Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (3)

Мъжът омъжва жена си

Близо два часа се мята из стаята Хажи-Бекир като ранена мечка. И през цялото време Шахназар се стараеше с разни средства да облекчи болката му. Най-много помагаше леденостудената вода, която гробарят пиеше от кумгана^[1] на малки глътки. Вече трети път услужливо пълнеше Шахназар кумгана, макар че коремът на Хажи-Бекир беше пълен с вода като мех с овче мляко.

Но с постепенното затихване на болката нарастваше разкаянието: с излизането на Хева в саклята стана неуютно и пусто. В тези минути Хажи-Бекир ненавиждаше своя желан гост: така или иначе, Шахназар е строг пазител на планинските традиции и ако не беше в саклята, гробарят можеше някак да се измъкне, да каже на Хева… Е, малко ли нещо може да се каже за утешение на обидената жена!

Накрая той не се стърпя и жално възкликна към Шахназар, който прехвърляше кехлибарената броеница с червено пискюлче:

— Какво направих аз?! А?

— Ти за какво? — спокойно попита моллата, като за секунда спря да мърмори молитвата.

— Как какво?! Не виждаш ли, че си разруших семейството?

— Не е голяма бедата. И после ти сам произнесе тези думи, а като че ли упрекваш мене.

— Не, не те упреквам. Ама аз в яда си!

— В яд или не, но мъжката дума е твърда.

— Да, но как ще… Какво ще правя сега?!

Шахназар едва забележимо се усмихна:

— Знаеш ли какво говорел турският султан, когато се оказвало, че е отрязана главата не на този, комуто трябвало да я отрежат? Не знаеш? Той просто мълчал, като напълвал устата си с вода. Напълни я и ти.

— Но аз не искам да живея самотен! — завайка се Хажи-Бекир.

— Вместо да възстановяваш кана от парчета, по-добре е да направиш нова! Ти знаеш ли какво трябва да предшествува връщането на предишната жена?

— Да, зная, но не желая до моята Хева да се докосва някакъв негодник.

Работата е там, скъпи читателю, че по строгите правила на неписания закон разведената с такива думи жена може да се върне само след като поне за една нощ стане жена на друг. Сутринта новият мъж трябва да хвърли в лицето й същата тази формула на развода. „Диво!“ — ще кажете вие. Но какво да се прави: такива са правилата на шариатския брак!

Странно са устроени хората! Е, избухнал си, а сега съжаляваш — като че ли няма нищо по-просто: иди, извини се, разкай се. С една дума, поговори с обидения откровено и честно. Но не: измислили хората разни правила, закони, обичаи, задръстили с тях живота като жилище със стари мебели за голяма радост на разни мошеници и нехранимайковци, от тези, които умеят и през ключалка да се промъкнат… На кого от нас не се е случвало за стотен път да потрива удареното коляно и съкрушено да мисли: „И за какво са ми толкова вехтории? Да остави човек най-необходимото…“

— Но това е неизбежно — строго възрази Шахназар.

— Ти потърси, ти можеш да намериш изход!

— Всичко е в ръцете на аллаха…

— Колко?

— Какво колко?!

— Вземи колкото искаш, но ми върни жената такава, каквато си отиде — каза Хажи-Бекир. — Сто рубли…

— Не искам да ставам търгаш — отвърна Шахназар, като поглади бузата си с два пръста. Гробарят добре знаеше навиците на моллата.

— Добре, съгласен съм. Нека да са двеста…

— Трябва да помисля, да помисля… Ох, колко трудно се мисли! Защо ли е така, а? — чудеше се Шахназар. — Лошо е, брат, когато в джоба ти свири вятър…

И едва след като Хажи-Бекир извади от кесията и му предаде две сторублевки, служителят на вярата дълбоко и дълго се замисли. И изведнаж изрече мисъл, в която за разстроения гробар имаше малък и неуверен, но все пак проблясък на надежда.

— Имаш ли в аула човек, на когото можеш да разчиташ както на себе си?

— За какво? — не разбра Хажи-Бекир.

— Привидно ние ще венчаем Хева за него, ще я заведем при него, ще се договорим да не я докосва, а сутринта Хева ще се върне при тебе.

Хажи-Бекир хубавичко поразмисли и просия! Да, Шахназар не е глупак, знае как и какво да направи, че от парчетата отново да слепи кана. Но сега трябва много и много сериозно да помисли: на кого да се довери? Може би на едноокия Раджаб, колхозния магазинер? Но той е женен… Как ще заведеш при него Хева? Не, не става. Може да се уговори със стария Али-Хужа? Много е бъбрив и за никакви пари не ще запази тайната…

— Е, имаш ли такъв човек в аула? — отново попита моллата.

— Имам! — изведнаж зарадвано извика Хажи-Бекир. — Имам!

— Кой е той?

— Адам. Ти го знаеш: жалкото, дребно, гърбаво човече.

— А Хева ще се съгласи ли?

— Ще я склоним! Ти умееш да сплашваш хората: изплаши родителите й, а те ще направят своето. Пък и за какво им е да хранят дъщеря-вдовица?

— А той, този гърбавият, женен ли е?

— Не, ти пък! Коя ще се омъжи за него?

— Тогава на работа! Да не отлагаме!

И Шахназар решително стана.

Моллата нямаше търпение. Сега, когато парите лежаха в джоба му, той се стремеше по-скоро да извърши обреда и да си отиде. Старият опит подсказваше: не чакай да видиш какво ще израсне от посятото; ненапразно се казва — сяла стрина боб, родили се дървеници!

Най-напред те посетиха родителите на Хева и Хажи-Бекир, както подхожда на планинец, учтиво сведе глава и помоли за прошка; после се извини пред Хева, въпреки че опареното гърло още го болеше и повече от всичко сега му се искаше да напердаши жена си с камшик. Но какво да прави? Трябва да изглежда смирен. „А камшика ще си дочака — мислеше Хажи-Бекир, — само да се върне!“ Шахназар произнесе дълга проповед за страшните наказания в задгробния свят за непокорниците и упорствуващите, понеже е казано, че от котела чакай сажди, от злото — зло, и още се казва, че от доброто човек ще разцъфне, а от злото ще завехне… С една дума, разсъждаваше, без да млъква, така че брадата му шаваше и се движеше, и скачаше, и се гърчеше, и се мяташе, а накрая моллата я поглади, сякаш я похвали, и завърши проповедта с една сура от корана на арабски език, която не разбраха и от това повече се изплашиха. За първи път в живота си Хева се опита да възрази, но родителите й настояха и тя се покори.

Тримата се отправиха към саклята на Адам.

Стадото вече се върна в аула, здрачът се сгъсти, над покривите се издигна дим, прозорците светнаха и децата се прибраха от улицата, бързайки за вечеря. Саклята на Адам стоеше самотна, настрана от аула, като че я бяха прогонили вън за някакво провинение пред обществото. И край саклята растеше единственото в селцето дърво — впрочем не зарзала, не слива, не ябълка, а обикновена топола. Никой от старците не може да си припомни някога да са докарвали в аула фиданки от такива безполезни дървета и на въпроса откъде се е взела тополката само разперват ръце и повдигат към небето очи, като че ли намекват за вмешателството на самия аллах.

Нито един прозорец не светеше в безмълвната сакля; Адам се хранеше със сухоежбина, огън в огнището не палеше, вечеря не приготвяше. От раждането си селският бръснар нито един път не беше ходил в града, не му се бе случило, но жадно разпитваше за града другите. Най-много се възхищаваше Адам от това, че там няма нужда да готвиш в къщи, че може да отидеш, да платиш и да си похапнеш, каквото искаш — млечна супа, лапша с кокошка, а още по-добре бобена чорба, а за второ — хубаво парче месо, изпечено на скара, или пилаф от леща. Та това е почти райски живот! Как искаше Адам да се засели там, където има гостилница, където има хотел, където има клуб и всяка вечер (даже казват и през деня!) се прожектират филми. Ама да се пресели сам, не му се искаше, страхуваше се, а и трудно му беше да се раздели със съселяните: лоши или добри, с тях Адам е свикнал и само се сърди, че упоритите шубурумци не искат да се спуснат на морския бряг от своите голи скали. Както винаги Адам по-рано легна да спи, за да може по-скоро да забрави самотата, да се развлече със сладки мечти и хубави сънища, в които жадно целуваше и момичета, и вдовички; целуваше — и бе щастлив! Чукане по вратата пробуди Адам от това щастие. Отначало той мислеше, че и чукането му се присънва, но чукаха твърде настойчиво и силно: така насън не се чука. Сънен, топъл, поклащайки се в просъница, Адам някак си се облече и по чехли забърза към вратата; вървеше и му се струваше, че той не е Адам, а героят от народната приказка Палдакуч, на когото тъкмо така почукали през нощта, а когато Палдакуч отворил, пред вратата стояла черноока, чернокоса красавица, която казала: „Ти ме викаше в съня си, и ето, аз дойдох!“

Най-после вратата се отвори със скърцане и бръснарят позна късните гости. Недоумяващ ги покани в саклята. Когато светна газената лампа, пред очите на дошлите се показа стаята, в която всичко беше неразтребено, разхвърляно, мръсно: не беше лесно веднага да се намери място за сядане.

Като се прекъсваха един друг и размахваха ръце, моллата и гробарят захванаха да обясняват на Адам какво искат от него. Скоро на гърбавия му се завъртя главата: неопитен в тънкостите на шариата, полусънен, той съвсем се обърка; отначало се опитваше да разпитва, но колкото повече му обясняваха, толкова по-малко разбираше и накрая реши, че е най-добре просто да се съгласява с всичко, което казваха тези почтени хора. И когато го попитаха: „Какво ще кажеш?“ — той промълви, като кимна сериозно: „Всичко е ясно!“

За всеки случай Шахназар и Хажи-Бекир още няколко пъти повториха всичко отначало, а след това моллата пристъпи към брачния обряд. Той постави един до друг невзрачния Адам и снажната Хева — също както преди две години беше поставил един до друг Хева и Хажи-Бекир.

— Как се казваш? — попита моллата, като спря да прехвърля броеницата.

— Ти какво, подиграваш ли се с мене?! — възмути се Хева. — Не знаеш ли как се казвам? Та аз днес те храних с хинкал…

При споменаването на хинкала гробаря пак го заболя гърлото; той се намръщи и плю: слюнката му беше горчива. Шахназар недоволно поклати глава и възмутената Хева плесна с ръце.

— Вагарай^[2]! И не го е срам, такъв голям човек и така да лъже… — тя се обърна към Адам. — Разбираш ли, той отрича, че съм го гощавала с хинкал…

— Не отричам — възрази Шахназар. — Моля да не прекъсваш и да отговаряш, когато питам. Така трябва.

— Отговаряй, като ти казват! — допълни и Хажи-Бекир.

— А ти не заповядвай, не си ми мъж! — пресече го Хева, учудена сама от дързостта си; впрочем тя все още се чувствуваше несправедливо обидена.

Моллата не позволи на Хажи-Бекир да възрази нито дума, още веднаж обясни, че се извършва религиозен обред и той трябва да се извърши чинно и благолепно.

— И така, как се казваш, жено?

— Хева се казвам. Хе-ва!

— Съгласна ли си да станеш жена на този човек, който смирено стои до тебе?

Моллата посочи Адам, който гледаше Хева с жадно любопитство, безсилен да отмести погледа си.

— Не! — каза Хева.

— Не говори така, дъще моя… Времето е скъпо за всеки! — колкото може по-меко възрази Шахназар.

— Кажи, добричката ми, „да“! — промълви Адам.

— Добре де, да!

— Ще обичаш ли ти, дъще моя, този човек, докато смъртта ви раздели? — отново запита моллата.

— Какво приказваш ти? — трепна Хажи-Бекир. — Как така?! Утре тя трябва да се върне.

— Ама ти не се бъркай… Така трябва! Е, отговаряй, дъще моя!

— Не. Тоест да…

Вече и Хева се беше уморила от тази церемония.

— Добре, дъще моя! А ти как се казваш? — обърна се моллата към бръснаря.

— Какво? — гърбавият не разбра веднага, че се обръщат към него.

— Как се казваш, питам.

— Аз ли?

— Разбира се, не аз, щом аз питам.

— Та мене всяко куче ме знае…

— Името, името ти!

— Адам. Но така никой не ме нарича.

— Не за това става дума. Съгласен ли си да станеш мъж на тази жена, която стои до тебе, покорно склонила глава?

— И още как!

— Ще я обичаш ли, докато смъртта ви раздели?

— Да. Готов съм да я обичам и след смъртта.

— В такъв случай пророкът е съгласен вие да станете мъж и жена! — провъзгласи моллата.

— О, благодаря ти, пророче! — Адам вдигна ръце към прашния таван.

Шахназар измърмори молитвата и добави, обръщайки се към Хева:

— Ти ще си отидеш от него само тогава, когото той каже тези думи, които днес произнесе бившият ти мъж. Разбра ли?

— Разбрах — покорно отвърна Хева.

— Е, работата е свършена — васалам вакалам^[3]! Време е аз да тръгвам на път, а ти, Хажи-Бекир, да си идеш в къщи.

— Да, да! — каза Хажи-Бекир и стана, усмихна се на гърбавия, потупа го по рамото и каза: — А ти, Адам, внимавай! — И го заплаши с пръст.

— Хажи-Бекир, скъпи, не се тревожи. До веки няма да забравя добрината ти. Благодаря, че удържа на думата си. Ти си истински мъж!

— Каква дума?! — учуди се Хажи-Бекир.

— Нали днес се закле да ми дадеш дъщеря си за жена. Дъщеря нямаш — затова доведе жена си. Виж колко си добър! — възхитено каза Адам, като изпращаше гостите. На вратата той се обърна към Хева: — А ти, скъпа, приготви хубава вечеря, трябва да отбележим този ден!

— Ама че противен глас имаш… — промълви Хева.

— Какво е гласът, мила! Патокът неприятно кряка, но нежно люби…

— Я гледай, говори като истински мъж! — засмя се Шахназар.

— Че какво пък?! — весело възрази Адам.

— Хайде, карай! — каза Хажи-Бекир, доволен, че най-после всичко се уреди, и като се озърна, добави: — А ти, Хева, не позволявай да те обиждат.

— Как не! — троснато отговори Хева, разпалвайки огъня в огнището. — Стига са ме обиждали, до гуша ми е дошло…

— Защо да я обиждам?! — жално занарежда Адам. — На ръце ще я нося!

Моллата и гробарят прихнаха, като си представиха Хева на ръцете на малкия гръбльо: шегата беше превъзходна.

И само Хева даже не се усмихна. Винаги безропотна, тя правеше всичко, каквото й нареждаха родителите; после се ожени и започна да прави всичко, каквото й нареждаше мъжът и каквото трябваше, според нейните представи, да прави жената: переше бельото, доеше кравата, готвеше, подреждаше къщата, оправяше леглото, точеше длетата, с които мъжът й дълбаеше орнаментите и надписите върху каменните надгробни паметници.

Адам изпроводи гостите до саклята на Хажи-Бекир, където Шахназар се покатери на коня; тук моллата за първи път видя хубавата астраганена папаха на бръснаря и веднага помоли с пресипнал от алчност глас да му я продаде. Но благодарният и щедър гърбушко предложи да се разменят; впрочем папахата на моллата още не беше съвсем износена…

Доволният Шахназар замина в нощта, тананикайки в брадата си известната песен: „Хубаво е, когато всичко е наред, когато грее слънце, хубаво е, когато на небето има месец, хубаво е, когато в джоба ти дрънкат пари! Леко се върви, леко се диша, леко е да си умен, когато имаш пари!…“

А бръснарят забърза към селмага, за да купи за вечеря също такава бутилка, каквато днес видя в ръцете на Хажи-Бекир: човек неопитен, той мислеше, че жените трябва да се поят със светло геджухско вино.

А когато се върна с бутилката в къщи и отвори вратата, замря, не вярваше на очите си: в стаята беше подредено, чисто, уютно и топло, в огнището весело пращяха дървата и играеше златист пламък, на огъня кипеше котел, а до огнището седеше Хева и приготвяше подправка за лещената чорба. Поразен стоеше гърбавият и не смееше да престъпи прага. „Ето какво значи жена в къщи!“ — мислеше той очарован.

— Защо се спря? Влизай! — каза Хева.

И Адам влезе в стаята.