Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (1)

Пролог

В самата дума „аул“ се долавя далечен, проточен, отколешен зов на човек, запокитен между скали и клисури, където само гръмкото ехо с неясен екот откликва на неговото „ау“. С тази дума, изчезваща вече от употреба, наричаха в Дагестан притисналите се сякаш от ужас, отчаяние и самота, от жестокия студ и суровото време каменни, обрасли с мъх сиви сакли^[2], облепени с парчета тор и като по чудо прилепнали по стръмните планински склонове.

Веднаж обърках пътя в планините и по древния съвет на нашите старци пуснах юздата с надеждата, че конят сам ще намери верния път; но като чаткаше кротко с подковите по кремъци и гранити, той ме отведе в някакви глухи места; впрочем на дорестия сигурно бяха отдавна познати обраслите вече с пълзяща трева или затрупани с обрушени от скалите валчести камъни и засипани от свлек тесни изоставени пътеки, които водят към величествените върхове на Дюлти-Даг, увенчани от вечен сняг. Внезапно конят спря; той удряше с копито земята и разтревожен, недоволно клатеше глава, сякаш се укоряваше за някаква грешка.

Огледах се. Остра болка сви сърцето ми.

Със стотици зинали прозорци, с черни продънени врати ме гледаше изоставеният от хората аул Шубурум. Шу-бу-рум! Сякаш предизвикателно свистене на студен вятър, провлечен вой в комина, тъжен стон на планинския вълк… Не много отдавна тук живееха хора, насмешливо наричани „небежители“. А сега е изоставен аулът на подивялата пътека като износен, стар, много пъти кърпен, съдран, неведнаж мокрен от поройни дъждове и изсъхвал на слънце овчи кожух.

Сакли полуразрушени, сакли с плъзнали по стените пукнатини, сакли с рухнали покриви… И сред тях джамия, извисила в небето минаре, сякаш умиращ е протегнал с последни усилия ръка и зове аллаха.

Какво е станало тук? Срутване? Земетресение? Или може би страшен мор е проникнал в надоблачното селение и всички, които не са били отнесени на гробището, в паника са избягали от аула? Не — затова ли така жално стенат полуоткъснатите от пантите капаци на прозорците и плаче вятърът, издухвайки останалата пепел от огнищата, край които се грееха някога веселите семейства на планинците… Виждат се черни от сажди или бели, сиви, сини вътрешни стени на стаи, полици и ниши, покрити с прашни паяжини, каменни подове, почернели от влага. В тесните улички се мята заблудилият се вятър. Ни дим, ни кучешки лай, ни мучене на идваща от пасището крава, ни звучно магарешко ридание… Не се чува тук и люлчина песен, прекъсвана от детски плач, не се чува и смях на деца, и говор на възрастни…

Недалеч на древното гробище стоят дялани надгробни камъни, високи колкото човешки бой: като че ли са се събрали и гледат, окаменели от скръб, прадедите на тези, които са напуснали саклите, мъничките поля-тераски по планинските склонове, сега обраснали в буренак. Тук и там се чува пукане и скърцане на стари греди, тежко падат камъни от порутените къщи.

Виждал съм как умира човек. Виждал съм не един път как умира планински тур^[3]. А сега виждам как умира селище, изоставено от хората…

Диво се озърта моят кон. Дали тъгата на изоставения аул му се предаде, или си спомни с болка детството и първия добър стопанин шубурумец… Накрая конят изпръхтя, унило махна с глава, сякаш се опитваше да отърси неволна сълза, и тръгна обратно.

Юздата е пусната. Не подканям коня и зная: той ще поправи грешката си и все пак ще намери правилния път.

А аз мисля за последните дни на Шубурум.