Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (22)

В изоставената къща на горския пазач

Край старата сакля Хажи-Бекир извика повече от страх, че са го убили, отколкото от болка. Сега, с кървяща рана на ухото, прикрил я с носна кърпа, той седеше потиснат, далеч от мястото, където нощуваха ловците. Добре, че куршумът не го улучи в главата, иначе душата му отдавна щеше да е в дисагите на ангела на смъртта Азраил!

„Дали все пак да се промъкна в аула? Нали саклята на този проклет Адам е на самия край и в нея живее Хева…“ — помисли гробарят и се помъкна към Шубурум. Но и в саклята на Адам Хажи-Бекир не можа да влезе: не само в двора, но и на улицата стояха товарни коне и мулета, чиито стопани нощуваха в саклята. Хажи-Бекир се смая: той още не знаеше, че са причислили Адам към светците и няма ден, когато тук да не идват поклонници.

Наложи се да се махне от аула… Но трябва все пак някъде да прекара нощта, и не само тази! Нали Хажи-Бекир не мислеше да се връща в районния затвор… Макар и сред скалите, макар и в самотност — на свобода е по-хубаво, отколкото на заточение; да живееш, е по-добре, отколкото да гниеш във влажната земя… И за кой ли път Хажи-Бекир се нарече невежа, глупак, магаре клепоухо, задето повярва на този мошеник Шахназар, този чувал със слама, подлец, тъпак; в гнева си той вече се готвеше да удари коравото си чело със своя могъщ юмрук, когато го осени мисълта: все пак ще може временно да намери приют там долу в клисурата, в изоставената къщичка на горския пазач, щом като не може да се настани на Шейтан-проход. В краен случай там ще бъде топло: до къщурката шубурумци винаги складират запаси дърва за зимата… И подгонван от такава блестяща идея като бик, подгонван от собствената си опашка, Хажи-Бекир предпазливо започна да се спуска в клисурата. Раненото ухо го болеше, но май по-болезнена изглеждаше мисълта, че отсега, ако е съдено да живее сред хората, завинаги ще му лепнат прякора Едноухия. Кръвта вече не течеше, съсири се, нямаше с какво да се превърже, той замота как да е ухото с кърпата и нахлупи здраво папахата настрани.

Ех, Хажи-Бекир, Хажи-Бекир, напет селски гробар, какво направиха с тебе, докъде я докара! А колко хубаво и спокойно ти беше всичко, да живееш, да живееш и да пееш. И защо трябваше жена ти тогава да приготвя хинкал от гърди? По-точно, защо ти произнесе проклетите думи: „Талак-талак, талми-талак!“ Още когато седеше в районния затвор под следствие, Хажи-Бекир не един път произнасяше високо тези думи, вслушваше се, опитваше се да разбере, да вникне ако не в смисъла им, то поне в съзвучието, но все едно, те бяха само безсмислица, празнота, нищо, прах под тюфлека. Бъди трижди проклет, лъжец нещастен, син на шейтана, приятел на беса Иблис и на опашатата маймуна! Защо ти, син на кокошка и пуяк, не измисли в противовес още по-силно съчетание от безсмислени звуци, с което всичко може да се възстанови така леко, както се разрушава?! Нали на отровата трябва да има и противоотрова, на сълзите — смях, на нощта — ден, на скръбта — радост… А работа, каква работа имаше той! Всички се нуждаеха от него, както комин от коминочистач; всички в аула се съобразяваха с него, уважаваха го, на гудекана даже му отстъпваха място. А сега заради „талак-талак, талми-талак“ той няма нито жена, нито сакля, гол е като пушка. Кой е той сега? Бездомен пес, звяр, който бяга от ловците, измъчен, ранен… И никаква надежда да си върне поне правото да живее сред хората.

Спускаше се Хажи-Бекир без път, понеже всичко беше под снега и напоследък никой от шубурумците не се решаваше да слезе в клисурата: бояха се да не срещнат каптаря. „Проклет да бъде и той, този снежен дявол! — мислеше Хажи-Бекир. — Стовари се на главата ми, като женските шалвари върху турския паша Хамадар, който се опитвал да превземе планинския аул Губден; войнственият паша се заплел в тях като муха в паяжина, за голям смях на планинците! И мене сега ме взеха за каптар. А можеха просто да ме убият, като глиган или мечка… Особено този неуморим Кара-Хартум, който навсякъде се скита с пушката. Още веднъж да беше гръмнал — и шубурумците щяха да погребват своя гробар… Що за хора, а?! И как всички те обичат тайните, непонятното, неизвестното; просто така бързат да разчупят тайната, като орех, па̀ макар понякога орехът да се окаже празен или в него да лежи свито червейче, тлъсто, сито и глупаво. Защо всичко трябва да се знае? На кого е нужно това? Не, не могат хората да живеят спокойно, да се забавляват с това, което имат. Вечно нещо не им стига, а какво — и те не знаят…“

Недошъл още до реката и старата мелница, Хажи-Бекир сви надясно, където в тишината на зимната нощ се таеше заскрежената гора. Дълго се лута той, докато откри изоставената къщичка на горския пазач. И ето, най-после на поляната се очерта малката каменна къщичка, като черна скала сред бял, бляскащ на луната сняг. А ето малко встрани са наредени нарязани и нацепени дърва, приготвени за аула през зимата: така си и лежат почти недокоснати. Хажи-Бекир спокойно се приближи. Дръпна вратата, но вратата не се отвори: беше заключена! Гробарят старателно я огледа отвън: нямаше нито катинар, нито резе… Значи, заключена е отвътре! „Нима и тук са ме изпреварили? — тихо ахна Хажи-Бекир. — Може би и тук нощуват ловци на каптар? Трябва да бъда предпазлив… И преди всичко да не се приближавам до прозореца!“

Но какво да прави?! Не може да нощува в снега на студа!

Хажи-Бекир потегли към себе си дръжката с цялата сила на отчаянието, но не рязко, а предпазливо; сглобената от нерендосани дъски врата скръцна, застена и едва-едва се отмести; някак му се удаде да пъхне ръката си и да напипа резето. Хажи-Бекир влезе предпазливо, предпазливо притвори и заключи вратата, безшумно пристъпи навътре и се спря, като се озърташе и душеше. Къщата лъхаше на топлина. В малкото огнище догаряха последните главни. Миришеше на печени картофи и сушено месо. Предпазливо Хажи-Бекир измъкна горяща главня от огнището и я повдигна, като се оглеждаше. На широк нар до стената, покрит с бурка, спеше човек: нито около спящия, нито до вратата, нито до огнището не се виждаше пушка. Хажи-Бекир се зарадва: да разговаряш с един — съвсем не е както да говориш с трима, при това въоръжени! Той не искаше да безпокои спящия: измъчваше го глад, а в къщата така вкусно миришеше! До прозореца висеше половин сушен овен; Хажи-Бекир намери нож, отряза целия заден бут и седна пред огнището, като стъкваше огъня и печеше месото… Остра мризима на печено изпълни къщата; спящият кихна. „Спи, спи, наздраве! — каза Хажи-Бекир, без да сваля очи от месото. — Нека хапна, тогава ще поприказваме с тебе, добри отшелнико…“ Не можа той да дочака, докато се опече цялото парче, започна да реже с ножа къс след къс и да яде, като силно мляскаше. И така дъвчеше и мляскаше, докато не остана в ръцете му само гола кост; но и костта не хвърли гробарят, а първо я поогриза, посмука и още един път я огледа: не е ли останало някъде парченце месо? Но никъде вече нямаше месо и гробарят с въздишка хвърли костта в огнището.

Сега, когато се наяде и стопли, на Хажи-Бекир се върна съзнанието за силата му, а с него и самоувереността. Гробарят се приближи до нара и започна да бута спящия, като повтаряше:

— Събуди се, приятелю, събуди се! Хайде да поприказваме…

Отначало спящият само замуча, ритна и като че ли искаше да се обърне на другата страна, но изведнъж трепна, отхвърли бурката и попита с такъв силен и рязък глас, че на Хажи-Бекир му зазвънтяха ушите:

— Ей, кой е тук?!

— Не викай така! — примоли се гробарят. — Който и да съм, аз съм жив човек. Нека поговорим…

— Хажи-Бекир?!

— Да. — Откровено казано, Хажи-Бекир малко се обърка: по-добре да беше се случил непознат, който не знае, че той е избягал от затвора. — А ти кой си?

Вместо отговор обитателят на къщичката се втурна към вратата, ала Хажи-Бекир успя да го улови и въпреки яростната му съпротива домъкна непознатия до огнището, на светлината, но едва погледнал в лицето му, побледня, отскочи, завика: „Таба, таба, аллах!“^[1], гонейки привидението. Но приразкът не изчезна: стоеше пред него в трепкащата светлина на огнището. Сега пък Хажи-Бекир хукна към вратата, но призракът му прегради пътя.

— Ти искаше да поговориш с мене, Хажи-Бекир! — оглушително силно каза той — Какво пък, хайде да поговорим.

— Не, не, не, не! Не може да бъде! Това не си ти!

— Че кой съм?

— Т-твоят при-призрак.

— Това съм аз, Хажи-Бекир. А ти не се бой, аз също се изплаших, още треперя…

— Не, не, не, това не си ти! Това не е твоят глас! — шептеше гробарят; от ужас очите му се разшириха и се изцъклиха, челюстта му увисна. — Адам?!

— Да, Хажи-Бекир, аз съм.

— Не! Ти умря!… Аз сам те погребах!

— Мъртвите не ядат пушено месо с картофи, в рая при аллаха, казват, менюто е друго — възрази Адам, седна до огнището и стъкна главните. — Виждам, и на теб ти е харесало месото…

Постепенно гробарят идваше на себе си от спокойния глас на Адам, но все още стоеше окаменял и без да сваля очи от Адам: като че ли прилича на него, дребничък, гърбав; но гласът, гласът му не е неговият — оглушително силен, командирски, властен. Това да е гласът на Адам, на селския бръснар, който винаги писукаше и скимтеше?!

— Да не си дошъл да ме убиеш? — попита Адам.

„Да не си дошъл да ме убиеш?“ — тези думи преминаха из къщата като кълбеста огнена мълния. „Да го убия?“ Как може да убие този, който с внезапното си възвръщане от райските градини на аллаха така прекрасно възкресява него, гробаря Хажи-Бекир?! От преследван от правосъдието беглец, от измъчен звяр, убиец, бъдещ каторжник, този мил Адам отново го прави него, Хажи-Бекир, свободен, волен човек, за когото е открит целият свят! Сега той може да замине в Крим или в Латвия — където иска! И даже може би ще му позволят да се върне към предишната работа…

— Ти наистина ли си Адам? — попита Хажи-Бекир с пресъхнали от вълнение, непослушни устни.

— Да…

— Я ме ощипи, ако не си призрак…

Адам се приближи и го щипна по корема, като пъхна ръка под полушубката му.

— Ой, боли! Я още един път! — радостно възкликна Хажи-Бекир. — Значи, това наистина си ти, Адам, скъпи мой, гърбавичък мой, куцичък, мил Адам! Ти си жив!

И Хажи-Бекир здраво прегърна селския бръснар.

— Ой, по-внимателно! — извика Адам, като се изтръгваше.

— Ха-ха-ха, жив! Ха-ха-ха! — Хажи-Бекир ту се отдалечаваше и любуваше, ту се хвърляше да го прегръща, ту обикаляше около него, танцувайки някакъв нелеп възторжен танц, пляскаше с ръце, смееше се, кискаше се, хълцаше, като си изтриваше очите. — Ти — Адам! Е, разбира се, ти си! Ама нали умря! Нали те погребаха! Аз сам видях костите ти и твоята папаха…

— Каква папаха?

— Сива. Сивата ти папаха — нея целият аул я знае. Кара-Хартум я намери във Вълчата клисура…

— Ох, нещастникът!

— Кой нещастник?

— Та нали си смених папахата с Шахназар. Значи, той е попаднал в зъбите на черния вълк…

— Така му се пада, негодника му с негодник! Ако не беше този шарлатанин, щях ли аз така да се мъча?… Ти — Адам? Ама, разбира се, Адам, мой мили, скъпи гръбльо, мой мъчител и мой спасител! — И отново Хажи-Бекир заскача около Адам, като потропваше и пляскаше с ръце. Явно, не само от скръб хората губят разсъдък!

Изведнаж гробарят спря.

— А ти защо се криеше? Защо?

— Защо се скрих? Отначало от страх и огромно желание да не загубя онази, която неочаквано получих… Но, разбира се, аз не бих понесъл дълго самотата, ако… Хе-хе-хе, разбираш ли: в онази нощ, когато бягах от тебе и се подхлъзнах над пропастта, от мен се изтръгна вик…

— Нима ти викаше тогава?

— Да. Аз сам на себе си не повярвах, но викът беше мой.

— А аз мислех…

— Ти помисли, че вика каптарят? Хе-хе-хе, как бягаше ти! Аз те чух как офейка… А аз по чудо не паднах. Впрочем и да бях паднал, все едно, нямаше да се случи беда: оказа се, че съм висял, хванат за един камък, не над пропастта, както мислех, а само на две педи от земята… Хе-хе-хе! Ама че силно бягаше ти!

— И още как! От такъв вик ще избягаш…

— Ето тогава ми дойде мисълта да отмъстя на всички за подигравките — на млади и стари. И от този ден именно аз станах за Шубурум снежен човек, каптар. Викът ми плашеше хората — аз виждах! Поне веднъж и аз можех да се надсмивам над присмехулниците! И се насмях до насита… Ама че страх всях в душите им! А? Какво ще кажеш, Хажи-Бекир?

— Ще кажа, че ти си жесток, че ти уби, унищожи аула, разруши саклите, че хората напускат Шубурум. Ще кажа, че ти си виновен за това опустошение.

— Да, аз. Нека! Радвам се, че можах да пропъдя хората, да пропъдя упоритите шубурумци от безплодните камъни. Отдавна можех да се върна в аула, а не да обикалям тайно около моята сакля, където живее Хева. Но когато видях, че мога да заставя хората да напуснат най-после коравите, оскъдни планински земи, останах в тази жалка къщурка. Аз искам, Хажи-Бекир, моите съселяни да живеят в богатите земи край морето, да живеят нов живот… Там, където има кино, телевизор, гостилница, те-атър… И самият аз искам да живея по новому!

Да, доводите на Адам не бяха прости, не можеше да не се позамислиш… Мълчаливо го гледаше Хажи-Бекир: колко страдания му донесе този човек с желанието си насилствено да пресели жителите на Шубурум… Да го убие? Но нали той е ключът към целия му бъдещ живот. Адам — това е свобода за него, волен живот сред хората, горд, чист живот — неопетнен…

— Да вървим! — каза Хажи-Бекир.

— Къде?

— Ти ще дойдеш с мене в аула, при хората.

— За нищо на света! Докато не изгоня от аула всички до един. Чуваш ли?

— Ох, не крещи! Оглуши ме.

— И още: Хева е моя! Разбра ли?

— А ако се съглася, тогава ще дойдеш ли?

— Ще дойда… А ти няма ли да ме излъжеш?

— Не ще и помисля.

— Закълни се!

— В какво?

— В живота си.

— В предишния си проклет живот ли? Моля.

— Не, закълни се в бъдещия си живот.

— Кълна се във всички радости, които още очаквам от живота — каза Хажи-Бекир.

С всяка минута все по-топло, все по-радостно му ставаше на душата: ето че се свършиха неприятностите, сякаш са били сън! Главното е, че пред него седи жив и здрав Адам, неговото освобождение и защита! А Хева — по дяволите, и без туй тя не иска да се върне при него… Нищо, ще се намери и за Хажи-Бекир някоя мома или вдовица, ако не в Шубурум, то може би на новото място: нали и Хажи-Бекир след всички злополуки и позор не иска да остане в този аул. Ето защо се успокои Хажи-Бекир, успокои се, развесели се и те сключиха мир, който в историята може да се нарече Пурбанчайски мир, понеже така се нарича реката, която протича в клисурата и някога въртеше колелото на старата мелница.

Мира те затвърдиха с хубава вечеря: изпекоха и изядоха цялото овнешко месо и картофите, които още бяха останали на Адам в старата къща на горския пазач.