Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (14)

Едноокия със златния ключ

Върху каменните стени на шубурумските сакли още са се запазили полуизтритите, вероятно написани през двадесетте години лозунги: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ — макар че пролетарий в този аул беше само един човек, върнал се от строежа на Октомврийския канал, ковачът Али-Хужа, при когото докарваха коне за подковаване. Друг лозунг досега гласи: „Да живеят жените, ура!“ И накрая трети призовава: „Всички на изборите!“ Между впрочем на първите избори в Шубурум станал такъв случай: явил се да избира Хужа-Али, бюлетини му връчил пролетарият и селски активист Али-Хужа, а след това го завел в ъгъла, преграден с черен американ, и казал, че тук, на скрито място, трябва да помисли кого да остави в бюлетините и кого да зачеркне. Хужа-Али страшно се оскърбил. „Ей, Али-Хужа! — извикал той негодуващ. — Да не ме считаш за страхливец? Мислиш, че се боя от някого от тях? Ти ги доведи тук, право в лицето ще им кажа за кого ще гласувам и кого ще зачеркна!“

Здрачът над Шубурум се сгъстяваше. От планините, нахлупили ниско бели снежни папахи, духна пронизващ вятър, смитайки от склоновете падналия през деня сух сняг, който сега летеше като сачмен заряд. В топли дрехи — шуби, кожуси — хората от различните квартали на аула се отправяха към джамията. Трябва да кажа, че жителите на всеки квартал — а те са всичко пет — си имат свое прозвище. Едните наричат: „онези, които косят трева на покрива“, другите — „картофените очички“, трети — „коприварите“, четвърти — „бодилите“, пети — „лъжичинците“.

Отстрани някой можеше да помисли, че шубурумците бързат да се помолят на аллаха, за да им изпрати всевишният и всемогъщият избавление или изцеление. Но те бързаха, разбира се, не за молитва, а за извънредното събрание на жителите на аула по случай общопризнатото сега появяване на снежния човек. Вече няколко дни хората не излизат извън аула: всяка вечер се чува викът на каптаря, подобен на звучния зов на ходжата от минарето, зов, секващ все със същия стон „ау!“.

Тридесет години вече не вика ходжата от минарето в Шубурум. Точно оттогава, когато замина при прадедите си последният шубурумски кадия, без да остави приемник. И сега в студ и дъжд в просторното помещение на джамията се провеждат събрания, организират се лекции, прожектират се филми.

Али-Хужа винаги с усмивка прекрачва прага на джамията. А знаете ли защо се усмихва Али-Хужа? През двадесетте години той ръководил в Шубурум Съюза на безбожниците и веднаж в петък младият дързък атеист се осмелил да влезе в пещерата на лъва — появил се в джамията и предложил на всички, които се молели, да станат безбожници. Той очаквал всичко друго, но не и това, което се случило: изведнаж всички, начело със служителите на култа, пожелали да встъпят в Съюза на безбожниците, веднага заплатили членския внос и Али-Хужа даже се изпотил да попълва членски книжки. В пълно недоумение най-после Али-Хужа попитал:

— Как, моля ви се, да разбирам това?

— Разбирай, както искаш, но мюсюлманите винаги са били против бога, да го накаже аллах!

И тогава Али-Хужа си спомнил, че никъде в корана аллах не е наричан бог: аллах — и толкоз. И разбрал, че се е излъгал.

От онази вечер, когато шубурумци, които работеха по разчистването на пътя при Шейтан-проход, видяха отдалечаващия се към вечните ледници на Дюлти-Даг черен каптар, в аула настана паника и суматоха. Слухове и празни измислици, едни от други по-страшни, се търкаляха от сакля в сакля, като снежна топка от планината, която все повече и повече се увеличаваше: вече започнаха да пророкуват скорошен край на света, за предвестник на което уж се явил каптарят. Разбира се, сега никакви сили не можеха да заставят суеверните шубурумци да излязат извън границите на аула. Зарязаха пътните работи. Колите със стоките отдавна се върнаха обратно: напразно чакаха да им разчистят пътя; та няма да стоят зад прохода до пролетта!

В тази паника мнозина поискаха да напуснат Шубурум завинаги, без оглед на строгата забрана на селсъвета. Неколцина даже избягаха тайно по трудните планински пътеки, натоварили покъщнината на мулета и коне. Сред бегълците бяха даже и онези, които по-рано за нищо на света не искаха да се преселят, да напуснат свещените гробове на дедите.

Започваха студове, а горивото се свърши. Приготвените още от есента дърва лежаха в клисурите, но кой сега ще се осмели да се спусне за тях? И ето вече два дни в училището няма занятия — няма с какво да се палят печките.

Трябваше бързо да се предприеме нещо. Трябваше да се действува! И Чамсулла реши да събере хората, за да им поговори откровено, от душа, въпреки че сам не знаеше как да започне трудния разговор. Едно беше несъмнено: трябва да освободи хората от страха… Може би трябва да им обясни, че каптарят не е приказно чудовище, а просто безобидно същество, животно, твар като планинската мечка. Може да се позове на Хамзат, да го помоли да каже няколко думи… Изобщо каптарят не е толкова страшен, както го чернят.

На път за джамията Чамсулла се отби при председателя на селсъвета. Мухтар седеше във вестибюла и след хубавия хинкал пиеше чай. Жена му със съседките отдавна беше отишла в джамията на събранието, а дъщеря му Айшат лежеше на софата в съседната стая и четеше за приспиване някаква медицинска книга… Мухтар се зарадва на Чамсулла, подаде му стол.

— Седни, има още време — каза той, като погледна стария стенен часовник.

— Учудва ме спокойствието ти! — възрази Чамсулла.

— Аз ли съм спокоен?! Ха-ха-ха!

— Да, ти. Това, което става в аула, е позор! Цялата република ще ни се смее. Може би даже цялата страна.

— Да, но на нас не ни е до смях.

— Всичко това е глупаво! Питам те аз, „селсъвет“, какво става? Та ти „селсъвет“ ли си, или не си?

— Да, „селсъвет“ съм. А какво мога да направя? Всичко се беше наредило, хората така усърдно се хванаха за работа, за един ден разчистихме два завоя, и как можа да се яви този снежен шейтан и да каже своето „салам-алейкум“^[1]! Проклет да бъде!

— Какви сме ние, дявол да го вземе, мъже ли сме, или не?! — възмути се Чамсулла. — Та ние папахи носим!

— Да, аз не исках да вярвам, но разбираш ли: сам го видях и чух.

— Така ти се е сторило! Привидяло ти се е!

— Да се привиди, можеше на един, на двама, а не на всички.

— Все едно, не мога да повярвам. — Най-после Чамсулла се отпусна на стола.

— Дъще, налей на Чамсулла чай — извика Мухтар.

Айшат излезе от стаята си, наля на госта силен чай.

— Ти, Чамсулла, не викай. Хайде да помислим спокойно какво да кажем на хората…

— Да кажем, че го няма.

— Но той съществува! Това е такава истина, както фактът, че ние с тебе седим на масата — възрази Мухтар.

— И разказват, че той много приличал на човек — намеси се Айшат. — Страшно му е, казват, лицето, ушите му космати, целият обраснал… Вярно ли е, татко?

— Не знам… Не съм се ръкувал с него! — възрази Мухтар. — Върви се занимавай със своите работи. И без теб ми е тежко.

— Не, според мене тук всички са полудели! — скочи Чамсулла. — Е, аз тръгвам. Не закъснявайте.

— Изпий си чая.

— Не искам, благодаря! — И Чамсулла си отиде.

— Възмущава се така, като че ли аз съм измислил снежния човек — каза с досада Мухтар след парторга.

Тъкмо излезе Чамсулла и прага прекрачи колхозният магазинер Раджаб, наречен Едноокия. Той както винаги беше пийнал. Мълчаливо се приближи до Мухтар, мълчаливо му стисна ръката, с шум отмести стола и седна, като гледаше втренчено председателя на селсъвета с единственото си око.

— Пил ли си? — попита Мухтар.

— Да.

— За кураж?

— Може би. С каптаря, „селсъвет“, шега не бива. От него всичко може да се очаква. И в колхозния склад може да се яви. Тъй де!

— Защо?

— Откъде да зная?… Малко ли нещо може да направи… в склада. Но не за това ми е думата. Кажи: ти приятел ли си ми?

— Да допуснем, а по-нататък?

— Не „да допуснем“, а направо кажи: да или не?

— И да, и не.

— Ох, че не обичам хората, които от сърцето си правят хурджин!

— Ти искаш да кажа „да“? Искаш да измъкнеш от мене тази дума? — намръщи се Мухтар.

— Защо да измъквам? Нашият парторг Чамсулла — с него ей сега носовете си чукнахме, — та той направо в лицето ми каза: „Не!“ И правилно, мъжът трябва да има една дума, а не две. — Раджаб щракна с пръсти. — Правилно ли казвам?

— Чамсулла е истински мъж и ако той каже, че ти отзад имаш опашка и дълги уши на челото, аз мога да заверя това и печат да сложа — каза Мухтар и извади от джоба кесия, а от кесията измъкна кръгъл печат с герб.

— Ехей, защо, ама защо ще слагам печат на нищо и никаква хартийка? Жалко… Аз имам един акт…

— Какво, плъховете пак ли са изяли сиренето?

— Не… Този път по-лошо… Ние, скъпи „селсъвет“, макар и далечни, но все пак сме роднини. — Раджаб щеше да протегне ръка към печата, но Мухтар го скри в кесията и го пъхна обратно в джоба.

— Роднини, казваш? Как не: на един брод гърбовете сме си блъснали… Да тръгваме, да тръгваме, хората вече чакат.

Мухтар искаше да стане, но Раджаб, го спря.

— Седни де, скъпи „селсъвет“! Добър човек си ти, а с добрия и да поседиш, е приятно. — И Раджаб измъкна бутилка. — Още през лятото ми я донесе един побратим. Обичам аз тази шмекерия! Ти само етикетчето погледни: черен тур на скала. Емблема!

— Скоро вие ще направите за емблема каптар под зелен ледников свод! — възмути се Мухтар. — Я не се шегувай. По-добре пийни малко силен чай.

— Защо пък чай… Чаят, драги, не е коняк, не можеш много да изпиеш. А това… — Раджаб млясна бутилката и я вдигна над главата. — Това е златно ключе, отваря всички скрити места на земята.

— И даже вратите на колхозния склад? Внимавай!

— Не, Мухтар, дълбоко грешиш.

— Слагай твоята емблема обратно и да тръгваме…

— Ех, недосетлив човек си — поклати глава Раджаб. — Хайде да пием! Та аз нищо не искам от тебе, а ти вече си готов да мислиш лошо за мене… Не, драги „селсъвет“, аз съм ти приятел!

— Който пие на вересия, казват, двойно повече се напива. Ти знаеш ли това?

— Не зная. А нима това е лошо?

— Не е хубаво. Един път се напиваш, когато пиеш, а другия път, когато разбереш какво си направил в пияно състояние.

— Какво пък, а чай все пак няма да пия! — Раджаб скри бутилката и стана.

— Ние отиваме, дъще! А ти няма ли да дойдеш?

— Изморих се днес — каза Айшат, като излизаше от стаята си.

— И не те ли е страх да останеш сама в саклята, Айшат? — учуди се Раджаб.

— А от какво да се плаша? Надявам се, снежният човек не ще благоволи да ми дойде на гости… — усмихна се Айшат.

— Какво пък? Заключи, Айшат, хубавичко вратата и никъде не излизай — заплаши я с пръст Раджаб. — Неотдавна видели каптаря при недостроената баня…

— Сигурно бълхите са го измъчили, та е решил да се изкъпе — усмихна се Мухтар.

— И не само при банята. Казват, често се появявал при саклята на Адам, където живее Хева.

— Да тръгваме, да тръгваме! — Мухтар подбутна Едноокия.