Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (17)

Трезвен го мисля. Пиян го казвам

Точно в седем без петнадесет както винаги над Шубурум се разнесе пронизителният вик на снежния човек. Жителите по навик свериха часовниците си.

Край селския магазин стояха ловецът Кара-Хартум, ветеринарният лекар Хамзат, завмага Чамсулла. Откакто снежният човек изгори в канцеларията на склада фактурите, ценните книжа, ведомостите за разпределението на дохода и прочие, магазинерът Раджаб като че ли, както се казва, малко нещо мръдна, изгуби си ума, започна да говори несвързано; с една дума, почти се побърка. Сега той не желаеше нито за час да се раздели с тези хора и като в просъница току повтаряше: „Е, приятели, смятайте, че съм жив погребан… Всичко пропадна! Загинах! Непременно ще ме бутнат зад решетката. Аз ще умра там! Ще умра, няма да понеса, няма да издържа… Сирачета ще останат децата ми. Вдовица ще бъде моята жена…“ И като нареждаше така, молеше да не го изоставят в тази голяма мъка, да бъдат до него в дните, когато на неговия гръб се стовари такава страшна беда… Кара-Хартум, Хамзат, Чамсулла се опитваха да си отидат по своите работи, при семействата си, но Раджаб ги хващаше за ръкава и казваше, че даже зверовете не захвърлят в нещастие себеподобния, а те… Нямат ли поне капка съчувствие?! Кара-Хартум и Хамзат най-после се съгласиха да останат, но Чамсулла все се дърпаше да си отива в къщи, където и него го чакаха децата…

— Нима ще ме напуснеш в беда?! Нямаш ли сърце? — стенеше Раджаб.

— Ама не се измъчвай така… — Чамсулла го тупна по рамото. — Всичко ще изясним, ще се оправим…

— Не, всичко пропадна! Ти даже не ми съчувствуваш…

— Стига де!

— Ти искаш да овдовее жена ми…

— Но какво говориш ти?! Аз не желая на никого зло.

— Тогава защо ме напускаш? Чамсулла, скъпи, да отидем у нас, успокой поне малко бедната ми жена. Толкова ми е тежко да гледам сълзите й… Нима не можете да прекарате с мен последните ми дни, докато не са ме бутнали зад решетката…

— Раджаб, говориш глупости! — възрази Кара-Хартум. — Каква решетка може да има, нали не ти си запалил документите… — И ловецът взе под ръка Чамсулла и го повлече към саклята на Раджаб. Повече Чамсулла не можеше да се съпротивлява.

Щом почтените гости влязоха в саклята, Раджаб се засуети, накара жената да шета, извика й на помощ една съседка, а сам закла овен, като даже не му даде да заблее. Така бързаше Раджаб, че когато го колеше, забрави да обърне главата му към Кибла^[1]. Не минаха и два часа и в двора пламна огън и закипя голям овчарски казан, в който се вареше половината от овена. А след още един час на подноса лежеше купчина месо с кости и стаята се напълни с апетитен аромат от варено овнешко месо с чесън и пържени картофи. И главно, у Раджаб се намери с какво да полее такава трапеза: пълно буренце отлежало вино „Дерхаб“. Първата чаша изпиха мълчаливо, след втората — похвалиха ръцете, приготвили трапезата, а когато вдигнаха чаши за трети път, към тях се присъединиха „селсъветът“ Мухтар и кореспондентът Касум. Мухтар взе чашата и весело каза:

— Сега можем да бъдем спокойни: щом дойде кореспондент, каптарят ще се изплаши. Той, казват, изчезва, когато се приближат журналисти или учени.

— Проклет да е! — отвърна Чамсулла. — Опозори ни пред цял свят.

— Не опозори, а прослави — възрази Хамзат. — Кой по-рано е чувал за нашия аул?

— Да, да, а сега Шубурум е в устата на всички — забеляза Касум. — Ако каптарят не беше един, тези места щяха да ги обявят за резерват…

— Хайде, поне на трапезата да не споменаваме за каптаря — примоли се Кара-Хартум, като държеше с две ръце голям кокал с месо.

Идването на Мухтар нечувано зарадва стопанина на къщата. Сега всяка чаша се придружаваше с тост и ако някой отстрани чуеше тези тостове, щеше да реши, че най-добрите хора на света са се събрали днес в саклята на Едноокия. „Ако има на света мъж, той трябва да е такъв като Чамсулла!“ — заяви напилият се Кара-Хартум. „Ако ражда майка син, нека той се роди като нашия Мухтар!“ — провъзгласи Хамзат: той се страхуваше, че Айшат ще разкаже на баща си всичко, което се случи, стесняваше се и се подмилкваше, и тайно се радваше: този пришелец Касум, изглежда, не го позна! А Касум все си мислеше: къде ли е срещал този момък? Но малко ли хора среща журналистът? Хамзат е ветеринарен лекар, учил се е в града; значи, може и там да го е срещал… А освен това оттогава Хамзат и брада беше пуснал: няма вече бръснар в аула!

Дойде ред и на Касум. Той обичаше трапезните тостове и се славеше сред журналистите като майстор на краткия, но изразителен тост, както се казва „изящен тост“. И тук не се смути, изпразни по чаша за всеки камък на тази сакля, за всеки косъм на стопанина, за бараката — щедрото угощение, за честта да седи на една маса с такива хора, за всичко и за всички: накратко, произнесе „дерхаб“^[2], най-богатата дума в речника на планинците. И с удоволствие го подкрепиха всички присъствуващи. Особено се хареса тостът на Кара-Хартум, който всякога се учудваше на съобразителността на гражданите, умението им винаги да отговарят на място. Веднаж случайни спътници го попитали: много ли са учените хора в Шубурум; Кара-Хартум помислил и отговорил: „Не зная много ли са, малко ли са, но четиринадесет души носят сламени шапки.“

— Приятно е да слушаш тези граждани! — възкликна Кара-Хартум. — Пък и говорят така, сякаш друга майка ги е родила. Откъде вземате вие такива хубави думи?

— От живота — усмихна се поласканият Касум.

— А защо ние не можем да вземем? Нали и нашето е живот, дявол да го вземе, а не мамалига!

— Не живот, а кошмар — прекъсна го Чамсулла. — Просто не можеш да разбереш какво става тук.

— Нямаше с какво да се забавляват хората. Сега има… Появи се този снежен шейтан! — каза недоволно Мухтар.

— Хайде да не се отвличаме! — намеси се Хамзат. — Тостът е произнесен, да пием.

— Да, тостът беше достоен за нашия скъп Раджаб. Дерхаб! — вдигна чаша напилият се Кара-Хартум. — Бъди здрав, ти си чудесен човек, Раджаб! Ех, жалко, че моята майка не е била жена на твоя баща: щяхме да бъдем родни братя с тебе.

И всеки, преди да изпие своята чаша, хвалеше големите достойнства на Раджаб Едноокия. В трезво състояние те навярно щяха да се зачудят, да се засмеят, щяха да се откажат от думите си, но виното прави хората добри и щедри, в пияно състояние човек е всемогъщ, той може да наобещае на приятеля си планини от злато и приятелят в такова състояние също вярва и добродушно отказва да приеме съкровищата. Слушайки гостите, Раджаб се смущаваше и даже се изчервяваше.

— Баркалла, баркалла^[3], благодаря — кланяше се Раджаб на всички страни. — Нека се запазят главите ви на раменете за радост на вашите деца. Аз съм щастлив, че седя с вас. Но ми е тъжно, като си помисля, че това може би е за последен път в моя живот…

— Ама ти какво? Защо за последен път?! — възмути се Кара-Хартум. — Не един път още ще седим на една трапеза, докато сме живи, докато има овце в колхозните стада…

— Но без мене… Нали никой няма да повярва, всички ще кажат: „Ти нарочно!“

— Никой няма да каже! А ние? — в пияно състояние даже Чамсулла стана щедър. — Така или иначе, аз все пак съм парторг! Ти, Раджаб, си истински мъж, не бива да се отчайваш… Е, изгорели документите… Хартийки! Струва ли си за тях да се плаче? Та аз бих изгорил всички хартии на света! Мухтар, ама успокой му душата! Що за човек е това: все преживява и преживява…

— А какво да правя? Аз имам семейство, деца…

— Не говори така, че ми се плаче! Аз съм ревизионната комисия — удари се в гърдите Хамзат. — Та ние знаем, че не ти си ги запалил! А и за какво ти е да ги палиш, да вредиш сам на себе си. Нима не е така, Чамсулла?

— Вярно! Именно така! А ти как мислиш, Мухтар?

— Глупост е всичко това — каза накрая и Мухтар. — Ще съставим един дълъг-дълъг акт — и работата е свършена. А ако хванем снежния човек, ще му поискаме сметка.

— Умни думи каза Мухтар! — възкликна Кара-Хартум. — Ех, добър човек си ти, Раджаб. За какво ни е животът, ако не успеем да те защитим?!

— Ще те защитим! — извика Хамзат, като подлагаше чашата си. — Наливай, Раджаб! Наливай, щедра душо!

И не един път още пиха за Раджаб и казаха такива думи, че стопанинът даже измъкна носна кърпа, за да си изтрие сълзите. От всичко това излизаше неоспоримо и очевидно, че няма на света по-честен и по-верен човек от Раджаб; приятелите му могат да разчитат на него като на себе си, понеже той има чиста душа и в нея няма никакъв недостатък…

— Колко добри сте вие, приятели! — извика накрая разчувствуваният Раджаб. — Кълна се, откровено ще кажа: до този ден всеки от вас, случвало се е, ругаех, хулех зад гърба. Глупак съм бил! Не съм знаел! Но отсега, ще видите, като родни братя ще ви обичам! Освен вас никой не ми е нужен…

— Казвах аз, че той е душа човек! — възкликна трогнат от такава откровеност Кара-Хартум. — Да, Раджаб, да познаеш истинския приятел, не е лесно: не торба сол трябва да изядеш, а тон…

После изпиха още по една чаша и вече, както се казва, всички цъфнаха като паунова опашка. Обикновено планинците, даже съвсем пияни, не се целуват, но Раджаб не издържа, хвърли се и разцелува всички, като бършеше с кърпичка сълзи на щастие. После зарови глава във възглавницата и се разрида, като хълцаше и неясно нареждаше. Всички се хвърлиха да го утешават. Раджаб се обърна към тези мили, скъпи хора, силно се изсекна и жално каза:

— Приятели мои, тежко ми е, много ми е тежко… — И отново зарида.

— Недей така, братко наш! Недей така…

— Може ли така, скъпи?…

— Ако знаехте как ми е тежко! А-а-а! — и отново силен плач.

— Какво правиш! Срамота… Ще чуят жените! Мъж, а плаче.

— Не мога… Не мога да се сдържа! Толкова съм виновен, толкова съм виновен пред добрите, хубави хора… Пред приятелите…

— Ама за какво говориш? В нищо ти, братко, не си се провинил. Какво приказваш наистина!

— Не мога повече да мълча. Не мога! Ще ви призная… Та нали аз сам… Аз изгорих документите!

— Това вече лъжеш — недоволно поклати глава Кара-Хартум. — Макар че от тебе всичко може да се очаква… Но тук вече клеветиш себе си. Пийнал си повече.

— Не, не, не! Сега говоря истината. Повярвайте ми! Вие сте такива добри, такива мили! Най-после имам истински приятели. С вас от нищо не ме е страх: мога сам да хвана каптаря и да го доведа за ухото в аула… Колко ми е леко сега на сърцето! Благодаря ви, приятели. Благодаря!

— Не му вярвайте, не му вярвайте… Това е от виното, той винаги прави така, когато пийне повече! — завайка се жената на Раджаб, като чу думите на мъжа си.

— Ти, жено, не се бъркай в мъжки разговор! — възрази Едноокия и посочи вратата. Жената излезе.

— Трябва да го сложим да спи. Защо стоите всички? — каза Хамзат. — Нали виждате, че дрънка глупости.

Мухтар и Чамсулла се спогледаха, без да знаят да вярват, или да не вярват. И все пак те не можеха да допуснат, че такъв радушен, щедър стопанин е извършил престъпление, не е пожалил жена и деца… Не, те не искаха да вярват!

— Да, да, Раджаб трябва да си отпочине, а за нас е време да си отиваме — каза Чамсулла.

— Не, аз не искам да спя! — възрази Раджаб и се изскубна от ръцете на Касум и Хамзат. — Искам да бъда с вас. Искам да изпия още една чаша вино… А-а-а! Когато лъжех, вие пиехте, хвалехте ме, бяхте приятели… А сега, когато казах истината, отвръщате се, напускате ме. А аз мислех, че съм намерил истински хора! Доверих се… Ех, колко сте жалки! — викна магазинерът.

— Раджаб, скъпи, не бива. Защо такива думи? Та ние сме ти приятели — убеждаваше го Кара-Хартум. — И не бива да пиеш повече, стига.

— Не, не стига! — Раджаб наля в чашата си вино. — Ако сте ми приятели, пийте с мене. Какво сте ме зяпнали, а? Учудвате се? Да, именно аз, аз унищожих документите, защото там много неща не достигаха. Е, защо се умълчахте?

— Време е да си тръгваме! — каза Мухтар и почна да се облича.

Почна да се облича и Чамсулла.

— Какво, бягате? Нагостихте се, сега е време за в къщи? — усмихна се зло Едноокия. — Вървете си, всички си вървете!

— Опомни се, Раджаб, какво говориш?! Та ти сам ни покани и сам гониш гостите?! — възмути се Кара-Хартум.

— Да, неприятен съм ви, когато казвам истината. Е, вървете по дяволите, сам ще пия!

Раджаб отново седна на масата, изпразни още една чаша.

— Ха-ха-ха! — разсмя се той изведнаж. — Ама че приятели си имам аз! Сядайте, сядайте! Ама аз просто исках да погледам, да проверя какви ще бъдете, ако излъжа нещо такова… Не, не, аз нищо не съм изгорил! Защо? Сядайте спокойно…

Но повече никой не седна на масата. Всички се облякоха и сякаш изведнаж изтрезняха. Раджаб ги изпрати до вратата, недоумяващи и оскърбени от това, че бяха посмели така да се шегуват с тях… Да, всичко може да се очаква от този негодник, си мислеше всеки, но никой не каза това на глас: неудобно е, съвсем наскоро те щедро, без да жалят краски, хвалеха на трапезата Раджаб.

И само чуждият за всички Касум каза:

— Странен човек е той! Или хитрува, или е глупав… По-скоро хитрува. Нали се случва понякога, че куката на вратата се затваря от само себе си…