Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (21)

Любов и хинкал

Лунната светлина усилваше бялото сияние на снега в планините и клисурите около Шубурум; на току-що падналия, недокоснат, празнично чист сняг. Върху пълната, приличаща на кръгъл тас от жълта мед луна ясно се вижда силуетът на овчар, непрестанно надуващ свирка; казват, че звездите на небето са овци, разпръснали се по синьото поле… Тях забавлява овчарят в ясната нощ с песента на свирката си. Уверяват, че ако се вслушаш… Не! Нищо не се чува: направо първобитна тишина, сякаш на земята няма нищо живо.

По пътя за Шейтан-проход нещо се движи: та това е някакъв човек, който върви крадешком; само че оттук не може да се разбере — обикновен човек ли е, или снежен. Той се отби към саклята с плосък покрив, която прилича на древен кервансарай; помните ли, в нея се събираха да нощуват шубурумци, когато за първи път видяха каптаря?

А може би това все пак не е човек? Ето, спусна се на ръце и крака и заприлича на мечка. Но мечките сега спят непробудно в гористите клисури… Навярно склонът беше стръмен и хлъзгав: сега той отново се изправи на крака. И се виждаше, че човекът има рунтава овнешка папаха; полушубка, облечена върху бешмет, топли ватени панталони. И все пак той навярно много е измръзнал…

Уви, саклята вече е заета: от комина се вие дим, слаби отблясъци се виждат в мъничкия прозорец без стъкла, чуват се гласове… Човекът трепна, изплашено се отдръпна, обърна се, за да бяга, но тогава навярно чу нещо; предпазливо, като се стараеше снегът да не скърца, се приближи до прозореца, надникна…

Весело пука огънят в желязната печка: през зимата и влажните дърва горят не по-лошо от сухите, особено смолистите клонки от рододендрон, от които студът е изтръгнал влагата. До печката седят и се греят трима души, четвъртият спи върху куп слама. Това са смелите ловци на каптаря: на сламата е заспал Кара-Хартум, а до печката се греят Касум, Хамзат и Али-Хужа. Все пак не се сдържа старият партизанин, тръгна с тях, и то не защото искаше да хване снежния човек и да получи за жена дъщерята на „селсъвета“ Мухтар, а просто заскуча старецът след заминаването на Хужа-Али. Нямаше вече с кого да се посмее и реши да потърси приключения, да разкърши кости. Цял ден смелите ловци бродиха по върхове и клисури, измъчиха се, изгладняха и решиха да пренощуват в старата сакля… И тук при променливата светлина на пламъка Касум изведнаж позна Хамзат: да, да, спомни си той как го завари в саклята на Айшат! И се сети защо Хамзат, който доскоро смяташе за глупаво да се лови каптарят, тръгна на лов след обещанието на Мухтар… „Навярно и чичо си е взел, за да има допълнителен глас, ако се започне спор — мислеше Касум с неприязън. — Както казват, лисицата взела за свидетел опашката си…“

— Ти пък, чичо, защо тръгна с нас? — попита Хамзат, като изтриваше с парцал цевта и затвора на ловната пушка. — Да беше си спал в топлото легло…

— Не се бой — усмихна се Али-Хужа, — нямам намерение да ти отнема дъщерята на селсъвета. Даже и да хвана снежния човек, ще ти го дам. Скучно ми беше в аула…

— А тук весело ли ти е?

— Все пак по-интересно, отколкото в аула, дето не е остана почти никой. Загина Шубурум! Никога вече той не ще бъде шумен аул. Времето ще го изтрие…

— Е, в аула има още много хора!

— Скоро и те ще тръгнат, даже без да чакат топлите дни. Пък и аз няма да остана… Ще хванем ли ние каптаря или не, все едно…

— И още как ще го хванем! — самохвално възкликна Хамзат.

— Някой може и да го хване… Ех ти, нещастен конски лекар, не можа даже и папахата си да хвърлиш в саклята към Айшат… Страхлива е сега младежта! На твоите години аз отвлякох най-малко три девойки! — отвърна Али-Хужа.

— И вие сте били червен партизанин! — с упрек каза Касум.

— Да, бях! — отговори Али-Хужа. — Но да отвлича девойки, не е забранено и на червения партизанин… Ама какво разбирате вие? Още и барут не сте помирисвали… Моето време беше бурно. Иди разбери! Какви ли нямаше тогава в планинските краища: бели, зелени, черни, червени; само сини и жълти нямаше! Тогава и турците крещяха: ние ви носим свободата! И немци, и англичани, и бели казаци, и меншевики, и болшевики… А аз, прост бедняк, не знаех ни четмо, ни писмо; къде мога аз да се оправя в този водовъртеж! Излязох от аула и си мислех, щом като е война, в суматохата ще падне нещо, нали всички вземат, грабят… Помня, в клисурата Ая планинците тръгнаха срещу белите; белите побягнаха, изоставиха оръдията, каруците, сандъците. Аз, помня, притичах до един топ, цевта на който още димеше, нахлупих на дулото папахата си и крещя: „Това е мое!“ — Касум и Хамзат се засмяха. — Да, и аз се смея сега, когато си спомня. Защото в залисията тогава не помислих даже: за какво ми е топ? И без туй не можех да го домъкна до Шубурум, пък и на Шубурум, а, значи, и на моята сакля, даже тогава никой не посягаше… Да. Между впрочем в този бой ме раниха в главата и, види се, така ми оправиха мозъка, че оттогава разбрах с кого трябва да вървя…

— От белия ли куршум стана, чичо, червен? — усмихна се Хамзат.

— Тръгнах с народа си! — възрази Али-Хужа. — С времето тръгнах аз, а времето работеше за моя народ. И сега времето върши своята работа: щом аулът Шубурум е обречен, значи, така и трябва! Това разбра даже моят близък приятел Хужа-Али, който, за съжаление, не е сега с нас… Къде ли пък е той?

И старецът се замисли.

— Когато бяхте заедно, гризехте се един друг, а сега ти е мъчно. Странни хора сте вие, старците… — промълви Хамзат.

— Нищо, ще разбереш, когато достигнеш онзи снежен връх, който сме достигнали ние — каза Али-Хужа и се отметна върху купчината слама. — Да, Айшат е хубавичко момиче! На кого ли ще се падне…

— Аз ще откъсна пръв това цвете, аз! — завика Хамзат.

— Половин година се въртиш около нея, а полза?

— Нищо, ще има полза!

— А любов ще има ли? — изведнаж подхвърли Касум, като стъкваше дървата в печката.

— Не е твоя работа! — подскочи Хамзат. — Какво е това любов? Измислица на чувствителните, нервозни граждани, които могат да се задоволят с мечти за хубавица… А аз съм привърженик на първичните наслаждения!

— Дивотия! — възрази Касум, като се стараеше да бъде спокоен. — Впрочем съгласен съм: аз разбрах, каквото исках…

— Какво си разбрал?

— Че ти не обичаш Айшат. И това ми е достатъчно.

— Ха де, ха де, младежи! Поровете се, поровете се по-дълбоко, може да се доберете до истината — подкокоросваше ги Али-Хужа.

— Обичам ли я, или не, но тя ще бъде моя! Това е то — усмихна се Хамзат.

— Каква самоувереност! А ако тя не те обикне?

— Ще ме обикне, когато започне да ми готви хинкал с чесън за обяд! Но ако ти се изпречиш на пътя ми — пази се, момче…

— Ха-ха-ха! — разсмя се Али-Хужа. — Ама че младеж: смеси в едно хинкала с чесън и любовта.

— Познавам те, край на чудесата! — разсмя се и Касум. — Да, общуваш с животните, Хамзат, и сам си се превърнал в животно.

— Ти какво, смееш се?! Ти… мене… животно?! — развика се Хамзат.

— Защо търсим някъде си каптари, когато ги има колкото си искаш в аула, а?

— Ей ти, нахалник, мене ли наричаш каптар?

Разяреният Хамзат скочи.

— Хайде, племенник, хайде, покажи му! — смееше се Али-Хужа.

— Че даже и тебе! — не се сдържа Касум.

— Правилно, хайде, и ти разчопляй раната! — забавляваше се Али-Хужа.

— Да излезем! Да излезем оттук, аз ще ти покажа кой от нас е каптар! — Хамзат вдигна пушката. — Да излезем! Какво, страхуваш ли се?!

— Не, аз още пред никого не съм подвивал опашка — отвърна Касум. — Но с негодници не се бия…

— Ставай или, кълна се, още тук ще ти продупча търбуха!

— Я по-тихо! За мен сънят на Кара-Хартум е по-важен от твоите заплахи.

В яростта си Хамзат отстъпи няколко крачки и вдигна ударника. Касум нямаше пушка, само на пояса му висеше кинжалът на Мухтар. Али-Хужа се понадигна. Старецът наблюдаваше с интерес младежите. Той знаеше, че Хамзат няма да посмее да стреля, но как ще се държи този гражданин?! Касум не се обърна на вика на Хамзат, макар и да чу как щракна ударникът. Само подпря с лявата си ръка ножницата, а с дясната измъкна малко острието и без да се обръща към никого, промълви: „А какво ще стане, ако се получи засечка, а?“ Касум спокойно повтори това няколко пъти, внушително, като хипнотизатор. И колкото да беше раздразнен Хамзат, дълбоко го порази хладнокръвието на Касум; а и наистина, двуострият кинжал не знае засечки… На Али-Хужа много се хареса сега този непознат младеж от града: в него имаше от мъжеството на прадедите планинци, което според мнението на стареца отдавна се беше изпарило от хората, разглезени от благоустроения живот.

Ярост душеше Хамзат, той рязко обърна дулото към прозореца и като че ли желаейки да се убеди ще има ли засечка, натисна спусъка. Екна изстрел, който за миг освети стаята. И тутакси зад прозореца се раздаде вик на ужас.

Всички скочиха. Скочи и Кара-Хартум, нищо неразбиращ в просъница.

— Какво се случи? — извика той. — Кой гръмна?!

— Гръмна този дръвник — отговори Али-Хужа, — но не се знае кого улучи той, някой имаше под прозореца.

— Каптарят! Това е бил каптарят! — възкликна Хамзат и изскочи от саклята. Всички се втурнаха след него.

— Той е бил тук: ето следите… — каза Кара-Хартум. — По-скоро след него!

— Нима е каптарят?! — Касум забрави всичко, сега той повярва, че снежният човек, заради когото те напразно се разкарваха цял ден, е някъде наблизо.

— Аз, аз пръв го открих! — викна Хамзат за всеки случай. — Забелязах сянка до прозореца и гръмнах! Може би е ранен? Разбира се, че е ранен: ето и кръв…

Хамзат показа малки тъмни петна по снега.

Всички се втурнаха по следата. От време на време следите се губеха, но скоро се появяваха отново. А когато обиколиха голямата скала, следите тръгнаха нагоре по склона и там те видяха в далечината някакво същество, което пъргаво се катереше на ръце и крака, като се отдалечаваше, и се скри зад скалите. Разбира се, ловците се втурнаха да го преследват… Ох, колко трудно беше да се изкачваш по склона! Снегът се свличаше под тежестта им, ловците се хлъзгаха назад, но стиснали зъби; тежко дишайки, обливайки се в пот, все пак се катереха и катереха… Увлечен от преследването, Али-Хужа се покатери след другите, но падна, натърти се от камъните и веднага му мина меракът. "Аз пък какво искам от този снежен дявол? Да върви по дяволите! Нека те се разкарват, щом им трябва, а аз няма за какво да си чупя врата: аз не съм влюбен… Чудо невиждано, кого сега ще удивиш с каптар?! И без това се навъдиха доста в живота… " И остана да седи на предишното си място.

А останалите трима все пак се покатериха на скалата, зад която изчезна неизвестното същество. Но по-нататък и следи нямаше, и каптарят като че ли в дън земя потъна… Разочаровани, те седнаха направо на снега, за да си поемат дъх.

А съществото, което преследваха, надхитри ловците: докато те се изкачваха нагоре, то заобиколи скалите и се плъзна надолу като шейна. Плъзна се и връхлетя право върху седящия Али-Хужа. Старецът помисли, че това е някой от ловците, сграбчи го и каза:

— Стига шеги, не сме деца!

Тогава съществото опита да се отскубне, но не успя и изхриптя:

— Али-Хужа, ти ли си?

— Разбира се, че съм аз, не виждаш ли, сляпо черво? А ти кой си?!

— Аз съм, Хажи-Бекир.

— Защо се нахвърли върху мене като мечка?! Ама ти какво правиш тук? Да не се каниш да погребваш някого, а?

— Не. Е, аз тръгвам!

— Хайде, върви! — каза Али-Хужа. — И не ни се мотай в краката: ние сме заети със сериозна работа.

— Виждам, виждам. Желая ви успех!

И Хажи-Бекир бързо се отдалечи.

Едва тогава Али-Хужа си спомни всичко: спомни си, че Хажи-Бекир е избягал от следствие, че го търсят, че той също трябва да бъде хванат… Старецът започна да вика, да призовава другарите си, а когато те се спуснаха, разказа им всичко. Но те бяха съвсем измъчени, за да преследват и някакъв арестант. „Все едно, далече няма да отиде, той не е каптар!“ — решиха те и се върнаха в саклята при изгасналата печка…