Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (8)

На Шейтан-проход

Като сиви овчи стада се движеха и блъскаха облаците, спуснаха се в клисурите и легнаха там, превърнали се във влажна непрогледна мъгла. Само леките облачета, дълги и бели като момински шарф на планинка, ту засенчват, ту откриват слънцето над Шубурум. А наоколо в снежни чалми се извисяват каменните безстрастни великани… Аулът отдавна е на крак, хората се събират пред построения от червени тухли (нарочно ги докараха отдолу!) селсъвет. От отворените прозорци се чуваха откъслечни разговори, тракане на пишеща машина, телефонни позвънявания. Онези, които се събират на площада, държат в ръце лопати, кирки, вързопчета, гърнета и стоят те, както бащите им са стояли точно на този площад с винтовки и вързопчета, очаквайки кога ще излезе командирът и ще поведе тях, червените партизани, да отнемат от белогвардейците аула Маджалис…

С бяла престилка, жива, енергична, червенобуза и черноока, Айшат внимателно се промъква сред хората към стареца, който стои, опрян на тояга. Това е Хужа-Али, дядото на Айшат, баща на жената на „селсъвета“ Мухтар. Направо в ръцете Айшат му предаде вързопче и глинено гърне.

— Дядо, ето тук малко хляб и овче сирене, а в гърнето…

— Благодаря, благодаря, внучке! — радостно заприказва старецът. — Дано да ти стане мъж най-добрият човек на света. Ако ти знаеше колко съм радостен, че доживях до тези дни! Моята внучка — доктор!

Хужа-Али с гордост и умиление гледаше младата лекарка.

— Но защо пред хората, дядо… — изчерви се Айшат.

— А пред кого, внучке, да се гордея?! — учуди се Хужа-Али. — С бялата престилка ти си просто ангел на аллах… — А лекарство сложила ли си ми?

— Да.

— Сладко или горчиво?

— Сладко.

— Да е сладък животът ти, внучке. Искаш ли да ти потърся годеник?

— По-добре сама да си потърся.

— Внимавай! Младите очи лесно грешат… Нещо под твоя прозорец често започна да кашля нашият конски лекар, коклюш да го вземе! Ло-оша болест е коклюшът.

Хужа-Али изтри с полата на елека си един камък и седна, а гърнето постави до краката си.

— Нищо, дядо, ще я излекуваме!

— Не ти ли е хвърлил папахата си през прозореца?

— Засега още не — усмихна се Айшат и погледна встрани.

— Знай, внучке, че този конски лекар е от враждебен на нас род…

— Какво?! — учуди се Айшат.

— Да, да, да.

— Но как така?! Защо говориш това? Тогава излиза, че и те ни смятат за врагове… Но за какво?

— Това знаят нашите прадеди — тържествено произнесе Хужа-Али. — Те са ни завещали да се пазим от този род. И толкоз! А пък да се сродим…

— Струва ли си, дядо, да си спомняме старото време?

— Струва или не струва, а ти смятай, че съм поговорил с тебе сериозно. Разбра ли?

— Добре, дядо. Хайде, аз тръгвам, болните ме чакат…

И Айшат отиде в своята болница, където всичко на всичко има две стаи с четири легла. А и болните в аула не са много. На такава височина въздухът е чист и свеж като изворна вода; тук не познават нито грип, нито хрема, не се боят от течение. Лопата и сърп, кирка, коса, чук и камък, камък и пак камък са направили хората здрави; някой път се учудваш — строполи се човек от такава стръмнина, че да гледаш, е ужасно, а виж, потъркаля се седмица в леглото и отново върви по аула, само едва-едва накуцва с един крак. А я да се строполи от такава стръмнина градски човек — парченце няма да остане от него, на пух и прах ще се разбие.

Където има хора, има и врява. Бръмчене, шум на площада. Вслушайте се: приказват най-много за снежния човек, за каптаря…

Али-Хужа отдалеч забеляза Хужа-Али и решително се отправи към него, като по пътя се ръкуваше, поздравяваше достойните за поздрав. Хужа-Али го забеляза, навъси се, извърна се, но Али-Хужа и с вежда не мръдна, тупна стареца по рамо:

— Знаеш ли, брада, какво не ми харесва на нашата власт?

— Ти си винаги недоволен — измърмори Хужа-Али.

— Говори по-силно! Тук е такъв шум, като че ли вятърът е свалил покрива от женската баня… Ама ти какво: не искаш да разговаряш с мене?!

— Какво искаш от мене?

— Да разговаряш, спориш, викаш, да ругаеш: та за какво живеем на земята?

— Защо? А и за какво има да спорим?

— Ще намерим за какво, ако имаше желание… — Али-Хужа повдигна гърнето от земята, помириса гърлото; Хужа-Али издърпа гърнето, отново го постави до краката си, обърна се. Но тогава вече Али-Хужа обърна за рамото стареца към себе си: — Ей, аз с тебе разговарям, сине на куция!

— Е, какво искаш?

— Знаеш ли какво не ми харесва на нашата власт? — отново повтори Али-Хужа, като посочи с пръст селсъвета.

— Лепнал се като дъбов лист за таралеж! Кажи де, кажи какво не ти харесва на нашата власт — предаде се накрая Хужа-Али.

— Бърборковци много навъди! Всички са грамотни, всички се научиха да говорят, да ядат мед, да си мажат езика със сметана… Умеят да плетат от думи примка, с която може не само жребец, но и каптар да хванеш. А работата не мърда!

— Каква работа?

— Точно тази, заради която стърчим тук с лопатите и кирките… Когато донесох на твоя куц баща вестта, че си се родил, мислиш, че се зарадва? Как не! Гости ме с ритник по мекото място… Може да се помисли, че той е предвидил какъв ще станеш сега… Ех, много старци в аула, а младежи нещо не се виждат… Няма кипеж в живота! Дали престанаха да умират, или младите рано стареят… Тази седмица например легнах болен, мислех си: ще опъна петалите! Но дойде моят племенник Хамзат и…

— И какво направи той?

— Сам виждаш: ето ме! С всички! Хамзат е лекар на място!

— Какво е твоят Хамзат пред мойта внучка, пред Айшат!

— Сравни забрадка с папаха! Хамзат е ювелир в работата си. Скоро ще стане учен: пише ди… де… ссерт… акция…

— Но той е ве-те-ри-нар! Лекар на крави и овни.

— А ние какво, да не сме по-лоши от овните?! Ама че си зъл човек!

— Ех, жалко: езика ти не е скъсил Хамзат.

— Какво? Не чух!

— Навярно Хамзат ти е дал конска доза, та си оглушал…

— Дал! Та какво? Племенник все пак… — обиди се Али-Хужа и се обърна към Раджаб, който стоеше, забил нос във вестника като кон в торба с ечемик. — Ей, Едноокий, какъв е този шум в селсъвета?

— Прекъсна се телефонната връзка… Сигурно каптарят е скъсал жиците или е съборил стълбовете.

— Каптар ли? Ех, да са ми младите години… В наше време на всеки каптар връзваха ръцете отзад… А двадесетте години — първите години на съветската власт, когато копаехме Октомврийския канал, за да напоим степната земя до насита… Тогава ръката ми стисна сам Микаил!

— Какъв Микаил? — попита Раджаб.

— А ти откъде ще знаеш: като кокошка ходиш около саклята! Какво си видял?… Имаше такъв един нашенски момък с черкезка, Микаил Калинин… Ние с него сме пили чай от една пиала!

— Хе-хе-хе — засмя се Раджаб, — бедно: една пиала за двама!

— Муле! Приятели бяхме, разбираш ли? Приятелите пият от една пиала! И въобще какво разбираш ти от богатство! Мислиш, натъпкал си сандъка — и си богат? Тогава и плъхът е богат: открадне парче сирене и — богаташ.

— Знаеш ли, Али-Хужа, прав си! — решително произнесе Хужа-Али.

— В какво съм прав? А?

— На мене също не ми се харесват бърборковците.

Уж без да иска, Али-Хужа бутна с крак гърнето.

— По-внимателно, ще го счупиш! — задържа гърнето Хужа-Али.

— А какво има в него?

— На тебе какво ти се иска да има?

— Е… поне… в такова време… на път…

— Не, скъпи, не: тук има кисело мляко.

— Защо мълчиш бе? Да знаех, че тук има кисело мляко, щях ли да говоря с тебе! Ех ти, син на куция… Отивам да задам един важен въпрос на съветската власт…

— Върви, върви. Без тебе няма да се свари кашата там…

Али-Хужа започна решително да се промъква към входа, но в този момент на вратата излязоха и Мухтар, и Чамсулла. Мухтар днес е с гимнастьорка, запасан с ученически колан: явно, друг не е намерил в селмага.

— Ей, Мухтар! — викна Али-Хужа и вдигна ръка. — Имам един въпрос към съветската власт…

— Тук не е събрание! — недоволно отвърна Мухтар. — Няма кога! Време е да се хванем за работа…

— Тъкмо за това исках да питам. Защо стоим?

— Стоим, защото няма камион — каза някой до Али-Хужа.

Мухтар чу:

— Камион няма и няма да има. Всички машини са оттатък прохода.

— Другарю „селсъвет“ — разтревожи се една старица с кирка, — поне да има каруци… Дотам е далече…

— И каруци няма… Ще тръгнем пеш…

— Ама че работа… — поклати глава Али-Хужа. — Хората вече на въртолет летят, а ние пешком…

— Може би искаш стълба, като в метрото, сама да те спуска, сама да те изкачва? — разсърди се Мухтар.

Чамсулла замаха с ръце за тишина. Глъчката не затихна веднага, в бавно настъпващата тишина изведнъж рязко се отделяха гласове ту тук, ту там и тогава всички силно шъткаха, обърнали глави: „По-ти-хо!“ Като че ли върху сто нажежени тигана изведнъж сипваха вода.

— Ей вие, скъпи мои съселяни! — започна да говори най-после Чамсулла. — Нали вие отказахте да се преселите в плодородната равнина, където може да се живее без тези стихийни бедствия?! Тогава защо мърморите? Сами сте си виновни — така че съберете мъжество и търпете. Вие не пожелахте да оставите тези проклети височини, зеленясали сакли, гробовете на дедите — ваша воля! Обаче и сега държавата ни дойде на помощ, в нашия аул искат да прокарат електропровод. Но машините с работниците, с материалите — жици, стълбове, разни там изолатори — са заседнали зад прохода, срутвания са преградили пътя… За един месец ние трябва да приведем в ред пътя, за да не замлъква по него шумът на машините, които докарват при нас новия бит, новия живот! Щом оставаме тук, налага се да изстискваме от себе си три пъти повече пот, за да не изоставаме от другите, за да не се окажем на островчето на невежеството, за да се усмихне приветливо и на нас бъдещето. А бъдещето едва ли ще се промъкне тук по нашия тесничък път: колкото по-широки са пътищата, толкова е по-широк животът, другари!… Добри хора, разбрахте ли ме? На нас сега преди всичко ни е нужен път!

— Всичко това е добре, парторг! — чу се из тълпата дрезгав, старчески глас. — Пътят е нужен; не ще и дума. Ние ще построим пътя… Към това няма да привикваме и срутванията не са ни за първи път. А кажи ни ти на нас: какво ще стане с каптаря? Ето и във вестниците пишат, че се е появил…

— Каптар, каптар! — възмути се Мухтар. — Видял ли го е някой поне отдалече?! Отговаряйте, защо мълчите!

— А следите по снега? — попита Хужа-Али.

— Следи може да остави и мечка — възрази Али-Хужа.

— Е, кой е видял каптаря? Никой!

— Хора, всичко това е глупост! — разсмя се от сърце Чамсулла. — Нима ще повярвате, ако ви кажат, че до нашия кладенец седи седмоглаво чудовище и продава семки?! Смешно е!

И все пак от разни краища на площада се чуха гласове:

— А къде изчезна Адам?

— Какъв беше този страшен вик? Всички го чуха!

— Как така изведнъж по това време срутвания?

— А какво общо има с това снежният човек, съселяни?! — махна с ръце Чамсулла. — Случайно съвпадение на неприятни обстоятелства. Стихия! Природа! Нима са малко стихийните бедствия на земята? А колкото до вика — ревал е според мене нашият колхозен бик, когато са го нападали вълците.

— Но викът се чу не един път!

— Наплашеният от змия се бои от връвчицата, както казват. Магаре изреве, камък се събори, овен заблее, а на лековерния от страх всичко му се струва глас на каптар!… Съседите ни се смеят…

— Защо да не се смеят! — недоволно поклати глава Хужа-Али. — А те да бяха на наше място…

— Над глупеца, казват, и в джамията се присмиват — отвърна Али-Хужа. — Съседите са по-умни, затова се и смеят…

— Съселяни! — отново викна Чамсулла. — Главното сега е хубавият път, а не приказките на Шехерезада.

— Е, тръгваме. — Мухтар леко се спусна по стъпалата, грабна една кирка и тръгна напред. Като вдигаше възбудено врява, след него потегли тълпата шубурумци, прошумя и всичко утихна.

И можеше да се чуе как чуруликат врабците.

Само Чамсулла остана да дежури в селсъвета, а Раджаб Едноокия изтъкна неотложни работи и отиде в колхозния склад. Останаха, разбира се, доячките във фермата и всички, които трябваше да бъдат при животните и птиците.