Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (11)

Появяването на каптаря

Колко пъти се налагаше шубурумци да излизат на суровия Шейтан-проход, та с кирки и лопати да разкопават, да разхвърлят свлачища и насипи. Ненапразно шубурумци го наричат Дяволски проход и се шегуват, че ако някого от аула изпращат по дяволите, то не го изпращат чак толкова далече: пътят е познат на всеки!…

Отдавна тук стои дълга сакля с плосък покрив, която прилича на древен кервансарай. Когато работят на пътя, хората почиват в нея, греят се край желязната печка, пият горещ чай, понякога нощуват: да вървиш до аула и обратно, е изморително. Не един път срутвания разрушаваха саклята, но упоритите хора отново я възстановяваха… Този път страшното срутване премина съвсем близо до стария строеж. Отдалече пътят изглеждаше покрит с мравки. Ехото разнасяше ударите на малки и големи чукове, виковете на тези, които с лостове откъртваха парчета скали, грохота на падащи в пропастта камъни. А на дъното на пропастта бушуваше бесен поток; той подхващаше, въртеше, звънко удряше един о друг и търкаляше надалеч камъните в пръски и пяна. Бляскаха кирки в ръцете, с пращене се забиваха лопатите в смесената със сняг земя; студено е на прохода! Хората се трудеха с увлечение, те разбираха, че тази работа никой друг няма да я свърши. „Селсъвета“ Мухтар, който работеше ловко с кирката, весело подвикваше, хвалеше и ободряваше хората. Той вече правеше сметка, че при такова усърдие проходът скоро, след една-две седмици ще бъде разчистен. И както винаги, когато ловко и дружно върви работата, когато наоколо има много народ, хората започнаха да се шегуват един с друг, с неотдавнашните си страхове, даже със самия снежен човек. Засукал ръкави, Али-Хужа удряше с кирката, та чак буци летяха, и не преставаше да сипе шеги.

— Ех, младежи! — викаше Али-Хужа. — Кирка не умеете да държите, на всичките машини ви дай, тех-ни-ка! Откъде ще знаете вие, че ние сме започнали да строим съветската власт тъкмо с кирка и лопата. Ето така сме копали Октомврийския канал в степта… Сам Микаил ми стисна ръката, когато връчваше ордена.

— На тебе ли го връчи, а! — недоверчиво се усмихна Хужа-Али.

— Не на мене, а на републиката.

— Така да беше казал.

— А нима това не е едно и също? Ех, ти! Ние тогава не знаехме „твое — мое“, всичко беше общо, всичко беше наше. А и откъде ще знаеш ти, домошар? Даже в гражданската война не си участвувал, затова си остана такъв… Ех, случваше се, седим край партизанските огньове, прегърнали пушките, и до зори мечтаем…

— За какво мечтаехте?!

— За всичко! И много нещо се сбъдна, само виж, останал е още, как да кажа, хорски магарешки бодил и бурен… Дребни душици.

— По-живо, по-живо, момчета! — викна Мухтар. — Вземете пример от почтения Али-Хужа.

От гордост Али-Хужа така замахна с кирката, че насмалко не закачи Хужа-Али, който едва успя да отскочи.

— Ей, какво правиш? — викна той уплашен. — Това не ти е гражданската война!

— Да, прав си, там беше по-лесно да се разбере кой е наш и кой чужд. Я се дръпнете настрана! — викна увлечен Али-Хужа.

Само смрачаването прекъсна работата на Шейтан-проход. Време беше да се върнат в аула, че утре рано-рано отново трябва да дойдат тук. Младежите решиха да пренощуват в саклята: защо напразно да губят време, да отиват нататък и обратно? Затова пък може още щом се пукне зората, да грабнат кирките и лопатите. А сега направиха малка почивка, да запушат — кой каквото имаше: тютюн, накълцани стебла и листа, у един се намери руска махорка, някой беше изсушил мъх и го смесил с тютюневи отпадъци. Лют дим се заизвива от лулите и цигарките, закашляха, задавиха се и почнаха да ругаят хората… Но тогава стана нещо неочаквано и страшно… През Шейтан-проход премина отначало приглушен, а след това ясен, силен, сърцераздирателен вопъл. Шубурумци трепнаха, шубурумци се обърнаха към вика и се вцепениха. „Селсъвета“ Мухтар пръв забеляза тъмния силует на този, който викаше: някакво същество се катереше нагоре по снежния склон, като ту се вдигаше на крака, ту лазеше. За миг Мухтар се надяваше, че другите няма да видят, но хората видяха:

— Ето го, ето го!

— Това е каптарят!

— Виждате ли, бяга!

— Къде е, къде е?!

— Отиде си, изчезна!… Излиза все пак, че не са празни приказки! А, „селсъвет“?

Мухтар мълчеше смутен. Какво можеше да отговори?! Нали сам видя… Не може той сега упорито да твърди, че няма снежен човек, че това е мит, приказка, бабини деветини, измислици за лековерните. Сега и той е убеден: снежният човек съществува.

Хората побързаха към аула, грабнали лопатите си. Даже и тези, които се канеха да нощуват в саклята, сега не се решиха да останат. А зад всички вървеше потресеният, объркан „селсъвет“ Мухтар.

Той добре разбираше какво значи това за Шубурум.