Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (5)

Адам и Хева

В Шубурум, както във всички планински аули, рано лягаха и рано ставаха, особено през есента, когато има толкова неотложни работи. Пропя петел, поруменя небето на изток над планината Асаламуалейкум, обагриха се с нежен пурпур снежните върхове на планината Ваалейкумсалам. Замучаха крави, подгонени от планинките към стадото на аула, зареваха биволи, оглушително заридаха магарета, залаяха кучета. Утринният дим от комините се вдигна право нагоре и се вля във високите прозрачни облаци. Всички признаци обещаваха хубав ден.

Имаше в аула грижливи стопанки, които в този ранен час вече се връщаха с наръчи трева: от тревата стърчаха дръжките на сърпове. Уморено вървяха планинките, прегърбени от товара, а мъжете стояха пред саклите и се хвалеха един на друг: „Я виж мойта, мойта: повече от всички мъкне! Това се казва жена!“

Да, тук, в планинския аул, всичко лежеше на женските плещи. И то не само защото тук машините не могат да преминат, да завиват, а товарните мулета са малко, но и по силата на стария навик. „Мулето в стопанството е излишна грижа — казваха планинците. — Защо? Слава на аллаха, в къщи има жени, сестри, снахи…“ И планинките от малки привикваха към тежък труд, на тях и на ум не им идваше да се възмущават или да протестират, нали така живеят всички! Тук, в планините, всеки работеше колкото можеше, колкото сили имаше. Иначе е невъзможно: лятото е късо, не поработиш ли до седмо изпотяване — през зимата ще има да патиш. Само за служителите от селмага и селсъвета, болницата и училището, за бръснаря имаше работен ден, а в къщи отмора за техните семейства донасяше само нощта.

Единствен селският гробар живееше в аула като свободен художник: лягаше си, когато му хрумне, и ставаше, когато си поиска. В края на краищата не всеки ден умират хора. А да подготвяш много надгробни паметници в запас, не трябва: клиентите ще започнат да избират и да капризничат… Пък и могат да сметнат това за лоша прокоба: „Ох, ще кажат, колко смърт желаеш ти на аула!“

Леко щеше Хева да се справи с простото стопанство на Адам: ни крава, ни овце, ни кокошки, ни куче; даже котка не се гали в краката ти в запуснатата сакля на бръснаря. Но току замира ръката на Хева с цепеницата, която трябва да сложи в огнището, с парцала, с който бърше прах в нишата. Замира ръката, а на лицето й трепва странна смутена усмивка. Като че ли се учудва, повдигне Хева рамо, трепне, озърне се в празната стая и с упрек поклати глава: нещо нередно става с тебе, Хева! И отново кипи работата в силните й, чевръсти ръце. А после пак се спре и се вцепени. Ето, взе парче огледало (казват, че обущарят няма обувки, а бръснарят — хубаво огледало), взе огледалото и се взря в него с учудване и любопитство.

В този момент почукаха на вратата. Хева бързо остави огледалото и се обърна.

— Влез, какво чукаш в собствената си сакля — високо каза тя.

Вратата се отвори, но влезе не Адам, влезе селската лекарка Айшат, на която е поверено здравето на шубурумци. Като истинска планинка, Айшат е усърдна, грижлива, тя завежда прегледите в амбулаторията, лекува в болничката с четири легла, ходи при повикване в къщи, навестява болните и без повикване: с една дума, не изпълнява задължения, а живее и се вълнува. Ето и сега тя дотича в отдалечената сакля, изплашена, че на Адам е станало лошо, а той е човек самотен. Вчера поръча на Адам да се яви повторно на преглед, гърбавият не дойде и разтревожената лекарка вече тропа в саклята…

— Хева?! — възкликна Айшат, като прекрачи прага.

— Да… — смутено отговори Хева. Те бяха стари приятелки и не един път се случваше заедно да приготвят в моминската стая пелмени — курзе. Но съдбата им беше различна: Хева рано напусна училище, помагаше на майка си, а после я ожениха за мрачния Хажи-Бекир; Айшат съумя да се пребори с науката, стана даже лекарка, а все още само мечтае за жених, който трябва да бъде необикновен човек и, разбира се, не шубурумец. И сега, когато приятелките се срещнеха, Хева ставаше плаха и смутена, може би защото в аула смятаха Айшат за голям човек.

— Ти тук?

— Да…

— Как попадна тук?!

— Седни, приятелко — тихо каза Хева, усмихна се и потегли Айшат за ръкава към софата. — Отдавна не сме седели една до друга. — Хева притисна с длани зачервените си бузи. — Вярно, аз днес не съм такава, както винаги, нали?

— Вярно… А какво се е случило?

— Ой, просто ме е срам да ти разказвам… Разбираш ли… С една дума, омъжиха ме.

— За кого?!

— За Адам.

— Какво?! Нищо не разбирам. Нали беше омъжена за Хажи-Бекир!

— Е, това беше вчера!… А ти слушай…

И Хева започна да разказва. Айшат слушаше и негодуваше, и се възмущаваше, и казваше, че щом като Хажи-Бекир се е опарил, трябвало да го викнат в амбулаторията; и никога не е мислела, че един още млад човек — Хажи-Бекир е само на тридесет години, може да бъде такъв идиот; изглежда, все пак е виновна гробарската му професия; е, а Адам?

И в гласа на лекарката ясно прозвуча любопитство.

Тогава Хева окончателно се смути.

— Разбираш ли, той съвсем, съвсем не е такъв…

— И Адам не е такъв?! И ти?

— Разбираш ли, съвсем не такъв като Хажи-Бекир, като баща ми, като всички други мъже в нашия аул…

— Аха, ти ето за какво! Разбира се, че не е такъв. Той, горкият, е болен…

— Ой, Айшат, аз съвсем не за това… Та той може би е по-добър от здравите! Той е съвсем, съвсем друг…

— Кажи какъв е де, Хева! Странен ли някакъв? А?

— Може би да, малко чуден… Разбираш ли, цяла-целеничка нощ той говорѝ, говорѝ, говорѝ.

— Представям си! Ти навярно си се измъчила…

— Не! Никак… Аз заспивах, събуждах се, пак заспивах, а той чуруликаше, чуруликаше, гукаше…

— А ти поне дочу ли, какво там… говореше Адам?

Хева отново притисна с длани горещите си бузи и сведе поглед.

— Разни… думи…

— Ой, Хева! — отчаяно възкликна Айшат. — По-лесно е да бабувам на родилка, отколкото да поговоря с тебе. При това каменно плашило Хажи-Бекир ти съвсем си се отучила да говориш!

Хева повдигна очи: учудени, недоумяващи, сияещи.

— Не се сърди, дружке! — тихо помоли тя. — Ще ти кажа… Той говореше думи, които съм слушала може би само като дете.

— Като дете?!

— Да, от майка ми… И повече никога. Разбираш ли, нико-га! Аз вече съм ги и забравила. А сега…

Хева изведнъж стана, изправи се, прокара длани по гърдите си, по бедрата, запита със звъннал тревожен глас:

— Я ми кажи, кажи ми истината, дружке: нали изглеждам добре? Нали съм още красива, а?

— Ти си много красива, Хева — отговори Айшат неуверено; много й се искаше да ободри, да подкрепи приятелката си. Така става през пролетта, когато се разкъсат облаците и слънцето постопли някоя дива слива край гората, и за една нощ се раздвижат и разтворят като сънни очи пъпките, и погледнат света нежнорозови листенца. Кой ще поиска да убие с ледено дихание нежната им красота? Айшат гледаше Хева и наистина чувствуваше, че тя е станала друга: непосредствена, свободна, весела, горда! Пред Айшат стои млада жена, която изведнъж е почувствувала своята привлекателност и сила.

— Разбира се, аз не съм Ширин, заради която е разрушавал скали Ферхад; не съм Лейла, която търсел и не можел да намери Меджнун, но аз…

— Ти си по-хубава, ти си Хева! — прегърна я Айшат, привлече я и отново я накара да седне на софата до нея.

— Аз не казах истината, Айшат — рече Хева с блеснали очи. — Той ми говореше и онези думи, мамините, които съм слушала, когато бях мъничка. Но той говореше и още много-много други думи, които в живота си не съм чувала, даже не знаех, че има такива…

— Кажи, приятелко! Хайде, припомни си… Хайде, поне малко.

Айшат беше завладяна от любопитство.

— Аз не мога да говоря така красиво. Пък и ги чувах за първи път! Добре, добре, ще се опитам да си спомня… Чакай, чакай! Струва ми се, така… — Хева със запъване произнесе: — „Ти си скъпа за мен не че имаш строен стан, а затова, че от душата ти съм запленен и ми нашепваш ласкави слова…“ — Тя помисли и реши: — Май че беше така…

— Та това са стихове! — възкликна Айшат.

— Е, значи, стихове — съгласи се Хева. — А кажи, дружке, може би… Може би Адам… Може би сам е измислил… тези стихове?

— Не вярвам! — предпазливо възрази Айшат. — Като че ли съм ги чела някъде.

— Ти по̀ знаеш. Сигурно е така… — но веднага запротестира: — А все пак аз знам, уверена съм, че Адам може и сам да измисли, да съчини стихове! И той съвсем не е беден, не е болен, не! Той е най-здравият, най-богатият в Шубурум. И може би не само в Шубурум! Да!

— Ой, ти ме омагьоса с твоята промяна — смути се Айшат. Радостта на Хева странно отекна в сърцето на лекарката: на самата нея й се прищя такава радост; Айшат се улови, че завижда на приятелката си. Да, да, завижда! — Е, аз тръгвам.

— Ама поседи, толкова ми е добре с тебе. Поседи.

— Ще намина друг път. Болните чакат…

И приятелките се разделиха. Хева още един път се погледна в огледалцето, поправи косите си, откри малко шията, гърдите, прокара ръка по талията — беше й леко. Струваше й се, че нежните, меки като пух от снежен синигер думи на Адам се сипят върху нейните още от никого незабелязани, още неприласкани бели женствени рамене като неспирен дъжд от бляскащ бисер. На Хева й се струваше, че тя свети отвътре като празничен фенер. Днес Хева се чувствуваше равна на Ширин, на Лейла, на най-големите красавици на света: за първи път я възпяваше мъж.

— „Ти си скъпа за мен…“ — повтори Хева и се усмихна.

 

 

След тази среща в саклята на Адам, Айшат вървеше смутена и в странно настроение, не много понятно за самата нея; в моминската й душа се събуди сладостното желание да обича и да бъде обичана, а заедно с това и неясната радост на предвкусваното; сякаш Хева запали в нея старинен планински светилник, слаб и тревожно откликващ на всеки полъх…

По-рано, преди института, Айшат може би другояче гледаше на шубурумските момчета, но сега на момичето се струваше, че е далеч от тях, както върхът на Дюлти-Даг от прикаспийската равнина.

А между другото доста момчета от Шубурум гледат лекарката с възхитени, жадни, ревниви очи. И преди всичко ветеринарният лекар Хамзат, за когото казват, че се е привързал към Айшат, както планинецът привързва бурката си за седлото: не може да се откъсне! Но момичето се старае да избягва Хамзат и да охлажда неговия огън при среща. „Всички тукашни са като Хажи-Бекир“ — мисли сега с отвращение Айшат и мечтае да срещне съвсем друг, невиждан, интересен човек. Нека даже да не е красив. Днес Айшат разбра нещо ново в мъжката красота…

Тази сутрин лекарката за първи път почувствува странна тревога, която се носеше по аула като кръгове по вода, и почна да се безпокои, без сама да знае от какво, беше нащрек.

На път за болницата тя се отби в саклята на баба Айбала, която боледува вече пет дни. Старата Айбала е жена на Хужа-Али, майка на жената на „селсъвета“ Мухтар, майка на майката на Айшат…

Към баба Айбала Айшат винаги беше привързана повече, отколкото към майка си. Старата Айбала гощаваше внучката си с орехи и разни сладка и сладкиши от пъстрия сандък, който се отваряше с мелодичен звън. Тази мелодия като слънчево зайче и сега трепти в душата на момичето. А колко всевъзможни неща е разказвала баба й през дългите зимни нощи, когато зад прозорците и зад вратите виеше и свистеше свирепият вятър, откъснал се от вечните снегове на Дюлти-Даг! Айшат особено обичаше приказките за легендарните джигити, които орлите приветствували във висините и с които се здрависвали лъвовете в пустинята… И всеки път, когато завършваше приказката, бабата въздишаше и казваше:

— Ще дойде при нас такъв красавец джигит и ще те отведе тебе, внученце, когато пораснеш, далече, далече в приказна страна…

— А откъде ще научи за мене? — питаше малката Айшат: тя вярваше на всяка дума на баба си.

— О, внученце, ти ще израснеш такава красива, че мълвата за теб ще премине по целия свят и той ще те види насън…

— Насън?! — учудваше се Айшат и се притискаше до баба си.

— И ще каже той сутринта на родителите си: „Майко моя скъпа, изпечи ми хляб, напълни хурджина — в едната торба сладкиши, в другата — подаръци; а ти, мой татко, оседлай ми врания кон. Аз за дълъг път се стягам…“

— А защо подаръци?

— За да украси с огърлица бялата ти гръд и с пръстени белите ти ръчички.

— А как ще ме познае?

— Ами ти сама ще го чакаш.

— А как ще го позная?

— В един прекрасен ден ще се появи в Шубурум и още отдалече ще смае хората — красавец джигит на славен вран кон с бял знак на челото, и конникът ще бъде в зелена черкезка със златни газири и белоснежна андийска^[1] бурка на рамене, и червен башлък^[2], като лале… Конят под него ще играе лезгинка^[3]: гудур-гудур, гудур-май… Ай-да гудур-гудур-май! Хората ще гледат с отворени уста: кой ли е този и откъде е?! В чия градина е израснал такъв юнак? И защо спохожда той нашия стар Шубурум?

— А той какво ще им каже?

— Той ловко ще скочи от коня пред хората и ще каже: „Аз дойдох за красавицата Айшат, къде е тя?“

— А аз ще изтичам и ще кажа: „Ето ме!“

— Сега можеш да кажеш това, но когато пораснеш, ще те е срам и ще закриваш с шарф лицето си.

— А защо?

— Така трябва.

— Ами ако не ме познае?

— Ще те познае! Но тогава ще се случи беда: пред очите на джигита ще те похити страшният каптар…

— Не, не, не, не искам!

— А после този джигит ще те освободи от каптаря и…

— И какво?

— И ще се вдигне такава сватба, каквато от сътворението на света не са видели шубурумските висини: ще започнат да играят и зверовете, и птиците, и дърветата — всичко живо ще се радва… А сега дай да ти изтрия носа!

И впечатлителното детско сърце запази приказката, тя не изчезна, а проникваше все по-дълбоко; и на момичето се иска да повярва всичко това и да убеди себе си, че приказката ще се сбъдне; но как да повярва, когато от това детско време изминаха толкова години… Пък и не носят сега планинците черкезки с газири, освен на сцената. И конете стават все по-малко, сега на планинеца му дай кола, но не товарна, а лека… И все пак неясната мечта не напуска Айшат: а ако изведнъж се сбъдне?! Стават в живота чудеса! Защо да не дойде такъв джигит в Шубурум? Разбира се, порасналата вече Айшат на никого не е разказвала за това, но веднаж болните полушеговито измъкнаха това-онова от нея: много им се искаше да знаят защо не се жени, какво чака? И оттогава в аула започнаха да говорят, че Айшат чака своя избраник, който е в града — там на брега на морето, — навярно е имала любовчица, а може би има даже и мъж… Не, сегашните момичета са едно недоразумение; ето, казват, в града сега не можеш да различиш момче от момиче — ех, че времена настъпиха! Момичетата, казват, ходят в панталони, а момчетата с кърпи: като си помислиш само! Всичко в света се обърна, само изгревът и залезът не са си сменили местата! Момичетата, казват, се подстригват като момчета, а момчетата — като момичета. Какво е това? Или момичетата са се побъркали, или момчетата са забравили мъжката чест…

… Днес Айбала стана от постелята и ето сега седи край саклята на припек, заобиколена от деца. Бабата знае безброй измислени и истински истории, приказки, предания, пословици, шеги, оплаквания, сватбени и погребални песни, а каквото не знае, сама си измисля… И затова винаги е заобиколена от деца, като от ято врабчета. А обича бабата да разказва, стига да има кой да слуша, пък дали ще са възрастни или дечица — все едно! Погледайте как баба Айбала е увлечена в своите разкази: костеливите й пръсти изведнъж се свиват като орлови нокти, очите се присвиват, като че гледат в далечината, ту изплашено се разширяват, ту пламват и бабата сама започва да прилича на страшната Вагик от планинските приказки. А децата все по-близо се притискат до нея, все по-бързо дишат, страхливо се озъртат.

Айшат спря наблизо, заслуша се.

— Един път той издебнал, хванал с мъхнатите си лапи красавицата Зубари и избягал в планината по-бързо, отколкото препуска кон, отколкото скача тур. Четиридесет най-добри джигити от аула обичали красавицата Зубари; втурнали се храбро да преследват каптаря. Но не се върнал никой в родната сакля: едни каптарят хвърлил в пропастта, други разкъсал, като скачал от скалите на гърба им, трети убил със снежна лавина, а после изял, трошейки човешките кости, както ние трошим орехи…

— А какво станало с красавицата Зубари! — изплашено пошушна едно момиченце.

— Със Зубари ли? О, с нея се случило най-страшното. Снежният човек четиридесет дни и четиридесет нощи правил из ледниците сватба и накрая се оженил за нея насила. Но в последната нощ Зубари се хвърлила в клисурата…

— И умряла?!

— Не. Казват, каптарят не й дал да умре и до днес, мъчи я, а да умре, не й дава. И побеляла Зубари като сняг. И казват, прикована била с вериги на най-високия ледник на Дюлти-Даг.

Тук Айшат прекъсна разказа:

— При теб идвам, бабо! Не си ли станала рано?

— Станах, дъщеричке. Грея костите си на слънчице. Благодаря, да ти изпрати аллах добър момък, твоето лекарство е по-хубаво от балсам.

— Радвам се, радвам се, бабо, че ти е по-добре… А ти какво разказваше на децата?

— Ами ето, молят да им разкажа за снежния човек. За каптаря!

— За каптаря?! Защо?

— Че за кого друг? Нали в Шубурум само за каптаря се говори. Казват, че даже във вестниците пишело. Тъй!

— Е, аз тръгвам, бабо.

— Върви, върви, дъще.

И тъкмо когато Айшат искаше да се отбие в уличката, едва не я повали Хажи-Бекир, който бързаше към саклята на Адам.

— Къде ли пък е хукнал нашият Азраил, а? — възкликна старицата Айбала. — Като че каптар го гони! Едва не ми бутна внучката. Ама че чума! Ей, къде?

— В жаханоба^[4]! — викна Хажи-Бекир.

— Там ти е мястото — каза подир него баба Айбала.

 

 

Днес Хажи-Бекир се събуди късно и първата му мисъл бе, че Хева навярно вече се е върнала в саклята. Ала нищо не говореше за присъствието й: на огнището нямаше нито огън, нито тенджери. Гробарят бързо се облече и погледна на двора: и там я нямаше Хева. Пред затворената врата все още мучеше кравата, която по навик беше дошла до нея, чула, че навън карат стадото. Така си и стои тук, неиздоена, гладна, и мучи, оплаква се. Едва сега се разтревожи Хажи-Бекир: наближаваше обед, а Хева още я нямаше. В отчаяние той се удари с юмрук по коляното и се намръщи от болка. На всичко отгоре гробарят почувствува глад: от вчерашния обяд беше пил само ледено студена вода. Ето кога си спомни той думите на Адам: „Повярвай ми, скъпи Хажи-Бекир, колко е тъжно да си сам в саклята: ни огън в огнището, ни котел на огъня…“

Не изтърпя душата на Хажи-Бекир: разтвори широко вратата („Да върви кравата където иска, ако ще, и при шейтана!“) и решително закрачи към саклята на Адам. По уличката, където вървеше гробарят, с кудкудякане се разхвърчаваха изплашени кокошки, кучетата подгъваха опашки и се криеха в закътани места, сякаш разбираха, че Хажи-Бекир е в лошо настроение и по-добре да не го закачат. Възмутен, разгневен не по-малко, отколкото вчера, когато си опари гърлото, гробарят се втурна в саклята, без да почука. Тук беше само Хева: седеше при огнището и готвеше обяд. Хажи-Бекир беше поразен от спокойствието й, непринудеността: нещо остро го бодна в сърцето.

— Какво правиш ти? — изрева той.

— Не виждаш ли, готвя обяд — равнодушно отвърна Хева.

— Какво разправяш ти?! Какъв обяд? Ти трябва да се върнеш в къщи! — завика Хажи-Бекир.

— Но как мога да се върна, щом като той не е казал онези думи?

— Как така не е казал?

— Много просто, не ги е казал — и толкоз.

— А къде е той? — Негодуванието на Хажи-Бекир нямаше граници; едва сега му дойде на ум предположението, че работата взема много лош обрат. — Къде е той?

— Кой?

— Твоят мъж. Какво казвам аз: какъв мъж ти е той? Гръбльо писклив! Къде е той, те питам?

— Ти винаги си ми казвал: жената няма защо да знае къде е мъжът й и какво прави. Аз не следя мъжа си.

— Опомни се! Каква жена си му ти?!

— Та ти сам ме омъжи за него. Да не съм искала аз това? Ти ме убеждаваше… А сега той не иска да изрече онези думи.

— Не иска?!

Това вече беше прекалено.

— Да. Защо, казва, ще повтарям такава безсмислица; нима съм папагал?… А знаеш ли, Хажи-Бекир, той ми говореше такива добри, такива хубави думи: такива ти изобщо не знаеш! Радваше се като дете. „Едва сега — казва — станах човек. И не искам да се разделям с тебе, Хева!“

— Така ли каза?!

— Така каза…

— Дано каптарят го изплюска! Проклетникът! Нали се уговорихме…

— С каптаря?!

— По-лошо: с твоя гръбльо… Да му налееш такава гореща супа като на мен, сигурно друго ще запее.

— Аз направих по-лошо. Сбърках и сложих в чая сол вместо захар — простодушно се разсмя Хева.

— А той?

— Изпи го! И окото му не мигна. Каза, че е вкусно.

— Мер-завец! А, ще се докопам аз до него… А ти веднага си отивай в къщи.

— Как така — в къщи?

— На теб говоря: веднага заминавай в къщи!

— Та аз не мога! Нали той не е казал онези думи… Сам знаеш.

Нямаше какво да възрази: Хева не можеше да си отиде просто затова, че на нея й се е приискало да си отиде… Хажи-Бекир би напердашил, както той мислеше, „това безчувствено животно Хева“, но не смееше и с пръст да пипне чуждата жена. Шариатът е строг! И гробарят се вбесяваше от безсилието си. Сега в яростта си ругаеше даже сам себе си, макар че съвсем неотдавна това щеше да му се стори почти богохулство. „Иди, че се доверявай на хората! — мислеше той. — Каква разлика — човек, шейтан, каптар, молла, бръснар!“

В дива ярост Хажи-Бекир изскочи от саклята.

Като се катереше по тясната уличка, направена от неустойчиви каменни плочи, и прескачаше през мръсни локви и канавки, по които течеше мътен поток, отнасящ цялата смет и нечистотии на аула, Хажи-Бекир като с криле летеше към селската бръснарница.

В полутъмната стая при селмага Адам в закърпен бял халат бръснеше четината на селския ловец Кара-Хартум и разказваше някаква забавна история, поради което Кара-Хартум едва не падаше от стола. Високо се смееха и онези, които седяха встрани на скамейката и чакаха реда си: секретарят на селсъвета Искендер, едноокият Раджаб, почтеният Али-Хужа и други. А на площада до магазина, на хармана, колхозници струпваха ечемичени снопи, които мъжете докарваха с арби^[5] от полето.

— Внимателно, внимателно се смей, скъпи Кара-Хартум — казваше Адам. — Жалко ще бъде, ако на такова гладко лице останат следи от моя бръснач.

— Хайде, хайде, а по-нататък? А по-нататък какво? — задавяше се от смях ловецът.

— А по-нататък…

В този момент Адам се обърна, привлечен от шум, и застина с отворен бръснач в ръка, побледня. И всички, които бяха тук, се обърнаха към селския гробар, който в този миг наистина приличаше на ужасния Азраил, ангела на смъртта.

— А по-нататък… — само прошепна бръснарят с вдървени устни.

Като се стараеше да сдържи гнева си и се покаже спокоен, гробарят поздрави уважаемите хора на аула. И бръснарят се поокуражи.

— О, здравей, скъпи Хажи-Бекир! — възкликна Адам. — Седни, седни… Как спа, какво сънува? Навярно все покойници ти се присънват, а?

— М-да! Особено един.

— Кой ли пък е той, а?

— Ти, гръбльо, ти! — Хажи-Бекир сграбчи Адам за яката и го вдигна от пода.

— Аз, слава на аллаха, не съм покойник… — изхриптя бръснарят. — Пусни ме!

— Но ще станеш! И то скоро, ако веднага не дойдеш с мене при твоята жена… Пфу! При моята жена… и не кажеш ония думи! Разбра ли?

— А, не, тя е моя жена!

— Лъжеш, моя е!

— Ако е твоя, тогава защо да казвам ония думи?!

Гробарят се обърка: наистина защо?

— Добре де, да допуснем, че е твоя.

— Сам призна: тя е моя жена! А сега пусни ме на пода, не съм свикнал на безтегловност… Ето така е по-добре.

— Да, да, приятели — намеси се Кара-Хартум, — не давайте воля на ръцете си. А с езика, моля, ако ще, и света обръщайте! Най-напред ти, скъпи наш Хажи-Бекир, би следвало да обясниш каква е работата. За какво е спорът?

— Кара-Хартум е прав — каза Али-Хужа, — щом като се оказахме свидетели…

Гробарят започна да разказва: беше убеден, че е прав, и искаше да си осигури поддръжката от почтените хора на аула. Той разказваше, като се стараеше да бъде спокоен и нищо да не пропуска. Хората слушаха, сдържаха усмивките си, съчувствено клатеха глави, възклицаваха: „Вах! Вах! Кой би помислил!“ — и се споглеждаха с Адам, смигваха му. Накрая Хажи-Бекир завърши:

— Това е всичко, уважаеми. А сега той е длъжен да каже на Хева тези думи.

— А какво мисли Адам? — попита Али-Хужа, като потули с длан усмивката си.

— Как мога да ги кажа? Сами преценете, добри хора! — махна с ръце бръснарят. — Как може да повторя думи, в които няма никакъв смисъл? Аз не съм папагал, аз съм човек! И после: нима аз съм глупак, за да се откажа от съкровището, паднало в ръцете ми?

— Хм! — важно произнесе Раджаб. — Положението е заплетено.

— Нима аз не съм прав? — попита Хажи-Бекир.

— Прав си.

— Излиза, че не съм прав аз?! — възмути се Адам.

— Не, и ти си прав!

— Ама, хора, така не става: винаги някой е виновен, някой е прав — възрази Кара-Хартум; сапунената пяна на брадата му изсъхна и сега падаше като скреж.

— И ти си прав! — каза Али-Хужа.

И тогава хората не издържаха, избухнаха в смях. Гробарят очакваше съчувствие, поддръжка, а сега се смееха над бедите му.

— Какъв е този смях?! — завика той, почервенял. — Защо се хилите?

— А нима не е смешно? — прекъсна го Али-Хужа. — На всички отдавна ни проглушиха ушите — зарежете шариатския брак, разписвайте се в селсъвета. Ето при него! — Али-Хужа посочи Искендер.

Секретарят на селсъвета се понапери:

— Право казваш, Али-Хужа!

— Но щом вече се е случило такова нещо… — опита се да възрази гробарят.

Но Али-Хужа го прекъсна:

— Ако ти, скъпи Хажи-Бекир, се беше разписал с Хева в селсъвета, можеше за свое удоволствие да казваш тези думи даже по сто пъти на ден и жена ти щеше да си остава в къщи.

— Ако, ако… — възрази гробарят. — Какво ще се измени, ако почна да съжалявам? Да, аз съжалявам, че се ожених по шариата… Но какво се изменя от моето съжаление? Добре, аз сега съм готов да си хапя не само пръстите, лактите съм готов да си хапя! Ама какво?… Помогнете ми, почтени, накарайте Адам да каже тези думи.

— Не бива да насилваме човека! — възрази Кара-Хартум. — Насилието се наказва от закона.

— Тогава аз сам ще го накарам! — закрещя вбесен Хажи-Бекир.

Дочули шума в бръснарницата, притичаха хора от колхозния харман, струпаха се пред вратата, около прозорците. Гробарят искаше да сграбчи Адам, но гърбавият се криеше зад хората, промъкваше се между тях и те охотно го пропускаха, сгъстявайки се пред Хажи-Бекир. „Ще кажеш ли?“ — крещеше Хажи-Бекир, „Няма да кажа!“ — отвръщаше Адам ту зад гърба на Кара-Хартум, ту зад гърба на Али-Хужа. А хората се късаха от смях.

— Какво става тук? — запита, като влизаше, разтревожената, бледа Хева.

— Играем на котка и мишка! — весело отговори Кара-Хартум.

— Хинкалът изстива. Време е за обяд! — каза Хева.

— Сега, скъпа, сега! — отвърна Адам иззад нечий гръб. — Виждаш ли какво иска да направи с твоя мъж този човек…

— Ти не си й мъж! — ревна Хажи-Бекир. — Добре, че дойде, Хева. Аз ще го накарам да каже ония думи тук, пред всички. Отдръпнете се, хора; разгневен съм, не отговарям за себе си…

Хажи-Бекир засука ръкави и откри такива могъщи космати ръце, че Раджаб се отдръпна назад:

— Брей, че лапи, като на каптаря.

— Позволи му, горкия, поне да ме дообръсне! — примоли се Кара-Хартум.

— Нека после бръсне, ако ще, хиляда бради!

— Хора, той ще го убие! — викаха от улицата.

— Защо упорствуваш, Адам! Та той наистина ще те убие — ласкаво каза Хева и този ласкав глас порази Хажи-Бекир в сърцето; с него Хева не говореше така! А Хева молеше (нечувано!): — Нима не ти е жал за живота, Адам?

— Мила, скъпа, единствена моя, за нищо не ми е жал. Аз обичам тебе повече от живота.

— Та аз ти желая добро… — меко продължаваше Хева.

— Убийте ме, режете ме, но няма да кажа! Добри хора, нима мога заради празни думи да загубя такъв дар на съдбата, такава жена…

В сляпа ярост се хвърли Хажи-Бекир, сграбчи гърбавия, замахна с юмрук, но Адам с отчаяно усилие се изскубна, мушна се в тълпата, а юмрукът на гробаря се стовари върху Хевиното рамо, от което Хева изрева като бивол. Възцари се страшна, напрегната тишина. Хората престанаха да се смеят.

— Нищо! — викна гробарят. — Ти, ти си виновна за всичко!

— Ах, така ли! И тебе още те наричат мъж — възмути се Хева. — Почакай, ще има да съжаляваш, че си вдигнал ръка върху мене пред почтените хора. Цял живот няма да ти простя!

И страшната Хева излезе от саклята.

Гробарят не чуваше: непрестанно се хвърляше върху Адам и непрестанно Адам се измъкваше, хората го прикриваха, криеха го зад гърбовете си, заграждаха го. А Хажи-Бекир освирепяваше все повече, той буквално ослепя от ярост, спъна се, удари главата си от една греда и тогава вече съвсем загуби власт над себе си. „Бягай оттук!“ — тихичко казаха хората на Адам и бръснарят изскочи от саклята. Но Хажи-Бекир видя прекрачващия прага Адам, както зорък ястреб съзира полската мишка, изтръгна се от здравите ръце на съселяните си, които се опитваха да го удържат, и като разярен бик излетя на площада.

— Къде е той?! — ревеше гробарят. — Ще го убия-а-а! Ще го осакатя! Ще му изправя тази камилска гърбица!

Хората клатеха глави: побесня гробарят и това си е! Да, ще си изпати Адам, ако му попадне в ръцете. И мнозина за първи път от душа съжалиха нещастния гръбльо…

В какви странни, неприятни положения попадат хората заради нелепи, смешно глупави обичаи, запазили се от тъмнината на вековете. Ако хората можеха да разберат, че мамят сами себе си! Но беда: хората са уверени в своята правота, смятат, че така трябва да бъде, че иначе не може.

— Моля ви се — им казваш, — а ето в този аул, и в този, и в този, и още…

— В онези аули може, а у нас не — възразяват ви и ви гледат с ясни очи, свято уверени, че Шубурум е най-добрият аул в света и шубурумци са единствените истински хора на земята.

Трудно е да излезеш наглава с глух!