Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (2)

Гробарят и чорбата

Всичко започна от хинкала^[1], приготвен от пресни овнешки гърди, който свари една неделя миналата есен Хева, жената на селския гробар Хажи-Бекир. Това беше същата тази неделя, когато от града за трети път пристигна пълномощник да уговаря шубурумци да се преселят от безплодните планини в свободните Прикаспийски земи на благодат и простор, където е построено и чака преселниците напълно съвременно селище. Но както и преди упоритите шубурумци не пожелаха да оставят уютните стари сакли.

Хората бавно се разотиваха по тесните улички и изглеждаше, че влизат в нечия врата, зад която се вижда още една, и още една, и още една. Спокойно вървяха старци, поръчали вече надгробните си плочи (разбира се, без последната дата), сякаш зърнали собствения си гроб, което, не зная защо, ги изпълва с гордост и чувство на отреченост, почти святост; заобиколени от деца, вървяха загрижени планинци и планинки и разговаряха високо. Децата си подвикваха, смееха се и тичаха; те още не знаеха, че в света съществува смърт, и нехаеха за това; те нямат време, още сега, още днес ги чакат стотици радостни неща, а предстоят още по-интересни, още по-радостни — чак дъхът ти спира! И всички наоколо говореха и говореха, говореха гръмко и възбудено; така с неясен и гневен шум изпълват хралупата разтревожените пчели, когато мече пъхне вътре рошавата си лапа… Тук и там по пътя хората се спираха, размахваха ръце и доказваха един другиму това, с което повечето отдавна се бяха съгласили и се противопоставяха само малцина; всеки горещо поддържаше събеседника си; наистина това приличаше на разговор между глухи: „Ти на пазар ли?“ — „Не, на пазар!“ — „А пък аз мислех, че на пазар…“

Уви, винаги е така с децата и шубурумците: не можеш ли да ги уговориш веднага — колкото повече време минава, тяхното упорство нараства и те измислят все нови доводи и основания.

— Това е светотатство — да напуснем бащините гробове!

— Не, не, не, това не трябва да стане! Тук и земята ни познава, и ние я познаваме.

— Не току-така бабите ни нареждаха: „Да се спасят нашите деца от чудовището в равнината!“

— Нали помните нашия велик борец Мушлук от Шубурум, който надви всички борци в света, а умря от жилване на мъничък комар в равнината? Да, да, мъничък маларичен комар!

— Ако Прикаспийските земи наистина са толкова хубави, защо досега са останали пусти? Защо по-рано не се намериха желаещи да живеят леко и богато?

— В приказките винаги текат реки от мед…

Но скоро говорът отмина и затихна в далечината.

Като се връщаше от събранието, Хажи-Бекир си спомни, че в къщи го чака хинкал от пресни гърди. Не ще и дума, за такава трапеза се иска словоохотлив събеседник и хубаво вино. И Хажи-Бекир взе от селмага трилитрова бутилка безалкохолно геджухско вино и по пътя към къщи все поглеждаше: кого ли да покани на гости?

Но докато Хажи-Бекир беше в селмага, хората бързо се разотидоха: всеки си имаше неотложни есенни грижи, пък и денят се случи рядко слънчев и топъл. Едни бързаха към малките ниви да прибират ечемика и царевицата, други със замах косяха закъснялата трева по оскъдните полянки между скалите и горските окрайнини, за да съберат за колхозното стадо още някоя и друга купа сено; трети работеха в краварника, на птичарника, опитомяваха коне от табуна, върнал се от летните пасища. С една дума, в колхоза имаше за всеки работа до гуша: само с настойчив труд може да се прехраниш на оскъдната шубурумска земя… Но Хажи-Бекир малко го интересуваха колхозните грижи, той си избра по-доходна професия — гробар, неговата работа е да погребва умрелите и да приготвя надгробните паметници. Не много весела работа наистина — Хажи-Бекир добре разбира това, но все някой трябва да я върши. Пък и не плащат лошо — кой дава пари, кой сирене, масло, парче плат, даже овен. Впрочем сам Хажи-Бекир никога нищо не иска, задоволява се с това, което му дават. И радостта, и недоволството той скрива в душата си.

Вървеше Хажи-Бекир из аула важно, поклащайки се, с походка, която планинците наричат: „И това е мое, и онова е мое!“ Той си знаеше цената, знаеше, че всяко семейство в аула рано или късно ще се обърне към него. По навик селският гробар се бръснеше рядко: полуобрасналото му с четина лице според него повече съответствуваше на скръбния погребален ритуал… Гробарят беше тромав, тежък; тъмната коса започваше почти от самите вежди, а лицето изглеждаше неумело издялано от твърд камък… Той вървеше, оглеждаше се и все не намираше достоен сътрапезник. Зер да не покани този безочлив присмехулник, колхозния ловец Кара-Хартум, който ухилен влачи убит глиган: единствен той в аула яде свине, прокълнати от пророка Мохамед… Или, да речем, председателя на селсъвета Мухтар — уважаван човек, а не знам защо смята Хажи-Бекир за безделник, хрантутник, почти дармоед и все иска от него да си извади патент за тази жалка гробарска работа. Че какъв патентован гробар е Хаджи-Бекир! При това „селсъветът“ Мухтар, както винаги, бърза, сякаш някъде вече е пламнал пожар… Нима ще стане с него хубава трапеза?

А нима може да удостоиш с честта да ти бъде гост ей това нещастно човече, бръснаря Адам, куция гръбльо, който върви сега насреща, сподирен от дружина немирници, които се кривят зад гърба му. Гробарят погледна децата под вежди — и те спряха; гробарят мръдна приличните си на мустаци вежди — и децата изчезнаха сякаш в дън земя, само зад ъгъла още се чуваше бързият тропот от много крака.

— Какво искат от мене?! — примоли се Адам с гласец, пронизителен като стържене на трион. — Нищо лошо не им правя…

— А ти не им обръщай внимание…

— Аз не им обръщам, но те… Добър ден, Хажи-Бекир! — сепна се Адам, като си спомни, че още не е поздравил.

— Здравей, Адам. Е, как върви работата? Чия дъщеря се каниш да сватосаш? — позасмя се Хажи-Бекир.

Той знаеше, че злочестият бръснар десет години вече напразно си търси другарка в живота и в Шубурум, и в околните аули. Сам гробарят се ожени преди две години и беше доволен от жена си, грижлива и послушна. Хажи-Бекир едва ли обичаше Хева, но вече свикна с нея, както и с работата си, привърза се и даже скучаеше, ако се случеше жена му да я няма. Впрочем изобщо не особено разговорчив — в аула имаше поговорка „бъбрив като гробаря“ — Хажи-Бекир смяташе за непристойно да приказва с жена си, а още повече да споделя мисли или да се съветва. Вероятно все пак професията влияе на човешкия характер… А може би професията избират според характера?

Хажи-Бекир гледаше Адам с полупрезрителна усмивка.

— Вече за момичета и не мечтая — въздъхна Адам, — поне вдовичка да се беше съгласила. Повярвай ми, скъпи Хажи-Бекир, колко е тъжно да си сам в саклята: ни огън в огнището, ни котел на огъня… Няма с кого даже дума да си размениш.

— А животът от ден на ден към гроба ни приближава!

— Да, да, животът си отива, а близък човек все няма.

— Съчувствувам ти, скъпи Адам. Жестоки станаха хората.

— Не, не жестоки — възрази бръснарят, — просто не знаят как бих обичал аз, как бих обожавал тази жена, която ще влезе в моята сакля; как бих бдял над нея, как бих я лелеял! Толкова непокътната нежност има в мене, скъпи Хажи-Бекир… Навярно не по-малко, отколкото снега на Дюлти-Даг…

И гърбавият печално поклати голямата си глава, отново въздъхна и отново заговори; не можеше да се спре, като славей, и му беше безразлично на кого пее — на дъбов пън, цветуща ливада, мрачен бивол или весело жребче; говореше, защото му се говореше.

— Да ти кажа истината, скъпи Хажи-Бекир, трябва да бъдеш самотен сред хората, за да оцениш жената. Понякога в сънищата ми се явява прекрасна непозната и тъй ми е хубаво с нея, сякаш над мен светилник се запалва. Това не е Ширин, не е Лейла^[2], но и за нея е невъзможно да се разказва с прости думи…

Не затова е скъпа тя за мен,

че има строен стан, а затова,

че от душата й съм запленен

и ми нашепва ласкави слова…

Когато бръснарят произнасяше стихове, гласът му се смекчаваше и ставаше почти музикален.

— Охо, та ти си поет!

— А, не. Тези редове са от чужд хурджин^[3]. А ти четеш ли поети, Хажи-Бекир?

— Не ми е до тях, а и на тях не им е до мен…

— Завиждам на поетите! Какъвто и да е сакат поетът, жените винаги го обичат. Друг човек прилича на голям орех, но отвътре кух. А поетът е винаги орехче с целебна ароматна ядка.

— Аха, аха… — рече Хажи-Бекир и с учудване почувствува, че гледа бръснаря вече с уважение, даже почтително. — Да, да, корави са душите на хората! — На Хажи-Бекир наистина му стана жал за този простодушен човечец. — Ако имах дъщеря, кълна се, щях да ти я дам.

— Вярно ли, Хажи-Бекир?!

— Вярно.

— Благодаря поне за хубавата дума. Нали има на земята и добри хора, затова не губя надежда — рече Адам и закрета по пътя си, но се досети и се обърна. — Към саклята ти, Хажи-Бекир, току-що свърна конник. Побързай да срещнеш госта.

И Хажи-Бекир забърза, като се мъчеше да се досети кой може да бъде това и се губеше в предположения. Той даже съжали защо не покани и бръснаря: където са двама, там ще се намери място и за трети.

А гостът излезе стар познат — скитащият молла^[4] Шахназар, същият, който преди две години случайно намина в Шубурум и венча по простите правила на шариата^[5] Хажи-Бекир и Хева. При това и моллата, и гробарят — двамата се трудят за задгробния свят; единият хвали оня свят, другият помага на хората да се преселят там… Като стана гробар, суеверен от детство, Хажи-Бекир се почувствува свещенослужител и даже научи наизуст няколко сури^[6] от корана на арабски език, от който не разбираше нито дума… Лукав е молла Шахназар, за него казват, че на вратата закача овнешка глава, а вътре продава кучешко месо. Затова е принуден да скита от аул на аул, като гледа да не се застоява. Казват още, че по-рано на въпроса: „Много ли грамотни имате?“ — отговаряли: „Само моллата!“ А сега, когато питат: „Много ли неграмотни имате?“ — отговарят със същите думи: „Само моллата!“ Колкото повече време минава, толкова по-трудно става за Шахназар и моллата дойде до извода, че ако по-рано шейтаните^[7] съществуваха отделно от хората, то сега хората са шейтани; както се казва, чуждия гръб вижда, а своя не!

Когато приятелите се изкачиха в саклята, Хева, също такава силна, снажна като Хажи-Бекир, разсипваше вече с черпак по чиниите хинкала, сварен от пресни овнешки гърди.

— Излиза, тъкмо навреме съм дошъл! — възкликна Шахназар, оправи с пръст мустаците си, за да не му влизат в устата, и засука над лактите ръкавите на стария бешмет^[8].

— Тъкмо навреме, тъкмо навреме — потвърди Хажи-Бекир, като вадеше възглавници от нишата.

Хева постла на пода мушама, сложи месо в плоски дървени съдове, галушки^[9] в чинии и отделно подправка — чесън с орехи, залети с кисело мляко. Стопанинът и гостът седнаха на възглавниците и скръстиха крака според обичая на планинците.

— Откъде взе гърдите? — попита Шахназар.

— Онзи ден погребаха един комунист… Ти го знаеш, учител беше.

— Басмилях^[10]… — промърмори Шахназар, избирайки по-вкусна мръвка. — Няма нищо по-добро от хубавия хинкал за уморения човек.

Ядяха с преголямо удоволствие, пийваха опияняващ гроздов сок: в наше време даже служителите на пророка отхвърлиха като остаряла забраната на вино за мюсюлманите, тъй като и без това няма на земята безгрешни хора. Ядяха и непринудено разговаряха за това, за онова и за всичко друго.

Майсторът на погребалните работи недоумяваше: как така, знаеш, ангелът на смъртта Азраил успява да вземе душата едновременно на арабина в Африка и на мюсюлманина от Източен Пакистан?

На което моллата с делови вид отвръщаше:

— Какво се чудиш? Ето виж, на река Сулак построиха електростанция и един човек всяка вечер натиска копчетата, а в разни аули и разни сакли едновременно пламва светлина. И това са хора, а не ангели!

После Хажи-Бекир се оплака, че ето, виждате ли, отнемат му парчето хляб: два пъти го викат в селсъвета, заплашват да го изселят от аула, ако не се заеме с полезен труд.

— А, питам го аз, този Мухтар: безполезна работа ли е да предаваш на земята мъртвите?!

— А той какво?

— Разправя: преди за това се срамуваха да искат пари! Та аз и не искам. Нима някога съм спорил? Скъперникът не доплаща, щедрият добавя: аз всичко вземам… Ех, сбърках днес, че вдигнах ръка против преселването.

— А що, и тук ли говорят за преселване?

— Отдавна.

— Помилуй аллах! Та как правоверните ще могат да оставят свещените бащини гробове?! Срам! Какъв срам!

— Срам, разбира се… А какво да правиш?

— Не, на планинеца мястото не е в равнината, ако ще там и печени питки да растат по дърветата. Аллах отдавна ни е приближил до своя престол, как ще пренебрегнем божията милост?! Не се съгласявайте!

— Та ние не се съгласяваме.

— Нищо! Всичко ще се нареди. А ти, най-важно, разкайвай се, когато пак те извикат в селсъвета. Наклепай се сам. Селсъветът обича, когато човек си прави само-кри-ти-ка.

— За мъжа е нечестно едно да говори, а друго да върши! — учуди се Хажи-Бекир.

— Нищо! Все едно, черния овен не можеш да измиеш до бяло… Но ако на хората харесва, не жали сапуна, мий и се подсмивай под мустак.

Разговорът течеше спокойно, все по̀ стоплян от виното. Небето над саклите беше ясно, без нито едно облаче. А при това неизбежно се надигаше буря — заедно с бульона от бакърения котел, с който планинците винаги завършват трапезата. Никой нищо не подозираше. Хева наля тлъстия бульон в дълбоките узбекски пиали и първата подаде на госта, а втората постави пред мъжа си и каза: „Пийте, докато не е изстинал!“

Развеселен от виното, Хажи-Бекир вдигна с две ръце пиалата и забравил, че горещата мазнина е като разтопен метал, наведнъж изля в гърлото си повече от половината. Ох, какво стана! От ужас очите на гробаря се облещиха и изцъклиха, падна от ръцете му пиалата и обля с гореща течност коленете му; захриптя и се задави нещастният, скочи, вкопчал ръце в гърлото си, затанцува, затропа и като погледна побледнялата Хева, изрева съдбоносните думи:

— Талак-талак, талми-талак!

И треснаха тези думи в саклята като небесен гръм, като планинско срутване, като изстрел от топ.

Чудна работа, смисълът на тези думи не само на нас, които живеем сега, но и на тези, които векове почиват върху склоновете на планината Биволски череп, осеяна с надгробни камъни, не е бил никога понятен. Тези думи ги няма нито в един тълковен речник, защото няма какво да се тълкува в тях. Те нищо не значат, докато не ги произнесеш на глас, а произнесеш ли ги, тогава това е бомба, хвърлена в комина, пръсваща саклята като орех, загасваща уютния пламък на домашното огнище, разрушаваща семейството. Затова авторът съветва да бъдем извънредно предпазливи в употребата на тези думи; в никакъв случай да не ги произнасяме на глас в присъствието на жената, майка на нашите деца, особено ако в къщата ни има външен човек и той не е глух като пън.

Мустаците на моллата шавнаха като на котарак, усетил мишка. Предпазливо отмести той пиалата, погледна Хева, погледна гърчещия се стопанин… Музикантът се радва, когато има сватба; моллата се радва, когато има кавга. Шахназар потри брада.

— Ай-яй-яй, навярно много те боли, скъпи! И как можа жената да не те предупреди?! А все пак не биваше да произнасяш тези думи, въпреки че… Може да не съм чул, а? Може би ти изобщо не си ги казвал, а?

— Мога да ги повторя! — изгъргори с изгорено гърло Хажи-Бекир.

— Не! — махна с две ръце Шахназар. — Защо да повтаряш? Да, какво да се прави? Какво да се прави! По-добре беше, разбира се, да не ги беше казвал, но щом вече ги каза — нека бъде!

И Шахназар се обърна към Хева:

— Ей, жено, чу ли какво каза той?

— Чух…

— Тогава защо стоиш още? Ти вече не си му жена!

— Аз… ъъ! — опита се да възрази Хажи-Бекир, но само неясно бълбукане се изтръгна от гърлото му.

Мълчаливо се обърна Хева, мълчаливо отвори вратата, мълчаливо прекрачи прага. И само в последния миг не се сдържа: хлопна вратата с все сила. Така я бяха възпитали родителите — покорна пред древните обичаи, привикнала да скрива желанията и мислите си, привикнала да се подчинява. Хлопна вратата — и това беше вече дързост! Хлопна я и отиде при близките си. Сега Хева при жив мъж се смяташе за вдовица.