Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (9)

Обвиняват гробаря в убийство

Чамсулла знаеше, когато го избираха за парторг, че тежка работа ще се стовари на плещите му, особено тук, в Шубурум. И се опитваше да отклони кандидатурата си, казваше, че и без това има много грижи в селския магазин, пък и в къщи: нали е баща на седем дъщери, което шубурумци смятат просто за нещастие. И все пак, оставиха го в списъка и го избраха. Но тогава Чамсулла не можеше и да си представи, че в аула ще станат такива събития: изчезването на бръснаря, разговорите за снежния човек, убийство, а отгоре на всичко срутвания, свличания, лавини; прекъсната е връзката с останалия свят; в магазина се свършват стоките, най-търсените, най-необходимите на шубурумци: тютюн, газ, кибрит, захар… Сол, май има още… Чамсулла се чувствуваше като онзи юноша, който се похвалил, че умее ловко да язди кон, и изведнаж видял, че му довеждат кон и предлагат да участвува в състезания. Много грижи има сега парторгът — даже и нощите няма да стигнат.

 

 

Загриженият Чамсулла се мръщи и върви назад-напред из кабинета на председателя на селсъвета: не знае как да започне разговора. А на скамейката до входната врата, под самия плакат, на който усмихната жена носи кошница с мандарини, ябълки, грозде, нарове — с една дума, всичко, което не се е раждало и не се ражда в Шубурум, — под самото това весело изображение седи угнетеният Хажи-Бекир и мачка папахата с грубите си ръце на каменоделец.

— Е, какво, Чамсулла, казвай, щом си ме извикал… — произнася най-после гробарят, неиздържал очакването. — Аз и сам се готвех да дойда тук…

— Защо?

— Исках да поговоря с вас: с тебе, с Мухтар…

— Да поговориш ли? За какво?

— Исках да помоля да се застъпите. Готов съм да се зарегистрирам с Хева в селсъвета.

— Но аз чух, че тя се отказала от тебе.

— Не говори така, парторг! Нали знаеш: за мъжа е позор, ако го напусне жената. Не тя се е отказала, аз се отказах. Аз!

— А тогава от какво се оплакваш?

— Съжалявам сега. Разкаях се… Ама нали всички знаят, че Хева е моя жена.

— А ти говори ли с нея?

— С Хева? Да, говорих.

— И какво?

— Напразно. Повтаря едно и също: не аз, казва, съм установила тия глупави порядки, а вие, мъжете. Ще си отида, казва, от тази сакля, когато Адам каже онези думи… Пък аз й викам: ама няма го, няма го Адам! Та какво, казвам, ще стане?

— А тя какво? — пита Чамсулла и сяда на председателската маса; доволен е, че разговорът сам по себе си се приближава към целта…

— Не ми се ще даже да повтарям…

— А все пак?

— Може, казва, ти да си го убил!

— Да-а, обвинението е сериозно… Всъщност, Хажи-Бекир, я да помислим: къде може да е Адам? А?

— Откъде да зная?! Ако знаех, на ръце бих го домъкнал тук.

— Кога видя Адам за последен път?

— Същия ден, когато заплаших да го убия.

— Ти искаше да убиеш Адам?

— Да.

— А може би ти случайно си го?…

— Не, не, парторг, не съм го убил! — светна с очи Хажи-Бекир. — Тогава не го настигнах, а след това не съм го виждал.

— Значи, не си го убил?

— Не съм го убил.

— А къде е тогава?

— Не зная! — тежко въздъхна селският гробар и сви рамене.

— Хм, да. Разбираш ли, Хажи-Бекир, всичко е против тебе. В аула вече приказват, че ти си погребал Адам в някой от гробовете, които приготвяш по-отрано за зимата, та после да не дълбаеш замръзналата земя. Чу ли, а?

— Чух. Само че това не е вярно. Злобна лъжа.

Чамсулла замислен потърка четинестата си брада. Да, след изчезването на добродушния Адам, селския бръснар, мнозина в аула ходеха необръснати. Чамсулла посегна да вдигне телефонната слушалка, но си спомни, че връзката е прекъсната, и я постави обратно. Запуши. Настъпи напрегната тишина.

— А може да го е отвлякъл тоя… каптарят! — дрезгаво рече гробарят, като не можа да издържи тишината.

— И ти искаш да повярвам на тази приказка? — примижа Чамсулла.

— Та нали във вестниците пише за снежния човек…

— Хм, да! Какво ще правим, Хажи-Бекир?

— За едно моля: заставете Хева да се върне.

— Чакай, ти за какво?!

— Как за какво? Моля да ми върнете Хева.

— Хева е жива и здрава. И никъде няма да се скрие. Аз те питам къде е Адам.

— Не зная.

— Значи, ти не си го убил!

— Не, парторг, не. Не съм го убил.

— Но ти сам каза, че си заплашвал да го убиеш! И всички са чули как си го заплашвал.

— Добре де, заплашвах го.

— А Хажи-Бекир не хвърля думи на вятъра. Хажи-Бекир е планинец. Мъж. Нима не е така?

— Така си е, така. Само че не съм го убил.

— Тоест ти не си го ударил с кинжал?

— Не, не.

— Да. Адам беше дребен, слаб човек. Лесно е да го убиеш и с камък…

— Но аз не съм го ударил и с камък! Не!

— А-а, разбирам. Ти неволно си го съборил в пропастта. Така ли?

— Не, не, не, не…

— Ама ти съвсем ме обърка, Хажи-Бекир. Може би по-добре е ти сам да разкажеш как се е случило това?

— Какво се е случило, парторг? Какво се е случило?!

— Ами при какви обстоятелства загина нещастният Адам?

— Откъде мога да зная, парторг?! Аз не съм видял.

— Аха! Раз-би-рам: ти искаш да кажеш, че е било тъмно, когато това се е случило? Така ли?

— Н-не зная…

— Ето видиш ли, ти вече отговаряш неуверено! И тъй, ние установяваме, че е било тъмно. Много тъмно. Така ли?

Гробарят мълчеше.

— Ех, Хажи-Бекир, Хажи-Бекир! Мъж, планинец, а се извърташ като кучешка опашка. Право да ти кажа, не мислех, че си страхливец!

— Ама не съм го убил…

— Може би ще кажеш, че ужасно се боиш от покойници! А? Заплашвал го, гонил го, искал да го убие, но, видите ли, не настигнал куция, слабичък Адам! А самият ти си като бик, разбутал си здрави мъже, които са се опитвали да те задържат…

— Но аз ти казвам: не…

— Не, Хажи-Бекир, не умееш да разказваш приказки. Остави това на баба Айбала.

Чамсулла замълча. Бледният гробар дишаше тежко и бързо, като изтощен кон.

В този момент в кабинета се мушна изпрашеният Кара-Хартум, смъкна чувала от раменете си, постави пушката в ъгъла, отърси елека и папахата си и тогава най-после попита Чамсулла:

— Може ли?

— Какво — може ли?

— Да вляза.

— Та ти вече влезе.

— Вярно бе. Уф, уморих се: от Вълчата клисура долетях на един дъх.

Кара-Хартум изтри потта от челото си и погледна под око Хажи-Бекир.

— Пак ли с празни ръце? — попита Чамсулла.

— Не. Този път намерих нещо…

— Намери ли?! — скочи като ужилен Хажи-Бекир. — Къде?

— Казваш, намерил си? — стана и Чамсулла.

— Чакайте поне да отдъхна — примоли се ловецът. — Ужасно се уморих…

— Кажи, какво е станало с него! — настоя парторгът.

— Клетникът. Вече няма да го дразнят нашите немирници. А беше време, когато и за него пееха славеите…

— Хайде де, казвай!

— Няма го вече!

— Това е лъжа! — викна Хажи-Бекир и се олюля.

— Не зная дали е случайност или убийство… Днес се спуснах във Вълчата клисура и там намерих ей това… — Кара-Хартум развърза чувала и измъкна оглозгани от зверовете кости — пищял, бедро, остатъци от ходило…

Гробарят закри лицето си с ръце, глухо застена.

— Какво ти е, Хажи-Бекир? — сухо попита Чамсулла.

— Аз не исках това… Не мислех, че е мъртъв…

— Кара-Хартум, а ти уверен ли си, че това са неговите кости? — Чамсулла се взираше. — Адам беше дребничък човечец, а костите май са големи.

— Скелетът винаги изглежда по-висок от човека — отговори ловецът. — Освен това край костите лежеше една вещ…

И измъкна от чувала сивата астраганена папаха, която познаваше всяко хлапе в аула.

— Кажи, Хажи-Бекир, не е ли това неговата папаха? — попита Кара-Хартум и подаде на гробаря папахата.

— Да, неговата шапка… — с труд изговори Хажи-Бекир, затрепера, като че ли почувствува изведнаж дъха на жесток студ, обърна се и бавно излезе.

Парторгът и ловецът се спогледаха.

— Да го задържим? — Кара-Хартум посегна към пушката.

— Не трябва. — Лицето на Чамсулла стана сурово и отвратено. — Гробарите и моллите не бързат за рая при аллаха. А да бяга, няма къде: срутването хвана всички ни в капан.

 

 

Чамсулла нареди да отнесат на Хева печалните останки от Адам и Кара-Хартум ги отнесе. Разбира се, за да не изплаши жената, той отначало подготви Хева, разказа й, че всички на земята са смъртни, че и неговите, и нейните прадеди отдавна са умрели, че даже неговите родители са умрели преди дванадесет години, че никой не знае кога ще удари последният му час… Тази черна вест Хева посрещна както подобава на планинка, със сърцераздирателен вик и плач. При вика се стекоха съседите и започнаха обичайните оплаквания и обредни песни с плач. Стариците съветваха Хева — аллах, думаха, ще зачете нейното добро дело — достойно да погребе нещастния бръснар, на когото така не провървя, не му се падна щастието да изкара поне медения месец с младата си жена, поне медена седмица след толкова дълга и горчива самотност. Клетият, как мечтаеше той за другарка! И ето, когато изглеждаше, че вече се сбъдва пламенната мечта на човека…

 

 

В такива случаи нашите далечни прадеди виждали вмешателство на злобните духове на тъмнината Ян-Ван, сатаната, Луцифер: проява на лошите характери на Зевс, аллах, Йехова; тайни планове на Саваот… А ето на мен, да си призная, ми се струва, че цялата работа е просто в завистта, в недоброжелателството, които изведнаж забулват щастливеца с отровен облак. И внезапно в най-цветущото време човек чувствува, че вехнат и съхнат в него жизнените сили, че не стига въздух, че потъмнява даже яркото слънце на дагестанското небе… С изумление се озърта той и се опитва да разбере какво се е случило. Но бактерията на завистта е невидима даже с електронен микроскоп, макар че убива подобно на чумата… И велико благо, спасение за отровения от чужда завист, са безкористните, щедри, великодушни приятели и другари. Уви, тях именно ги нямаше нещастният Адам!

Прощавайте, сега нямам сили да разказвам по-нататък…