Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (20)

От лаф не ще свариш пилаф

Така е станало сега, че всички, които не ги мързи, чернят служителите на джамията, те, виждате ли, сеят в човешките души страх и суеверие, отчужденост от света и покорност на съдбата. С какви ли само думи не ги клеймят лекторите на лекциите, писателите в книгите, журналистите във вестниците! Но какво е виновна тази шепа хора? Затова ли, че тези свети самозванци обират лековерните и глупаците? Но и мишката се старае по-леко да изкарва насъщния си хляб! Според мен тук са виновни не толкова „светите“ служители на джамията (поставям в кавички тази дума, защото те са такива светци, както и ние с тебе), колкото тези простодушни хора, които им се доверяват и охотно слушат всякакви приказки за шейхове^[1] и чудеса. А ето пример: вие знаете ли какво се случи след смъртта на магарицата на Хужа-Али, която той уби за безнравственост край аула Мин-Мубарак? Не, не на онзи свят, а на този, на дагестанска земя. Така си и мислех, че не знаете: такива чудеса се случват само у нас в планините, и то не често… Намери се съобразителен мъж на име Супи-Дауд, за когото казват, че не бива да му се подава ръка, ако на нея има пръстен: мигновено ще смъкне камъка! Та ето, този находчив човек заровил магарицата до пътя на хълма и забил върлина с бяло флагче, изкопал редом землянка за себе си, взел в ръцете си кехлибарена броеница и започнал да живее като аскет, обявявайки магарицата за свята. Ако беше узнал за това Хужа-Али, той навярно със същия кинжал щеше да пробие черепа и на Супи-Дауд; но за радост на новопоявилия се шейх Хужа-Али като че ли вдън земя изчезна…

Скоро слухът за светия гроб премина из целия окръг и към него започнаха да се стичат вярващи, с надежда да измолят за себе си разни земни и небесни блага. Супи-Дауд не им пречеше: седеше встрани и прехвърляше броеницата, а до краката му трупаха садака — дарове… И скоро Супи-Дауд си построи в аула сакля от дялани камъни, пооблече се, пообу се, разведе се със старата жена, взе си млада… С една дума, постъпи както биха постъпили и неговите енориаши.

И изведнъж за всичко това се появи бележка във вестника: някакъв млад селкор разказа за всичко с негодувание и гняв. „А Супи-Дауд — какво?“ — ще попитате вие. Супи-Дауд не отричал, само, казват, свил рамене и рекъл: „Нима им се свиди за човека даже умряла магарица? Мърша, а, виж, храни ме!“

„Ами как се отнесоха към всичко това молещите се?“ — може да попитате вие. Не, те не повярваха на нито една дума, напечатана във вестника, още повече се убедиха в светостта на гроба и заявиха, че селкорът е оклеветил бедния шейх Супи-Дауд.

Не, според мене ние все пак не подкарваме магарето оттам, откъдето трябва!

Щом на света има глупаци и има шмекери, които ги баламосват, нека взаимно се забавляват, докато не поумнеят. Вие може да възразите, че това е опасна болест и заразата може да се разпространи. Не, ще кажа аз, това е само пъпчица върху здраво тяло, от която може с два нокътя да изстискаш всичко. Но може би безбожниците имат същия неписан закон, както калайджиите. Нали, като калайдисва бакърените съдове, майсторът винаги в незабележимо място ще остави некалайдисана мед: та не може да се правят вечни съдове! Иначе децата на калайджиите ще тръгнат по света с протегната ръка.

Като чуха за светия гроб на магарицата, правоверните мъже на Шубурум изпаднаха в ярост: как така, нали Шубурум отдавна е по-близо до аллах и е по-благочестив! Щом в аула Мин-Мубарак са обявили магарицата за свята, защо те да не обявят за свят гроба на селския бръснар, първия член на Съюза на безбожниците (а вие нали не сте забравили, че мохамеданите винаги са били против бога?!), стария член на ДОСААФ Адам, паднал жертва на този звяр, гробаря Хажи-Бекир, който все още се намира под следствие… Не, не, извинявайте, тъкмо днес съобщиха в селсъвета, че Хажи-Бекир е избягал от затвора.

В същност помислете хубавичко: с какво гробът на магарицата е по-добър от гроба на Адам? Адам е все пак пряк наследник на нашия пръв прадядо на тази грешна земя! Е, не са ли прави шубурумци?

И като на крилата на вятъра се разнесе слухът от ледниците на Базар-Дюзи, Дюлти-Даг до Шалбуз-Даг; за тържество на правоверните шубурумци, незабавно помръкна славата на светата магарица, а тълпите поклонници се устремиха към Шубурум. Подаръците на вярващите изневиделица се посипаха в саклята, където живееше младата вдовица на Адам. Хева не пожела да се откаже от подаръците, пък и самата тя повярва в светостта на Адам: ако такъв добър човек не е свят, кой тогава ще бъде свят!

Но тревогата в Шубурум се увеличи още повече: поклонниците, светият гроб предизвикваха гордост и желание да се остане в Шубурум, но ежедневните вопли на каптаря и неговите странни постъпки — на един откраднали от верандата заклан овен, на друг направо от двора изкарали кравата и сутринта от нея се намерили само рога и копита, там пък едва не отмъкнали дете от люлката — подтикваха хората да последват примера на мъдрия Хужа-Али…

В селсъвета се събраха активистите: трябваше окончателно да решат какво да правят; от района започнаха вече да пристигат лоши вести, че там са недоволни от бездействието на шубурумските активисти; викаха Чамсулла в райкома и му предложиха да сложи край на всички тези безобразия: каптари, свети гробове, поклонничество и прочие. Е да, разчистиха пътя от задръствания, нима вие не знаете? Но това направиха не шубурумци, а специална група пътни работници с машини, които изпратиха от Махачкала, понеже изгубиха търпение. Както се казва, от лаф не ще свариш пилаф, дойде време да се действува! На това съвещание присъствуваше и кореспондентът Касум, който все по-често и по-често повтаряше сега любимата си поговорка: „Познавам те, край на чудесата!“ Много му харесваше да седи на гудекана и да разговаря с Али-Хужа, който силно тъгуваше без Хужа-Али… А пък Касум, откакто живееше в саклята на Мухтар и ежедневно виждаше Айшат, започна нещо да слабее и даже стана мрачен. Ето и сега той каза с отчаяна решителност, сякаш се хвърляше в атака:

— Изходът е един: да се открият следите на този снежен човек, както вие го наричате — каптар, и да се хване или в краен случай застреля!

В интерес на правдата трябва да добавим, че Касум предвиждаше скорошно появяване на научна експедиция и искаше да изпревари учените. Иначе цялото му пътешествие в Шубурум ще се окаже просто детинщина.

— Аз мисля — добави Касум, — ще се намерят в Шубурум смели хора, ще тръгнат с мене срещу каптаря.

— Къде?!

— Към тези снегове? Какво говориш?

— Там още не е стъпвал човешки крак.

— Не, по-добре е да се преселят всички, и без туй половината избягаха…

— Празна измислица! Откога ловят снежен човек в Памир и не са го хванали!

— Нима няма да се намери смел човек?! — учуди се Касум. — Например ти, селски ловецо Кара-Хартум?

— Аз? — смутено сви рамене Кара-Хартум. — Аз все пак имам семейство… Но, разбира се, мога… Ако нареди началството.

— Тази работа е доброволна — каза Мухтар и изведнъж добави с шеговито отчаяние: — Кълна се, ще дам дъщеря си на онзи, който хване снежния дявол!

— Ех, младеж, младеж! — въздъхна Али-Хужа. — За такова момиче, Мухтар… Жалко, малко съм стар за нея…

Всички се засмяха.

— Казана дума, хвърлен камък, Мухтар — изведнъж скочи Хамзат. — Хората са свидетели.

— Все пак намери се един! — зарадва се Касум.

Тогава иззвъня телефонът и Мухтар взе слушалката. Обаждаха се от района. Колкото повече слушаше Мухтар, толкова по-мрачен ставаше — „Да… добре!… Да, как ни излъга всички нас… Ах, негодник! Добре, добре.“ Всички го гледаха безмълвни и в очакване. Накрая Мухтар постави слушалката, помълча малко и каза, че Хажи-Бекир избягал от следствието, и сега районът иска да се залови беглецът, понеже е сигурно някъде в околностите на Шубурум.

— Виж, на лов за него и аз мога да тръгна! — каза Кара-Хартум.

— С него и без тебе ще се справим — възрази Чамсулла. — А ти все пак върви с Касум. Ловец си, ако стане нещо, имаш вярно око и добра пушка…

— И така, решено: да се залови каптарят или поне да се застреля! — завърши Мухтар. — Стига! Станахме за посмешище на цялата република, нас самите вече ни нарекоха каптари. Макар и късно, но у нас трябва да се пробуди мъжеството… А Хажи-Бекир ще намерим, къде ще се дене! И тъй, това е! Нека се възстановят в Шубурум редът и спокойствието!

С това и свършиха. Този ден за първи път по аула се разнесе хубав, ободряващ слух: най-после се намериха храбри хора, които ще свършат с каптаря!

С този същия каптар, заради който почти половината шубурумци си отидоха от родния аул, рискувайки своя живот по хлъзгавите зимни пътеки: отидоха си, без да вземат даже никакви документи от селсъвета; Мухтар отдавна бе престанал да дава справки…

По пътя за в къщи Хамзат срещна при болницата Айшат и се приближи.

— И ти още смееш да се приближаваш до мене?! — възмути се Айшат.

— Да, смея! Защото заради тебе рискувам живота си — възрази Хамзат.

— Не си струва.

— Заклевам се, ще го хвана!

— Кого?!

— Това животно, което наричат каптар. Ще го хвана и ще го довлека при тебе.

— Че защо ми е на мене?

— За да станеш моя жена. Баща ти току-що даде дума.

— Това няма да стане, даже да докараш цяло стадо каптари!

— Ще видим! Прощавай, Айшат. И помни, ако аз загина: „… той ме обичаше, на мене само посвети…“

По-нататък Хамзат не можа да си спомни и затова побърза да си отиде. И все пак днес той се чувствуваше герой. Даже не помисли, че като хване каптаря, може би ще опровергае собствената си дисертация: нали силата и новостта на неговите мисли и съждения в значителна степен почиваха върху пълното отсъствие на достоверни сведения за снежния човек. Но затова пък с някакъв нюх той почувствува, че този пришълец Касум не е равнодушен към Айшат и от това се разпали десеторно. Странно чувство е ревността! Понякога тя заставя човека да забрави себе си и да извършва постъпки, несвойствени за него в друго време. Ето и сега, като си отиваше, Хамзат добави страшно:

— Пази се, Айшат, ако ти с някого…

— Върви, върви! Не е твоя работа да заповядваш, нито моя да слушам.

— Добре! — многозначително каза той и най-после си отиде.

Когато Айшат се върна в къщи, тя видя, че Касум нарежда раницата си и, да си признае, смути се; досега тя говореше с него кратко, в повечето случаи пътьом, без да се спира. Не един път чувствуваше неговия втренчен поглед, разбираше, че му се иска да я задържи, да спре, да й каже нещо хубаво, ласкаво. И затова бързаше да излезе… Но сега, когато той подреждаше нещата си… Ето, ще си отиде и вече никога няма да й се случи да поговори: всичко, което би могло… Всичко ще остане в миналото!

— Заминаваш ли? — попита тя с неволен укор.

— Да не мислиш, че трябва да остана завинаги в тази дупка?! — мрачно отвърна Касум.

— Не мисля! — дръзко отговори Айшат.

— И хубаво! Бих се учудил, ако беше казала да остана.

Касум погледна Айшат.

— А защо трябва да кажа това?

— Аз не казах, че трябва…

— А може би ще кажеш?

— Няма да кажа! Аз не съм нахалник и не съм престъпник — изведнъж се ядоса Касум.

Тези думи напомниха на Айшат нощта, когато той за първи път се появи в тяхната сакля. Момичето се изчерви, засрами се пред очевидеца на отвратителната сцена…

Мълчаливо се прибра Айшат в своята стая.

А Касум вече горчиво съжаляваше, че не беше ласкав, че прекъсна разговора; ще им се случи ли пак да поприказват? В живота винаги е така: през лятото не използуваме неговите блага, мърморим, че е горещо или влажно, оплакваме се от мухите, мравките, прахта… Дойде зимата — и ние страстно мечтаем за лятото, разкайваме се и се проклинаме, че сме изпуснали толкова много топли, слънчеви дни…

Когато Айшат отново излезе на верандата, Касум вече го нямаше. „Нима си е отишъл, без да се сбогува?!“ — помисли Айшат и горчиво въздъхна.

— Той замина — каза тя на баща си на обяд.

— Кой?

— Нашият гост.

— Аз го отпратих — каза Мухтар.

— Ти си изгонил госта?! — Айшат учудено погледна баща си.

— Защо да го гоня? — възрази Мухтар. — Истински момък, образован, умен, красив; под секрет мога да ти кажа: не е женен.

— А на мене ми е все едно…

— А, виж, на него, не зная защо, не му е все едно. Разпитваше за тебе…

Мухтар скритом наблюдаваше дъщеря си.

— Кога?

— Това беше отдавна. Не се безпокой, дъще, той не е заминал; отиде да лови каптаря… А аз, разбираш ли, като момченце изтървах нещо такова, за което сега съжалявам… Обещах, че ще те дам на онзи…

— Това вече ми е известно — каза Айшат.

— Откъде?

— Всички говорят.

— Това, разбира се, не е сериозно, но и думата не е врабче…

— Ами ако Али-Хужа го хване? Тогава какво? — усмихна се Айшат.

— Не, дъще, ти си ти; във вътрешните работи на твоята държава аз не се меся.

— А и нямаш право.

— Право аз имам и непременно ще се намеся, ако постъпваш в живота неправилно… Не забравяй, че, както се казва, на куция и сянката му е куца!

Мухтар разговаряше с дъщеря си, а сам мъчително мислеше: къде да намери този проклет убиец, избягалия от затвора гробар? Ще дойде ли той в Шубурум? Нали трябва да си овен, за да дойдеш точно там, където те очаква засада. Ами ако изведнаж Хажи-Бекир е по-умен?!