Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (18)

В планинските клисури, на свобода!

Надявам се, читателю, че не ви се е случвало да нощувате в затвора на някои от планинските райони в Дагестан? И много добре: това не е място, където си струва да нощуваш. А междувременно Хажи-Бекир живее там вече не един ден…

Отдавна ли беше времето, когато той гледаше снежната чалма на Дюлти-Даг и облаците, събрани в клисурата като стадо сиви овце? Отдавна ли беше времето, когато над него кряскаха във висините орли и волният планински вятър свистеше в ушите му? А и самият той беше волен почти като вятър: да поискаше, щеше да отиде на самия Тихи океан; или в планините на Тян-Шан; или на седефеното Бяло море; или даже на екскурзия в Златна Прага. И навсякъде щяха да му продават най-хубави билети, щяха да му постилат завивките на леглото във вагона, сервитьорки щяха да му поднасят блюда с димяща пара…

А сега светът се ограничи в тази килия с решетка на прозореца и дъбова заключена врата в празната двуетажна каменна къща. И никъде не ще отидеш оттук. И никой в родния Шубурум не го е грижа за тебе: няма те ни в живите, ни в мъртвите; сякаш никога не е живял селският гробар Хажи-Бекир, сякаш никой и никога не се е нуждаел от неговите услуги; сякаш е проклет от всички навеки и е изхвърлен от аула като умряло куче. Вкараха го в тази тясна мрачна килия и го заключиха. Три пъти на ден по половин хляб, ведро студена вода, на обяд чорба, каквато Хева правеше на отелилата се крава, парче от пън за сядане и миндер с тюфлек, натъпкан не със слама, а сякаш с вършина, с одеяло, което мирише на влага като шугава овца напролет — това е, което остана на Хажи-Бекир от всички богатства на света. И така за дълги години. Килии на колела, килии в каменни къщи, килии зад бодлива тел. Студени, ледени краища…

Има си Хажи-Бекир и събеседник — затворническия плъх, колкото заек, който през нощта се вмъква при него в леглото, от което гробарят скача с проклятия. Но плъхът е безстрашен и се държи като пълновластен стопанин.

Отначало Хажи-Бекир като смахнат се хвърляше върху плъха, за да го убие. После започна да му приказва, сякаш искаше той да заговори. Но плъхът си е плъх и няма какво да чакаш от него.

„Всеки ще стане покойник — мрачно размисляше Хажи-Бекир. — Но защо пък да бърза, защо без време да се скрива в гроба, макар и да е такъв, с прозорче?“ Някога на него му се струваше най-голяма беда глътката горещ бульон: заради нея изгони жена си! Ох, сега да му дадат този бульон! „Аз съм бил безумец — говореше той сега на плъха (нямаше на кого друг), — разбираш ли, аз съм бил напълно луд!“

Гробарят обрасна — брадата му можеше да се стриже с ножици. И в гъстата брада ясно се появиха бели косми, които по-рано някак не беше забелязвал. Има си хас! Толкова да преживееш и да не побелееш!

Да, ясно, ненапразно се казва, че който не познава ада, не ще познае рая. А в това, че районният затвор на Дагестан е земен филиал на ада, на преизподнята, на подземното царство, гробарят вече не се съмняваше.

Вероятно не се съмняваше в това и районният следовател. Два пъти извика той Хажи-Бекир за разпит, но гробарят на всичко отговаряше: „Не, аз не съм го убил. Не!“

„Е, е! — възразяваше на това следователят, засега още добродушно. — Тогава върви обратно в килията и доузрявай. Имаш време да доузрееш!“

Какви празни работи се струваха на Хажи-Бекир всичките му предишни беди в сравнение с тази последната! Едва сега той разбра какво значи да бъдеш свободен, макар и нещастен, макар и беден, макар и гладен, макар и самотен — но на свобода! „Хора, дайте ми да поживея! — стенеше Хажи-Бекир. — Нищо не искам от вас, аз загубих всичко: загубих жена и сакля — съгласен съм, няма нищо да искам, само ми дайте да поживея… Да, да, да, аз разбрах тук какво значи да живееш сред хората, на свобода, да гледаш в човешките очи, да разговаряш с хората, даже и да имаш мъка на сърцето! Нали е казано: и черният ден, прекаран сред свои хора, е празник. Да живея! А какво значи това «да живея»? Нима аз съм живял досега?! Не, аз съм съществувал, както съществуват овенът, мулето, гаргата, дървото… Аз не познавах цената на живота, не го пазех, не му се любувах. А какво добро съм направил на хората, на съселяните, с какво могат да си спомнят те за мене? Нима наистина нищо добро не съм направил? А за себе си какво съм направил, какво съм видял в живота освен кирка, лопата и зеещи ями, където полагах покойниците за вечна почивка… Не, не съм доволен от живота си! Лошо живеех! А ето, излиза, да живееш, това е голямо и трудно задължение на човека върху земята.“

Странни мисли се завъртяха като вихър в главата на Хажи-Бекир, скромния селски гробар, който преди изобщо нямаше навик нито да размишлява, нито да философствува. И сега той не знаеше за какво да се захване в този вихър. Само чувствуваше с цялото си тяло, с цялото си същество: трябва да се измъкна оттук!

Хажи-Бекир лежеше на миндера, сложил ръце под главата си, и мислеше, но от мислите не му ставаше по-леко. Трябваше да се реши, да се реши да бяга. Но как? Дъбовата врата не можеш да разбиеш, а и надзирателят ще те задържи… Желязната решетка на прозореца също не можеш да свалиш с голи ръце… А, току-виж, го застреляли като яребица. Нима е леко да бягаш от затвор?! Но отчаянието тласка към всичко… Не, да бяга, да бяга каквото и да става от тази проклета килия, където от глупост се навря сам!

Хажи-Бекир скочи от миндера и започна да удря с юмруци по вратата.

Приближи се куцият старец надзирател, издрънка катинарът, отвори се вратата. Надзирателят с ловджийска двуцевка в ръце застана на прага, попита:

— Нашият дом е тих, защо шумиш? Пък и чувам добре, нищо че съм стар. Какво искаш?

— Искам да изляза оттук… — каза страшно Хажи-Бекир, но веднага се опомни и жално добави: — От сутринта не съм излизал на двора.

— Е, щом като трябва, върви!

И надзирателят го поведе по коридора, като държеше пушката в готовност и мърмореше:

— Да бяха те отпратили по-скоро оттук, ще ни бъде по-спокойно.

— А пушката заредена ли е? — като че ли между другото попита Хажи-Бекир.

— Май съм я зареждал. Защо?

— Ако побягна, ще стреляш ли?

— Къде ще бягаш? Все едно, от хората няма да избягаш. А убиецът и сред хората е като в затвор…

— Аз не съм убиец.

— Тогава защо си тук?

— Не зная… А къде трябва да ме изпратят?

— Където следва.

— А къде следва?

— Това началството знае по-добре, аз не съм завършил такива курсове.

Тази новина още повече изплаши гробаря: ще те откарат някъде, откъдето и пътя няма да намериш… Щом ще се бяга, по-добре сега!

— Ех, да става каквото ще! — каза той на глас и скочи от мястото си, леко се прехвърли през ниската каменна ограда близо до тоалетната и докато старецът надзирател се мотаеше с пушката, която тъй и не поиска да гръмне — дали патронът бе влажен, или изобщо нямаше такъв — Хажи-Бекир презглава се спусна към гористия склон. И докато надзирателят куцукаше към телефона, за да обади това извънредно произшествие, затворникът се скри в гората. Преследването се оказа безрезултатно. „Аха! — възкликна следователят, като научи за бягството. — А казваше, мерзавецът, че не е убивал! Ето, призна си… Нищо, дълго няма да се крие!“

И Хажи-Бекир като че ли чу: опря запъхтян в гъстата гора по нанагорнището към шубурумските височини и се почеса под брадата, която непривично гъделичкаше шията му. „Пак, изглежда, съм направил нещо не както трябва — дрезгаво каза той. Сега вече цяла хайка ще тръгне да ме лови, като вълк… Но поне съм на свобода!“

Студено му беше, гладен беше, измори се, измъчи се Хажи-Бекир, но все пак се чувствуваше почти щастлив: отново е свободен човек и може да върви, където иска! Но тази мисъл не го утешаваше дълго: скоро настъпи нощта, в ясното небе затрепкаха студените звезди, прилични на светещи снежинки. Страхът от самотата обхвана Хажи-Бекир, страхът на беззащитния, който може и да замръзне в такъв студ, и да срещне гладен, силен звяр… И гробарят все по-бързо и по-бързо бягаше напред, като ту се спускаше в клисурите, ту се изкачваше на превалите, като снежен човек, каптар, без род и племе… „Каптар… А може би тези легендарни хора са просто такива скитници, както и аз — мислеше Хажи-Бекир, — скрили са се от хорските погледи и живеят в снега… Но с какво ли се хранят тези каптари? Само със сняг дълго не ще преживееш… А може би те са оставили в планинските пещери купищата кости от турове? Но как ли снежните хора ловят тези чувствителни и горди животни, чудесни същества, които не могат да живеят в самота и винаги живеят на семейства. Да, всичко благородно живее в семейство. И колкото по-голямо е семейството, толкова по-спокойно се живее, толкова по-уверено се държат членовете на семействата, толкова по-леко е да се борят.“

Хажи-Бекир вървеше бързо и се учудваше на мислите си: откъде такава философия? Нали преди той мислеше само за покойниците и каменните паметници!