Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (4)

Слуховете се раждат на гудекана

А Хажи-Бекир, за да съкрати чакането, веднага легна да спи. Но непривично тихо беше в саклята, не се чуваше до него дишането на Хева, стаята изглеждаше празна и неуютна и гробарят напразно се обръщаше от една на друга страна. Не се стърпя, облече се Хажи-Бекир, плю ядосано и се закани утре хубаво да натупа Хева, а сега тръгна да убие времето на селския гудекан — място, където се събират жителите на селото да поприказват, да разменят новини, заедно да помислят за станалото в Шубурум, в Дагестан, по цялото земно кълбо и даже в космоса.

Вървеше Хажи-Бекир по тъмните улички, нарядко осветени от оскъдната светлина на прозорците, тропаше по камъните, спъваше се, но всичко това за него беше привично, обикновено; пък и Хажи-Бекир никога не е мислил, че може да се живее другояче, че някъде има осветени улици, асфалтови пътища, градини и паркове, кина, театри, концерти, изложби… Дорде човек не знае, че има на света портокали, задоволява се с моркови. На мнозина в аула им се струваше, че добре си живеят — има хляб, има с какво да се облечеш, има сакля, има огнище, има петли, има кози и даже овни… Столетия биха могли да минат над Шубурум и всичко би си останало както преди. Лошо е, когато човек е спокоен, когато го напускат любознателността и дързостта, горещото недоволство от себе си и другите: старее тогава човек, затлъстява и става мързелив; от живо същество се превръща в полурастение, на което са достатъчни топлината и препитанието…

Шубурумският гудекан е уютно местенце под верандата на селския ловец Кара-Хартум. Както е известно, планинската сакля от втория етаж е опасана с издигната на диреци веранда. Тъкмо тук, под верандата, са нахвърляни безредно камъни и трупи, на които седят събеседниците. Когато ловецът си е в къщи, той слага на прозорчето на първия етаж газена лампа… В Шубурум все още няма клуб, макар не един път да решаваха всички заедно, че клуб трябва да се построи. Ама така стана, че се задоволяват с гудекана под верандата, а редките кинопредставления или пък лекции провеждат в джамията. Впрочем хората не роптаят: на гудекана са се събирали бащите, събирали са се и дедите, затова на внуците всичко тук даже им е мило.

Днес тук има много народ. В планинския аул под самите снегове на Дюлти-Даг вечерите са хладни и хората са облечени топло, повечето в кожуси с дълги ръкави. На най-почтения камък седи важно сухият старец Али-Хужа. В миналото Али-Хужа е бил червен партизанин, в схватка с турците при аула Маджалис е загубил палеца на дясната си ръка, но и сега, като забрави, някой път възклицава: „На̀!“ И показва десния си юмрук без палеца. Горещ ентусиаст на новия живот беше Али-Хужа, пръв се спусна от планините на общонародния строеж, когато копаеха Октомврийския канал, за да напояват сушавите земи около Каспий. Но и той с годините поулегна и изчерпи силите си сред спокойните, самодоволни шубурумци, стана просто селски шегобиец. Но в това отношение той има неуморим съперник, стария Хужа-Али, с когото, казват, от раждането си Али-Хужа нито веднъж не е бил на еднакво мнение. Каже Али-Хужа, че това е бяло, а Хужа-Али вече протестира: „Не е вярно, черно е!“ И никакви посредници-маслиатчи^[1] не могат да ги приведат към общ знаменател. И всъщност така е по-добре, защото от бяло и черно само сивота може да се получи. Впрочем сега Хужа-Али го няма на гудекана и затова разговорът е по-тих и по-сериозен: говорят за преселването долу, в равнината. Али-Хужа съжалява, че сутринта не е могъл да дойде на събранието.

— Аз съм бил в равнината — казва той, — видял съм какво селище са издигнали предишните ни съседи. Може така да се каже: най-после хората станаха хора! Такива лозя, че за един ден не можеш ги обиколи с автомобил. Във всяка къща вода, канализация, чистота, уют, в прозорците надзъртат дървета, птиците пеят с пълен глас… И във всяка къща кино.

— Какво кино? — попита някой, като се почеса по врата.

— Нарича се те-ле-ви-зор. Леж си на дивана и гледай какво става в Африка, в Америка, в Махачкала, в целия свят…

— В целия свят?!

— Да, само нашия аул там не показват. Ех, жалко, че не бях на събранието! Как щях да се изкажа.

— И без тебе приказваха! — възрази едноокият Раджеб, магазинерът: той отново бе престроил саклята си и сега не желаеше никъде да се преселва. — Не се безпокой, всекиго попитаха — да или не!

— И ти каза „не“?! Муле дългоухо! Какво хубаво има в тия камънаци? — Али-Хужа посочи с ръка наоколо. — Не да питат, а да гонят трябва всички оттук, да ги изхвърлят…

— Затова е съветската власт, за да пита — отвърна Раджаб, като разгръщаше вестник и се опитваше да чете на слабата светлина, която падаше от прозореца на саклята.

— Дърпали магарето към рая — ушите му скъсали, теглили го назад — опашката му откъснали. Малко ни е разумът! — печално заключи Али-Хужа. — Какво ще си чешем езиците, от лаф пилаф не става… Я ми дай парче вестник да си свия цигарка.

В този момент дойде и селският гробар Хажи-Бекир. Макар и да вървеше важно, сърцето му се свиваше: ами ако тук вече знаят какво се случи днес с него? Но, види се, никой не знаеше. Хажи-Бекир поздрави учтиво и приседна до Раджаб.

— Какво си забил нос във вестника като кон в торба със сено? — отново повтори Али-Хужа. — Дай, казвам, хартийка…

— Почакай, уважаеми! Тук има новини… — махна с ръка магазинерът.

— Какви новини пък още! Всички новини знаем…

— Още един човек полетял в космоса — вметна Искендер, секретарят на селсъвета.

— Че какво, напълно е възможно — съгласи се Али-Хужа. — С очите си видях — там в равнината — как без квачка люпят пилета. В наше време с това не ще учудиш никого.

Али-Хужа освободи изпод шубата нагръдника на черкезката^[2], измъкна от газира^[3] патрон и го изсипа на дланта си… — Да не мислите, че е барут? Не, най-обикновен тютюн. Както виждате, и в старата форма може да се вложи ново съдържание.

— Все пак ние живеем в атомния век! — важно произнесе Кара-Хартум. И всички си спомниха неотдавнашната — преди около пет месеца — лекция за атома, от която щубурумци нищо не разбраха, но единодушно кимаха, че са съгласни с лектора. И само Хужа-Али поиска разрешение да зададе въпрос… „Всичко е ясно! — каза той. — Едно не разбирам: как в бонбона «възглавничка» мармеладът попада точно в средата?!“ И сега, като се сетиха за Хужа-Али, мнозина се засмяха, а старият Али-Хужа нахлупи папахата на Кара-Хартум до самите му очи и каза: „Ех ти, атомен век!“

Настана тишина! А тишината на гудекана всякога е кратка и тревожна, като в родилен дом до първия вик на новороденото.

— Вах, вах, вах! — изплашено извика едноокият Раджаб. — Какви работи стават!

— Защо плашиш хората?! — Али-Хужа издебна момент и все пак откъсна доста голямо парче вестник. — Вах, колко си учуден, като че греда ти е паднала на главата! Какво става?

— Ох, лоша вест! Хора, какво ще стане сега?! — завайка се едноокият.

— Дай да прочета! — Кара-Хартум искаше да грабне вестника, но магазинерът не го даде.

— Ето тук — тупна той с ръка по вестника — е писано, че са попаднали на следи от каптар…

— От какво, от какво? — раздадоха се тревожни гласове.

— От каптар.

— Това пък какво е?

— Ама че сте и вие! Кой не знае за каптаря?! Та това е снежният човек! Във вестника пише, че са го видели в планините на Памир и в нашите планини.

— Я, я дай тука! — Кара-Хартум изтръгна най-после вестника от ръцете на едноокия Раджаб и приседна по-близо до прозореца.

— Какво пък, всичко се случва… — вметна Али-Хужа, слюнчейки края на цигарката. — Аз сам, със собствените си очи, видях, как без квачка люпят пилета. Нищо чудно!

— Каптар ли? Дали той не викаше миналата нощ? — обади се и Хажи-Бекир.

— Да, да, и аз чух вик — подхвана Кара-Хартум. — Такъв вик, че даже си рекох да не стане срутване!

Хората на гудекана се разшаваха, струпаха се един до друг. В тези места, където често има лавини и срутвания на камъни, където от мълнии загиват хора, където в най-горещия месец падат нечувани градушки, от които даже бурките^[4] не могат да спасят овчарите, в тези места лесно вярват на слухове. А пък щом е написано във вестника…

— И аз чух!

— И аз!

— Дали наистина е крещял каптарят?! — усъмни се Искендер и се почеса под папахата.

— Само каптарят ни липсва… — тежко въздъхна Хажи-Бекир.

— Снежен дявол! Чудеса! — извика, сякаш се събуди, едноокият Раджаб.

— Аз познавах баща ти. Познавах и дядо ти. На прадядо ти съм бръснал главата — такива си бяха дяволи, както и ти! — засмя се Али-Хужа, дълбоко всмукна, изпусна дим от ноздрите си и огледа разтревожените хора на гудекана, учуден, че никой не отвърна със смях на шегата му.

Но на шубурумци не им беше до смях. От детство им бяха разказвали страшни приказки за каптари, бяха ги плашили с тези безобразни, страшни дяволи на вечните снегове, които някой път изяждали самотните пътници. И макар че никой никога не беше виждал каптар, шубурумци можеха по старите приказки да опишат външността му. Не се схождаха само в едно: човек ли е това или животно?

— За вика ли говорехте? — сети се Раджаб, голям любител, както се изразяват планинците, да сипва сол на прясна рана. — Ама и аз го чух! Ужасен вик! Като че таралежи заиграха върху мене. До сутринта не мигнах.

— Глупости! — прекъсна го Али-Хужа. — Аз нищо не съм чул.

— Та тебе и с топ не могат да те разбудят — възрази Кара-Хартум, — сам разказваше как през гражданската война под носа ти откраднали локомотив на станция Манас.

Но и тази шега не развесели хората.

Към гудекана се приближи развълнуваният от нещо Хамзат, племенник на Али-Хужа. Миналата година Хамзат завърши ветеринарен институт, изпратиха го в Шубурум и той се съгласи, макар и с нежелание.

— Пребледнял си като мъртвец, какво ти е, а? — попита го секретарят на селсъвета Искендер.

— Беда! — глухо отговори Хамзат и всички глави изведнаж се обърнаха към него.

— Каква беда?!

— Вълци разкъсали расовия бик. Миналата нощ… Изобщо тук за мен няма живот, а само несполуки… Кой ще ми даде да запуша, приятели?

В аула уважаваха ветеринарния лекар и от всички страни се протегнаха ръце с отворени пакети цигари. Искендер не се удържа, взе и за себе си цигара от случилата се близо кутия, макар че в джоба му лежеше пълно пакетче. Такъв си е характерът на човека!

— Намерил си за какво да се кахъриш! — възрази Раджаб. — И без туй бикът е прекалено голям, а кравите ни са малко по-големи от магаре, затова и не можеха да раждат, измираха… Има, брат, друга, по-страшна беда…

— Какво още е станало? Вие май нещо сте се изплашили…

— Разбираш ли: появил се снежен човек. Каптар! Аз сам чух неговия вик и досега…

— Не можеш да се опомниш?

— Не се смей, Хамзат, работата е сериозна. А ако изведнаж той дойде в аула?!

— Представи си, голяма беда ще бъде, ако каптарят ти погъделичка петите.

— Ами ако влезе в моя склад? А там… документите ми, сметките, всякакви партакеши… А? Нима не сте помислили за това?

— Много са му притрябвали твоите книжа!

— Ехе, злобно се шегуваш, Хамзат! Ами ако изведнаж подпали книжата? За да се посгрее. За него е празна забава, а за мен, магазинера, съд.

Хамзат се подсмя.

— Каптарят — това е животно. Звяр! А зверовете се страхуват от огън и не умеят да палят кибрит. Ти по-добре кажи, как така миналата година се изхитри да изпишеш за плъховете два центнера^[5] сирене? Знаеш ли какво казват: ако котелът е открит, котката трябва да има съвест!

— Вах, самият аз съм смаян, каква ненаситна твар са тези плъховете. Съжалявам, не догледах. Признавам: виновен съм!

— А щом е така — намеси се Али-Хужа, като се възползува от правото на по-възрастен (на гудекана не е прието да се прекъсват словесните двубои), — я събери ти, братле, от целия аул котките и пази колхозното сирене.

— А котките не ядат ли сирене?! — учуди се магазинерът.

Като порив на вятър се разнесе смях по гудекана.

— Ще изядат, но не толкова — каза Хамзат и потупа магазинера по рамото. — Ето аз търся тема за научна работа. Дали да не се захвана с изучаването на тези ненаситни шубурумски плъхове? Какво мислите, добри хора?

— Ехе, нима подобава на мъж с очила да се занимава с такава подла твар?! — не се сдържа Кара-Хартум. — Ти би могъл, скъпи Хамзат, да се заемеш с каптаря. Даже във вестниците пишат за снежния човек…

— Но той не е човек, а животно — възрази Хамзат.

— Какъвто и да е! Изведнаж ще се прославиш в целия свят — зарадва се Раджаб на възможността да отвлече хората от своя склад. — Ученият Хамзат, син на Абдурахман от рода Али-Хужа, родом от аула Шубурум! Добре ли звучи?

— Звучи я! — възкликна Кара-Хартум.

Хората се шегуваха и не знаеха колко точно тяхната шега попадна в целта. Хамзат отдавна търсеше тема за дисертация и не му се искаше да вземе от простите, обикновени теми, върху които така много и така скучно се пишат дисертации. Не, той мечтаеше за сензационна тема; искаше му се да се прослави и тогава да се измъкне завинаги от омразния му Шубурум. В края на краищата би било чудесно — дисертация „За произхода, биологическите форми и поведение на каптаря, наречен още снежен човек“.

„Та това е неразработена целина за учения!“ — мислеше Хамзат.

 

 

Тази вечер във всички сакли на Шубурум влезе смайващата вест за появяването на снежния човек. Както виждате, на гудекана се раждат не само приказки, истории, не само се съчиняват песни — тук възникват и слухове, легенди, сплетни, в които доверчивите шубурумци свято вярват.

Дори Хажи-Бекир, и той, легнал в постелята си, дълго размишляваше за каптаря и даже го видя насън, но не зная защо, много му приличаше на гърбавия бръснар Адам.