Антъни Райън
Владетелят на кулата (42)

8.
Рева

Рева чу гласа на Четеца още преди да е стигнала площада и се зачуди как един толкова стар човек може да крещи толкова силно.

— … Отецът е отвърнал погледа си от нас заради тези прокълнати еретици…

Затича се и скоро излезе на площада, който се оказа пълен с хора, всички загледани в центъра на откритото пространство и слушащи в захлас думите на Четеца.

— … този град е дар от Отеца! Бижуто, подарено на Обичаните и наречено на най-великия му слуга! А ние позволихме развалата на друговерците да загнои тук…

— Дръпнете се! — Рева започна да си пробива път през множеството. Повечето зяпачи се отместваха, щом видеха лицето й, други не бързаха толкова, а тя не беше в настроение за любезности. — Мръдни бе! — озъби се Рева и мъжът, който бе посегнал да я сграбчи за ръката, залитна назад с разкървавен нос. След това преминаването й през тълпата стана по-лесно.

— … прочистете този град! Това ми каза Отецът, това пише в Десетокнижието, макар че положих сериозни усилия да открия друг съвет. „Направете града ми чист като преди и взорът ми отново ще се обърне към вас…“

Рева най-сетне се измъкна от тълпата и видя, че в центъра на площада е пълно с коленичили хора, вързани с въжета и заобиколени от мъже с извадени мечове. Повечето мечоносци бяха жреци, забеляза Рева, а останалите бяха предимно мъже над средна възраст, твърде стари, за да участват в сраженията при стените. Като я видяха, немалко от тях очевидно се почувстваха неудобно, но имаше и такива, които я гледаха предизвикателно, един дори се осмели да й препречи пътя, когато тя тръгна към Четеца.

Мечът изскочи мълниеносно от ножницата й и мъжът побърза да се дръпне. Рева с изненада позна в смелчагата продавача на плодове, от когото беше купила ябълка през първия си ден тук, на стъпалата на катедралата.

— Махни се от пътя ми — каза тя с глас тих и пълен с неприятни обещания.

Продавачът на плодове пребледня и отстъпи назад.

— Ето я! Идва! — извика напевно Четецът от стъпалата на катедралата. — Точно както предсказах. Незаконородената ученичка на курвата, фалшиво благословената.

Погледът на Рева попадна върху брат Харин, коленичил с окървавено лице пред редицата пленници. Велис стоеше на колене до лечителя с вързани зад гърба ръце и дървена запушалка в устата. Аркен бе коленичил от другата й страна, полюляваше се от слабост; лицето му беше бледо като платно, а главата му клюмаше.

— Имам една благословия за теб — викна Рева на Четеца и хукна напред, заслепена от червено. — Направена е от стомана, не от думи.

Любимият жрец на Четеца, онзи, който идваше да им носи бележниците му, се опита да я спре с неумело мушване на рапирата. Оръжието падна на плочките с все два от пръстите му. От двете страни на Четеца се редяха неговите епископи и на Рева не й убягна фактът, че нито един от тях не пристъпи напред да го защити — повечето я зяпаха стреснати, а неколцина предпочетоха да отклонят поглед, един-двама дори се усмихнаха сякаш. Рева стисна стареца за предницата на робата и той се отпусна в хватката й като чувал с картофи. Дръпна го едно-две стъпала надолу и вдигна заплашително меча си.

— Жрецът! — каза тя. — Кой е той? Знам, че докладва на теб.

— Такъв грях. — Старецът поклати глава, в очите му блестеше лудост и изумление. — Такава развала на свещената плът. Точно ти, обещаната за нашето спасение, пропита от неестествена страст…

— Просто ми кажи! — Натисна го надолу, върхът на меча проби дрехата му.

— Ярката светлина на твоето приношение ще ни обедини. Обещано му е от пратеника на самия Отец…

— РЕВА!

Беше единственият глас, който можеше да я спре. Обърна се и видя чичо си да накуцва през тълпата; хората се отдръпваха да му направят път с наведени глави. Беше жалка гледка, изпосталял умиращ човек, който си влачи краката и използва стар меч за бастун. Ала имаше и достойнство в тази жалка картинка, авторитет в нетрепващия му поглед, на който реагираха дори мечоносците — сведоха оръжията си, когато васалният лорд наближи бавно стъпалата.

Рева пусна Четеца и слезе при чичо си, който спря задъхан няколко стъпала по-надолу.

— Мисля — каза той със слаб глас, — че нашият народ ще иска да чуе новината, която носиш.

— Новина, чичо? — попита тя, задъхана от едва потиснат гняв.

— Да. Откровението на Отеца. Време е да го споделим с хората.

„Откровение?“ Рева плъзна поглед по множеството и видя различни изражения — имаше страх и надежда, но най-вече дълбока несигурност. „Това им предлага той — осъзна Рева и стрелна с поглед Четеца. — Предлага им сигурност. Лъжа, маскирана като велика истина. Ако го убия, няма да докажа, че греши.“

— Лорд Вейлин Ал Сорна идва да ни помогне! — каза тя високо, за да я чуят всички. — В момента се придвижва насам с голяма и силна армия!

— Лъжи! — изсъска Четецът и бавно се изправи. — Опитва се да заличи словото на Отеца чрез лъжи! И при това се позовава не на друг, а на Мрачния меч!

— Ал Сорна не е Мрачния меч! — извика тя, когато тълпата се разшумя. — Той идва да ни спаси. Аз съм лейди Рева Мустор, наследница на престола на това васалство и дъщеря на Верния меч. Наричате ме благословена, вярвате, че Отецът е обърнал взора си към мен. Аз казвам, че го е обърнал към всички нас. А Отецът не награждава убийството.

— Те отхвърлят любовта на Отеца! — Четецът посочи с костелив пръст коленичилите пленници. — Присъствието им зад тези стени отнема от силата ни!

— Отнема от силата ни? — Рева спря погледа си върху продавача на плодове, който се беше опитал да й препречи пътя. — Ти! Ти имаш меч. Защо не съм те видяла на стените?

Мъжът се размърда и се огледа притеснено.

— Имам дъщеря и трима внуци, милейди…

— Които ще умрат, освен ако не удържим града. — Обърна се към един жрец, който стоеше близо до стъпалата, едър мъж с тънък меч, който висеше от месестата му ръка като мокра вейка. — Ти, слуга на Отеца, и теб не съм виждала на стените. Но този мъж — и посочи Аркен, — него съм го виждала многократно там, виждала съм го да се бие и да пролива кръвта си във ваша защита. А този пък — посочи брат Харин — се труди неуморно и помага на ранените. А тази жена… — Очите на Велис грееха ярко, широко отворени над запушалката в устата й. — Тази жена служи на васалството вярно и отлично в продължение на години, а напоследък се труди до изнемога, за да осигури прехраната на обсадения ни град.

Обърна взор към множеството.

— Не те отнемат от силата ни. А вие! Вие сте нашата слабост! Идвате тук като роби, в каквито воларианците искат да ни превърнат, и се кланяте на този лъжлив старец, пълните сърцата си с лесна омраза, макар да знаете, че Отецът говори единствено за любов!

Обърна се пак към едрия жрец.

— Остави това, преди да си се порязал. — Той я зяпна и мечът с тънкото острие издрънча върху плочките. Рева плъзна поглед по останалите мечоносци и всеки от тях захвърляше оръжието си, щом очите й се втренчеха в него, някои свеждаха поглед от срам, други я гледаха с изумление.

Множеството отдясно внезапно се раздвижи и Рева погледна натам — Антеш и Арентес си пробиваха път през хората, следвани от домашната гвардия в пълния й състав, дузина стрелци и мъжете от Кралската гвардия. Рева вдигна ръка, когато новодошлите тръгнаха към пусналите оръжията мечоносци, после посочи пленниците.

— Освободете тези хора, господа, ако обичате.

Погледна през рамо Четеца. Лицето му беше побеляло, може би от гняв, а може би от изумление.

— Катедралата се затваря до следващо нареждане. И не си показвай лицето извън нея, ясно? — Прибра меча си в ножницата и слезе по стъпалата към васалния лорд. — Мисля, че имаш нужда от почивка, чичо.

Той кимна уморено и се усмихна, после изведнъж примигна стреснато, а очите му се разшириха, вперени в нещо зад гърба й. Рева се обърна и видя Четеца да връхлита отгоре й с кинжал в костеливата си ръка, оголил жълтите си зъби в ненавистна гримаса. Беше твърде близо и връхлиташе твърде бързо, та Рева да се дръпне настрани или да парира удара. Зърна нещо да разсича въздуха край нея, после Четецът се сви на две, кинжалът му я одраска пътьом по ръката и той се срина на катедралните стъпала пред нея. От корема му стърчеше мечът на дядо й. Старчокът се закашля, сгърчи се и умря.

Рева улови чичо си, преди да е паднал, прихвана главата му в скута си. Сложи ръка на гърдите му и усети все по-бавния пулс на сърцето.

— Досега… не бях убивал… никого — каза той. — Радвам се… че именно той… се оказа първият. — Вдигна треперлива ръка към лицето й и Рева я притисна към бузата си. — Никога… не се съмнявай… в любовта на Отеца, моя прекрасна… племеннице. Обещай.

— Обещавам, чичо. Не се съмнявам сега, няма да се усъмня и за в бъдеще, никога.

Той се усмихна, кървясалите му очи загубиха блясъка си.

— Брадор — прошепна той.

— Чичо?

— Мъжът, когото жрецът наричаше „лорд“… името му е… Брадор… — Костеливата ръка се отпусна в нейната. Очите му още гледаха нагоре към лицето й, но Рева знаеше, че вече не виждат нищо.

 

 

Васален лорд Сентес Мустор бе положен за вечността в семейната крипта зад стените на имението. По нареждане на Рева присъстваха само тя и мъжете, които носеха ковчега. Искала бе да присъства и Велис, но тя още не беше на себе си след изпълнения със събития ден, върнала се бе в имението пребледняла и с блуждаещ поглед и се бе заключила в стаята си. Рева отпрати носачите и до вечерта седя сама до ковчега. Беше обикновен чамов сандък, който изглеждаше не на място до пищно гравираните мраморни саркофази на предците й. След време трябваше непременно да се погрижи за това. Отвън долиташе тихият ритмичен звук на каменните гюлета, които обсадните машини изстрелваха неуморно към поредната разширяваща се пробойна в стената. Според доклада на Антеш му бяха необходими само още две седмици, за да завърши вътрешната стена.

Надявала се бе, че като поседи тук с костите на предците си, ще получи някакво прозрение, ще й хрумне гениална идея или хитра стратегия как да спаси града, след като крепостните му стени поддадат окончателно. Уви, получи само изтръпнали от студа задни части и чувство за загуба, което бе толкова силно, че все едно гигантска ръка беше изгребала вътрешностите й.

Стана, отиде при ковчега и бръсна с пръсти нелакираното дърво.

— Сбогом, чичо.

 

 

Велис й отвори вратата на седмото почукване, бледа и със зачервени очи. Подобие на усмивка прекоси лицето й, после тя се обърна към стаята и влезе навътре, като остави вратата отворена. Рева я затвори след себе си и погледна Велис. Тя седеше на бюрото си, където я чакаше пергамент, изписан наполовина с красивия й почерк.

— Официалното писмо с оставката ми — каза тя и взе перото. — Мисля да приема предложението ти за коня и златото. Когато всичко това приключи, разбира се. Чувам, че Далечният запад предлага много възможности…

Млъкна, когато Рева се приближи и сложи ръце на раменете й. Младата жена явно не бързаше да ги дръпне и Велис вдигна очи да срещне погледа й в огледалото.

— Нали уж беше петно.

Рева се наведе и я целуна по шията. Велис ахна от удоволствие, което изпълни Рева с чувство на екстаз.

— Петното се отми — каза тя, хвана Велис за ръцете и я поведе към леглото. — Сега е дар.

 

 

„Грешно ли е? — питаше се тя на следващата сутрин. — Да се чувствам толкова добре във време като сегашното?“ Докато трая съвещанието с капитаните, вниманието й бе наполовина съсредоточено върху усилието да държи под контрол напиращите усмивки, а към Велис дори не смееше да погледне, от страх че ще се ухили до уши или ще се изчерви като домат. Чичо й беше мъртъв, Четецът — заклан на стъпалата на собствената си катедрала, градът бе на ръба на унищожението, а тя можеше да мисли само за чудната нощ, която бе преживяла.

— Просто не е достатъчно, и толкова — настояваше Антеш и потропваше с кокалчета по разпънатата карта на масата в библиотеката. — Можем да ги задържим при пробойните за не повече от няколко часа, а те през цялото време ще атакуват друга част от стената, за да разделят силите ни.

— Какво друго можем да направим? — попита Арентес, старият командир на стражата. — Отбраната на този град разчита единствено на стените. Няма резервен план. Милейди — той се обърна към Рева, — би помогнало, ако имахме някаква представа след колко време Мрач… ъъ, лорд Ал Сорна ще успее да доведе армията си тук.

Рева успя да не вдигне високо вежди. „Той ми е повярвал.“ А после видя напрегнатия поглед на лорд Антеш и осъзна, че старият гвардеец не е сам в заблудата си. „Те наистина вярват, че Отецът ми е изпратил някакво свещено видение.“

— Тези… подробности не ми бяха разкрити, милорд — отвърна тя. — Трябва да планираме така, че да удържим града възможно най-дълго.

Антеш въздъхна и се загледа отново в картата.

— Може би ако построим кули тук и тук, точно зад новите стени. И да ги напълним със стрелци, които да посрещнат воларианците с масиран обстрел…

Лордът на стрелците продължи да развива тезата си, но Рева не го слушаше, а разглеждаше картата. Направи й впечатление почти идеално кръглата й форма. Празното петно на площада беше като центъра на мишена за стрелба с лък, улиците наоколо бяха подредени като концентрични кръгове. Рева посегна за едно парче въглен и започна да чертае по картата.

— Мислим в прекалено малък мащаб — каза тя на двамата лордове, докато чертаеше серия от черни кръгове през улиците, всеки по-малък от предишния. — Не две вътрешни стени, а шест. Всяка трябва да се удържи възможно най-дълго. Стрелци на всеки покрив. Улиците се тесни, така че не е нужно стрелците да са многобройни. Когато пробият една стена, се изтегляме зад следващата.

Арентес дълго разглежда плана й, преди да каже:

— Това означава да сринем четвърт от града.

— Града ще го построим отново, но хората не можем да върнем от мъртвите. — Погледна Антеш. — Милорд?

Лордът на стрелците кимна бавно.

— По всичко личи, че Отецът правилно е избрал своята благословена. Но ще трябва да работим здраво, за да приключим новите стени преди външната да е паднала.

— Да се хващаме на работа тогава. Пък и според мен хората ще се зарадват на всичко, което обещава да отвлече вниманието им от неспирните трясъци.

 

 

Велис организира работни бригади по местоживеене, като начело на всяка сложи по един опитен строител. Работеха на смени от по седем часа и никой не гладуваше сега, когато строгото разпределяне на дажбите беше зарязано в полза на по-неотложни неща. Нощем събаряха къщи, които се издигаха в града от векове, и от тухлите и камъните им издигаха барикадите, които бързо се сдобиха с името „пръстените на благословената дама“. По-високите къщи бяха превърнати в миниатюрни крепости с дървени платформи, монтирани към покривите, за да поемат още стрелци, всяка добре заредена с оръжия и муниции. Многобройни мостчета бяха опънати между покривите на къщите, така че подкрепления да се придвижват от едно място на друго.

През това време Рева репетираше с домашната гвардия и градската стража как ще реагират на предстоящата воларианска атака.

— Това наистина ли е необходимо сега? — попита я Велис, като гледаше войниците, които за десети път се спускаха от стените, а Рева отброяваше на глас секундите.

— Всеки, когото убием на стената или при пробойните, е един по-малко, когото да убием на улиците — обясни Рева. Отиде при сержанта на домашната гвардия, който стоеше задъхан заедно с хората си. — По-добре отпреди, но пак с твърде бавно. Още веднъж.

— Имаш късмет, че те обичат — отбеляза Велис, докато гвардейците потегляха на бегом обратно към стълбището.

— Оказва се, че благословията на Отеца, истинска или не, може да върши чудеса.

Велис кимна и нацупи устни.

— Аз, ъъ, мислех да прегледам още веднъж запасите в мазето. Сигурно ще ми отнеме час или дори повече.

Поклони се официално и тръгна, а Рева можеше единствено да се надява, че гвардейците ще отдадат изчервеното й лице на тренировките. Така я караха след онази първа приказна нощ — кратки, но вълнуващи срещи в тъмни ъгълчета, а чувството, че крадат ценно време за личните си удоволствия, прибавяше особена тръпка към любовта им.

— Трудиш се здравата, а?

Рева се обърна и видя Аркен да върви към нея с вдървена походка, лицето му бе напрегнато от потисната болка.

— Връщай се в леглото — нареди му тя.

— Още една минута в лечебницата и ще полудея — отвърна Аркен. — Брат Харин е добър човек, но историите му нямат край. Знаеш ли, че това му е петата война? Ако му позволиш, ще ти разкаже всичко за предишните четири с най-големи подробности.

Рева видя решимостта в погледа му и се отказа.

— На лорд Антеш му трябва помощ в източния квартал — каза тя. — Стигнали са до стара винарна с необичайно дълбоки основи.

Той кимна, но после се поколеба.

— Никога няма да идем в Пределите, нали? Дори ако спечелим тук.

Загледана в широкото му честно лице, Рева видя, че момчето, което познаваше преди, е изместено от този добър и храбър мъж, който стоеше срещу нея сега. Стана й болно, защото знаеше, че той не може да остане с нея. На нея един брат би й дошъл добре, но Аркен вече си имаше сестра.

— Спрях се на лейди губернаторката на Кумбраел — каза тя. — За моя официална титла. Както самият ти каза, васална дама не звучи добре.

— Лейди губернаторка — повтори той с широка усмивка. — Приляга ти. — Сгъна се в изящен реверанс, примижа и разтърка гърба си, докато се изправяше, после тръгна към източния квартал.

 

 

Беше с Велис, когато камъните изведнъж спряха да падат. Лежаха с преплетени крайници върху купчина кожи в едно тъмно кьоше на избата, потни и задъхани.

— Обичам ръцете ти — каза Велис, сплете пръсти с нейните и я целуна по врата.

— Груби са, с мазоли, а ноктите ми са направо ужасни — отвърна Рева. — А краката ми са по-зле и от тях.

— Ти не си добре. — Велис се надигна да я целуне по устните и целувката се проточи. — Всичко в теб е възхитително, всеки сантиметър.

Рева се изкиска, когато устните на Велис се смъкнаха по-надолу, и зарови пръсти в богатата й коса с дъх на ягоди…

— Чакай! — каза тя, осъзнала изведнъж промяната.

— Какво? — Велис вдигна глава и се нацупи.

— Спряха. — След толкова време отсъствието на постоянния трясък беше като безкраен вик от тишина. Рева се измъкна от прегръдката й и посегна за дрехите си.

— Мислех си да помогна на брат Харин с ранените — каза Велис, докато се обличаха. — На този етап няма какво друго да направя, нали така?

Впери в Рева разширени очи, сбърчила чело в израз на отчаяна надежда. Рева закачи меча на гърба си и спря да я млесне по устните.

— Пази се — каза и отметна един кичур от челото на Велис. — Обичам те.

 

 

Куритаят изпъшка тихо, когато мечът го посече през очите, и това беше първият път, когато Рева чуваше някой от тях да даде израз на болка. Тя скочи и заби и двете си стъпала в гърдите му, докато той сечеше празния въздух, ослепен, но все още крайно опасен. Ритникът го запрати към стената и той се прекатури през парапета върху главите на другарите си. Рева се претърколи на крака, като избегна удари с меч от три страни; домашната гвардия се събираше около нея, мушкаше и сечеше с алебардите си.

Рева преброи набързо хората си и установи, че вече е загубила близо половината под свое командване. Хвърли поглед към вътрешната стена около първата пробойна — видя купища волариански трупове и непрестанен дъжд от стрели, с който техните хора по покривите засипваха врага. Но нападателите, изглежда, се бяха организирали, плътен възел от мъже с щитове се придвижваше бавно напред, следван от други бойци, които го използваха за прикритие. „Време е.“

— Отстъпи! — извика тя, хвърли се напред да прониже оголения врат на един куритай, после се обърна и хукна заедно с гвардейците. Тичаха по-бързо, отколкото на тренировките, спуснаха се на бегом по стъпалата и се прехвърлиха през първия пръстен, без да загубят нито един човек. Куритаите не се поколебаха и за миг, хвърлиха се тичешком към новата стена, но падаха с десетки, пронизвани от стрелците по покривите. Онези, които все пак успяха да изкатерят пръстена, бяха толкова малко, че защитниците бързо ги посякоха.

— Запомнете сигнала — каза Рева на сержант Лаклин. — Чуете ли три изсвирвания с рога, отстъпвате към следващия пръстен.

— Знам, милейди. — Лаклин избърса потното си чело и се ухили. — Накарахме ги да платят скъпо и прескъпо, нали?

— Безспорно. Да видим дали ще ги принудим да платят цялата цена.

Хукна към западния участък, където Антеш събираше хората си след отстъплението към втората стена. Наведе се в движение, когато една от огнените топки на воларианците падна на няколко метра пред нея. Гореща вълна, примесена с дим, понесе искри и парчета от тухли. Антеш беше предвидил тази тактика и бе организирал противопожарни отряди, които да патрулират по улиците между пръстените. Сега те се появиха с кофи в ръце, предимно възрастни хора и по-малко младежи. Атакуваха пожара с ожесточението на рота гвардейци, пясък и вода угасиха пламъците само за няколко минути. Пожарът се оказа изненадващо малък за толкова голяма огнена топка.

— Добре е да живееш в град от камък, милейди — каза водачката на пожарната команда, яка жена на средна възраст, която Рева помнеше от опашката молители в деня, когато се беше вмъкнала в имението на васалния лорд. Въпреки думите й Рева виждаше пет-шест димни колони, които показваха, че не всички части на града са недостъпни за огъня.

 

 

— Не се отпускайте, момчета! — Антеш стоеше на един покрив с изглед към западния участък. Избрал бе за свой команден пост сградата, в която се помещаваше гилдията на зидарите, най-стабилната сграда в града, с дебели зидове и тесни прозорци, идеални за стрелците. Под тях воларианците се трупаха около стената с вдигнати щитове, а през пробойната се стичаха още и още. Изглежда, им бе наредено да атакуват самата стена, а не да се изкатерят по нея, между щитовете се виждаше как блъскат с късите си мечове по прясната зидария в организиран опит да я съборят.

Рева взе едно гърне с масло за осветление и го хвърли върху щитовете, гърнето се пръсна и течността ги заля. Огнена стрела последва гърнето и много скоро воларианците се видяха принудени да захвърлят горящите щитове и повечето загинаха от стрелите, с които защитниците ги засипаха моментално. Но през пробойните идваха други, сякаш войската им нямаше край.

Отдясно се чу рог, две изсвирвания, сигнал, че всеки миг ще се отвори нова пробойна.

— Дръжте здраво тук! — каза тя на Антеш и хукна към най-близкото мостче между покривите.

Два батальона свободни мечове атакуваха в различни точки по протежение на северния пръстен; единият срещаше отпор, но другият бе успял да се прехвърли през стената — малък, но растящ възел от щитове, засипван със стрели и какво ли още не. Тук защитниците бяха предимно цивилни граждани, подсилени с няколко стрелци и гвардейци, но липсата им на военен опит донякъде се компенсираше от ожесточението, с което се сражаваха. Рева видя как един едър мъж на преклонна възраст с кожена престилка на дърводелец напада воларианския възел с брадва, следван от неколцина млади чираци. От покривите наоколо хората хвърляха по врага камъни и шишета, както и непрестанен порой от псувни и обиди.

— Умрете, лайна такива, еретици мръсни! — кресна една млада жена, вдигна голямо строително блокче над главата си и го метна по воларианците. Снарядът падна в средата на покрива от щитове и проби дупка. Рева видя своя шанс, хукна към ръба на покрива и скочи. Падна върху един войник, който тъкмо се опитваше да стане и да запуши с щита си отвора в защитата. Мъжът омекоти падането й и се строполи на паветата. Мечът се заби в отворената му уста и прониза мозъка. Къси мечове се насочиха към нея и Рева скочи, въртеше се и се извиваше, мечът й летеше като сребърна резка, намираше очи и гърла с ужасяваща точност. Като видяха какво прави тя, цивилните удвоиха усилията си, старият дърводелец размахваше свирепо брадвата си и ревеше, а чираците му налагаха де що сварят със секири и чукове. Други притичаха от къщите наоколо, награбили ножове и сатъри. Трети нямаха никакво оръжие, хвърляха се върху гърбовете на воларианците, млатеха ги с юмруци и им деряха очите.

Воларианците скоро се прекършиха под натиска, някои пробваха да се изкатерят обратно по стената, но до един бяха поразени със стрели в гърба. Други се биха до края, а един дори успя да отблъсне цивилните, застанал над свой повален другар, размахваше меча си с икономичните и умели движения на ветеран. Зъбеше се на цивилните и крещеше неразбираеми проклятия, докато хората събираха кураж за нова атака, а после видя Рева и се вкамени.

— Много си смел — отбеляза тя и атакува още преди да е изрекла наблюдението си докрай. Приключи бързо — храбрият ветеран се закашля и умря, след като мечът й намери тясната пролука под нагръдника му.

— Може ли? — обърна се Рева към дърводелеца и кимна към брадвата му. Той й я даде с безмълвно обожание в очите.

— Този мъж — каза им тя, обкрачила трупа на ветерана, и се наведе да свали шлема му, — вероятно е герой сред своите. Редно е да знаят какво се случва с героите им в този град.

Чуваше заповедите, които воларианските сержанти и офицери крещяха на войниците си от другата страна на стената, прегрупирайки ги за нов удар, но гласовете утихнаха внезапно, след като Рева метна главата на ветерана през стената.

— Бихте се добре — каза тя на хората с усмивка, успя дори да скрие раздразнението си, когато те започнаха да коленичат пред нея. — Съберете оръжията на убитите и бъдете готови. Това съвсем не е краят.

 

 

Удържаха външния пръстен до полунощ. Пробивът дойде при източната стена, когато един батальон от войници роби, с цената на много жертви, разби стената с таран, а куритаите нахлуха през отвора да затвърдят успеха им. Лорд Арентес бе наредил да изсвирят тройния сигнал с рог и предварително репетираното оттегляне започна. Стрелци прикриваха изтеглянето им със залпове от покривите, пускаха по пет стрели, после отстъпваха двайсет крачки, спираха и изстрелваха още пет. На улиците долу хора влачеха каруци и мебели да заприщят за кратко пътя на връхлитащите воларианци, после хукваха на свой ред към следващия пръстен.

Рева взе лъка си и застана на най-високия покрив зад втория пръстен, гледаше как защитниците спринтират през петдесетте метра изравнен със земята град, превърнат сега в ничия земя — а скоро щеше да бъде превърнат и в кланица. За щастие на воларианците им беше кипнала кръвта, и защо не, в крайна сметка най-после можеха да оберат плодовете на тежките си усилия, клането и изнасилванията бяха неизбежната награда за всеки, който превземе вражески град. Затова те се изсипаха в кланицата с размахани мечове, жадни за кръв и без щитове.

По-късно Антеш го нарече най-великия час в историята на кумбраелското лъкометство, и с право, защото гледката беше невероятна. Толкова много стрели имаше във въздуха, че бе почти невъзможно да се види резултатът, все едно се взираш през гъст дим с надежда да видиш пожара. Рева изстреля шест стрели за шест секунди, Аркен се опитваше да не изостава от темпото й — стоеше до нея и кривеше лице от болка при всяко опъване на тетивата. Бурята продължи една минута и нито един волариански войник не стигна до втория защитен пръстен. Антеш даде заповед за прекратяване на стрелбата, въздухът се изчисти и разкри килим от трупове, покрил кланицата. Нито един воларианец не бе успял да се приближи на по-малко от десет метра до стената. В прикритието на съседните улици се виждаше по някой оцелял, неколцина се препъваха на открито, ранени в крайниците, всичките варитаи, ако можеше да се съди по странно спокойните им изражения.

Рева ги довърши лично, по една стрела за всеки, а когато и последният падна, откъм защитниците се надигна грозно ръмжене, което скоро се усили до рев, пълен с омраза и предизвикателство.

 

 

Нямаше почивка за защитниците тази нощ: воларианците си пробваха късмета с огън вместо с масирани атаки, мятаха гърнета с масло по пръстена и палеха маслото с огнени стрели. Още веднъж каменните градежи дадоха предимство на алторците и пожарите бързо бяха потушени. Но за разлика от камъка, хората горяха и при брат Харин скоро потърсиха помощ десетки пострадали. Трупаха се пред катедралата, защото Рева я беше дала на лечителя за временно ползване, скамейките бяха превърнати в легла и повечето вече бяха заети. Само един от епископите бе имал глупостта да възрази, побелял стар духовник, който стискаше жезъла си с треперещи ръце и й цитира намръщено един стих от Деветата книга: „Само мир и любов могат да живеят в къща, която е благословена от взора на Отеца.“

— „Не извръщай погледа си от хората в нужда — контрира Рева, позовавайки се на Втората книга. — Защото Отецът никога не би го направил.“ Махни се от пътя ми, старче.

Обгорените хора бяха тъжна гледка, с опърлена коса и дълбоки сълзящи рани по кожата, пищяха от нетърпима болка, която утихваше единствено след високи дози червен цвят.

— Още един ден като този и всичко ще изчезне — каза тъжно Велис. Облечена бе с проста рокля, покрита с кръв и мръсотия, с навити ръкави и прибрана назад коса, лицето й омазано с пот и сажди. На Рева ужасно й се искаше да я целуне, тук и сега, пред очите на навъсения епископ и Отеца, ако Той изобщо поглеждаше насам, в което Рева се съмняваше дълбоко.

— Внимавай, любов моя — прошепна Велис, разчела правилно погледа й. — Хората тук се оказаха по-толерантни, отколкото очаквах, но това няма да го приемат.

— Не ми пука — каза Рева и посегна да хване ръката й.

— Просто спечели битката, Рева. — Велис плъзна за миг палец по ръката й, после я пусна. — После ще решим за какво ни пука най-много.

 

 

Вторият пръстен издържа през нощта, но на сутринта в една сграда близо до южната стена пламна пожар. Беше склад на тъкаческата гилдия, пълен с топове ленен плат. Огънят се разгоря толкова бързо, че пожарните команди не успяха да го овладеят, горещината скоро стана нетърпима за защитниците и Рева заповяда да се оттеглят към следващия пръстен. Този път дадоха жертви при изтеглянето — воларианците реагираха по-бързо, възползваха се максимално от настъпилия хаос и се прехвърлиха през стената, докато собствените им стрелци ангажираха вниманието на стрелците по покривите, немалко от които паднаха в мелето, задръстило улиците долу. Групи стрелци се оказаха отрязани от основната сила на армията, окопаха се в подсилени къщи, истински малки крепости, и взеха висок данък на воларианците, които дойдоха да ги изкарат оттам.

Рева гледаше от един покрив как група варитаи многократно се опитва да превземе параклис на няколко улици по-натам: катереха се по стените, опитваха се да влязат през прозорците, но труповете им неизменно политаха обратно. Накрая обградиха сградата и я атакуваха със стотина гърнета масло, после офицерът им хвърли запалена факла. Пламъците се разгоряха бързо и защитниците изскочиха от параклиса, не подгонени от страх, а пришпорвани от дива ярост, хвърляха се срещу варитаите без помен от страх. Рева се поизправи от изненада, когато позна човека, предвождащ защитниците — едър и облечен в жреческо расо, — който сечеше воларианците с меч с тънко острие. „Жрецът от площада.“ Той загина, разбира се, той, както и всички останали, посечени и заклани на улицата, но не преди да са повалили поне два пъти повече врагове от собствената си бройка.

Рева тъкмо се обръщаше, когато нещо се удари в плочите на покрива с влажен звук. Търколи се по покрива и спря в краката й — и тя видя отпуснато жълтеникаво лице и празни очи, вперени в нея. Чуха се още такива звуци. Рева се огледа и осъзна, че от небето валят глави. Чу жена да пищи на улицата долу, вероятно познала някой от страшните снаряди.

Отиде в имението, където Арентес и Антеш обсъждаха нещо над една карта.

— Имаме ли пленници?

 

 

Двайсетина мъже бяха държани под стража в едно кьоше на градините, повечето ранени и до един занемели в очакване на смъртта. Без изключение бяха свободни мечове — куритаите и варитаите не се предаваха, а защитниците доубиваха ранените, защото, дори ранени, войниците роби продължаваха да се бият.

— Всичките са офицери или сержанти — обясни Антеш. — Надявахме се да изкопчим нещо от тях.

— Ние сме от тази страна на стените, те — от другата — отвърна Рева. — Друго не ни трябва да знаем. — Обърна се към сержанта от домашната гвардия, който отговаряше за пленниците. — Имаш ли някакъв проблем с това? Ако е така, ще се погрижа лично.

Сержантът поклати мрачно глава и стисна алебардата си.

— Искам ги на големи интервали — каза му Рева. — По целия пръстен. Най-вече там, където свободните мечове са най-нагъсто.

Застави се да остане и да гледа, стори й се странно, че едва шепа го удариха на молба или се опитаха да избягат. Със сигурност бяха наясно, че не могат да се спасят, че пленничеството само отлага неизбежното. Повечето бяха твърде уплашени и отчаяни да направят друго, освен да тръгнат с препъване и сълзи към дръвника за обезглавяване, стискаха очи или повръщаха от ужас, преди брадвата да се спусне, но един се държа предизвикателно — застана пред смъртта с вдигната глава и нахален поглед, а когато го натиснаха да коленичи, погледна Рева право в очите и каза:

— Елвера.

Рева кимна леко в отговор.

— Не сте по-добри — каза той на езика на Кралството. — Не по-добри от нас.

— О, не — отвърна тя. — Аз съм много по-лоша.

 

 

Незнайно как бе успяла да заспи и се събуди на един покрив близо до площада. Аркен седеше на ръба недалече от нея. Беше намерил отнякъде одеяло да я завие, ала въпреки това Рева трепереше в студения нощен въздух.

— Може пък да сме си купили малко почивка — каза той. — С онова с пленниците. От близо два часа не е имало атака. — В гласа му нямаше неодобрение или присъда, а само уморено примирение.

— Ще се върнат — каза тя, изправи се и се разкърши. — Лорд Арентес те похвали за помощта, която си оказал на Кралската гвардия вчера. Като го слушам, май искат да те осиновят.

— Няма ни един свестен стрелец сред тях — каза той и сви рамене. — Не е трудно да изпъкнеш.

Рева придърпа одеялото около раменете си и се загледа в наполовина разрушения град под себе си. По завзетите от воларианците улици горяха пожари, войници притичваха от врата до врата — бяха си научили урока и се опитваха да не остават на открито повече от крайно необходимото, защото алторските стрелци само това чакаха. Под нея хора се събираха на групи в претъпканите улици зад третия пръстен, седяха около готварски огньове или спяха от изтощение, налягали по паважа. Почти не говореха, само дете ще заплаче или сержант ще подвикне шега към някой задрямал постови.

— Аз излъгах, Аркен — каза Рева.

— За какво?

— За Ал Сорна. Никакво видение не съм имала, не съм получила знак от Отеца. Ал Сорна като нищо може още да е в Пределите. Може би изобщо не е имал намерение да идва насам. А и защо да ни помага? Тази земя е пълна с хора, които проклинат името му.

Чу го да става, а след миг ръцете му я прегърнаха, силни и топли.

— А ти какво мислиш? Че няма да дойде?

„Върнах се в тази земя да намеря сестра, а намерих две.“

— Не — прошепна тя и преглътна, видяла колона варитаи да се строява на улиците при южната стена. — Не. Ще дойде.

 

 

Поредният щурм започна призори и продължи през целия ден. Воларианците атакуваха на четири различни места, като всяка нова атака бе предшествана от обстрел с обсадните машини. И не само заловени защитници този път, а жени и деца имаше сред отсечените глави, които се разцепваха като дини по калдъръма на улиците, докато алторците събираха кураж за поредната атака. Както можеше да се очаква, някои се пречупиха — един цивилен се отдели от взвода си и прескочи стената, когато в редиците им тупна глава на момиче; крещеше и размахваше сатър, хвърли се право към свободните мечове, които напредваха към пръстена, и скоро изчезна в мелето от сечащи мечове.

Рева беше в постоянно движение, притичваше от място на място според най-голямата нужда, убиваше с лък или меч, за да възвърне отстъпените позиции. Понякога бе достатъчно просто да се появи някъде и хората да я видят — видеха ли я на някой покрив или скочеше ли сред тях, дори най-отчаяните намираха кураж в себе си и се включваха отново в битката. Но по пладне Рева разбра, че моментът е дошъл, и нареди да изсвирят тройния сигнал.

Тичаше с Аркен по едно висящо мостче към четвъртия пръстен, когато видя лорд Арентес на улицата долу да се бие заедно с малка група обградени гвардейци. Варитаи ги нападаха от всички страни.

— В плътна група! — извика старият командир, докато хората му бавно, сантиметър по сантиметър, се придвижваха към защитата на третия пръстен. — Стъпка по стъпка.

Рева свали лъка от гърба си и бързо отстреля трима варитаи, но това не беше достатъчно. Стегната формация от свободни мечове се включи в мелето, удари гвардейците и смаза фланговете им. Рева видя как Арентес парира удар с меч и на свой ред посича противника си, ала мечът му остана заклещен в рамото на воларианеца. Рева метна лъка през рамо и скочи от мостчето. Приземи се насред битката с изваден меч и порази един воларианец, който нападаше Арентес. Друг се хвърли към нея, но попадна под Аркен, който тъкмо скачаше от мостчето, размахал дивашки брадвата си.

— Към стената, милорд! — каза тя на Арентес и хукнаха натам. Прехвърлиха се тромаво с помощта на защитниците от другата страна на пръстена, докато стрелците по покривите държаха воларианците на разстояние.

Вдигна поглед и видя Аркен да се прехвърля през стената, едър силует на фона на ясното синьо небе… а после младежът изведнъж се срина на улицата пред нея.

— Аркен?

Лицето му бе притиснато в калдъръма, смачкано, очите замъглени и невиждащи. Волариански къс меч стърчеше от гърба му.

 

 

Третият пръстен издържа не повече от час, въпреки клането, което Рева организира около трупа на Аркен, когато свободните мечове се прехвърлиха през стената. Яростта й бе такава, че изгуби всяко чувство за време, биеше се, неподвластна на умора и изтощение. Враговете прииждаха и тя ги убиваше, докато някой не я стисна силно за ръцете и не я повлече назад. Чак тогава осъзна къде е и какво прави, видя, че дясната й ръка е напоена в червено до рамото, после отново втренчи поглед в тялото на Аркен, което лежеше сред воларианските трупове. Скоро го изгуби от поглед, когато завиха зад някакъв ъгъл и я прехвърлиха през петия пръстен.

— Милейди? — Антеш се взираше в нея, сложил решително ръка на рамото й. — Моля ви, милейди.

Тя примигна няколко пъти и бавно се изправи.

— Колко ни останаха?

— Половината в най-добрия случай. Твърде много загубихме, когато последният пръстен падна.

„Аркен…“

— Да, загубихме твърде много.

Тя сведе поглед към меча в ръката си и видя, че половината от острието се е отчупило. Не помнеше кога е станало. Захвърли го на паветата, видя едно корито за водопой на животни и потопи глава във водата, за да отмие кръвта от косата си.

— Тук не можем да удържим — каза тя на Антеш, след като извади главата си от водата. — Да се изтеглим към последния пръстен. Там кланицата е по-широка.

 

 

Докато Антеш и Арентес организираха последната отбрана, Рева отиде в имението. Намери меча там, където го беше оставила, подпрян край огнището в памет на чичо й. Взе го и й се стори по-лек, отколкото го помнеше. Острието бе наточено и лъскаво, следите от кръвта на Четеца отдавна бяха изчистени.

— Не за теб дойдох тук — каза тя на меча. — Но и ти ще свършиш работа.

Шестият и последен пръстен беше изграден около катедралния площад и на всеки квадратен метър от него имаше поне по трима-четирима защитници. Твърде старите, невръстните и тежко ранените бяха намерили убежище в катедралата. Оцелелите гвардейци бяха заели позиции на самия площад, готови да отблъснат евентуален пробив. Личеше си, че са уморени до смърт, но всички изправиха гърбове, когато я видяха да приближава, метнала на рамо меча на дядо си.

— Реших, че е време — каза тя. — Време е да ви благодаря за службата. От този момент сте освободени с пълни почести и можете да си тръгнете когато сметнете за уместно.

Смехът, който последва, бе изненадващо силен, макар и краткотраен, благодарение на лорд Арентес, който изръмжа неодобрително.

— Може спокойно да се каже — продължи Рева, — че семейството ми не винаги е заслужавало такава отлична служба като вашата. Същото, откровено казано, важи и за мен. Защото работата е там, че аз не съм благословена. Аз… аз излъгах… — Не довърши, защото капка дъжд падна върху ръката й, което беше странно, защото вече от седмици по небето нямаше и едно облаче. Рева вдигна поглед и видя небосвода да се смрачава, облаци да се събират с неестествена бързина. Скоро заваля, дъждът падаше косо, носен от бурен вятър, пожарите от другата страна на пръстена бързо угасваха под пороя.

— Милейди! — извика Антеш от едно мостче между покривите и посочи на юг. — Нещо става!