Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (10)

Аулът иска възмездие

На другата сутрин пред саклята на бръснаря вече седяха на камъни и трупи почтените шубурумци — бяха дошли да изразят скръбта и съболезнованията си на Хева. Решиха да погребат Адам край пътя, до първите къщи на Шубурум. Такъв е обичаят на планинците: който загине или умре извън аула, погребват го край пътя; така да се каже, зад чертите на селото.

Но кой ще копае гроба? Редно е да го изкопае селският гробар Хажи-Бекир. Но ще се съгласи ли: нали го подозират в убийството на Адам! И все пак наложи се да се обърнат към него: никой в аула не можеше да извърши това с такова разбиране на работата, никой не знаеше каква дълбочина се иска, на изток или на запад трябва да бъде мястото за главата, никой не умееше така да изсече каменен ковчег и да издълбае надпис на паметника. А и паметниците, приготвени като запас, се намираха само до саклята на Хажи-Бекир.

Отначало Хажи-Бекир се учуди, възмути, искаше да откаже, но помисли — и се съгласи: нека видят, че той е готов да отдаде последния дълг на човека, който му причини толкова беди. В края на краищата сега не трябва да ожесточава с отказа си и без това враждебно настроените съселяни.

Жените в саклята оплакваха Адам; една запяваше погребална песен, а другите подхващаха хорово; приближаваше часът за изнасяне на тялото; по-точно жалките останки на покойния.

Силно, отчаяно, тъжно нареждаше-пееше безутешната Хева:

Лъчът на живота запали ти в мен, Адам!

Защо да си идеш побърза назад, Адам?

Престъпници злобни те пратиха в гроба зловещ.

А заедно с тебе убиха и мен, Адам.

 

Лъчът на живота запали за мен, Адам!

И в мъка сърцето ми ти изгори, Адам!

Защо ли направи тъй кратък, уви, мига,

във който сияех — луна сред звезди, Адам?

 

Плачът си ще лея над гроба ти аз, Адам.

Леда ще стопявам с дъха си горещ, Адам.

Съпруже любими, почивай — аги, аги!

Защо да живея, щом ти не си с мен, Адам?

— Хайде, стига, стига си нареждала — успокояваше приятелката си Айшат, учудена кога Хева е успяла така горещо и нежно да залюби Адам. Чудно и странно е това чувство любовта!

— Ти не можеш да ме разбереш, дружке! — тъжно клатеше глава Хева. — И аз не разбирах по-рано, когато хората разгневени викаха на другите: да ти се падне голямо щастие и веднага да ти бъде отнето! Ох, какво страшно проклятие е това!

— Хева, ти просто всичко си си внушила.

— Не, Айшат, не! Да загубиш такъв човек! Проклет гробар, дано коприва израсне в огнището ти… Целият Шубурум не струва колкото малкия пръст на Адам… Защо тогава не тръгнах с него, защо? Можеше да умра аз, но щеше да живее Адам…

И ето, според обичая мъжете влязоха в саклята, където в кръг се бяха събрали плачещите жени, и под неудържимите им ридания положиха на погребална носилка останките на Адам, увити в покров, покриха ги с бурка и върху нея поставиха сивата астраганена папаха. Четирима души повдигнаха носилката на рамене и с отмерени бързи крачки излязоха на улицата, където всички мъже от аула се присъединиха към процесията. Ридаещите жени останаха в саклята: на жените е забранено да изпращат покойници. От покривите, от уличките гледаха погребалната процесия децата: не се разбираше съжаление ли или учудване имаше на умните им муцунки.

Хажи-Бекир с преголямо усърдие издълба гроб в стегнатата от първите студове земя и стоеше, облегнат на дръжката на кирката, като овчар на кривак, и шептеше, мърдайки устни, някаква молитва. Внимателно спуснаха останките на Адам в каменния, вече поставен в гроба ковчег. Хажи-Бекир го покри с каменни плочи, всички бързо засипаха гроба с пръст и издигнаха там, където беше мястото за главата, двуметров паметник. Уви, каменният паметник не беше украсен с орнаменти, нямаше време, но името, рождената дата и датата на смъртта Хажи-Бекир все пак издълба… Каква дата на смъртта? Ето това, да си призная, аз не се осетих да видя и, вие сте прави, много съжалявам за това. Но тъкмо тогава избухна спор: трябва ли да четат над гроба главата „Ясин“ от корана, която четат над правоверните мюсюлмани? Решиха, че не трябва: покойният бръснар беше член на Съюза на безбожниците. Вместо молитви произнесоха няколко трогателни речи, изброиха немалките заслуги на Адам пред Шубурум, отбелязаха добродушният му и прям характер; все пак Адам внесе според силите си принос в развитието на културата в аула — беше в първите редици на борците за нов бит и красота на човека.

Най-блестяща реч на гроба на бръснаря произнесе Кара-Хартум, колхозният ловец. С дълбока скръб той каза, оглеждайки насъбраните мъже:

— Скъпи мои шубурумци, ние се прощаваме тук с човека, който честно изживя своя кратък и горчив живот. Вие знаете какъв добър, какъв безобиден беше този човек; на никого не желаеше зло… Едва след смъртта му ние разбрахме кого сме загубили. Адам беше не само селски бръснар, той беше голям доброжелател, общественик, просветител, името на когото не е грях да поставим в редовете на най-видните дейци. Адам винаги беше яростен атеист: в неговата сакля ние не намерихме даже килимче за молитва. Но той бе още и активен член на Дружеството на Червения кръст и полумесец, член на ДОСААФ… Приятели, трудно ми е да изброя всичките му заслуги пред шубурумската общественост, но ние никога няма да ги забравим… Вярно, ние още не сме изяснили случайно ли загина Адам, първа жертва ли стана на каптаря, убит ли беше от злодейска ръка… Но ние ще изясним това, непременно ще изясним! Шубурум не е Америка, където може да убиеш от засада президента и да заличиш следите… Не, ние ще разкрием виновните и те ще понесат заслужено наказание!

След тази реч развълнуваните, разчувствувани, небръснати шубурумци заобсипваха с проклятия този, който им отне Адам, който вдигна ръка над този добър, славен, свят човек! Викове, стенания, вопли се раздадоха в тълпата:

— На съд убиецът на Адам!

— Да се намери и накаже, па̀ ако ще да е самият каптар!

— Да убие такъв човек! Каква жестокост!

— Осиротяхме ние сега! Бедният, бедният наш Адам!

Хажи-Бекир стоеше, навел очи; той нямаше сили да издържи злобните погледи на съселяните си. Ако в този момент хората бяха уверени, че гробарят е убил Адам, щяха да го разкъсат на място.

А и сега още не е известно как щеше да завърши работата, ако Хажи-Бекир не бе побързал да се отдалечи.

Разчувствувани от речите, развълнувани, оплакващи Адам, се върнаха мъжете в аула и тук насреща им изтича Хева с черна рокля, която й предстои сега да носи, без да сваля, четиридесет дни и даже нощи. Хева ридаеше, обсипваше някого с проклятия и викаше:

— Добри хора, той е! Той го е убил!

Тълпата спря, зашумя гневно и страшно:

— Кой? Кой го е убил? Как се казва убиецът? Кажи!

— Хажи-Бекир, той го е убил! Какво чакате, хора?! Накажете убиеца!

И Хева почна да си скубе косите.

Така става, когато в огън плиснат газ: мигновено ще избухне огнен поток, ще забушува пламък, ще се метне към небето…

Страшната тълпа се втурна към саклята на Хажи-Бекир да я разруши камък по камък и заедно със стопанина да я хвърли в пропастта. И щеше да има саморазправа, ако пътя на тълпата не бяха преградили Чамсулла и Мухтар.

— Хора! Да не сте полудели! — извика Чамсулла. — Това още не е доказано.

— Как не е доказано?! — зашумя тълпата. — Защо не е доказано?! Да се загуби такъв човек и да не се намери убиецът?! Нима тук е Америка, а не Шубурум? Всички чухме как се заканваше Хажи-Бекир!

— Ако той е виновен — намеси се „селсъветът“ Мухтар, като задържаше настъпващата тълпа, — ще се разбере от следствието. А саморазправа няма да допуснем!

— Саморазправа и ние не искаме! — Тълпата бавно охладняваше, тъпчейки на място. — Ние искаме да се накаже престъпникът! Арестувайте Хажи-Бекир!

— Добре! — викна Мухтар. — Ще го арестуваме.

И арестуваха гробаря, въпреки че той настояваше глухо и безнадеждно: „Не съм го убил. Не съм…“

Вие навярно ще попитате защо Хева изведнъж бе обхваната от такава неудържима ненавист към бившия си мъж. Чисто и просто, като се проклинаше, че не се съгласи онази нощ да бяга с Адам, Хева сякаш отново дочу шепота на Адам: „Т-с-с, говори по-тихо! Чуваш ли стъпките и покашлюването? Това е той!“ А после яростното чукане по вратата… С очите си видя бледото лице на Адам, как той с треперещи ръце поправи одеялото върху нея и бързо изчезна. А скоро след това се раздаде страшният предсмъртен вопъл и някой претича край саклята.

И всичко това създаде убеждението: „Хажи-Бекир е убиецът!“