Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Снежные люди, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- debora (2021)
Издание:
Автор: Ахмедхан Абу-Бакар
Заглавие: Снежни хора
Преводач: Стефан Стоянов; Пенчо Симов (стихове)
Година на превод: 1970 (не е указано)
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1971
Тип: Повест
Националност: руска (даргинска)
Печатница: ДПК Димитър Благоев — София, ул. „Ракитин“ 2
Редактор: Стефка Цветкова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Величка Герова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16484
История
- — Добавяне
Тази история не е празна измислица; разказа ми я моят баща, когато люлеех люлката на неговия внук.
Пролог
В самата дума „аул“ се долавя далечен, проточен, отколешен зов на човек, запокитен между скали и клисури, където само гръмкото ехо с неясен екот откликва на неговото „ау“. С тази дума, изчезваща вече от употреба, наричаха в Дагестан притисналите се сякаш от ужас, отчаяние и самота, от жестокия студ и суровото време каменни, обрасли с мъх сиви сакли[2], облепени с парчета тор и като по чудо прилепнали по стръмните планински склонове.
Веднаж обърках пътя в планините и по древния съвет на нашите старци пуснах юздата с надеждата, че конят сам ще намери верния път; но като чаткаше кротко с подковите по кремъци и гранити, той ме отведе в някакви глухи места; впрочем на дорестия сигурно бяха отдавна познати обраслите вече с пълзяща трева или затрупани с обрушени от скалите валчести камъни и засипани от свлек тесни изоставени пътеки, които водят към величествените върхове на Дюлти-Даг, увенчани от вечен сняг. Внезапно конят спря; той удряше с копито земята и разтревожен, недоволно клатеше глава, сякаш се укоряваше за някаква грешка.
Огледах се. Остра болка сви сърцето ми.
Със стотици зинали прозорци, с черни продънени врати ме гледаше изоставеният от хората аул Шубурум. Шу-бу-рум! Сякаш предизвикателно свистене на студен вятър, провлечен вой в комина, тъжен стон на планинския вълк… Не много отдавна тук живееха хора, насмешливо наричани „небежители“. А сега е изоставен аулът на подивялата пътека като износен, стар, много пъти кърпен, съдран, неведнаж мокрен от поройни дъждове и изсъхвал на слънце овчи кожух.
Сакли полуразрушени, сакли с плъзнали по стените пукнатини, сакли с рухнали покриви… И сред тях джамия, извисила в небето минаре, сякаш умиращ е протегнал с последни усилия ръка и зове аллаха.
Какво е станало тук? Срутване? Земетресение? Или може би страшен мор е проникнал в надоблачното селение и всички, които не са били отнесени на гробището, в паника са избягали от аула? Не — затова ли така жално стенат полуоткъснатите от пантите капаци на прозорците и плаче вятърът, издухвайки останалата пепел от огнищата, край които се грееха някога веселите семейства на планинците… Виждат се черни от сажди или бели, сиви, сини вътрешни стени на стаи, полици и ниши, покрити с прашни паяжини, каменни подове, почернели от влага. В тесните улички се мята заблудилият се вятър. Ни дим, ни кучешки лай, ни мучене на идваща от пасището крава, ни звучно магарешко ридание… Не се чува тук и люлчина песен, прекъсвана от детски плач, не се чува и смях на деца, и говор на възрастни…
Недалеч на древното гробище стоят дялани надгробни камъни, високи колкото човешки бой: като че ли са се събрали и гледат, окаменели от скръб, прадедите на тези, които са напуснали саклите, мъничките поля-тераски по планинските склонове, сега обраснали в буренак. Тук и там се чува пукане и скърцане на стари греди, тежко падат камъни от порутените къщи.
Виждал съм как умира човек. Виждал съм не един път как умира планински тур[3]. А сега виждам как умира селище, изоставено от хората…
Диво се озърта моят кон. Дали тъгата на изоставения аул му се предаде, или си спомни с болка детството и първия добър стопанин шубурумец… Накрая конят изпръхтя, унило махна с глава, сякаш се опитваше да отърси неволна сълза, и тръгна обратно.
Юздата е пусната. Не подканям коня и зная: той ще поправи грешката си и все пак ще намери правилния път.
А аз мисля за последните дни на Шубурум.