Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (7)

Следи по снега

Аулът Шубурум е прилепен към скалите на надоблачни висини, под самите върхове на Дюлти-Даг, покрити с вечни снегове. Каменните сиви невзрачни сакли, от всички страни изпъстрени от парчета тор, са се сгушили една до друга, сякаш са едно цяло или още недостроено здание; сякаш са предисторическо селище, което са разкопали археолози да го изследват. Отдалечено и затънтено място. В наше време съвсем непригодно място за човека. По-рано хората от планинските краища са се катерили на тези безплодни височини да се опазят, да се спасят от безкрайните набези и нашествия на чуждестранните пълчища. Отдавна потъна в историята онова време, но жителите на планинските аули по навик живеят в своите орлови гнезда… Впрочем все по-малко и по-малко остават орловите гнезда върху картата на Дагестан…

Бедна е високопланинската растителност: стелещи се храсти, ниска, но затова пък сочна трева, която така обичат овцете. Виж, само през зимата тук няма с какво да ги хранят и овчарите карат стадата надолу — в ногайските степи.

В колхоза „Земя“ — да, така се нарича колхозът в аула Шубурум и наистина това звучи като вопъл на измъчен от жажда човек: „Вода!“ — орната земя е малко и всичко това са малки ниви-тераси по склоновете под аула. И тези тераси са създадени от ръцете на трудолюбивите земеделци (наистина — земе-делци!), които са надонесли тук земя с кошници от клисурите, от речните разливи. Тук успяват да узреят само бялата планинска репичка-кехе, зимен ечемик и тук-таме на припек царевица-ранозрейка. Много късо е лятото в планините! И последните години, въпреки трудолюбието на планинците, колхоз „Земя“ сякаш беше застинал на едно ниво: няма накъде да се развива! Няма къде да се приложи механизация, няма откъде да се вземе допълнителна храна за добитъка… Просто излишно беше хората да си блъскат главите, все едно, нищо свястно няма да постигнат, само ще си увеличат синините и цицините. Ето защо така често произнасят в планините думата „преселване“.

А онези, които бяха ходили в новите селища в равнината, твърдо разбраха: пътят към хубавия живот за планинеца е пътят надолу, от планините в долините и степите. Много трудно новият бит ще се добере до надоблачните висини! Няма макар що-годе сносни, достъпни за машини пътища, а магаретата и товарните коне не могат да изкачват тук тежки товари. А и единственият подстъп към Шубурум постоянно е разрушаван от срутвания и снежни лавини и няколко месеца от годината аулът се свързва със света само по телефона и радиото.

Тук само две къщи са покрити с ламарина — училището и селсъветът, построени не много отдавна, преди десет-дванадесет години. Улиците и пресечките са занемарени, мръсни, а и в саклите не е чисто и уютно, липсват най-обикновените удобства за човека! И макар че тук не живеят бедно и сандъците са натъпкани с вещи, но тези вещи преминават от поколение на поколение по наследство, без да донасят радост на хората. А и каква ценност са те: куп лошо ушити, торбести дрехи и няколко женски украшения, купени някога от занаятчиите тройно по-скъпо. Планинците носят тъмни и груби дрехи; хранят се еднообразно и оскъдно, готвят на бърза ръка, а често ядат и сухоежбина: сирене, изпечен в пепел хляб, чай, кисело мляко и хинкал един-два пъти в седмицата — това е всичко. Даже такива храни като курзе и чуду^[1], а и шашлик, сега приготвят все по-рядко и по-рядко.

Може би затова младежите, които са учили в града или са служили в армията, с нежелание се завръщат тук. В Шубурум и да потанцуваш, може само на сватби, и то, ако е хубаво времето — един, два пъти в годината, не повече.

Така течеше животът в Шубурум и хората не се оплакваха от съдбата си, хората бяха свикнали, както старият бик свиква с ярема.

И изведнъж в саклята на селския гробар Хажи-Бекир като бомба избухна безсмисленото съчетание на непонятните думи: „Талак-талак, талми-талак!“ Извинете, аз не исках да повтарям тези проклети думи, те се откъснаха от само себе си…

Оттогава в аула започнаха да стават странни неща. Бедата, казват, не идва сама: тя има седем сестри. И най-напред те посетиха саклята на гробаря Хажи-Бекир… Кравата му се сгромоляса в пропаст, пастирът даже не успя да я достигне и да я заколи: за това би трябвало и той да скочи от скалата надолу… Ударът, предназначен за Адам и случайно попаднал върху Хева по време на скандала в бръснарницата, така я оскърби, че тя заяви на всеослушание — първият и единственият в живота на Хева протест: „Считам се за жена на Адам и него ще чакам.“ Разбира се, мнозина се скъсаха да се смеят, но ако щеш, смей се, ако щеш, плачи, а Хажи Бекир си остана сам в саклята…

Неочаквано рано дойдоха в планините поройните дъждове, а с тях започнаха срутвания и свличания, рушеха се скалите, смъкваха се от върховете на Дюлти-Даг ледникови и снежни лавини. Като че ли някой буен и могъщ се забавляваше както му хрумне. И суеверните шубурумци приписаха всички тези пакости на снежния човек, на каптаря. Някои хора обясняваха даже изчезването на Адам просто и страшно: каптарят е излапал гърбавия, ще видите — ще се открият костите му, оглозгани и натрошени.

Магазинерът Раджаб, когото в аула наричат просто Едноокия — ако шубурумец срещне кола с един фар, той непременно ще каже: „Нашият Раджаб върви“ — обича да се весели и затова често си попийва. Живее той в квартала на лъжичинците^[2] и пътят към неговата сакля, ако отива от долния за горния аул, минава по края на старото гробище. А гробищата в планините — вие навярно знаете — са покрити гъсто с каменни паметници, високи колкото човешки бой. И ето тия дни здраво пийналият Раджаб се връщаше през нощта от долния аул — а беше си сръбнал той на изпращането на далечен роднина, който реши все пак завинаги да напусне със семейството си неуютния Шубурум. Вървеше Раджаб, като се поклащаше, през старото гробище и си удари челото в един каменен паметник. „Защо се биеш?! — завика войнственият магазинер. — Мислиш, че щом съм пиян, няма да ти отвърна?!“ Раджаб засука ръкави, отметна глава, за да замахне, и си удари тила в друг паметник. „Ах, така значи, вие сте двама?!“ — възмути се магазинерът, отстъпи наляво и си удари рамото, отскочи вдясно — и отново се удари. „Какви мъже сте вие?! — развика се Раджаб. — Всички срещу един! Жалки страхливци. Излезте по един! Аха, не искате? Страхувате се? Нищо, на всичките ще ви покажа…“ И започна пияният с все сила да удря с юмруци паметниците: падаше, скачаше, пак падаше, блъскаше в камъните челото си, тила, раменете, крещеше, ругаеше… Някак си Раджаб се измъкна от боя, леко изтрезнял от болките, и изведнъж помисли: „А все пак яки момчета се биха с мене… Нима е такова човешкото тяло? От желязо ли бяха, от какво ли?!“ И изведнъж див страх обхвана Едноокия. В саклята си Раджаб се втурна целият в синини, подутини, с разбити юмруци и от прага изхриптя: „Постилай леглото, жено. Сега ще умирам. Осакатиха ме снежните хора!“

И отново страшен слух се разнесе из Шубурум. Хората идваха да навестят магазинера, и той, като им показваше синините и ожулванията, с всеки час по-подробно, по-ужасяващо, по-изразително разказваше как се е отбранявал през нощта от глутница каптари… Поетическо вдъхновение осени едноокия Раджаб!

Даже и толкова благоразумния човек — ветеринарния лекар Хамзат, и него потвърденият от подутините разказ на вдъхновения магазинер го принуди да включи в бъдещата си дисертация глава под наименование „За случаите на нападения върху хора от предисторическото високопланинско животно, погрешно наричано снежен човек“.

Веднаж на гудекана, където се случи да бъде председателят на селсъвета Мухтар, Хамзат разказа за дисертацията си, за това, че върху вечните снегове на Дюлти-Даг е намерил и измерил следи от каптар и това са несъмнено следи от животно, а не от човек.

— А може би ти си открил следи от планински тур?! — попита някой.

— Там имаше следа, наподобяваща отпечатък от стъпало: петопръстна — възрази ветеринарният лекар.

— Мечката също има петопръстни следи! — намеси се колхозният ловец Кара Хартум.

— Та за какво мечка ще се покатери по ледниците и вечните снегове?! — сви рамене Хамзат. — Тя не е прилика на Раджаб: не пие.

Смях се разнесе по гудекана.

— Значи, решил си чрез каптаря да влезеш в науката, Хамзат? А? — засмя се председателят на селсъвета Мухтар. — Тогава може би е по-лесно да хванеш самия снежен човек?

— Но това не е човек, а жи-вот-но. Предисторическо животно…

— Да уловиш звяр, е по-лесно.

— А защо? Чучелото на звяра е музеен експонат, а не дисертация. За чучело не присъждат научната степен кандидат на науките.

— А според мен, чучелото е по-хубаво — промърмори Мухтар. — Поне ще престанат да дърдорят всякакви глупости…

Аулът наистина бе обхванат от паника. Ала най-лошото беше не случаят с магазинера — макар и в синини, Раджаб е жив, лежи в леглото и разказва на хората приказки, — но ето вече две седмици не се появява Адам! Изчезна от аула, като че ли се изпари, като че ли не го е раждала на света майка-планинка. А това вече сериозно разтревожи Мухтар и парторга Чамсулла, завеждащ селския магазин, слаб висок мъж с болезнен цвят на лицето. Много нещо може да се изтърпи, но да се загуби жител на аула, това е вече прекалено! Разбира се, сериозен човек няма да повярва на приказката, че уж каптар е изял бръснаря! Говореха още, че уж бръснарят слязал долу, изплашил се от заплахите на селския гробар; заплахи, които чуха всички. Но може ли нещастният гръбльо така лесно да напусне родната сакля, младата жена, за която мечтаеше много години? И най-после, защо той не взе от селсъвета някаква справка? Поне, че е действително гърбав и се е родил в Шубурум? Човек без справка — нима това е човек?!

„Селсъвета“ Мухтар изгуби спокойствие. Без умора ден и нощ проверяваше навсякъде, разпитваше всички, които последни бяха видели Адам; телефонираше по всички места, където би могъл да отиде бръснарят — отговорът беше един: „Не е идвал!“ Накрая Мухтар позвъня на аулите, през които минава пътят надолу към равнината: Адам е човек личен, може би са го видели… Ала и оттам отговориха: „Не, през нашите аули гърбавият не е минавал.“ Но вълнението на председателя на селсъвета и странните слухове възбудиха любопитството на целия район: току питаха по телефона кой още се е загубил в Шубурум и какво прави там снежният човек. Питаха и се смееха.

Ето и сега „селсъвета“ Мухтар раздразнено каза:

— Обръщайте се към нашия ветеринарен лекар Хамзат за всички справки относно каптаря. Да, да, към ветеринарния лекар! — и закачи слушалката.

— Проклятие! Скоро цял Дагестан ще се смее…

Чамсулла неспокойно върви назад и напред по стаята, сложил ръце зад гърба си.

— А, шейтан! Мъже ли сме ние, или не? — възмутено възкликна той. — Все пак носим папахи… Що за хора сме! Та не трябва да се вярва на всяка глупост…

— Да вярваш, да не вярваш — по твойта част е. Ще кажат: „Лошо е организирана партийната работа в аула Шубурум.“ Ти ще отговаряш… Мене друго ме вълнува: лоша е работата с Адам. Какво ще правим?

— Не зная.

— А кой знае, другарю парторг?

— Не зная.

— Хм. Как мислиш, възможно ли е Хажи-Бекир да е убил Адам?

— Не зная.

— Какво си заповтарял като гарга: кър, кър! А какво знаеш ти, Чамсулла?

— Зная, че ако бяхме настоявали за преселването, нямаше да стане цялата тази глупост…

— Бре, бре! А кой ти казваше: не се бави, не убеждавай старците, решавай веднага; необходимо ли е — изселвай насила. Принуждавай по бащински, както принуждават детето да яде каша…

— Полудя ли „селсъвет“? Хората трябва да се убеждават, а не да се принуждават.

— Ето докъде стигнахме с твоето убеждаване! По-скоро те тебе ще убедят, че на света има снежни хора… По дяволите тези каптари! Какво ще правим с гробаря? Може би ще трябва да съобщим в прокуратурата? А? Нека разследват…

— А ти говори ли с Хажи-Бекир?

— Какво ще говоря, и без туй няма да каже: „Вържете ме, аз го убих!“

— А, не, „селсъвет“! Сам, излиза, не си убеден, а искаш да посочиш с пръст човека: бутнете го зад решетката! А ти най-напред сам се убеди, поговори, разпитай, вгледай се…

— Не го обичам аз този тунеядец — промърмори Мухтар. — Млад, здравеняк, бик ще надвие, а се храни като гарван, с мърша.

— Ей, Мухтар, опомни се! — възмути се Чамсулла. — Това не е мърша, а твои съселяни, уважавани граждани…

— Е да, да, правилно: уважавани покойници. И не тунеядец — гробар… Искендер тук ли си? — викна Мухтар.

— Тук съм — обади се от съседната стая секретарят на селсъвета.

— Извикай утре при мен Хажи-Бекир гробаря…

И все пак ме им се искаше да вярват, че в Шубурум е извършено убийство. Като черно петно ще легне то върху целия аул и сурово ще осъдят тях, ръководителите: значи, отслабили сте борбата с отживелиците, с навика да се вади кинжал и прочие и прочие…

А, от друга страна; защо е така угнетен Хажи-Бекир? Защо от ден на ден става по-бледен, по-разсеян, върви като сянка и сега, казват, от него ще чуеш дума по-трудно, отколкото от каменен паметник. Като че го измъчва разкаяние…

Преди една седмица Мухтар и Чамсулла заръчаха на Кара-Хартум да претършува съседните урви, пропасти, скали, клисури, бреговете на реките: няма ли да се намерят следи от убийство или нещастие? Та не овен, не бивол се е загубил, а човек! И Кара-Хартум търси…

А при това и Хева! Странна жена: сега тя всеки ден идва в селсъвета да проверява за Адам, сякаш той й беше истински и отдавнашен мъж. Изчезването на Адам дълбоко порази Хева. „Нима той го е убил? Нима го е хвърлил в пропастта или го е удушил? — мислеше тя разтревожена. — За какво? Сам си беше виновен! Нима този човек се оказа способен на такова злодейство? А какво хубаво може да се чака от гробаря?! И аз досега съм живяла с такъв звяр!“ В душата си Хева през цялото време се укоряваше, винеше се, че онази нощ отхвърли молбата на нещастния Адам да бяга с него от аула. Значи, и тя го е тласнала срещу смъртта… А между другото само с Адам тя за първи път се почувствува свободно и леко, почувствува се човек; даже се опита да мечтае!… Да мечтаеш — та това е най-драгоценният дар на земята! И сега той беше в ръцете на Хева.

Накрая в Шубурум връхлетя и най-страшната от седемте сестри на бедата.

Зад Шейтан-проход… Да, зад същия, където преди много години при извора се срещнали Али-Хужа и Хужа-Али и поседнали да се подкрепят; те топели коравия хляб във водата, ядели и разговаряли. „Кажи откровено — попитал Хужа-Али, — какво би направил, ако те изберат за управник на цял Дагестан? А?“ — „Мене ли? — усмихнал се Али-Хужа. — Разбира се, ако ме… Тогава бих топил този хляб не във вода, а в мед!… А ти?“ Здравата се замислил Хужа-Али, а после недоволно промърморил: „А какво ми остава да правя, когато всичко най-хубаво ти вземаш за себе си?!“

Та зад този Шейтан-проход страшни срутвания на няколко места разрушиха единствения коларски път, който свързваше Шубурум с останалия свят. Разбира се, суеверните шубурумци приписаха срутванията на лудуванията на снежния човек. Впрочем не в слуховете и приказките беше бедата. Престанаха да докарват стоки в селмага — и преди всичко газ, който, както е известно, още не добиват в Шубурум; нямаше вече в аула нито бонбони, нито захар, нито геджухско вино, нито тютюн, което повече от всичко огорчи почтените хора, неизпускащи лулата от уста.