Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (16)

Хужа-Али и неговата стара магарица

Тревожна нощ беше тази.

Хужа-Али дълго се въртя до своята костелива бабичка, с която живее под един покрив повече от половин столетие. Никога още леглото не му се е струвало толкова твърдо. Замислен, той често си дърпаше брадичката. Най-после бутна с лакът баба Айбала, разбуди я и изказа мисълта, която не му даваше да заспи:

— Жено! Ей, жено! Аз реших да заминем…

Хужа-Али е човек със стара закалка, не е научен на нежности, не може да се съветва с жена си. Той е свикнал да решава сам и смята това решение окончателно за семейството.

— Къде посред нощ? — не разбра в просъница Айбала.

— Не сега, утре.

— Къде да отиваме? В клисурата за дърва или какво? Вярно, защо да мръзнем… — прозя се старицата.

— Ти цял живот беше недосетлива, а и на старост не поумня. Разбери: аз реших съвсем да напуснем аула. Съв-сем! Съседите отдавна заминаха, а ние, не знам защо, стърчим в тази дупка…

— Ти сам беше против заминаването. С какви думи оскърбяваше всички, които се готвеха да заминават!

— А сега аз реших, ще заминем. Ти какво, против ли си?

— Я хайде спи… Явно не ти е от полза лекарството, което ти даде внучката. Спи и ме остави да поспя и аз…

Трябва да кажа, че досега баба Айбала настояваше пред мъжа си: „Размисли, старче. Хайде да заминем.“ А Хужа-Али не искаше и да чуе за преселването. Може би и сега щеше да се откаже, ако жена му безропотно се беше съгласила… Но щом жената се противи, Хужа-Али ще държи на своето. Такъв си му е характерът: хич не може да се съгласи с чуждо мнение.

— Ей, чуваш ли, жено: аз така реших. И край на въпроса! — Хужа-Али даже седна от гняв.

— Представи си, той решил! Тук е твоята внучка, твоите дъщери, твоят зет, а ние още не сме решили.

— Ах, ти не си решила?

— Не.

— Ей, да не си посмяла да повишаваш глас, докато съм жив! Аз говоря с тебе…

— Петдесет години не съм повишавала глас. Стига! Дотегнаха ми твоите глупости. Спи, ти казвам…

— Ах, ти искаш да спиш! Я ставай още сега и опаковай сандъка си. — Не на шега ядосаният Хужа-Али скочи и смъкна одеялото от жена си.

— Ти какво, полудя ли?!

— Може би. Ставай, иначе, току-виж, като нищо ще получиш ремък по мекото.

— А, меко вече не е останало — възрази баба Айбала. — Само кости са останали. Дотам ме докара.

— Какво, съжаляваш ли?

— И още как: такъв левент изпуснах. Смених сокола с гарга.

— Ах, значи, за тебе Али-Хужа е сокол, а аз гарга? Така ли?

— Не грачи! Остави ме поне да си спомня…

— Да си спомниш? Какво си спомняш, старо? А де?!

— Най-сладкия час в живота ми, който после ми се присънваше цял живот… Как край гората ме целуваше Али-Хужа.

— Какво-о?! Я повтори! Той те е целувал?

— Да. Още преди тебе.

— Значи, неговата целувка ти е по-скъпа от целия живот с мене?!

— По-скъпа…

— А, не! Искаш да ме раздразниш, за да ти кажа онези думи, които е казал Хажи-Бекир. Няма да дочакаш! Но аз ще го науча това недоносче Али-Хужа как се целува моята жена.

— Тогава аз още не бях твоя жена.

— Ах ти, развратнице беззъба!

— Не викай, козя брада!

— Ще ти дам аз една козя брада! Ще видиш ти!… На тази кука висеше ремък, къде е той, къде?

— Висеше преди четиридесет години.

— Ставай, приготвяй се!

— Можеш да заминаваш, а аз ще остана — каза баба Айбала и се зави с одеялото.

— Кълна се, няма да останеш! А-а, иска ти се с Али-Хужа да си спомняш края на гората? Ама не, ще тръгнеш с мен. В една обувка двата си крака ще пъхнеш, но ще тръгнеш! — Хужа-Али сграбчи жена си, за да я повдигне от леглото, но сам падна.

— Ех, силица не ти е останала, старо…

— Ще ти покажа аз една „силица“!

— Не трябва. Чакай, аз сама ще стана, какво пък… — И баба Айбала стана. — А твоят зет, „селсъвета“, как мислиш, ще те пусне ли?

— Няма и да го питам.

— Ох, че е студено. И няма с какво да запалим печката. Кълна се, ти си прав: по-добре да заминем там, където е по-топло.

— Виждаш ли, виждаш ли! Аз реши това.

— Правилно си решил. Аз отдавна исках да поживея някъде на друго място… Е, щом ще се приготвяме, да се приготвяме… Прибирай вещите!

Баба Айбала се разтича, измъкна старите дървени сандъци с харбукски^[1] катинари. А Хужа-Али се позамисли: защо тя така чевръсто, сякаш отдавна е чакала това, прибира вещите? Дали не го разигра старицата?! Не, не може да допусне жена му да го баламосва!

— А какво ще правим със стоката? — попита той.

— Ще я продадем на някого или ще я оставим на дъщерята — безгрижно отвърна старицата.

— Саклята без наглеждане сигурно ще се разруши…

— Нека се руши.

— Ах, ти на всичко плюеш, само да заминеш! — викна Хужа-Али. — Не, няма да ме изиграеш! Аз няма да напусна стопанството. Загаси лампата и лягай да спиш…

— Вапабай, вагарай^[2]! Що за човек, а?! — плесна ръце баба Айбала. — Ти позориш папахата си: мъжът ми трябва да има една дума, а не десет!

— Аз дадох дума, аз я взех обратно. Край! Видях как се зарадва. Подхвърляш на кучето кост, а то гледа и пръстите ти да откъсне…

Баба Айбала намери в сандъка рокля, която беше обличала преди около петдесет години: със звънтящи нагръдни висулки от сребърни монети. Не се стърпя, облече я, изправи се и каза усмихната:

— Погледни де!

— Ако щеш, и венчалната облечи, все едно, нищо няма да се измени.

— А помниш ли как в тази рокля подлудявах шубурумските ергени?

— Да, това ти умееше… Виеше кръст като лисица опашка, въртеше очички, пъчеше гърди и като че ли случайно прокарваше по тях ръце… Ох, че глупачка беше! Какво се смееш?

Баба Айбала се усмихваше на спомените.

— С тази рокля — каза тя тихо — бях на края на гората…

— Когато те е целувал Али-Хужа? Да?!

Айбала кимна.

— Да… Как ме обгърна с лапите си тогава… — Тя прихна и даже се закри с ръкав.

— Ей, жено! Още една дума — и ще се наложи да ти копаят гроб — скочи и се развика Хужа-Али. — Не искам да виждам тази проклета рокля!

И той така дръпна висулките, че сребърните монети със звън се разлетяха по цялата стая.

— Ще заминем незабавно! — викаше старецът. — А пък аз си мисля: защо хинкалът ни е винаги по-вкусен, щом дойде на гости Али-Хужа? Нито ден не оставам в аула, където е този кучи син!

— Ти опитай да му го кажеш в лицето.

— И ще опитам! Какво, да не се боя от него, а?! Приготвяй се!

— А, не, стига сме си играли…

— Ти какво? Забрави ли кой говори с тебе?

— Заминавай сам… Чакай, ще ти припомня аз как се късат моите спомени — говореше баба Айбала, като събираше разпилените монети.

— Ой, внимавай: ще се изчерпи търпението ми! Не, повече ти няма да го видиш. Приготвяй се.

Хужа-Али започна сам да пъха вещи в сандъка, в куфарите. Скоро започна да помага и баба Айбала; направиха вързопите… А вече се разсъмна, в двора замуча кравата.

Мрачно огледа имота си Хужа-Али.

— Нима това е всичко?!

— Какво всичко?!

— Не знаех, че така бедно сме живели! А животът си отиде…

— Чак сега ли забеляза? — горчиво се усмихна баба Айбала.

— И даже никакви мебели… Какво пък, да отидем в селсъвета. Ще помолим за товарен кон.

— Нали не искаше да се обърнеш към зет си?

— Не само моят зет е съветската власт. Там ще се намерят и други достойни хора. Да отиваме!

— А аз за какво да идвам?

— Ти си жена. Малко ще поплачеш и ще отстъпят. Мъжете сега не ги ценят за нищо, а достатъчно е жената да пролее една сълза — всичко ще направят за нея… Макар късно, но разбрах: днес са на власт жените. Да отиваме.

Те излязоха и при вратата Хужа-Али се спря в нерешителност: за селсъвета трябваше да се мине покрай саклята на Али-Хужа…

— Ще вървим оттук — каза Хужа-Али и тръгна в обратната посока.

— Но селсъветът не е там!

— Не е твоя работа, върви след мене, аз по-добре зная къде е селсъветът.

— Върви на запад, а търси изгрева; винаги е така с него! — промърмори баба Айбала, но все пак тръгна след мъжа си.

Тъкмо се спуснаха на селския площад, където по-рано шубурумци вършееха с дъски жито (като забиваха отначало в дъските кремъци), а сега правят сватби, когато насреща им се изпречи сам Али-Хужа: вървеше с кирка и чувал картофи, които беше изкопал изпод снега недалече от кладенеца.

Хужа-Али отскочи, като че ли срещна снежен барс.

— Вече сте станали? — учуди се Али-Хужа.

— Що за въпрос! — сърдито отговори Хужа-Али. — А иначе как бихме се озовали тук…

— Това е вярно. Но защо си такъв зъл? Какво е сполетяло мъжа ти? — попита Али-Хужа старицата.

— Готви се да бяга от аула.

— Не може да бъде! — учуди се Али-Хужа. — Наистина всичко се обърна в този свят… Да, да, няма нищо за чудене: аз със собствените си очи видях как без квачка люпят пилета… Ето и ти, Хужа-Али, ще видиш сега.

— Да не мислиш пък, че аз заради твоите пилета ще напускам аула?

— А за какво?

— Заради тебе, кучи сине!

— Е, това вече е сериозен разговор. Трябва да сваля чувала… — И Али-Хужа сложи чувала върху един камък до пътя. — Кажи, Хужа-Али, да ти дам ли кирката, или за всеки случай да я оставя при себе си?

— Не се смей! Марш от пътя! — отстрани го Хужа-Али и тръгна нататък.

— Ти, Айбала, сигурно си го напоила с магарешко мляко! — забеляза Али-Хужа.

— Напомних му за края на гората — прошепна, минавайки, баба Айбала.

— Ха-ха-ха! Насипала си му, значи, жар във врата! — разсмя се Али-Хужа. — Та чак брадата му се тресе…

Този смях беше за Хужа-Али като остър нож; едва ли не бегом, той дотърча до своята старица, сграбчи я за ръката и я повлече след себе си: така водят коза за синджир. И я мъкна за ръката досам селсъвета. А там спря на входа и заповяда на баба Айбала да отиде и да издрънчи чифт товарни коне.

 

 

А в селсъвета се водеше горещ спор между Мухтар и Айшат. Встрани на скамейката седеше и слушаше разговора Касум, който не се решаваше да се намеси: кой знае защо, му беше неловко.

Айшат се вълнуваше: тя беше навестила избягалите болни, състоянието им се беше влошило, но и тримата решително отказаха да се върнат в болницата. „Не може да оставяме семейството в беда!“ — отговаряха те на всички увещавания и даже заплашвания на лекарката. И сега Айшат искаше селсъветът да приложи властта си, да застани болните да се върнат. Но Мухтар само разтваряше ръце и отговаряше:

— Какво мога да направя, какво?! Кажи ми, с какво мога да ги изплаша, за да се върнат? С нищо! Хората са в паника. Боят се от каптаря, а не от Мухтар. Не ме слушат… Пък и на селсъвета му стигат и другите работи.

— Ти си длъжен да ги върнеш — настояваше Айшат. — Те нямат с какво да отопляват саклите, а в студено помещение болните могат да умрат.

— Щом те са поискали да умрат, какво мога да сторя аз? Сега тях и с тояга не ще ги изгониш от саклите.

— Но ти си селсъвет! Уговори ги…

— Аз само това и правя, уговарям. Стига! Сама се справи, аз нищо не мога да направя…

— Тогава осигури топливо поне за тези тримата.

— Откъде? Дървата са в клисурата, никой не иска да ги докара. Заеми се сама да ги докараш.

— Всичко сама и сама… Това не влиза в задълженията ми.

— А в моите задължения влиза ли борбата със снежния човек, а?

— Да, влиза, щом се е появил! — Айшат погледна Касум, нещо се смути и излезе, като хлопна вратата.

— А, шейтан! — възкликна ядосан Мухтар. — Кога най-после ще свършим с тази бъркотия? Не стига още и нейните грижи да се стоварят на моя гръб.

— А тя е дръзка! — каза Касум, като се премести по-близо. — Коя е тя?

— Нашата селска лекарка — отговори Мухтар, загледан някъде надалече през прозореца.

— Лекарка?

— Какво чудно има?

— И с диплома?

— Разбира се.

— И се е учила в града? — още повече се учуди Касум.

— Къде другаде? Да не мислиш, че тук под небето има медицински институт?

— Не мисля, не… А тя е красива, макар и…

— Какво „макар и“?

— Със странности… — каза Касум; той не знаеше, че говори с бащата на Айшат.

— Какви странности?

— Хм… Ами вчера тя просто ме изгони от саклята: казва, не искам да ме заварват сама с непознат.

— А нима не е права?

— Не зная… Но да гониш гост!… А кажете ми, председателю, тя омъжена ли е?

— Кой?

— Ами онази, която си отиде. Селската лекарка.

— Кажи, моля ти се, защо толкова се заинтересува от Айшат? — попита най-после Мухтар.

Касум не успя да отговори: в стаята влезе баба Айбала.

Старицата седна по роднински до Мухтар, осведоми се за здравето му, за самочувствието, извини се, че тревожи с празни работи заетите хора, и помоли да й дадат товарен кон (за два коня дори не се реши да каже).

— За какво? — учуди се Мухтар, а когато разбра, че Хужа-Али е решил да бяга от аула, изпадна в ярост. Не помогнаха нито уговарянията, нито настояванията, нито молбите, нито сълзите. — Ей, тъща! — гневно каза председателят на селсъвета. — Кажи на моя тъст, че стадото винаги върви след козела: щом той иска да се пресели, целият аул ще тръгне след него; но само не сега, а през лятото. Тогава и аз ще го поздравя с правилното решение… Това е всичко! Няма какво повече да говорим.

За да не пречи на разговора, Касум излезе от селсъвета и тръгна да скита из аула. Край селската болница пак срещна загрижената Айшат и, разбира се, побърза да й изрази съчувствие:

— Ай-ай-ай, какъв строг е вашият селсъвет, а?!

— А ти какво разбираш от това! — възрази Айшат.

— Аз, струва ми се, не съм те обидил, момиче? Защо говориш с мен като конник с пешак?… Прости ми, ако снощи съм те изплашил…

— Не съм страхлива. — Айшат се обърна, като почувствува, че се изчервява; неволно от нея се изтръгна: — Какво да правя?

— А ти по-добре помоли председателя на селсъвета.

— Безполезно е.

— Защо?

— Зная характера му.

— Да, характерче има той, мога да кажа! — радостно подхвана Касум. — По-упорит от муле.

— Ка-акво?! — ахна Айшат.

— Та аз сам видях. Такова момиче дойде с молба, а той…

— Той ми е баща.

— Какво? — обърка се Касум. — Как така баща?

— Много просто: баща и толкоз.

— Ама че работа! А пък аз го разпитвах за тебе.

— За мене?

— Ами да.

— Защо?

— Просто съм любопитен човек.

— Да, това си личи веднага — усмихна се Айшат.

— Тогава, значи, смея да те помоля, момиче, да ме заведеш у вас.

— Къде? — учуди се Айшат.

— Във вашата сакля. Твоят баща каза: „Ние хотели нямаме, ще живееш при мене.“ Излиза — у вас…

— Сам се покани?

— Не, аз не обичам да притеснявам хората, но…

— Разбирам. А ти защо си дошъл в Шубурум, интересно е да се узнае.

— Как защо? Да намеря снежния човек.

— И какво: намери ли го?

— Засега виждам снежни хора, а каптар няма.

— Не е похвално! Но ето какво: нямам време, аз имам болни. Ти ще се спуснеш сега надолу, ще завиеш наляво под арката, после надясно — там е нашата сакля.

И Айшат си отиде.

— Внимавай, момко, да не ослепееш: нима може толкова дълго да гледаш слънцето! — каза баба Айбала на Касум, който неподвижно гледаше след Айшат.

— За какво приказваш, бабо? — усмихна се Касум.

— Ах, ти не разбираш? Смешен си ти, момко! Не си губи напразно силите. Тя си има годеник.

— Кой?

— Моята внучка, която ти разглеждаш като кубачинец^[3] златна проба. Хи-хи — засмя се бабата. — Намъкнал на себе си кожа от звяр и мисли, че вече е покорил сърцето на момичето. Ех, момко, момко, ако ти знаеше какъв зет чакаме ние…

— Че какъв?

— Седни де, седни с мен на камъчето, не се бой, старостта ме е направила страшна, а аз съм добра. А така… Това ще бъде съвсем, съвсем скоро… Ще се появи откъм Шейтан-проход красавец джигит на славен вран кон, с черкезка със златни газири, с белоснежна бурка на раменете и с червен башлък…

— Ах, виж какво било! — засмя се Касум. — А пък аз мисля: за какво ли Айшат все поглежда към пътя…

— Да, да, момко, той трябва да се появи оттам. И ще каже, че е дошъл за красавицата Айшат…

— Приказка…

— А даже и да е приказка. На такъв като тебе тя не е прилика. — Приказка! — повтори с насмешка Айбала. — Не умее днешната младеж да мечтае… Какво да приказваме! — махна тя с костеливата си ръка и си отиде.

 

 

Баба Айбала предаде на своя старец целия разговор със зет си, но опърничавият Хужа-Али вече не искаше нищо да чуе. Той натовари на своята единствена магарица с проскубани хълбоци всичко, каквото можеше да издържи, и закрета заедно със старицата по трудните планински пътеки, като заобикаляше сипеи и срутвания. Хужа-Али вървеше и мислеше, че ще трябва да настани при някого долу старицата, а сам да се върне с магарицата в Шубурум за останалите вещи. В ушите му още звънеше смехът на Али-Хужа. Не, той повече не е в състояние да гледа този нахалник и да слуша разсъжденията му за „пилета без квачка“. Тфу! По-добре да се сгромоляса заедно с магарицата в планинската пропаст, отколкото да се среща всеки ден с Али-Хужа и да си спомня… Да, да: да си спомня края на гората!

Но на Хужа-Али, не знам защо, напоследък не му вървеше: като че ли сивият облак на нещастието, който се стовари върху главата на Хажи-Бекир, засегна и него с края си. Привечер те вече приближиха аула Мин-Мубарак и Хужа-Али се радваше, че успя да се добере по светло и мислеше къде да пренощува, а и да остави за два дни баба Айбала, докато той се върне за останалия багаж…

Ох, колко често се радваме твърде прибързано, колко често вместо предвкусвания мед получаваме шепа ряпа и хрян, които, както е известно, не са по-сладки едно от друго!

Трябва да ви кажа, че в планините отдавна е установено: един аул отглежда само мулета-самци, а друг аул — по-нататък — само магарици; да ги държиш в един аул, е все едно да живееш до бъчва с барут, към която вече е подхвърлен запален фитил. Немислимо е да задържиш влюбено муле, то не знае ни срам, ни съвест. Какво да се прави, такава е тази безнравствена твар, макар и да е необходима в стопанството на планинеца. А колко кавги, спорове и даже вражди имаше по-рано за тях в аулите!…

Ако в Шубурум отглеждаха магарици, то в Мин-Мубарак имаше мулета. В аула вечер над всяка сакля се виеше дим, сякаш наведнъж бяха запушили старците на гудекана; по пътя ситнеха мулета с дърва, връщайки се от гората; от аула излизаха мулета с чували зърно на самара — стопаните ги караха в клисурата към мелницата, за да мелят през нощта… В къщите сядаха да вечерят: миришеше на варени картофи и пресен хляб…

И изведнаж до самия аул Хужа-Али чу радостен рев на муле. Втори, трети! И ето вече страшен хор оглуши всичко наоколо. Едва сега старецът разбра грешката си и трепна, но беше вече късно. Магарицата изведнаж наостри уши и се ослуша. Към Хужа-Али се носеха от всички страни, като откъснали се от синджира кучета, мулета от разни породи: черни и сиви, дорести и бели, натоварени и свободни, а едно скачаше даже спънато, и всички, вирнали муцуни към небето, ревяха. Като чу приближаването им, магарицата също вирна муцуна и гръмко зарева нещо, сякаш свикваше мулетата от целия аул Мин-Мубарак. Тя започна да подскача, като че ли земята под нея се тресеше, да рита и накрая хвърли товара; нещо във вързопчетата се счупи, задрънка, старицата се хвърли да ги вдига, като проклинаше магарицата и този, който я е купил…

Сащисан, Хужа-Али се хвърли към магарицата и я сграбчи за ушите, като се мъчеше да я задържи на място.

— Ей, жено, по-скоро ела тук, дръж магарицата ето така. Проклета твар!

— Ще мога ли да я удържа? — рече старицата и улови с безсилните си ръце дългите мъхнати уши.

— Гледай да не я изпуснеш! А аз ще се опитам да ги прогоня… Къде са им стопаните? Защо не ги задържат? Ей, селяни, ама къде гледате?! — викаше Хужа-Али, макар и да разбираше, че едва ли някой ще може да задържи полуделите от страст твари.

Мулетата се струпаха и почнаха да се въртят около магарицата, без да обръщат внимание на ритниците, ударите и гневните викове на стареца. Неочаквано магарицата ритна с все сила и отхвърли Хужа-Али встрани. Старецът падна ничком. А когато стана, беше вече късно… Разтреперан от ярост, Хужа-Али кресна на жена си:

— Ей, жено, безсрамнице, закрий лице и очи с кърпата!

— Чии? — не разбра старицата.

— Твоите, глупачко!

— А какво да правя с магарицата? Да й пусна ли ушите? — старицата все още здраво държеше ушите на магарицата.

— Остави я по дяволите! И се отвърни от позора!

И Хужа-Али се отпусна на земята с гръб към тези твари, безпомощен и безсилен. А зад гърба му ставаше нещо като танц върху нажежен тиган.

Тогава на шума, рева и виковете се стекоха хора от близките сакли, но даже от десет аула да се бяха събрали, пак нищо не можеха да направят. Само смехът им чуваше Хужа-Али и изведнаж му се стори, че се смее Али-Хужа. Той скочи като опарен. Обезумял от гняв, Хужа-Али изведнаж си спомни за кинжала, който стърчеше на пояса му. Притича до мулетата, разбута ги и за да не влиза в разпра с жителите на чуждия аул, с един удар на кинжала пръсна черепа на своята магарица. Не можа той да прости даже на животното такава безнравственост!

Ето така Хужа-Али край аула Мин-Мубарак загуби своята магарица. За негов късмет мина празен камион, Хужа-Али натовари вързопите и сандъците, качи до себе си в каросерията баба Айбала и замина, без да пита даже къде отива камионът: беше му все едно! Само по-далече оттук…