Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (6)

Вопъл в полунощ

Така си и остана тайна къде се скри Адам от разярения Хажи-Бекир; навярно, с години спасявайки се от немирниците в аула, гърбавият беше научил разни пролуки, прелези, сокаци и дупки, за които не подозираха жителите на Шубурум.

Но колкото и да си даваше кураж Адам в присъствието на съселяните, сега, когато сам-самичък се крие зад камъните в покрайнините на аула, сърцето му от страх е готово да изскочи от гърдите като жаба из ръце. Като размисляше какво ще стане по-нататък, бръснарят сам се учудваше, че посмя да се противопостави на страшния Хажи-Бекир. През живота си Адам даже бълха не беше обидил, а сега гледайте: не се изплаши! Казват, че страхливецът лесно се лекува: трябва да го убедиш, че е храбрец! Но нали никой не беше убеждавал Адам… „Ех, Адам, Адам! Не ти върви на теб, като на онзи планинец, на когото за един ден умрял конят, съборила се саклята и потънала в реката майка му — тъжно мисли бръснарят. — Нима той можеше да ме убие?! Можеше! Той е гробар, свикнал е да гледа покойниците в очите… Ех, Адам, Адам! И да виниш за мъката си няма кого, освен родителите… Но не може син да укорява баща си и майка си, та и те не са искали да се родиш такъв… Не, навярно заради твоето нещастие те са напуснали белия свят, скрили са се от жалост в земята. Кой е виновен? А? Не тези ли диви, студени камъни, не тези ли недостъпни скали, не тези ли високопланински места, където доскоро селските бабички лекуваха всички болести!“

Бръснарят забеляза, че се смрачава. А в планините нощите са тъмни като в рог: собствения си пръст не можеш да видиш, като че ли са те загърнали с черна бурка.

И мислите на Адам закретаха към неговата сакля, към нечаканата жена, която му се падна ненадейно, както в приказката, където на главата на котарака паднало парче салам и правоверният котарак възкликнал: „О, аллах, по-често ме поразявай с такъв гръм!“ С гореща благодарност Адам си спомни за този ангел — моллата Шахназар: той ги венча и попита ще се обичат ли един друг! Нима може да се загуби такова щастие заради глупави, безсмислени думи?! „Навярно тя ме чака, седи край огнището; приготвила е вечеря и чака — сладостно си мисли Адам. — Да седна до нея, да погладя тежката й, благоухаеща на масло коса, ето така — лекичко, лекичко; да й кажа хубави думи, за да се усмихне тя… Но Хажи-Бекир, разбира се, дебне около саклята.

Какво ще стане, какво ще стане?! Та няма да живея като бездомен пес… Хора, какво лошо ви направих? Е, дайте ми да се порадвам на това, което ми се падна. Защо не можете да се застъпите, да ме защитите от страшния Хажи-Бекир? Аз нищо не съм го молил, той сам доведе Хева… Да се върна в саклята си? Но Хажи-Бекир ще ме убие или ще ме принуди да кажа тези подли думи; как ще мога, гледайки Хева в очите, да повторя подобна глупост и да я загубя… По-добре цял живот да скиташ и да знаеш, че в саклята те чака жена ти. Чака те Хева. Какво да правя?!“

И тогава блесна спасителната мисъл: да бяга, да бяга заедно с Хева някъде в града, в райските места, където има гостилници, хотели, асфалт, кино и го няма Хажи-Бекир. Бръснари са нужни навсякъде, той не е лош майстор; значи, работа ще има, а всичко останало ще се нареди. Адам едва не заплака от щастие!

Предпазливо бръснарят изпълзя от скалите и бавно, внимателно, като крадец започна да се промъква към собствената си сакля. Сега се боеше да не срещне не само Хажи-Бекир, но и който и да е жител на Шубурум; току-виж, от уплаха го вземат за каптар и в ужас го ръгнат с кинжал или му шибнат един заряд сачми от ловджийска пушка! Суеверните хора винаги са страхливи. Шубурумци не ще ги учудиш даже с това, на което цял живот не се уморява да се учудва Али-Хужа, че някъде люпят пилета без квачка; няма да ги учудиш даже с това, че човек за час обикаля около земята. А, виж, кажи им, че ей там в онази черна клисура е направил сватба бясът Иблис, оженил се за дъщерята на шейтана и ти сам си играл на сватбата, ще ахнат от учудване, ще повярват, ще се изплашат…

Дълго Адам не се решаваше да се приближи до саклята. Все се ослушваше — няма ли да изтропа някъде камък под крака на минувач. Все се колебаеше и чакаше. При такива случаи кайтагците^[1] обикновено казват на човека: „Чух-ра диккули жанра диккули ааргарну, аттала, гурчи, гурчи!“ Което преведено значи: „Вместо да мислиш как да си откъснеш орехи и да не се пребиеш, качвай се, синко, качвай се на дървото!“

Не, Адам не тръгна към вратата, където като приказно чудовище-дракон при кладенеца може да дебне Хажи-Бекир, а се промъкна отзад, където — той знаеше — лошо се затваряше прозорецът. И действително рамката скръцна и се отвори, когато Адам я подръпна. Като се стараеше да не шуми, същински крадец, за първи път в живота си той се вмъкна през прозореца… Хева беше в съседната стая: на пода, върху килима, тя беше постлала големия семеен тюфлек и кротко спеше; не се събуди даже когато Адам запали газената лампа. А гърбавият приседна до нея и се загледа; жал му беше да я буди, но какво да прави, щом така му се иска да докосне косите й?!

Ох, женски коси, женски коси! Колко тайнствена, притегателна сила има в тях! Не затова ли векове жените са криели косите си под була и покривала — от състрадание към бедните, слаби мъже…

Сърцето на Адам радостно туптеше: „Не си е отишла! Не си е отишла! Не си е отишла!“ И това беше по-сладко от най-звучната мелодия на четириструнен чугур^[2].

Лекичко се докосна до косите й, небрежно разпилени по възглавницата. Хева отвори очи, огледа се:

— Ти ли си? Жив?

— Да, слънце мое, както виждаш, засега още жив. Радваш ли се, че дойдох?

— Дотегна ми всичко — прозя се Хева. — Искам да спя… Стига ми, че цели три часа стърчах до вратата…

— Мене ли чакаше?! — радостно възкликна Адам.

— Не, слушах извиненията на Хажи-Бекир… И изобщо какво си играете вие с мене? Аз не съм кукла.

— Не си играя. Аз просто ти се любувам — отвърна с отпаднал глас Адам. — Хажи-Бекир, разбира се, те е придумвал да се върнеш?

— На колене ме молеше. Но аз му казах, че никога не ще му простя: да ме удари пред хората!

— Ама той неволно… — възрази Адам заради справедливостта. — Значи, не си му простила?

— Ако му бях простила, нямаше да съм тук…

— Умница. И как смее той да придумва чужда жена?… Мила моя, искам да бъда винаги с тебе, ето така, до тебе, да чувствувам диханието ти, да те виждам, да ти се радвам… — Адам не се решаваше веднага да предложи на Хева да бягат от аула, да бягат още днес, сега веднага. — И аз вярвам, ще бъдеш доволна, всичко ще ни бъде добре, скъпа…

Макар и да й се спеше, Хева слушаше, без да го прекъсва: та по-рано никой не й е говорил такива вълшебни думи. Даже руменина изби по бузите и устните й се полуотвориха…

— Ти ще видиш, аз съвсем не съм безпомощен. Аз съм човек. И човек ме направи ти, Хева. Където и да съм, аз винаги ще бързам към тебе, ще ти донасям подаръци, ще ти подаря топъл шал с рози и ресни…

— Та аз съм лоша — внезапно каза разчувствувана Хева.

— Не говори така! Ти си добра, ти си хубава. Аз съм лош.

— Не, аз съм лоша.

— Не, ти си добра, а аз съм лош.

— Не, аз съм лоша.

— Не, ти си добра, а аз съм лош.

— Не, аз съм лоша.

— Защо?!

— Не зная.

— Значи, си добра. А там ще станеш по-добра. Ех, как ще заживеем ние с тебе там!

— Къде? — попита Хева, без да се обръща: беше й така приятно да слуша тези чудни думи и да се радва спотаена.

— Там, там, мила, където всичко е удобно, всичко е близко. Няма да има нужда да готвиш, да отопляваш, да палиш огън в огнището, да приготвяш тезек за зимата, да се караш със съседите за всяка купчина тор на улицата…

— А тогава какво ще правя?! — От учудване Хева се обърна.

— Нищо. Съвсем нищо!

— Как нищо? — възмути се Хева. — Та това е много скучно!

За първи път в живота си тя беше такава словоохотлива и непринудена.

— Няма да бъде скучно, ще видиш. Ще се разхождаме в градината, ще ходим на кино, на театър.

— Аз обичам кино. На театър, разбира се, не съм била нито един път… Не зная какво е това театър…

— Всичко ще научиш, слънчице, всичко… Само…

— Какво — само?

— Ние трябва да бягаме.

— Хайде да избягаме, а?! — Хева скочи. — Хората ще помислят, че си ме отвлякъл…

Някога, като момиченца, Хевините приятелки смятаха отвличането голямо щастие за мома — нали това е така романтично в този неромантичен живот.

— Ставай. Ще избягаме още днес! Тук за нас няма живот.

— Защо?

— Как защо?! Мислиш, Хажи-Бекир ще ни остави на мира? Та той ще ме убие! Това не е празна заплаха. — Адам понижи глас: — Не чуваш ли стъпките покрай саклята и покашлюването? Той е.

— Ти искаш съвсем да избягаме?

— Да. Какво хубаво има тук?!

— Но… Но как така без родители, без приятелки, без… Не мога!

— Трябва, Хева.

— Не, Адам, не мога така — изведнъж сама!

— Не сама, а с мене.

— Все едно, не мога.

— А аз не мога да остана и не искам да те загубя. — От вълнение гласът на Адам секна. — Ти трябва да бягаш с мене. Трябва!

— Не, не, не! Как така изведнъж? Без майка, без приятелки… Като без род… Я помисли!

— Моля те, добричка, мила, не упорствувай…

Адам се възмущаваше, но не можеше да повиши глас на Хева.

— А аз не искам.

Да, неотстъпчивостта на Хева го дразнеше и той се въртеше из стаята като мишка в капан, кършеше пръсти. Сърдеше се не само на Хева, сърдеше се на всички шубурумци, че упорито се държат за старите сакли и безплодната земя, че отдавна не са оставили този тесен, каменен чувал, в който няма къде да се обърнеш. И още, честно казано, в душата на Адам от детство се трупаше гняв към тукашните присмехулници и немирници, които не един път са го обиждали.

Дълго още Адам уговаряше Хева. Но Хева отново легна в постелята, обърна му гръб, зави се с одеялото, каза:

— Стига си ме придумвал. Дотегна ми! Ту единият, ту другият. Сега ще постъпвам, както сама реша…

Внезапно се раздаде яростно чукане по вратата; сякаш гръм тресна в самата сакля. Адам неспокойно поправи одеялото на Хева и бързо излезе на верандата: под звездното небе той различи неясен силует до вратата. Нямаше съмнение: Хажи-Бекир.

Бързо Адам се изкачи на високия покрив и оттам, от другата страна, захващайки се за издатините на неравната стена, се спусна на земята и побягна, като се криеше зад камъни и скали над самата пропаст. Както казват в Дагестан: „Искаш ли да спасиш главата — дай воля на краката!“ И изведнаж страшен вик на падащ в пропастта човек прониза тъмната есенна нощ като мълния, като изстрел.

И веднага някой бързо претича край саклята.