тези мечове в служба на Обединеното кралство?

Още преди да е довършила речта си, те се отпуснаха на едно коляно. Лирна с изненада забеляза, че мечът, който Илтис държеше изправен пред сведената си глава, потрепва в ръката му.

— Заклевам се, ваше величество — каза той, а Бентен и Харвин побързаха да повторят клетвата му.

— За мен е чест — каза им Лирна. — С настоящето ви обявявам за Мечове на кралството. Всички предишни престъпления и грешки се опрощават със Словото на кралицата. — Застана пред Илтис. — Стани, братко.

Той се изправи, застана мирно и преглътна с мъка.

— Лорд Илтис — започна тя, но спря, осъзнала, че не знае фамилията му.

— Адрал, ваше величество — каза едрият мъж.

— Благодаря. Лорд Илтис Адрал, назовавам ви Пазител на кралската персона, да бъдете такъв, докато не дойде време да се върнете в ордена си, разбира се.

— Това време никога няма да дойде, ваше величество.

Лирна се усмихна и застана пред Харвин.

— Нямам фамилно име, ваше величество — каза той. — Тоест, сигурно имам, ама не го знам.

— Ясно. В такъв случай нека бъде лорд Харвин Строшената верига, докато не си намериш име, което да ти харесва повече.

— Това си ми харесва, ваше величество.

— Сива чайка, ваше величество — каза Бентен, когато Лирна застана пред него. — Ние, рибарите, приемаме името на семейната лодка. Лодката може да потъне или да заседне в плитчините, но името й никога не се променя.

— Добре, значи лорд Бентен Ал Сива чайка. Отсега нататък двамата с лорд Харвин ще бъдете на пряко подчинение на лорд Илтис. Единствената ви задача е да ме защитавате. Кралството има нужда от глава, която да носи короната, вашата задача е аз да запазя своята.

Взе малката кутия от палубата и се обърна към жените. И двете вече бяха коленичили. Лирна отвори кутията и им я подаде.

— Не са точно по вкуса ми, но засега ще свършат работа. — Пръстените бяха еднакви, семпли сребърни халки, инкрустирани с малки сини камъчета, най-доброто, което мелденейските бижутери бяха успели да изработят за толкова кратък срок. — Всяка кралица има нужда от свои придворни дами. Но изборът е ваш, а пътят напред е дълъг и осеян с опасности. Затова си помислете добре, преди да отговорите. Ще останете ли до мен?

Мурел взе пръстена веднага, но Орена се поколеба.

— Кралице — каза тя. — Животът ми преди… Не беше благороден. Не искам да опетня името ви със своята репутация.

— Мисля, че такива дреболии вече са останали зад гърба ни, милейди — отвърна Лирна.

Орена примигна да прогони сълзите и взе пръстена.

— Дунса бях по мъж. Сега бих искала да използвам своето име, Вардиан.

— Лейди Орена Ал Вардиан. Станете и заемете мястото си.

Лирна протегна ръка на Мурел, която я хвана и я целуна по пръстите, като не криеше сълзите си.

— Х-хартен, кралице.

— Лейди Мурел Ал Хартен. — Лирна я хвана за раменете и нежно я вдигна на крака, после отметна косата от лицето й и я целуна по челото. — Наистина трябва вече да спреш да ревеш.

 

 

Управителят на остров Уенсел ги посрещна на плоския участък издълбана скала, който служеше за пристан. Беше възрастен брат от Първия орден, бялата му някога роба бе потъмняла от дългогодишна употреба, съвсем същата на цвят като дългата му брада, която се полюляваше като разръфано въже от брадичката му.

— Тъмни новини, ваше величество — каза той, след като Лирна му обясни защо е дошла. Не личеше видът на обезобразеното й лице и новината за проблемите на Кралството да го безпокоят повече от задаваща се морска буря.

Представи се под името брат Лиркен, докато я водеше по изсечените в скалата стъпала към Дома на ордена, изсечен на свой ред в скалата преди седемстотин години. Там ги чакаха други братя, които я поздравиха с поклон, но без признаци на особено любопитство. Повечето скоро се върнаха към предишните си занимания, някои четяха свитъци, други продължиха мълчаливата си медитация. Повечето бяха на преклонна възраст като брат Лиркен, забеляза Лирна и се зачуди как успяват да осигурят прехраната си на това сурово място.

— Скалните вирове ни осигуряват раци и миди в изобилие — каза той в отговор на въпроса й. — А при отлив събираме водорасли. Ако се сготвят както трябва, стават изненадващо вкусни. Да ви донеса, ако сте гладна?

— Боя се, че ще трябва да ви откажа, братко. — Обходи с поглед залата, пълна с престарели мъже. — Той тук ли е?

— Атсран Елл-Нестра не живее сред нас, ваше величество. Вече е тук от месеци, а сме го виждали само няколко пъти. Елате, ще ви заведа при него.

Лирна последва престарелия брат до изхода на Дома и оттам до неравна пътека по протежение на тесен скален корниз към един нос, отстоящ на около двеста стъпки.

— Добре ще е да вървите приведена, ваше величество — предупреди я Лиркен. — Понякога вълните заливат корниза.

Илтис пристъпи напред. Лирна бе решила да ограничи ескорта си до него.

— Този маршрут е твърде опасен, ваше величество. Ще ида сам да го доведа.

— Не, милорд. — Лирна стъпи на пътеката. Скалата под краката й беше мокра. — Предпочитам да го направя лично. Изчакай ме тук. Предполагам, че брат Лиркен не би имал нищо против да ви покаже оригиналния пергамент с първите катехизиси.

— Няма проблем — с внезапен ентусиазъм се съгласи Лиркен. — Вие учен ли сте, милорд?

Лицето на Илтис се втвърди като гранита наоколо.

— Бях брат от Четвъртия орден. Вече не съм. Ще изчакам тук завръщането на кралицата.

Лирна преглътна усмивката си при вида на смущението, обзело стареца, и тръгна по пътеката, приведена, както я беше посъветвал. Преполовила бе разстоянието, когато дойде първата вълна, разби се в скалите и вдигна висок фонтан от пръски, после се стовари върху Лирна с цялата си тежест и я повали на четири крака. След като вълната се отдръпна, Лирна стана, мокра до кости, и продължи напред. Още две вълни я заляха, преди да стигне до скалистия нос.

В неравния гранит беше изсечена тясна пътечка, която се изкачваше към пещера, над която се издигаше пушек. Стръмната пътечка беше покрита с мъх и Лирна на няколко пъти се подхлъзва, преди да стигне до пещерата. Гледката към морето беше впечатляваща, океанът се виждаше като на длан, дори дъгата на хоризонта се различаваше там, където в облаците се образуваха пролуки. „Морска сабя“ подскачаше върху вълните като детска играчка. Слънчева светлина проби през облаците и заля малкото плато. Напоследък слънцето не й беше приятел, затова Лирна извади шала, който бе прибрала на пътечката, и покри главата си. Някакъв шум привлече вниманието й към отвора на пещерата и тя различи там неясен силует, очертан на фона на светлината от огъня вътре.

— Избрали сте си неприветлив дом, милорд Щит — каза тя. — Но изгледът е чудесен.

Мъжът, който излезе от пещерата, беше висок и с широки рамене, вятърът развяваше дългата му руса коса, докато той стоеше и я гледаше мълчаливо.

„Наистина е хубав, точно както твърдяха шпионите ни“ — помисли си Лирна, забелязала красивото лице под брадата.

— Явно знаеш кой съм — каза след малко Щита. — А коя си ти?

— Кралица Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство — отвърна Лирна с поклон. — На вашите услуги, милорд.

Светлосините му очи се впериха за дълъг миг в лицето й, после красивият мъж се обърна и влезе в пещерата, без да каже и дума повече. Лирна се поколеба дали да го последва, но след миг той се върна с глинена чаша, от която се вдигаше пара.

— Току-що запарих чай — каза и й подаде чашата. — Единственият лукс, от който май не успявам да се откажа.

— Благодаря. — Тя отпи и вдигна одобрително изгорените си вежди. — Прекрасен е. От южните алпирански провинции, нали?

— Точно така. Една от малкото земи, които се ползваха с неоспорим имунитет по времето, когато още бях пират. В замяна всяка година доставяха голямо количество чай лично за мен. Гледаше я как отпива отново, скръстил ръце на гърдите си, капризният морски вятър развяваше опърпаната му риза. — Помолих братята да отпратят вестоносеца на корабните лордове. И сега те ми изпращат вас. Или пък сте узурпирали трона на брат си и сте превзели Островите?

— Брат ми е мъртъв. Падна от ръката на воларианска убийца малко преди Кралството да бъде нападнато. А мен онази жена изгори с огън от Мрачното, както сам можете да видите.

— Ужасно. Приемете съболезнованията ми.

— Много скоро собственият ви народ ще се нуждае от съболезнования, защото докато с вас си говорим, воларианската флота плава насам, за да превземе Островите.

— Моят народ е смел и има много кораби. Сигурен съм, че сражението ще е епично.

— Корабен лорд Елл-Нурин изглежда убеден, че ще изгубят, ако вие не сте там да поведете хората. Капитан Белорат е на същото мнение. Той прекоси Борелианското море с „Морска сабя“ по-бързо от всеки кораб досега, за да предупреди навреме вашите първенци.

— Моят първи помощник-капитан винаги е бил отличен моряк. Моля да го поздравите от мен.

Чак сега Лирна забеляза гнева, който кипеше под иначе любезните му думи.

— Лорд Ал Сорна се слави като най-добрия воин, раждал се някога в Обединеното кралство — каза тя. — Поражението от неговата ръка не носи безчестие.

— Поражението означава, че е имало състезание — отвърна той с тих глас и се обърна към пещерата. — Допийте си чая. Ще ви помоля да ми оставите чашата, преди да си тръгнете, защото нямам друга.

Мъжът тъкмо навеждаше глава да влезе, когато чашата се разби на парчета в краката му. Той се обърна и погледна с присвити очи вбесената Лирна.

— Какво излиза? — каза тя. — Минах през какви ли не изпитания, за да се озова тук и да моля за помощ човек, който страда безутешно заради някакво си дребно унижение и се валя в самосъжаление, докато хората му са изправени пред разрушения и заробване?

— Унижение? — попита той и се разсмя. — Заради това ли съм тук според теб? Случвало ли ти се е собствените ти хора да ти обърнат гръб, кралице? Случвало ли ти се е да извръщат погледа си, щом те зърнат, и да учат децата си на обиди, които не смеят да хвърлят сами в лицето ти? Представяш ли си какво е да видиш мъже, с които си плавал години наред, да плюят върху сянката ти? И всичко това защото не си успял да извършиш убийство, за което копнеят от поколение насам. Аз не съм се заточил сам тук, заточиха ме те. Няма къде другаде да отида. Познават лицето ми във всяко пристанище оттук до Волария и появя ли се там, ще ме качат на бесилката без съд и присъда, при това напълно заслужено.

— Не и в моите пристанища — каза Лирна. — Ще ти опростя всеки кораб, който си отвличал за откуп, всяко съкровище, което си откраднал някога. Дори убийствата.

— Никога не съм убивал. Никога не съм отнемал живот освен в честен двубой. — Млъкна рязко и изправи гръб, зърнал нещо в морето. Лирна се обърна да погледне на свой ред и видя позната гледка. Червената акула се беше върнала и описваше кръгове около „Морска сабя“. Плуваше на повърхността с леки тласъци на опашката и гигантското й тяло се виждаше ясно.

— Никога не съм виждал червена акула да се приближи толкова много до кораб, без да го атакува — каза Щита.

— Ако дойдете с мен, обещавам да ви разкажа една много интересна история, която да обясни поведението на акулата.

Стояха рамо до рамо и гледаха морското чудовище; лицето на Щита беше непроницаемо.

— Белорат каза, че се вините, задето не сте загинали — каза Лирна, когато акулата се гмурна в дълбините. — Че затова сте тук. Чакате смъртта, която ви е била отказана.

— Нищо не ми е било отказано. Бях наказан. Ал Сорна отлично е знаел, че да ме остави жив е много по-лошо, отколкото да ме довърши на арената.

— Познавам Ал Сорна и ви уверявам, че жестокостта не е в нрава му. Просто е пощадил беззащитен човек, нищо повече.

Елл-Нестра се изсмя тихо, почти беззвучно.

— Видях очите му, кралице, чух какво каза. Той видя душата ми и знаеше, че заслужавам смърт.

— Елате с мен и може би ще я намерите. А ако оцелеете, ще накарам корабостроителниците на Южна кула да ви построят кораба на вашите мечти, а трюмът му ще напълня догоре със син камък.

— Не ми трябват синият камък и корабът, задръжте си ги. Но бих ги сменил за нещо друго.

— За какво?

Той се задвижи мълниеносно. Стисна я за раменете, дръпна я към себе си и притисна устни към нейните. Тя извика инстинктивно и усети как езикът му се вмъква през разтворените й устни. Ядоса се и го ухапа. Той я пусна със смях и изплю кървава храчка на камъните. Ако погледите можеха да убиват, Елл-Нестра щеше вече да е мъртъв. Лирна го гледаше бясна, сърцето й блъскаше, ръката й посегна инстинктивно към ножа за хвърляне, но той отдавна не висеше на шията й. Можеше единствено да му се сопне с гъгнив глас:

— А казваш, че Ал Сорна е жесток.

— Не беше жестокост, кралице — отвърна той, като заваляше едва доловимо думите заради кървящия език. — Беше любопитство. Любопитство, което още ме измъчва. — Поклони й се според всички изисквания на етикета. — Позволете да събера оскъдния си багаж и можем да тръгнем без бавене.