Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (24)

Епилог

Като чаткаше кротко с подковите по кремъци и гранити и кимаше с глава, сякаш размисляше и се съгласяваше с нещо, конят ми се спусна от високите студени планини към топлите предпланини на платото Чика-Сизул-Меер, в младия град от бял варовик и златист туф^[1] с червени тухли, в младия град на брега на спокойното сладководно изкуствено море, още ненанесено на картата от скъперниците картографи.

Тук цъфти, смее се и пее пролетта. Слънцето милва с горещата си длан нежната земя, както баща главата на дъщеря си. Ласкаво шумолене на листа, сенчести алеи с орехови дървета, улици с два реда пирамидални тополи, булеварди с цъфнала бяла акация. Обикновена делнична суетня, шум на коли. Аз навярно изглеждам странно с коня си по градската улица: минувачите се обръщат да ме гледат и чаткането на подковите по паважа се разнася далече по пресечките, раждайки множество малки отгласи в къщите и входовете на градските здания.

Все пак шубурумци и тук остават верни на себе си: не искат да живеят в градските апартаменти на големите блокове, а се стремят да се настанят в къщичка за едно семейство, скрита в цъфтяща градинка. Това са все „самостоятелно направени къщи“, построени с държавен заем, и както казват планинците: „В такава къща е срамно да се умира!“

Всеки шубурумец знае не от разкази как се е родил този град, тази хидростанция, това водохранилище, защото е бил не само очевидец, страничен наблюдател, но и сам е строил и къщите, и хидростанцията на Сулацкия каньон с бетонен бент, висок двеста и четиридесет метра. Досега се чудят шубурумци, че тук работят само седем часа на ден и за да не стоят със скръстени ръце, през цялото си свободно време се ровят в градинките; обичат и познават шубурумци земята и досега казват с възторг, че тук тя е такава тлъста и сочна — просто на хляб вместо мед да я намажеш! При това и градинките пред къщите не са по-малки, отколкото предишните поля-тераски на шубурумските височини.

Неволно си спомняш думите на неизвестния певец на планинските краища:

По-добре запей за скърби песен,

думи не пести, с усмивка пей!

А при радост пей ни по-полека —

и без друго ще те слуша всеки.

Навярно и на мене ми е време да пея по-тихо…

Кои са тези, които вървят напред, весело говорят и се смеят, чуруликат и нежно си гукат като двойка птици на наров храст? Я, та това са нашите познати Айшат и Касум, лекарката и кореспондентът, жена и мъж; Касум премина на работа тук като спецкор на един столичен вестник. „А Хамзат?“ — ще попитате вие. Горкият, не пожела всеки ден да се среща с щастливия си съперник и се настани на работа в един по-далечен колхоз… Бащата на Айшат, когото в Шубурум наричаха „селсъвета“ Мухтар, сега се труди в градския изпълнителен комитет; Чамсулла завежда отдела за готови дрехи в универмага: ето защо всички шубурумци ходят пременени с новички модни костюми! Интересува ви съдбата на Хажи-Бекир? Селският гробар промени предишната си професия и сега строи къщи за хората; по-рано се грижеше за мъртвите, сега се грижи за живите… И май не се чувствува зле. Само другарка още не си е намерил: както се изразяват планинците, той е сам и няма с кого да гризе орехи. Кой знае, може би лелее в душата си мечта, че някой път Адам ще се опари с горещ бульон и ще извика в гнева си онези проклети думи? Но Адам не е толкова глупав и макар че се е парил вече много пъти, не е обидил Хева с безсмислено дърдорене; за по-голяма сигурност той затвърди брака си с регистрация в гражданското отделение, а свидетелството носи в горния джоб, до сърцето си — така е по-сигурно… Наистина, ако Адам не беше отдавнашен член на Съюза на безбожниците, аз все пак бих го нарекъл светец: с такова смирение понася той и горещите бульони, и другите несгоди на семейния живот! Нали Хева сега вече свикна със съдбата си и живее със светеца както с най-обикновен човек.

Кара-Хартум стана продавач в ловджийския магазин и разказва на купувачите разни случаи от преживяното; с най-голяма популярност се ползува героичното повествование за това как е проследил и убил страшната черна вълчица. Какво пък, на рибарите и ловците не можеш да им вържеш устата…

Ето че остана назад центърът на града, започват „шубурумските къщи“. Време е най-после да сляза от коня и по-нататък да го водя за поводите. Тъкмо свих в една пресечка — гледам, върви Али-Хужа с бамбукова въдица и торба, пълна с риба: той живее тук, в съседство с Хужа-Али. След дълга разлъка те се срещнаха и двамата нечувано се зарадваха, въпреки че веднага започнаха да спорят и даже да се карат. Хужа-Али никак не можеше да забрави това, което е станало някога на края на гората…

А чудесна рибка носи Али-Хужа — предпазливата, ловка, красива, вкусна риба на планинските реки — пъстърва!

Но защо той не отива у тях си, а у съседа? Дали не иска да се похвали?

На отворената врата радостно го среща баба Айбала, жената на Хужа-Али. А самият Хужа-Али в това време, клекнал, маже стъблата на мъничките дръвчета с вар. Той веднага забеляза сияещото лице на жена си и веднага се досети кой ги е споходил, затова пита силно и свадливо:

— Защо си дошъл?

— Съвсем е изкуфял старецът! — възмущава се баба Айбала, като отнася торбата с рибата. — Нима гост се пита: „Защо си дошъл?“

— Не питам тебе…

— Аз дойдох да кажа — говори, като се приближава Али-Хужа, — искаш или не искаш, но ще трябва да се примириш с това, че ние сега имаме една баба за двамата.

— Какво-о?! — надига се Хужа-Али. — Това още не стигаше…

— Какво се горещиш? Нима ни е малко една до края на живота?

— Я виж какъв език имаш. Махай се! — вика Хужа-Али и избутва приятеля си зад вратата.

— Ей, ей, какво правиш? Дай си ми рибата! Хора, ограбиха ме! — весело вика Али-Хужа.

— Каква риба? — отново отваря вратата Хужа-Али.

— Аз донесох риба, е-ей такива пъстърви!

— Не може да бъде! А къде са те?

— У бабата. Да не мислиш, че мене ме е прегръщала до вратата? Ами! Не мен, а торбата с пъстървите.

— Пъстърви — това е чудесно! — радва се Хужа-Али. — Няма по-хубаво мезе за моето вино… Влизай, влизай…

И Али-Хужа влиза засмян през отворената пред него врата.

— Оставяй всичко, тръгвай! — казва той на Хужа-Али. — Сега нашата старица ще изпържи рибата.

— Не „нашата“, а моята!

— Добре, добре, не твоята, а нашата. Да тръгваме.

Влязоха старците в къщата, отместиха столовете, сложиха на пода възглавници, седнаха — е, за какво е този разкош, тези мебели! На пода поне чувствуваш под себе си твърда почва! Седнаха и сега на чаша хубаво вино разговарят за Шубурум и доброто старо време…

Аз не издържам, завързвам коня за тарабите и се присъединявам към милата компания на старците, на които винаги е приятен още един събеседник.

Сега, когато пред мен изпуска пара нежната дагестанска пъстърва и стои чаша светло, ароматно геджухско вино, аз неволно млъквам. Само ще предложа тост за славните шубурумски старци: нека във вашия живот, скъпи, да има толкова беди, толкова нещастия, толкова скръб и печал, колкото капки вино останат в моята чаша!

Дерхаб!