Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (13)

За превратностите на съдбата

Можеше ли да си представи селският гробар, че на главата му ще се стовари безжалостна градушка от нещастия и ще преобърне живота му с главата надолу, както бесният поток прогнилата лодка на планинец? Той можеше да очаква всичко, каквото и да е: финансовия агент от районния център с ултиматум, наподобяващ ученическа почетна грамота; секретаря на селсъвета Искендер, пристигнал по предписание на Мухтар със заплаха да го изселят от аула, ако гробарят не се заеме с полезна работа, макар и със строеж на обществена тоалетна, която толкова е нужна на Шубурум. Но можеше ли даже насън да се привиди на Хажи-Бекир, че ще рухне главната опора на неговото благополучие, опора, в която той беше непоколебимо уверен? Ако можеше да знае къде ще падне, би подложил, както казват, къс кече, за да не се натърти… Но там е бедата, че вярващите в съдбата лесно попадат в небрано лозе… До не много отдавна за неговия живот се говореше с любимата поговорка на планинците: „Не пожелавай повече, току-виж, го урочасаш!…“ Имаше сакля, имаше жена, имаше крава, три пъти на ден топла храна, а какво повече е нужно на планинеца?… А сега няма нито едното, нито другото, нито третото… Нищо няма! Както се казва, „отиде си кучето, и синджира отнесе“. До последния ден той не искаше да се примири, не можеше да повярва, струваше му се, че всичко става насън, в кошмар, такова нещо не може да се случи наяве; трябва да принуди себе си да се събуди!… Но сега дойде най-страшната беда, пред която избледняха всички несполуки: обвиняват го в убийство! Разбирате ли вие какво значи да бъдеш обвинен в убийство? И с никакви доводи, с никакви свидетелства не можеш да отхвърлиш обвинението, да опровергаеш уликите; просто сам си подписвай присъдата!

И все пак у Хажи-Бекир още блещукаше надежда. Попитайте го: „На какво се надяваш?“ Той само ще свие рамене, не ще може да отговори, но въпреки каменната неизразителност на фигурата на гробаря, вие, като се вгледате, ще уловите слабо мъждукане на скрита светлина. Това е надеждата, която свети. Онази надежда, с която даже осъденият се качва на ешафода. А може би това е останалата у човека, оживяла и засветила под ударите на нещастието наивна детска вяра в неговото безсмъртие! Онази, за която се пее в детската песен: „Нека винаги да бъда аз!…“

Хажи-Бекир е под следствие. Хажи-Бекир е затворен в отделна килия с решетка на прозореца. Тук, в районния център, той се яви конвоиран от секретаря на селсъвета Искендер, буквоед, когото в аула наричат: салам, натъпкан с хартийки. Нали към него веднъж се обърна Хажи-Бекир, когато пощальонът донесе пощенски запис (някога той продаде на един побратим от далечен аул каменен паметник и сега побратимът му изпращаше парите). Пощальонът искаше документи, а Хажи-Бекир нямаше. Опитайте и вие да станете гробар, да копаете гробове и да не загубите от джобовете си документите!

Не малко от тях той погреба в земята и навярно археолозите от бъдещия век в недоумение ще разтворят ръце, когато разкопаят различни гробове с документите на един и същи Хажи-Бекир… Наложи се Хажи-Бекир да се обърне към селсъвета.

— Покажи си паспорта или кръщелното свидетелство, тогава ще ти дам справка! — възрази Искендер.

— Защо ще те тревожа, ако имах паспорт? Та нали знаеш, че аз съм Хажи-Бекир.

— Да, зная.

— Ами така и напиши.

— Да не искаш и печат да ти ударя, и да се подпиша?

— Да.

— А, не, най-напред покажи кръщелното или паспорта, или свидетелството за раждане…

Тогава именно Хажи-Бекир за първи път разбра великата сила на документа в нашия просветен век. Имаш ли документ — човек си. Нямаш ли документ — още не е известно кой си ти: може би английски шпионин или персиец, търгуващ с хашиш. Кой знае, може би така усърдно търсят снежния човек само за да проверят има ли той паспорт или друг документ, удостоверяващ, че каптарят — това е самият каптар.

Да, за всичко помисли, за всичко размисли, за всичко съжали по време на принудителната почивка в единичната килия Хажи-Бекир. Съжали и за парите, които даде на мошеника Шахназар: сега щяха да са му добре дошли. Но какво да правиш: както се казва, остави на вълка костта, попаднала в зъбите му — само пожелай да се задави с нея.

Труден и опасен беше пътят от Шубурум през задръствания и свлачища. На места Хажи-Бекир и секретарят на селсъвета пълзяха по корем и вървяха на четири крака като драскаха ръцете си. И Хажи-Бекир усърдно помагаше на Искендер да преминава през камъните. Само да поискаше да избяга, гробарят можеше лесно да блъсне конвойния в пропастта или просто да си отиде: секретарят на селсъвета беше въоръжен само с един стар ръждясал кинжал, който не можа да измъкне от ножницата, когато по пътя се наложи да отсече тояги. И ако някой можеше да погледне отстрани, щеше да помисли, че Хажи-Бекир конвоира Искендер. А секретарят на селсъвета много се боеше, че престъпникът ще избяга, и вътрешно се проклинаше с най-лоши думи: защо тръгна, защо не се отказа под някакъв предлог! На свой ред Хажи-Бекир се боеше да не би секретарят на селсъвета от непохватност да падне в клисурата; случи ли се нещастие с представителя на властта, отново ще обвинят него: ще кажат, уби един, а сега и втори, злодей, звяр, бандит! Нима рядко се случва, като заподозрат веднаж човека в нещо лошо, след това всички пороци приписват на него; както се изразяват в такива случаи шубурумци: „Що е лошо, все е у Патима!“

Така те преодоляха Шейтан-проход и започнаха да се спускат по склона на планината Булах, когато Искендер се подхлъзна от един камък, падна и заедно със снежна лавина и камъни се строполи от стръмнината. Глух стон се изтръгна от гробаря, вик на ужас, когато погледна надолу: там долу беше проснато тялото на нещастния Искендер, секретаря на Шубурумския селсъвет.

— О, аллах! — възкликна съкрушен Хажи-Бекир. — Какво правиш ти с мен? Слезни тук, кажи ми твоите претенции и упреци! Виждаш, аз съм сам и ти си сам. Слезни! Не искаш? Разбира се, по-удобно е да решаваш хорските работи тайно, но защо ги решаваш така несправедливо? Или ти прави удоволствие да мъчиш бедния човек! Нали никой няма да ми повярва, всички ще кажат, че аз нарочно съм го съборил в пропастта. Ти няма да ми бъдеш свидетел — добре зная това…

Махна с ръка Хажи-Бекир и се спусна в клисурата. И там видя, че Искендер диша, жив е! Ах, как се зарадва гробарят! Ненапразно в планините казват, когато искат добро: „Да стане чаканото зло на радост!“

— Ти, ти си жив! — възторжено бъбреше Хажи-Бекир, наведен над секретаря на селсъвета. — Наистина ли си жив? А?

— Жив съм, само кракът ми е зле… — простена Искендер. — Ти си тук! Уф! Добре, че си тук!

— А къде да бъда?

— Помислих, че си избягал. Така се боях!

— Да избягам ли? — Хажи-Бекир се учуди на тази мисъл. И през ум не му беше минало такова нещо!

— Хажи-Бекир, скъпи, не бягай! Съжали ме, влезни ми в положението, та аз имам деца, ти ги познаваш…

— Стига си дрънкал глупости. Да тръгваме!

— Не мога да стана. Какво да правя? Тук няма кого да извикаш, освен снежния човек.

Искендер се опита да стане, но веднага се строполи и викна от болка. Хажи-Бекир не знаеше какво да прави. Да бяга, да остави Искендер? Но след час от него ще останат само оглозгани кости — тук бродят планински вълци. А Искендер има дом, семейство, деца… И в края на краищата той нищо лошо не е направил на него, гробаря… Пък и тогава не ще отклони обвинението във второ убийство.

Хажи-Бекир решително стана. Искендер го сграбчи за полата на бешмета^[1].

— Не бягай, моля те!

— Да тръгваме!

— Не мога! — примоли се Искендер. — Може би е по-добре да се върна в къщи, в аула? Помогни ми да се добера до семейството.

— Не, ти трябва да ме закараш, където е наредено. Та аз не зная къде и при кого да отида. А и няма да ми повярват… Качвай се на гърба ми!

И Хажи-Бекир с голям труд, като се олюляваше и препъваше, помъкна към районния център Искендер — живо доказателство за добрите му намерения. Наистина, това доказателство беше тежичко и от него гробарят се изпоти сто пъти. Но ненапразно беше влачил той двуметровите каменни паметници!

С една дума, стана така, че Хажи-Бекир сам се заведе в милицията и се предаде на милостта на безстрастното, хладнокръвно правосъдие. Благодарен за спасението, секретарят на селсъвета разказа на следователя всичко, което се случи по пътя, за това, че гробарят можеше да избяга, но, както виждате, не избяга: Искендер искаше сега да умилостиви следователя. Но следователят не пожела да се съобрази, както му се струваше, със закъснялото разкаяние и внезапната доброта на Хажи-Бекир: пред него стоеше убиец! И сантименталностите тук бяха неуместни. Но той не започна официалния разпит — имаше много други дела в района. Само го поразпита набързо и не строго, бутна го в единична килия и си отиде, понеже работният му ден беше свършил, а той също имаше семейство, което чака бащата и мъжа.

Освен това следователят обичаше, както се изразяваше, обвиняемите „да доузряват като домати на слънчице“ в дълъг предварителен затвор, в самотни размишления за собствената си мерзост. Не беше в неговите правила да бърза.

И седи сега Хажи-Бекир в тъмната килия на един път и гледа през решетката блещукащите звезди; свил се е от студ — помещения от този род в планините не се отопляват, тук не признават такива нежности в държането с престъпниците. „Без нищо там не попадат“ — казват мнозина… Никой не влезе при него, никой не го попита иска ли да яде. И скоро към душевните му преживявания се прибавиха и страдания физически — зъзнеше и стомахът му се свиваше от глад.

„Всичко е загубено! — мислеше отчаян гробарят. — Ще ме сочат с пръст: ей този уби беззащитния слаб човек. И няма вече да живея в Шубурум… А как ще мога без Шубурум, без съселяните?! Като изгубена овца… Ах, Хева, Хева, какво направи?! Аз още я виня, като че ли тя е виновна… Нима съм загубил Хева завинаги? Да, Хажи-Бекир, завинаги… Не можеш да се примириш? А какво можеш да направиш? Насила не ще я върнеш… Муле! Глупаво муле съм аз! Сам отидох и омъжих собствената си жена, послушах този мошеник Шахназар. И за кого я омъжих?! За Адам! Ако беше по-достоен от мене нямаше да ми е така обидно… За какво толкова мисля? Всичко това са глупости, дреболии, бръчици по водата, лек прах из пътя в сравнение с това, което ме очаква сега. Сигурно ще ме изпратят в Сибир, на север, сред ледове и студове, които убиват птиците в полет…“

На Хажи-Бекир му стана студено, той се премести на миндера и легна, без да се съблича, като се зави с изтърканото одеяло.

„И да разкажеш на някого — хич няма да ти повярва, ще рече: ама че си лъжец. Да, на чужд гръб и сто тояги са малко… Но какво правя аз?! С нищо ли не мога да изменя положението си? Ако аз сам не се погрижа за себе си, кой ще се погрижи за мене?“

Както се казва, нещастният е богат с мъки. Да, в този смисъл едва ли можеше да се намери в планинските аули човек по-богат от Хажи-Бекир.

Най-после Хажи-Бекир реши да заспи, за да забрави всичко поне за известно време. Но къде ти! Мислите в главата му се блъскаха и блъскаха, както хората на площада в пазарен ден с всякакви вехтории в ръце — и нищо хубаво няма, а хората търгуват, спорят и даже се карат…