Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (15)

Дяволиите на снежния човек

Слуховете за каптаря широко се разпръснаха по Дагестан и предизвикваха у едни подигравателна усмивка и весел смях, у други — смут и суеверен страх, а у трети, обичащи произшествията, даже горчиво съжаление, че каптарят се е появил не край техния аул, а някъде в рогата на шейтана — чак при „небежителите“. Съобщения за снежния човек в Шубурум се появиха не само в местните вестници, но даже в централния печат. Размърда се и светът на учените изследователи — зоолози и биолози, историци, археолози; даже литераторите се заинтересуваха; даже онези, които неотдавна бяха настроени скептично, сега бързаха да изкажат своето мнение. В печата се появиха най-противоречиви изказвания. Мнозина поддържаха версията на Хамзат, който в обширна статия достатъчно обосновано доказваше, че това не е човек, а животно, което има опашка; да, да, там, където бяха намерени тайнствените следи по снега, ясно личеше следата от опашка! Други обаче продължаваха да доказват, че това е човек от типа на неандерталеца. И за да се измъкне от този водовъртеж на мнения, спорове и слухове, ученият свят реши да изпрати експедиция в Шубурум. Наистина засега само са решили, но още не са я организирали: учените не обичат да бързат. А и да си признаем, имаше малко желаещи да се отправят в такова време в планините до самите ледници, да рискуват себе си… Пък и пътят за Шубурум все още не е разчистен: опитай да се добереш! Но докато ученият свят обмисляше в най-дребните подробности предстоящата експедиция, спореше и се готвеше, размърда се, развълнува се, забръмча светът на журналистите. Особено решителен се оказа пътуващият кореспондент от местния вестник, младият, още неженен и затова пъргав, току-що завършил университета Касум. Да, да, тъкмо този, който написа в три колони остър, точен, ярък фейлетон за бракониерите по река Сулак, които ловяха риба в забранени води, и на когото се случи една вечер да се сблъска лице в лице с трима от героите си, настроени не много доброжелателно, но успя да излезе от тупаницата победител, макар и не без повреди. Да, това беше същият този Касум, неуморният Касум, наречен в града „дружинник номер първи“, готов да влезе в пъкъла, вечно в движение; човек трудно можеше да го завари в редакцията и всички граждани го познаваха не по-зле, отколкото началника на милицията. Нима може такъв човек да седи спокойно, когато му се представя възможност да се прослави в целия свят: да вземе първото интервю от снежния човек, да го снима със светкавица и да го покаже пред цялото население на земното кълбо?! Касум така се разбърза, че даже забрави да съобщи на редакцията къде отива, пък и не искаше това много да се разпространява; Касум си има свой метод: по-малко дърдорене, повече работа! Ще напише кореспонденцията и ще я остави заедно с фотографиите на масата на редактора — и толкоз! А разговорите от само себе си ще възникнат след излизането на вестника с неговия очерк.

Касум се облече по-топло: нали се отправя не за цитрусовия юг, а към вечните снегове на Дюлти-Даг. Познаваше пътя: и родителите му бяха родени тук, а и самият той бе ходил в Шубурум по редакционни работи. Веднаж редакторът му поръча да провери едно писмо от Шубурум. Този случай той помни добре: не един път със смях го е разказвал на другарите си по работа. В Шубурум на гудекана срещнал Кара-Хартум и казал:

— Тъкмо при тебе съм дошъл.

— При мене?! — учудил се Кара-Хартум: никога още при него не били идвали от града.

— Да, в редакцията е постъпил материал за тебе.

— Материал?

— Да.

— Чувате ли, хора, а? За мене са изпратили материал в редакцията. Ама че народ! Та какво толкова съм направил, за да пишат за мене? Може би дето се ожених за младичка, а? Но я кажи честно: кой не обича младите? Попитай, да речем, нашия почтен старец Али-Хужа: ще се ожени ли той, ако се съгласи да го вземе нашата красавица Айшат? А?

— Разбира се, ще се оженя! — възкликнал Али-Хужа.

— А аз не бих се отказал и от стара вдовица — тъжно добавил тогава гърбавият бръснар.

— Чуваш ли, вестникарю, какво говорят хората? А?

— Да. Но са писали не за това.

— А за какво? Че бягам от колхозния труд? Та аз съм ловец, не умея да се ровя в земята…

— Не, не и за това…

— А-а, сега се досещам! Навярно за това, че когато достройвах саклята, сякох дървен материал. Така ли? И кой би помислил, че за такава дреболия хората ще вземат да пишат във вестника! Я кажи, кой е написал тази клевета?

— Не, не, и за това не е, драги Кара-Хартум! — казал Касум.

— Тогава не си спомням нищо такова, за което може да се пише…

— А може би — намесил се Хужа-Али — са написали, че вместо планинска яребица си застрелял съседска кокошка.

— Това стана случайно! — възразил Кара-Хартум. — А впрочем дявол ги знае. В нашия просветен век, века на хартията, всичко може да се случи: хартията ще изтърпи. Та нима са написали за кокошката?!

— Не — казал Касум, — не за кокошката… Миналата седмица, казват, ти си убил три вълка. Вярно ли е?

— Да. А какво лошо има в това? Убих три вълка. Та какво лошо има? Ама че хора, ама че хора! Колкото поумняват, толкова по-лоши стават. Всички станаха грамотни. А какво ще бъде по-нататък? По-рано хората не намираха думи даже да изкажат любовта си. А сега — моля ви се, пиши на хартия, предавай бележки на момичето. Тфу! Каква безнравственост — хартията, виждате ли, не се изчервява… Да, аз убих три вълка и кожите предадох където трябва, и получих възнаграждение — толкова, колкото се полага, и нито копейка повече. Ясно ли е?

— Да, ясно! — отговорил Касум и се засмял.

— Ти защо се смееш?

— Просто тъй…

Така се запозна Касум с колхозния ловец Кара-Хартум, за когото написа във вестника добра дума, че, виждате ли, той е избавил обществените животни от три жестоки врага.

 

 

До самите височини Касум пристигна с камиони, които го застигаха по пътя, а по-нататък трябваше да върви пеш. Не му беше лесно на кореспондента: планинските пътища и пътеки бяха вече затрупани със сняг, тук-таме засипани с камъни, свличания, а на места се бяха срутили. Някъде се налагаше да се промъква на четири крака и даже пълзешком. Добре, че намъкна груби алпийски обувки с шипове. Рунтавата заешка ушанка и мечешка шуба надеждно го предпазваха от студа, а колкото по-високо се изкачваше Касум, толкова по-лют ставаше студът. Под шубата кореспондентът криеше верния си приятел — фотоапарата „ФЕД“, с който се надяваше да снима снежния човек.

Когато залязващото слънце докосна планинските върхове, Касум беше вече на Шейтан-проход и тук отдъхна малко в същата тази подобна на кервансарай постройка, където обикновено почиваха работници по пътя. Вече съвсем се стъмни, когато Касум видя мъждивите светлини на Шубурум.

Трябваше преди всичко да намери къде да нощува; той мина в покрайнините на аула край един пресен гроб с каменен паметник до пътя и потропа на първата сакля. Никой не се обади. Потропа на втора — отново глухо безмълвие. И в третата не му отговориха… „Това пък какво е?! — изплаши се Касум. — Нима хората внезапно са напуснали аула? Нима нито една врата няма да се отвори пред мене? Но ако стопаните са заминали, защо са заключени вратите?“ Разтревожен, Касум бавно вървеше по тесните улички…

 

 

Можеше ли Айшат да не вярва на баща си, човека, на когото вече двадесет години шубурумци поверяват ръководството на селсъвета? А нали баща й сам е видял каптаря… Макар отдалече, но все пак го е видял. Планинците казват: „Което си видял, е истина, което си чул — лъжа.“ И изведнъж на момичето му стана страшно. Айшат бързо скочи от софата и затвори вратата на саклята. Още неуспяла да се отдръпне, някой леко почука. Мигновено Айшат огледа стаята, грабна от стената бащиния си кинжал, издърпа го от ножницата. Чукането се повтори, тих глас каза оттатък вратата:

— Отвори, аз съм!

— Кой си ти?

— Ами аз, Хамзат.

— Не, не, това не е твоят глас.

— Е, чий тогава?

— Ако наистина си ти, Хамзат, то кажи…

— Какво да кажа?

— Кажи… Кажи: животните боледуват ли от хипертония?

— Не.

— Наистина ли си ти, Хамзат?

— Да, аз съм. Отвори.

— Какво искаш? Защо чукаш, когато съм сама?

— А на мене никой друг не ми и трябва. Искам да ти кажа две думи.

— Казвай, слушам.

— Отвори де, Айшат.

— Не, сама съм…

— Трябва да ти кажа нещо много, мно-о-го важно…

И Айшат не устоя… О, колко жени е погубило любопитството и колко още ще погуби!

Хамзат влезе, затвори вратата, огледа момичето. Погледът му се стори на Айшат странен.

— Е, какво искаше да ми кажеш? — попита тя и отстъпи в дъното на стаята.

— Защо е този кинжал?

— Той не ти пречи.

— Не, но…

— Говори по-скоро! Хората могат да се върнат. Какво ще помислят, ако ни заварят самички…

— Дълго търсих случай да бъда само с тебе! Айшат…

— Какво?

— Обичам те, Айшат — промълви Хамзат, като се приближи.

— Не, не, не ми казвай това…

— Казвам и ще ти го казвам. Стига! Аз дълго търпях. — Хамзат се опита да прегърне момичето, но Айшат допря ножа до гърдите му.

— Да не си посмял!… Хамзат, не губи разум! Върви си, върви си оттук!

— Не, Айшат, няма да си вървя.

— Баща ми може да се върне…

— Нека. Нека всички знаят, че ти си моя, само моя!

— Но аз не те обичам.

— Нищо, ще ме обикнеш… — и Хамзат ловко сграбчи ръката на момичето, стисна я и кинжалът падна.

— Негодяй, мерзавец, животно! Ти си полудял, Хамзат. Какво правиш? Махай се оттук! Отивай си! С насилие не ще ме заставиш да те обикна…

— Ще ме обикнеш!

— Животно! Хора, спасете ме!

И в този момент на прага се появи отрупаният със сняг Касум. Той беше чукал още в няколко къщи, но не му отговориха, а сега чу гласове и влезе.

— Познавам те, край на необуздани чувства! — силно възкликна Касум.

И сега, когато дойде вече помощ, Айшат изведнаж загуби съзнание, тежко увисна на ръцете на Хамзат. И Хамзат се уплаши, побеля като сняг.

— Айшат, Айшат! Какво ти е? — бърбореше той объркано.

— Ей, какво е това? Двадесети век — и Проспер Мериме?! — възкликна Касум. Той моментално хвърли шубата и шапката: да не му пречат, ако се наложи да се счепка с насилника.

— Кой влезе? — каза Хамзат. — Помогни да я сложим на софата, лошо й е.

— Ти си я убил? — попита страшно Касум, като се приближаваше. И сега Хамзат видя пред себе си чужд, непознат човек с хубав костюм: гражданин. От страх му затрепераха устните: разбира се, пристигнал от равнината при Мухтар представител на съветската власт!

— Не говори така! — възрази Хамзат.

— А защо си извадил кинжала?

— Кинжала? — Хамзат погледна и видя лежащия на пода кинжал.

— Да! Кинжала.

— Я помогни да я сложим на софата… Просто беда: ей сега ще се върне баща й.

Касум помогна.

— Та тя е почти мъртва… Какво си направил?

— Аз… нищо. Наистина нищо… — Хамзат се хвърли към вратата, но Касум го задържа.

— Не, братче, тази няма да я бъде! Остани и чакай съда.

— Аз не съм я убил. Казах й само — „обичам те!“

— А тя обичаше ли те?

— Н-не зная…

— Всичко е ясно: престъпление на почвата на ревността. Ех, мулешка главо, нима не знаеш, че с думата „обичам“ трябва да се отнасяш както с космическия прах, внимателно? А и въобще по-добре да не я употребяваш: любовта трябва да се разбира без думи!

— Откъде да знам, че тя така ще се разстрои?! Аз ей сега, аз…

Този път Касум не успя да задържи Хамзат.

Кореспондентът стоеше сред стаята в недоумение. Ако сега влязат хора, ще помислят, че за всичко, което е станало тук, е виновен той, Касум. А в същото време нима може да остави момичето, когато то може би се нуждае от неотложна помощ.

Касум се приближи и трепна: Айшат действително беше красива, а сега, в безсъзнание, когато изчезна ярката грубовата червенина, тя стана наистина прекрасна… С неволна плахост пред красотата Касум докосна ръката й и почувствува равномерното тихо биене на пулса.

— Тупка! Тупка като чукчето на ювелир — зарадва се той. — И как е попаднала тука тя? Теменуга сред снеговете…

Той намери един кумган с вода, напълни устата си и пръсна лицето на Айшат, както пръскаше ризата си, когато трябваше да я изглади. Айшат отвори очи. Айшат учудена го погледна. Айшат се надигна:

— Кой си ти?

— Лошо ти беше. Лежи!

Касум посегна към нея, но момичето се отдръпна.

— Не се докосвай до мене, непознати човече.

— Какъв непознат съм аз! Аз съм те виждал. И изобщо аз те познавам отдавна. Лежи си спокойно.

Ти не можеш да ме познаваш, защото аз не те познавам.

— Какво значение има всичко това! Е, виждал съм те в града… Или когато идвах миналия път… Или насън най-после! Каква е разликата?

— В града ли? Ти откъде се взе тук?

— Ето — пристигнах.

— Отивайте, отивайте си.

— Каква неблагодарност! Аз я спасих…

— От кого?

— От този негодяй.

— Къде е той?

— Избяга за съжаление.

— Махайте се и вие. Не искам да ме заварят с непознат.

— Няма да си отида! Няма къде да ида.

Касум седна на един стол.

— Тогава ще си отида аз! — възрази Айшат и решително тръгна към вратата само по лека рокля.

— Добре, добре, ще си отида! — стана Касум. — Ама че гостоприемни са тукашните хора!

Той облече мечата шуба, нахлупи шапката и излезе. И чу как зад гърба му тракна куката.

 

 

А в джамията вече няколко часа се разгаряше яростен спор. Този път шубурумци не желаеха нищо да слушат, десетки гласове ревяха едно и също: незабавно, още сега да се преселват долу. Повече не могат да живеят в такъв ужас, когато под прозорците им се разхождат каптари, нападат хора — как така „кого“? А Едноокия нима не е човек?! А? Когато заради проклетия каптар хората няма какво да пушат, свършва се захарта, свършва се газта… А, не, стига! Сега те не ценяха даже свещените гробове на прадедите си.

— Но къде да се преселваме? — разтвори ръце Чамсулла.

— Ами в онова селище, където ни викаха есента.

— Късно се сетихте — възрази Мухтар. — Онова място вече го заеха други.

— Като не е онова, нека е някое друго…

— А нима може да се преселим на голо място, където няма ни жилища, ни печки?… Вие разбирате ли, или не? Кое време сме: зима, студ… А вие имате деца, старци…

— Все едно! — ревяха хората. — Не искаме да оставаме сред тези проклети от аллаха скали!

— А колко пъти вие не искахте, отказвахте се? — намеси се Чамсулла. — Да се преселваме — това е правилно. Но не бива да се преселваме прибързано. А вие викате: „Още утре!“ Срамота, та вие сте умни хора. Къде ще отидете? Помислете хубавичко… Ще ни осмеят: ето, значи, идват бежанците от каптаря! Срам!

Кой знае колко още щеше да продължи спорът, ако в джамията не се беше втурнал бледният запъхтян Раджаб.

— Беда, беда, „селсъвет“! — развика се той, като едва си поемаше дъх.

— Каква беда още?!

— Казвах ви аз! Предупреждавах! Предвиждах! А вие не ме слушахте!

— Но какво се е случило? Кажи разбрано! — Чамсулла го сграбчи за гърдите и го раздруса.

— Сега и да говоря, и да не говоря… Всичко пропадна… Предупреждавах ви аз! И не един път! Много пъти!

— Не мрънкай! Кажи какво е станало!

— Ама аз предупреждавах…

— Добре де, добре: да допуснем, че си казвал!

— Не „да допуснем“, а точно.

— Не разтягай…

— Той е там. — Раджаб посочи изхода.

— Кой?

— Този шейтан. Каптарят!

— Къде?

— Той подпали канцеларията ми. Щом видях червения петел…

— Какъв петел?!

— Пламъка бе, огъня! И изведнъж сърцето ми отиде в петите. Бягам там, гледам, а той седи до огъня от моите книжа — фактури там, ведомости, списъци, — грее се и се кикоти… Какво ще стане сега, а? Акт трябва! Акт да се състави…

— Проклятие! Що за дяволия става тук! — викна Чамсулла и се втурна към изхода.

Мухтар не изостана. След тях се втурнаха всички, които в Шубурум още бяха достойни да се нарекат мъже. Като планински поток се понесоха хората към колхозния склад, крещяха, ругаеха, готови да сграбчат с голи ръце снежния човек, да го вържат, да го оковат във вериги.

Впрочем не всички бяха обхванати от гняв, някои и други се отделиха от потока и си отидоха в къщи: по-добре, рекоха си, да не се забъркват в тази история, кой знае какво може да излезе и с какви средства за самозащита разполага тайнственото същество, което може да живее в ледниците. По-добре — по-далече от бедата.

В склада миришеше на изгоряло, от разбитите прозорци кълбеше дим, а вътре в помещението в пламъците на догарящите книжа някой играеше.

— Ето го, каптаря! — завика Раджаб. — Дръжте го! За него е развлечение, а на мене лесно ли ми е? Документите изгоряха!

Хората неволно се отдръпнаха от вратата, даже Чамсулла трепна от мигновена нерешителност. Но в същия момент те чуха гласа на онзи, който се опитваше да угаси огъня:

— Ей, хора! Какво гледате? Бързо вода! Вашето богатство гори.

Да, това беше Касум. Той минаваше по уличката, когато видя пожара… И на пръв поглед наистина можеше да мине за каптар — целият черен от сажди, с рунтава шуба, с развързана ушанка.

Та затова хората се смееха, когато пред очите им каптарят се превърна в кореспондента Касум, когото те познаваха! Смееха се до сълзи, до припадане. До изнемогване. Секретарят на селсъвета Искендер и ловецът Кара-Хартум пляскаха с ръце и се късаха от смях.

— Ех, че каптар! — смееше се Чамсулла. — Ама прилича! Прилича!

— Ето ти го твоя каптар — каза Мухтар на Едноокия. — Тогава кой е подпалил канцеларията?

— Каптарят.

— А къде е той?

— Кълна се в брадата на баща си, със собствените си очи го видях… Сигурно… Сигурно е избягал.

— Избягал?! — с ирония повтори Мухтар.

С общи усилия загасиха пожара.

И макар че този случай разсмя шубурумци, те се разотиваха по саклите с неясно чувство на разочарование и обърканост: на всички им дойдоха до гуша слуховете, паниката, напрежението от последните дни; наистина, не ще е зле по-скоро да напуснат тези проклети места!